Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (29)

29.

„Деджа Торис“, Палуба 10, Алеята

Закъснявам с 20 минути за вечерята,

проклет да съм

 

Не всяко наименование на някое място в този кораб е зле скалъпена игра на думи, но повечето са доста зле. Май не можех да очаквам нищо друго във флагманския кораб „Деджа Торис“ на туристическа компания „Принцесата на Марс“.

Порталът на ресторант „Пикник край Пътя на коприната“ изобразява глава на дракон от фалшив нефрит и сияе в зелено на горната тераса на Алеята до магазина „Радостта от кекса“. Пристигам там в 19:50 задъхан след блъскането в стените на служебното стълбище и се представям на разпоредителката — малко прекалено обаятелна жена в червено кипао и със светещи клечки за хранене в прическата.

 

— О, да, господин Роджърс. Добре дошли. Вашата сътрапезница дойде преди няколко минути. Чака ви на бара. Ако благоволите да се присъедините към нея, ще дойдем да ви поканим веднага щом подготвим масата ви.

Благодаря и прелитам покрай зъбите на дракона към барплота. Там се е струпала малка тълпа и не откривам веднага Ели. Може би защото изглежда зашеметяващо различна с тази искряща в бяло и черно бална рокля. Носи на китката си и служебния комуникатор, а на краката черни чехли за безтегловност с плоска прилепваща подметка, но съчетанието от всичко това й подхожда чудесно.

Не съм измислил оправдание защо съм закъснял. Ясно е, че не мога да й кажа истината — нито за наноботите, нито за проблемите на охраната. Примирил съм се с това. Но как да се държа, за да постигна сегашната си цел? Как „Евън Роджърс“ ще я убеди да пие от твърде скъпото Червено вино, без да ме помисли за неприятно смахнат?

„Кенгуру, би могъл просто да не се държиш като идиот. Защо не започнеш с това?“

Няма значение какво мисли за мен тази жена. След по-малко от четири денонощия ще напусна този кораб и едва ли ще се срещнем отново. По дяволите, ако тази вечеря потръгне зле, може да не се видим и до края на полета. И това също няма значение, ако я склоня някак да глътне тези наноботи.

Няма нищо по-важно от задачата. Винаги е така.

„Но не и тази вечер“.

Ели не ме забелязва чак докато не се намествам при нея с двете колби за вино в ръцете.

— Да ви почерпя ли, госпожице? — предлагам и се закрепвам на лепкавата лента под барплота.

Тя ме поглежда с ярките си очи и се засмива.

— Здрасти. Време беше да се появиш.

— Извинявай. Заприказвахме се със сомелиера. Исках да подбера съвършеното вино за тази вечер.

— Убедена съм, че те е поощрявал да се изръсиш щедро.

Подавам й едната колба.

— Преценете сама, госпожице.

И тогава се сещам, че самият аз още не съм опитвал виното. Ели докосва ръката ми, за да не вдигна веднага своята колба към устата си.

— Не припирай толкова. Толкова изискано вино не се пие без наздравица.

— Права си. За какво ще пием?

— За новите запознанства.

Чукваме колбите и аз добавям:

— За новите приятели.

Ели отпива. Премигвам, минавам на сканиращ режим и гледам как неясно поточе, откроено в зелено от програмата, се спуска в гръдния й кош и се разпростира като светкавица из тялото й, показано в тъмносиньо. Отстрани сигурно изглежда, че съм зяпнал гърдите й, затова бързам да отклоня погледа си.

Задачата е изпълнена. Какво следва?

„Де да знам“.

Тя лепва колбата на барплота с гримаса.

— Хъм, това е особено…

Припряно глътвам малко от Червеното вино с очакването, че е вкиснало. Херметичният печат беше непокътнат — нали гледах, докато сомелиерът проверяваше холографския код, уверих се и със скенерите в окото си. Да не би партидата да е била лоша поначало? Или някак е повлияла радиацията в кратера Еъри?

Течността се плъзга по езика ми и малко от нея като че ли се изпарява, преди да усетя смесения аромат на плодове и горчилка заедно с познатото щипане от спирта. Има си вкус на вино, а и трябва да си призная, че за пръв път опитвам толкова скъпа марка. Как да знам какъв се очаква да бъде вкусът? В службата не ни обучават и на това.

— Все пак не е зле, нали? — подхвърлям с надежда.

Както и да е. Наноботите вече са в организма й.

След броени минути ще започнат да я избавят от клетките, които е увредило облъчването. Ще се множат, докато не си свършат работата, а после ще се самоунищожат. Мога още сега да си тръгна и пак да се заема с работата си — издирване на убийци и лов на шпиони.

Но не искам.

— Предлагам аз да избера следващото питие — отвръща Ели.

— Чудесно. Съгласен съм ти да поръчаш, но ще го платя аз.

— Евън…

— Имам отпуснати пари за тази ваканция.

Не я лъжа. Тя присвива очи.

— Добре. Тази вечер плащаш ти. Но следващия път съм аз.

Не мога да сдържа усмивката си.

— Е, какво можем да си изберем тук?

Ели се впуска в задълбочен анализ на новото меню в „Пикник край Пътя на коприната“, явно подготвено тъкмо за този полет и обсъждано разгорещено сред екипажа. Слушам с половин ухо как описва екзотичните съставки, отчасти отглеждани на борда в хидропонните градини.

Тя каза „следващия път“.

 

 

Вечерята с Ели е най-дългото кулинарно преживяване, което съм имал, и въпреки това не ми се иска да свършва толкова скоро. Тръгваме си със затварянето на „Пикника“ в единайсет вечерта, след като дълго сме избирали и сме се наслаждавали на всяко великолепно ястие. Проличава си, че сме се заседели — сервитьорът, образцово учтив през цялото време, накрая донася сметката, без дори да ни попита и само с намек за усмивка.

Подписвам я, без да погледна сумата, а и не ме интересува. Ставаме, аз прибирам наполовина пълните колби с Червеното вино и Ели ме гледа озадачено.

— Ей, аз си го харесвам — оправдавам се.

„Нима някой не харесва експериментална нанотехнология?“

Тя клати глава засмяна.

— Всеки с вкусовете си.

Реем се хванати за ръце към служебния асансьор. Познавам по жестовете на Ели, че вечерта за нея е приключила — вече не е толкова безметежна, а и по-начесто поглежда скришом комуникатора на китката си, но се чувствам длъжен да опитам още веднъж.

— Май не споменах досега, че тази вечер изглеждаш прекрасно?

— Благодаря. — Тя стиска леко пръстите ми. — Тъкмо се бях разтревожила, че може да си ослепял.

— Но сега май е време да облечеш униформата.

— Ами да. С тази премяна на русалка няма да изглеждам много внушително в главния инженерен сектор.

Надявам се, че усмивката ми е подобаващо лукава.

— Имаш ли нужда от помощ с роклята?

Ели се засмива, допира устни до ухото ми и прошепва:

— Сексът в безтегловност е извънредно мъчно занимание.

— Аз съм схватлив.

— Не се съмнявам. Но дежурството ми започва след по-малко от четирийсет минути.

— Шефът няма ли право на малко закъснение?

— Първо — няма. Трябва да направим пълна проверка на всички системи, преди да включим реактора за намаляването на скоростта. Много е важно всичко да бъде направено навреме, за да не се отклоним от курса. И второ — шепне тя отново, — четирийсет минути изобщо не стигат за това, което искам да правя с тебе.

— Ти си много порочна.

— Знам. — Кабината се отваря. — И си мисля същото за тебе.

Пуска ръката ми и се изтласква към асансьора. Времето сякаш пълзи, докато вторачен запазвам в паметта си всяка подробност: преливането на роклята, обтегната по бедрата й, пуснатата до раменете кестенява коса, развяла се край лицето й, когато се обръща към мен, блесналите в усмивка зъби и искриците от лампите в очите й.

— Ще се видим утре — казва Ели.

— До утре.

Кабината се затваря и светът става по-сумрачен.

Взирам се още секунда-две, после свеждам поглед към колбите в ръката си. Време е за работа. Още няколко души трябва да пият от скапаното Червено вино.

Връщам се в каютата и се отървавам от смокинга. Досега съм го обличал само когато съм с Ели и искам така да си остане. Може и да е глупава прищявка. Ще си позволя да бъда глупав през тази седмица. В отпуск съм.

 

 

Поемам нагоре към секторите на екипажа, понесъл пълното с наноботи Червено вино в сувенирна платнена торбичка с емблемата на „Принцесата на Марс“. Всички старши офицери се нуждаят от глътка вино. Може би ако успея да замая главата на някой от тях, ще ми е по-лесно да науча още кой от екипажа е бил облъчен.

„Стъпка по стъпка, Кенгуру“.

Влизам в заседателната зала до мостика малко преди полунощ. Заварвам там само Галбрейт и Логан, застанали в двата края на масата. Разделили са екрана на две половини, всеки от тях набира, мести блокове с данни и понякога ги плъзга към колегата си.

— Здравейте, господин Роджърс — посреща ме Галбрейт. — Не ви се спи ли?

— Има нещо такова — признавам.

Още съм на седмото небе след вечерята с Ели.

— Скоро ще започнем намаляването на скоростта — вмята Логан. — Може би ще се чувствате по-добре в леглото.

„Зависи ще имам ли компания“.

— Ще го понеса и така. Благодаря, че ме предупредихте.

— Можем ли да ви помогнем с нещо? — пита Галбрейт.

„Да. Искам да пиете от това вино, за да не умрете от рак. Дълго е за обясняване. Не може ли просто да ми се доверите?“

Отварям уста и чувам плътен звън. Тъкмо да се озърна и долавям ехото, каквото не би могло да има в тази зала. Досещам се, че е запис. Повтаря се и напомня за стар аналогов часовник, който отброява кръгъл час.

— Това да не е стенен часовник?

— Капитанът избра записа, любител е на антиките — обяснява Галбрейт.

Веднага след дванайсетия звън стените под тавана се обрамчват в ивица червени пулсиращи светлини. От скрити високоговорители се разнася пронизителен звук в пет бързи повторения.

— Нещо не е наред — казва Галбрейт.

Вратата към мостика се прибира в стената и Сантамария прелита към заседателната зала. Хваща се за ръба на масата.

— Роджърс, остани тук. Ерика, Джеф, имаме извънредна ситуация.

Пляска с длан по масата и се появява лицето на Джемисън. Тя май се е приготвила за война.