Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (17)

17.

„Деджа Торис“, Палуба Б

Заседателна зала на офицерите

16 глупашки часа преди пак да имаме притегляне

 

Чувствам се зле облечен. Всички останали в залата носят елегантни гащеризони с пъстри знаци за ранг и емблеми на съответните служби. Капитан Сантамария, комодор Галбрейт и началник на охраната Джемисън са в традиционното морскосиньо и златно, туристическият директор Логан изпъква с ярките оранжево и жълто, професията на доктор Соуни е изтъкната в бяло и червено. Аз пък нося джинси и избледняла тениска.

Джемисън обяснява какво се случи.

— С доктор Соуни и господин Роджърс проверихме показанията на Уаклин и сме единодушни, че той не лъже.

— Как е възможно? — учудва се Галбрейт.

— Това е въпросът за милион долара — въздиша Сантамария.

— Все не ти разбирам изразите — сумти Джемисън.

— Все едно в телевизионна игра — опитвам се да й подскажа.

— Не ми помагаш — сопва се тя. — Защото не ги гледам.

— Струва ми се, че знам отговора — казва Соуни. Докосва масата, за да изчисти екрана, и показва пластмасова торбичка с две шишенца хапчета. — Това са лекарствата, предписани на Дейвид Уаклин — стеломан и далазин. Стандартното лечение на шизофрения.

Отваря торбичката, вади шишенце и го подава на Логан.

— Моля ви да извадите една таблетка.

Логан отвинтва капачката и чука лекичко дъното. Отвътре изскачат три кръгли жълти хапчета. Той стиска едното с палец и показалец и прибира другите две в шишенцето.

— Етикетът гласи „Стеломан“ — напомня Соуни. — Потиска психопатичните прояви. Ето го фармакологичното описание.

Пак докосва масата, появяват се правоъгълник от текст, въртяща се молекула и снимка. Соуни увеличава изображението: две таблетки с щамповани в тях цифри и от двете страни.

Но тези хапчета на снимката са овални, а не кръгли.

— Не са същите — отбелязва Логан. — Формата е друга, а и кодът не съвпада.

— Възможно ли е да са някакво генерично производство? — пита Галбрейт.

— И аз предположих същото — отговаря Соуни. — Но не е така, ако се вярва на етикетите. А когато проверих какво представляват тези таблетки, резултатите бяха смущаващи.

Показва друго фармакологично описание с кръглите хапчета като онова в ръката на Логан. Няколко ключови думи се набиват на очи. Докторът е прав. Новината е лоша.

— Фенциклидин — обявява той. — Първоначално е използван венозно като обезболяващо, през двайсети век са злоупотребявали с него като наркотик. В големи дози причинява кататония при шизофреници.

Джемисън изразява гласно същото, което си мисля и аз:

— Шибана работа!

Сантамария щрака с пръсти.

— Ерика, искам проучване на пътниците. Открий кой е свързан по някакъв начин със семейство Уаклин.

— Слушам, сър.

Галбрейт се отблъсква от масата, извива се във въздуха и се устремява с главата напред към вратата.

— Но как биха подлъгали шизофреник да пие друго лекарство? — недоумявам аз.

— Нали чухте какво предположи комодор Галбрейт. Генеричните варианти на лекарствата често се различават външно от патентованите — казва Соуни. — Опасявам се обаче, че са го измамили нарочно. Етикетите не са истински. И щрихкодовете им са фалшиви. Някой е искал Дейвид Уаклин да използва неподходящото лекарство.

— Докторе, искам да направиш още веднъж токсикологична проба на Дейвид Уаклин — казва капитанът. — И да установиш дали е имал в организма си точно тези лекарства.

— Минаха повече от две денонощия — възразява Соуни, но забелязва как го гледа Сантамария и се поправя: — Ще направим всичко по силите си, капитане.

— Благодаря, докторе.

Сантамария потропва с пръсти по ръба на масата, а Соуни взема торбичката с лекарствата и се изтласква към асансьора.

— Джеф, какво да правим в тази ситуация? — пита капитанът след малко.

— Не можем да уведомим пътниците — отговаря Логан, — особено в момента. Няма как да контролираме паниката в условия на безтегловност.

— Съгласен съм.

— Не знаем какво иска убиецът — продължава туристическият директор. — Може би вече е постигнал целта си, която е била да убие Емили и Алан Уаклин, а за престъплението да бъде заподозрян Дейвид. Но в такъв случай би могъл да изчака до края на полета, когато не би ни останало време да го заловим.

— Значи още не е осъществил целия си план — казва Сантамария. — И трябва да научим каква е следващата му цел.

— Най-добре е да помогна на Ерика — решава Логан. — Ще направим кръстосана проверка на заниманията в кораба. Ще започнем с пътниците, които не са правили нищо особено и не са се хранили в общите заведения. Убиецът би имал нужда от време, за да заличи следите си.

— Тръгвай — одобрява капитанът.

Логан се завърта на място и полита към мостика.

В залата оставаме само аз, Сантамария и Джемисън.

— Роджърс — казва ми капитанът, — искам от тебе да се свържеш с нашия общ приятел, за да разреши да получим пълното военно досие на Алан Уаклин.

 

Щом включвам антената, виждам чакащо съобщение. Примигвам, за да го махна. Трябва да го оставя за по-късно.

Криптирам съобщение пряко до Пол с искането за досието и много уклончиво обяснение за какво ми е тази информация. Обръщам се и се оказва, че само Джемисън се е навела над масата. Явно капитанът се е върнал към обичайните си задължения.

— Ще проверя за отговор след половин час. Сега какво ще правим?

Тя ме гледа начумерено.

— Ти върви да правиш каквото искаш. Обади се на охраната, когато получиш досието.

— Мога да ти помагам в анализа, с който си се захванала.

Тя вече се зъби.

— Нямам време да ти обяснявам.

— Аз съм схватлив. Нека просто надничам над рамото ти, както казват…

— Ще ти го кажа с други думи — прекъсва ме Джемисън. — Ще си свърша работата много по-бързо, ако не ми досаждаш. Върни се, когато имаш досието.

В службата не се свенят да ми натякват, че ме държат там заради джоба. Но все още се дразня, когато някой пак ми го напомни.

Добре де, ще се постарая да не се напия, защото нямам с какво да си запълня времето.

Излизам от залата, а тя дори не вдига глава.

Писва ми да се държат с мен като с някакво непълноценно същество. Особен невинаги означава и способен. Научих това още откакто осиротях. След като открих джоба, стана по-интересно, но май вече съм задълбал прекалено в този коловоз.

Може да изглежда смахнато, но според мен бях по-щастлив през войната, когато не биваше да ме пращат по задачи с използване на джоба и се наложи да развия други умения, за да оправдая мястото си в службата. Е, сега съм в отпуск. Стига съм се напъвал да работя, хайде да се позабавлявам.

Веднага след като проумея какъв е смисълът на думата „забавление“.

В окото ми изскача напомняне, че имам чакащо съобщение. Защо да отлагам? Премествам се в някакво безлюдно служебно стълбище, за да гледам видеото.

Джесика.

— Скалпел до Кенгуру. Отговори незабавно. Край.

Говори още по-отсечено от обикновено. Изпращам сигнал за разговор на живо. Тя отговаря след по-малко от пет минути. Облякла е привичната си бяла престилка върху простичка синя блуза. Изпарения се вият на прозирни сивкави спирали над голяма чаша на бюрото й.

— Установих кой радиоактивен изотоп е използван в емисионното ядро на Алан Уаклин — започва тя направо. — Намерих решение за проблема с лечението от облъчване, но ще трябва и ти да се потрудиш. Без да споделяш с никого.

— Ако не мога да обясня на екипажа, как ще ги лекувам? — мърморя по-скоро на себе си.

— Знам, че така те затруднявам, но ще измислиш нещо — продължава Джесика, вперила поглед в камерата. Все едно наистина се с вторачила в очите ми. — Длъжен си да го направиш. Трябва да спасиш живота на тези хора. Потвърди, че си разбрал. Край.

— Кенгуру до Скалпел. Все пак все нещо трябва да им кажа. Няма как да им пробутам хапчета или инжекции, или не знам какво без никакви обяснения, нали? Просто трябва да ги залъжа с нещо. Край.

— Скалпел до Кенгуру. Не. — Думата звучи като ругатня. — Правим това без никакво разрешение, в пълна тайна. Ако се оплескаме, можеш да се оправдаеш, че за всичко съм виновна аз. Ако искаш, запази това съобщение като доказателство пред съда, не ми пука.

— Сега ме слушай внимателно — продължава тя. — В медицинския комплект за спешни случаи, който държиш в джоба, има апарат за кръвни проби. Вземи го, после си намери центрофуга и някакъв много скъп алкохол. Направи го за не повече от едно денонощие. Ако се бавим прекалено, уврежданията на тъканите ще станат непоправими. Моля за потвърждение. Край.

Започвам да подозирам какво ще поиска от мен. Но не мога да повярвам — това си е безумие.

— Кенгуру до Скалпел. Моля те, кажи ми, че не искаш от мен каквото си мисля. Край.

— По дяволите, как да знам какво си мислиш? — Джесика ме е зяпнала свирепо през времето и пространството. — И не те моля. Казвам ти, че ако не направиш това, през следващите десет години в организма на всеки засегнат от излъчването на емисионното ядро ще се развие някакъв злокачествен тумор. Потвърди. Край.

Тук си имаме убиец на свобода, а тя настоява да събирам разни импровизирани измишльотини. А после да използвам все още неодобрена биотехнология в експеримент върху цивилни? Това е по-лошо от всяко мое хрумване досега. Тоест много лошо.

— Добре. Няма да споменавам думата, започваща с „н“, но си говорим тъкмо за това, нали? Как, да му се не види, можем изобщо да оправдаем вкарването на тази технология в телата на цивилни?! Край.

— Да. Говоря за наноботите. Ще изолираш част от тях, после аз ще ги програмирам наново да действат извън твоето тяло в продължение на трийсет дни. Това заедно със стандартните лекарства би трябвало да премахне тежките увреждания от радиацията. В края на този месец вградените в наноботите предпазни механизми ще ги обезвредят и ще бъдат изведени от организма през черния дроб. Дори ако някой реши да ги търси, няма да открие никакви доказателства, че някога ги е имало.

— Нямам право да ти заповядам да постъпиш така. — Изражението на Джесика се смекчава. — Но ние поначало създадохме наноботите тъкмо за такива случаи и затова не се отказахме от тези изследвания след Безплодната година. Потенциалната полза от тях е невъобразима. Можем да прилагаме технологията, за да възстановяваме всяка жива тъкан точно и безотказно. Можем да спасяваме човешки живот с нея.

Прави многозначителна пауза.

— Кенгуру, само ти можеш да направиш това. Няма кой друг да помогне на тези хора да преодолеят последствията от облъчването. Ти си техният единствен шанс. А след още едно денонощие дори ти не би могъл да ги спасиш.

Тръскам глава и се мъча да пропъдя от съзнанието си лицата на тези хора. Капитан Сантамария. Началник на охраната Джемисън. Онези, които са гасили пожара в каютата. Всички други, които са влизали в обгорената каюта.

Ели.

— Ще се свържа скоро с тебе, за да уточним цялата процедура. Събери оборудването. Край на разговора.

„Проклятие!“

Особен невинаги означава способен. Но когато си единствен на света, имаш отговорности, каквито другите хора нямат. Само аз мога да се справя с това. И няма как да си затворя очите за единственото нещо, с което бих помогнал.

Рея се в стълбището и първо умувам как да се сдобия с центрофуга, после се напъвам да измисля с какво да я заменя. След четвърт час се примирявам. Ще прахосам твърде много време с другите варианти.

Трябва да лъжа отново жената, с която преспах снощи.