Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (18)

18.

„Деджа Торис“, Палуба Б, Служебно стълбище

23,5 часа преди и моите наноботи

да станат безполезни за тези цивилни

 

В секторите за екипажа на „Деджа Торис“ не е като в зоните за пътници — няма големи указатели или карти на видно място през няколко метра, няма и ниши с големи справочни сензорни екрани, които да упътят човек към най-близкия бар или друга желана цел. „Принцесата на Марс“ явно изисква от служителите си да знаят наизуст какво означават тези буквено-цифрови кодове по стените. Обозначението на палубата си личи, но останалото не е толкова лесно за разгадаване. Помня кода в главния инженерен сектор, но първо слизам и се качвам по стълбището и надничам в други сектори, докато проумея схемата.

Но преди да изляза от стълбището вадя от джоба документите си на инспектор от Държавния департамент. Повечето фалшиви документи, които използвам, са обикновени служебни карти или значки, мога само да ги показвам за секунда-две на пазач или секретарка. До тези обаче прибягвам често, затова са свързани с пълноценна фалшива самоличност, която ще издържи и най-придирчивата проверка. За всеки случай.

Човек от екипажа ми препречва пътя веднага след влизането ми в инженерния сектор — голямата зала над йонния ускорител. Фамилията на значката му е Сяо.

— Господине! Съжалявам, господине, но не бива да влизате тук.

Вдигам пред очите му фалшивия документ.

— Трябва да говоря с главен инженер Гавилан.

Той се ококорва. Гледа ту картата, ту лицето ми.

— Проблем ли има, господин Роджърс? Мога ли аз да ви помогна?

За миг се изкушавам да залъжа него вместо Ели. В никакъв случай не е на повече години от мен, може би съвсем наскоро е завършил военно или гражданско училище. По-вероятно да е военно, щом реагира така на моето фукане с ранг. Ако получа от него каквото ми е нужно, не би се наложило да мамя Ели.

Но аз искам да я видя отново. И какво е още една благородна лъжа в сравнение с планината, която вече съм натрупал?

— Благодаря, господин Сяо — прибирам картата в задния джоб на джинсите си, — но трябва да говоря с главния инженер.

— Както желаете, сър. За какъв проблем да я уведомя?

— Кажете й, че е свързан с фотосинтеза.

Той се ухилва.

— Аха, затова вашето фамилно име ми е познато. Главен инженер Гавилан каза, че разходката й снощи в ботаническата градина била много приятна.

Мигам насреща му, докато обмислям тази новина.

— Това… ъ-ъ, на всички ли е известно?

— Знаят само отговорниците на групи. Тя го спомена по време на сутрешния инструктаж.

— Така ли…

— И аз обожавам градината. Толкова е романтична. — Сяо вдига лявата си ръка, за да видя сребърната халка на безименния му пръст. — Там предложих брак на своя съпруг.

— Мазел тов — честитя му на иврит, преди да се усетя. — Впрочем любопитно ми е още какво каза главен инженер Гавилан за вчерашната вечер?

Сяо ми намига.

— Не се тревожете, господин Роджърс. Не е чак такава издайница.

Избутва се с крака от пода към една от работните станции.

Не пропускам факта, че той всъщност не е отговорил на въпроса ми. Старателно си придавам нехаен вид, докато се мъча да видя дали още някой ме гледа многозначително.

Повечето носят малки реактивни раници. Ремъците и коланите почти се сливат с униформените гащеризони, но е лесно да забележиш и да чуеш бяло-сините струйки, които ги тласкат през откритите пространства. Вероятно са от някакъв сгъстен газ както във флакона, който ми даде Джемисън. Виждал съм астронавти, които могат да изпълнят цял акробатичен спектакъл в безтегловност. Тези инженери не изглеждат чак толкова ловки, но много точно задържат желаната позиция, а в това е разковничето. Иначе заради уж дребните движения, които изобщо не пречат в условията на притегляне, започваш да се мяташ насам-натам.

Съскане привлича вниманието ми, задържам се за една ръкохватка на стената и се обръщам към Ели, която спира пред мен, като докосва нещо на малкия пулт в лявата си длан.

— Здрасти, натрапнико — усмихва ми се тя. — Знаеш, че не е редно да си тук, нали?

— Нищо не можеше да ме възпре — отвръщам и аз усмихнат, но внимавам да не я докосна. Защото няма да е само веднъж. — Чух, че ние сме клюката на деня.

— Съжалявам. Моите колеги наистина са клюкари. — Тя свива рамене. — Животът в кораба е малко еднообразен.

— Ясно. Дойдох да те помоля за дребна услуга, защото мога да я поискам само от инженер.

В очите й се мярка лукава искрица и тя се спуска с раницата, за да се гледаме очи в очи.

— Това вече звучи интересно.

— О, още нищо не знаеш. — „И не мога да ти кажа истината“. — Трябва ми центрофуга.

Усмивката й помръква едва забележимо.

— Центрофуга?

— Само за около час.

— Такава молба предизвиква толкова въпроси, че дори не знам откъде да започна — натъртва Ели. — За какво ти е центрофуга?

— Обяснението е доста дълго. Сигурно няма как да стане само на доверие, а?

Гледаме се и мълчанието се проточва. Долавям, че тя е склонна да ми се довери, но само донякъде. Какво друго да очаквам? Познава ме от ден-два, а най-съкровеното ми признание пред нея беше за моята неутолима жажда за кафе. Не може да се каже, че е най-страшната ми тайна.

— Ще я използваш за нещо, така ли? — пита Ели.

Решавам да не лъжа поне този път.

— Да.

— И какво ще сложиш в нея?

Е, лъжата става неизбежна.

— Не знам.

Тя се мръщи.

— Евън, опитай се да говориш малко по-убедително.

По пътя дотук съм съчинил нелепа история. С надеждата да не прибягна до нея. Обикновено не участвам в изграждането на прикритието си за поредната операция, затова измислицата ми е направо смехотворна. Но нали така ни учат в службата — колкото почудата е лъжата, толкова по-добре. Разсмей жертвата, ако можеш. Предизвикай съчувствие, без да го правиш натрапчиво. Подвеждай ги да те подценят.

— Хванах се на бас — мънкам аз. — В бара. С един химик.

Ели скръства ръце.

— Хванал си се на бас, че ще вземеш центрофуга от инженерния сектор?

Опитвам да подскажа с въздишката си, че вече сме стигнали до срамните подробности.

— Знаеш ли каква е напитката на деня? Онзи „Безтегловен футбол“?

— Не се увличам по пиенето.

— Ами това е днешната загадка. Баровете обявяват по една всеки ден, защото продажбите на алкохол носят най-голяма печалба…

— Знам от какво печелим, това е туристически кораб — прекъсва ме Ели. — Значи си попрекалил с тези питиета и си сключил глупав облог?

— Не, глупавият облог е за самата напитка.

Тя се засмива отново. Добър признак.

— Разкажи ми де.

Опитвам се да докарам най-жалкото изражение, на което съм способен.

— Коктейлът е загадка, затова сервитьорите и барманите не ни казват какво съдържа. Химикът смяташе, че е различил поне два вида алкохол. Но според мен в баровете действат по-простичко, защото непрекъснато имат поръчки за тази напитка. Склонен съм да допусна, че използват някаква готова смес от вкусови добавки — за да бъде на вкус по-сложна, отколкото е наистина. Така е по-евтино, отколкото да леят щедро алкохола.

— Още чакам да чуя за какво ти е центрофугата.

— Ами онзи в бара… тоест химикът, каза, че може да анализира съставките, ако ги сепарираме чрез… май беше „специфична гравитация“…

— Чакай малко — спира ме Ели. — Говориш за съставки, разтворени в спирт. Значи трябва да изпарите голяма част от водата, за да има някаква полза от анализа. — Тя присвива очи. — Само да не излезе накрая, че някой от нашите пътници си е направил домашна спиртоварна в каютата.

— Не го разпитвах подробно — оправдавам се аз. — Да си призная, пречеше ми врявата в бара. Май някои се бяха натряскали.

— Я да те подуша.

Притискам ръка към гърдите си.

— Нараняваш чувствата ми! Дойдох в ясно съзнание и с бистър ум.

— Това е проверка за алкохол, не за твоя морал. — Тя се избутва към мен с реактивната раница. Наблизо няма друга ръкохватка, за да й се изплъзна, пък и не искам. — Просто искам да знам колко си изпил.

— Стига де…

Преди да изломотя още някакво неубедително извинение, Ели ме целува.

Нейните очи са затворени, но моите се извиват трескаво наляво-надясно, за да проверят зяпа ли ни някой. За щастие Ели е хитра — изтиква ме в ниша между конзолата и една от страничните врати. Никой в сектора не ни вижда.

„Кенгуру, защо не се порадваш на момента?“

И моите клепачи се спускат надолу. Устните й са невероятно меки. Езикът й си играе с моя. Отдръпва се преди изобщо да съм се наситил на целувката.

— Да, с тебе всичко е наред — засмива се Ели.

— Сигурна ли си, че не искаш да провериш повторно?

Тя ме потупва и се избутва назад.

— Ще наредя да донесат портативна центрофуга в каютата ти.

— О, мога и сам да я занеса — възразявам веднага. — Знам, че всички сте твърде заети днес. Не искам да ви преча на работата.

Ели свива вежди.

— Доста е тежка.

— Нали сме в безтегловност? Тъкмо ще се позабавлявам.

Тя клати глава и докосва гривната си.

— Щом толкова искаш. Но не забравяй правилото „чупи — купи“.

— Ще внимавам. Аз съм си сръчен, както вече се убеди.

Ели дори се изчервява.

— Добре, Казанова, но вече трябва да излезеш оттук. Знаеш ли къде е складът?

Не знам и тя ме наставлява как да стигна до една от горните палуби за екипажа и какъв инвентарен номер да кажа на завеждащия склада.

— Освен това съм свободна от шест вечерта до полунощ — добавя.

Полагам огромни усилия усмивката ми да е само глупашка, а не кретенска.

— Имаш ли вече планове за вечерта?

— Нямам, Евън, представяш ли си.

Мъча се да си спомня името на най-тузарския ресторант в кораба.

— Опитвала ли си гозбите в онова място с коприна в името? Чух, че било открито наскоро.

Веждите на Ели подскачат така, сякаш се напрягат да повдигнат цялото й лице.

— Да не говориш за „Пикник край Пътя на коприната’“?

— Именно. Да се уговорим за седем?

— Не съм сигурна дали ще успееш да направиш резервация за днес.

— Остави ме аз да се погрижа за това.

Убеден съм, че президентът Мейтланд и неговите събратя ще ни отворят широко вратата на ресторанта.

— Както кажеш. — Ели включва раницата и се отдалечава бавно. — Нека да е в седем и половина. Така ще имам повече време да се подготвя.

Дарява ме с още една ослепителна усмивка през рамо и отлита нанякъде.

А аз пърхам — и в буквалния, и в преносния смисъл — нагоре към склада на кораба. Завеждащият ме гледа, сякаш съм побъркан, но няма желание да оспори заповед на главния инженер. Изнася центрофугата в обемиста мека опаковка — куб със страни около метър. Боря се с този товар по коридора, докато се уверя, че никой не ме вижда, представям си пухкаво одеяло с пъстри шарки на зигзаг и побутвам лекичко центрофугата в джоба.

„Безтегловността била забавна!“ Вече обмислям какво да облека за скъпата вечеря. Не бива да ме виждат втори път със същия смокинг, направо е неприлично. Пък и Ели няма да е с униформата си, убеден съм в това.

И едва не се гътвам от инфаркт, защото на излизане от асансьора ме пресреща Джемисън.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — подхваща ме тя.

— Ами… пътувам към Марс.

— Питам какво правиш отново в секторите за екипажа. — Натъртва на всяка дума.

— Защо пък да не съм тук?

— Роджърс, ти си на шибан туристически кораб. Има цели петнайсет палуби с разнообразни развлечения, та пътниците да не скучаят.

— Нали вече ти казах, че не съм турист?

— Значи се размотаваш наоколо, за да зяпаш как хората си вършат работата?

Да, май трябваше да кажа нещо по-смислено…

— Намекваш ми, че съм нежелан тук ли?

Джемисън се вторачва в мен.

— Тя е на дежурство в момента. Затова не можеш да я намериш.

— Коя е на дежурство?

Тя скръства ръце.

— Имаш представа какво означава „свалка за разнообразие“, нали?

Не ми допадат такива подмятания.

— И още как. Дори си купих преди малко „Шотландците предпочитат блондинки“ от книжарницата на Алеята. Да ти я дам ли, след като я прочета?

Тя извива очи нагоре от досада.

— Да сменим темата. Получи ли досието на Уаклин?

Примигвам, за да видя съобщенията си.

— Още не. — Пол явно е твърде зает, иначе не би се бавил толкова с решаването на такава дреболия. — Докъде стигнахте в разследването?

— Да го обсъдим, докато обядваме. Ела с мен.

— Да разбирам ли, че искаш моята помощ?

— Първо храната — сопва ми се Джемисън. — Трудно те понасям на празен стомах.