Амели Нотомб
Кралска воля (8)

Спах чудовищно добре. Как беше възможно? Предишните нощи бях спал много, бях ставал късно — не можеше да се каже, че се бях преработил, така че безсънието би било най-нормалното последствие. Докато живеех вкъщи, за малко да кажа в себе си, бях абониран за него. А в тази версайска вила откривах как спи праведникът. При това нямах никакви основания да се смятам за такъв.

Излежавах се и се наслаждавах на невероятното усещане за съвършено отпочинало тяло. Душът отми миазмите на нощта. Напъхах се в халата и си помислих, че той ще бъде униформата ми още дълго време.

В кухнята ме чакаха кифли със стафиди. Засмях се като дете, на което изпълняват и най-малкия каприз. Радостта ми нямаше да е пълна, ако не беше бележката на Зигрид: „Надявам се, че кифлите ще ви харесат“. Текстът не се различаваше от написаното предния ден, но ми допадна, че думите са пресни, от тази сутрин, като закуската.

Хапвах, тържествувайки, първо, защото беше вкусно, и, второ, защото в момента не бях на посещение в музей. Кафето избистри мислите ми. Какво толкова имах против музеите? Родителите ми ме бяха възпитали по-скоро добре — обичах литературата, музиката, но защо ли се бяха провалили по въпроса с музеите?

Опитах се да си спомня първия музей, в който бях влизал. Трябва да съм бил шестгодишен. Невъзможно ми беше да уточня дали това, което бях видял, беше индианско, китайско, европейско или африканско изкуство — объркана смесица от статуи, картини, изпочупени стомни и гробове. Със сигурност бяха стари неща, дори и когато ги наричаха модерни.

Мама не спираше да се прехласва и да ме пита за „впечатленията“ ми. Нямах никакво друго впечатление освен свързаното с постоянния й оргазъм, който не бих могъл да наподобя, а още по-малко да изпитам. Но все нещо трябваше да отговоря, така че казвах: „Хубаво е“, и чувствах, че оценката ми е неуместна, особено когато се застоявахме пред възстановки на човешки жертвоприношения. Родителите ми обаче изглеждаха очаровани от моето отношение. Направих си извода, че и те мислеха като мен и че следователно имаха лош вкус.

В музеите се разнасяше миризма на мумии. Дори и да нямаше трупове — а в музейните зали обикновено има, тук мъртвецът се смята за върха на шика — все пак смърдеше на смърт, но не на покъртителната смърт на гробищата или на страховитата смърт в битките, а на скучната смърт на официалните чествания.

Докато майка ми изпадаше в екстаз при вида на тези вехтории, баща ми според мен се преструваше. Той разглеждаше въпросните сбирщини с разсеяна учтивост, освен когато четеше на висок глас музейните текстове. Това се потвърди, когато бях на десет години и разглеждахме някаква изложба на примитивно изкуство. В един ъгъл имаше отвратителни прътове с грозни цветни инкрустации. Татко се приближи до тази ужасия, навярно учуден, че изобщо може да се излага такова нещо. И прочете на глас: „Остров Самоа, резбовани колони. Жюли, Батист, елате да видите“. И добави без каквато и да било ирония: „Тези резбовани колони са наистина забележителни“.

Спомням си, че със сестра ми се спогледахме слисани. Баща ми беше говорил като професор Мортимър от комикса на Едгар-Пиер Жакоб^[1] при посещението в Каирския музей. Явно играеше неговата роля.

Всъщност за мен единственото интересно нещо в музеите беше поведението на моите родители. И техният неизменен коментар в колата по пътя към къщи: „Изморителни са тези изложби, но сме доволни, че децата ги посещават. Батист беше възхитен“. Културата почива върху недоразумение.

Накратко, ако музеите просто ме отегчаваха, нямаше да ги мразя. Нямам нищо против отегчението, но да се отегчавам, като се чувствам длъжен да проявявам интерес, си беше направо бедствие.

Когато приключих с кафето и с разсъжденията за музеите, се качих отново в кабинета. Отворих указателя на буквата И и пак се захванах със задачата си. Струваше ми се, че в телефонната слушалка изслушвам миналото на Олаф. Тази параноична анкета ми харесваше. Беше къде по-интересно от посещение в музей. Пръстите ми набираха цифрите и се спираха при първата усетена разлика с търсената мелодия. Изглеждах като крадец, който налучква тайния код на запечатана каса.

КЛМНОПРС. Напредвах по-бързо от предния ден — усвоявах занаята. Трябва да се признае, че К и особено О бяха твърде кратки. Понякога се разсейвах, набирах номера до края, изчаквах сигнала и попадах на някой непознат. Затварях, като се извинявах за грешката.

Вече се бях превърнал в машина, изключена от реалността, когато познах мелодията. Вътрешната ми аларма се задейства и бързо затворих. Чий беше този номер? Sheneve Georges. Каква националност можеше да има човек на име Georges Sheneve? Нямах понятие. Как се произнася Sheneve? Шенев? Шеневе? Шьонев? А Georges дали е Джордж или добрият стар Жорж? Точно така — това беше име на стар човек.

Трябваше да се обадя на този тип, но нямах куража да го направя. В края на краищата това можеше да е просто някакво съвпадение. Пък и не бях стигнал до края на тефтерчето. От Sheneve нататък можеше да има и други номера с тази мелодия. Тези малко вероятни идеи със сигурност ми бяха подсказвани от моя страх. Не можеше да съм положил всички тези усилия напразно. Навярно Олаф се бе опитал да се свърже от моя хол именно с този Жорж Сенев.

Поех дълбоко дъх и набрах злокобната музика. Звъня дълго време. После натиснах копчето за повторно набиране — вече знаех, че няма телефонен секретар. Започнах да се надявам, че няма никого, когато отсреща вдигнаха. Беше жена.

— Ало?

— Добър ден, госпожо. Може ли да говоря с Жорж, ако обичате?

Не се осмелих да произнеса фамилното име, за да не сбъркам.

— Кой го търси?

— Олаф Силдур на телефона.

Странно мълчание.

— Един момент, ако обичате.

Чух стъпките й да се отдалечават. Имаше глас на около шейсетгодишна жена. Други стъпки приближиха. Сърцето ми панически заби.

— Не може да сте Олаф Силдур — каза един монотонен глас на възрастен мъж.

— Олаф Силдур съм — отговорих с възмущение.

— Олаф Силдур е мъртъв.

Щях да попитам „Откъде знаете?“, но се задоволих да повторя безстрашно:

— Олаф Силдур съм.

Тишина.

— Мога да се досетя кой сте. Внимавайте много, господине. Не се става така лесно Олаф Силдур.

Гласът му преливаше от иронични внушения. После затвори. Изкушавах се да звънна отново. Не знам защо, но първият ми рефлекс винаги е глупав.

„Внимавайте много, господине.“ Този сарказъм беше ясна заплаха. По-добре беше да бягам. Жорж Сенев със сигурност щеше да разбере откъде е дошло обаждането. Освен ако Олаф се беше погрижил да скрие номера си, което беше много вероятно. Но дори и без да разбере номера, Сенев щеше бързо да ме открие. Не беше нужна голяма хитрост, за да се разбере къде съм.

Три и половина. Нищо не пречеше да скоча в дрехите си, да изтичам до ягуара и да избягам в чужбина. Имах шведска лична карта, можех да се установя навсякъде в Европа, а защо не и в Швеция? Жорж Сенев не ми звучеше като шведско име. Там щях да съм на спокойствие и да започна нов живот.

Не помръдвах от стола. Защо тази нелепа инерция? При мисълта да напусна вилата натежавах с тонове. През вратата, която бях оставил полуотворена, се промъкна Бисквитка. С учудваща за обема си пъргавина тя скочи на бюрото и се настани върху указателя. Разбрах, че скоро няма да се премести оттам.

Животните ни отправят послания. Нейното не беше много трудно за разбиране: останеш ли, ето какво ще се получи от теб — една дебела котка. Тази прогноза ми се видя оптимистична. Ако целият риск се състоеше в това да се превърна в дебела котка, изкушението да остана беше голямо. Но повече рискувах да бъда убит от Жорж Сенев или някой друг от неговия кръг.

Не исках да напускам Зигрид. Това беше причината да чувствам, че не мога да тръгна. А ако я убедях да тръгне с мен? Това означаваше да й призная истината. Но можеше ли тя да не знае, че Олаф е мъртъв, след като Жорж беше в течение?

Размислих, докато наблюдавах как коремът на Бисквитка се надига и спада в ритъма на съненото й дишане. Този, който умря в къщата ми, дали наистина се казваше Олаф Силдур? Снимката от личната карта отговаряше на Олаф, но можеше да бъде и на някой друг. Не се бях усъмнил в нейната достоверност, но когато човек не е полицай, таен агент или митничар, не подлага тези неща на съмнение.

Избрах си хипотезата, че моят труп беше наистина Олаф Силдур. В такъв случай откъде Жорж Сенев знаеше, че той е мъртъв? Олаф му се беше обадил от моя дом, Жорж беше идентифицирал номера и така бе разбрал адреса ми. Представих си как хората на Сенев пристигат на улицата ми, разбиват бравата, отварят вратата и откриват тялото. Дали смятаха, че аз съм го убил?

Невъзможно. По Олаф нямаше никакви следи от насилие. Но можеха да помислят, че съм го отровил. Без аутопсия тази хипотеза беше по-вероятна от безумната случайност трийсет и девет годишен тип да пукне без причина в апартамента на непознат човек. Идеше ми да изкрещя, че съм невинен.

Но ако всичко това се беше случило така, защо Жорж не беше съобщил на Зигрид за смъртта на мъжа й? Трябваше да има друго обяснение.

Опитах се да си представя напълно нов сценарий, опирайки се на идеята за заговор. В навечерието на смъртта на Олаф мъжът, който ми разказа онези особени неща на приема у не знам кого си, е бил човек на Жорж Сенев. Неговите разсъждения са имали за цел да повлияят на поведението ми на следващия ден, за когато е била планирана смъртта на предполагаемия Силдур. Решили са да го ликвидират, като му инжектират към девет часа сутринта бавно действаща отрова. Дали му задачата да проникне в моя апартамент с някаква мисия и оттам да се обади на Сенев. Предвид обстоятелствата на смъртта му са предвидили, че ще избягам и че ако полицията намери тялото, аз ставам идеалният виновник. По този начин организацията е освободена от подозрението в убийство.

Защо аз? Защото бях на същата възраст, имах същия ръст, същия цвят коса, бях достатъчно откачен и достатъчно неуспял в живота — могло е да се отгатне, че ще се опитам да подменя самоличността си с тази на Олаф. Кой ли е предложил да ме изберат? Моите съседи, колегите ми, приятелят, който ме беше поканил на онова парти, все едно кой. Защо Силдур е трябвало да се обади на Сенев? За да го уведоми, че наистина е в моя дом.

Разтърсих глава. Да полудее човек. Мозъкът ми започна да произвежда хипотеза след хипотеза. Човекът, който предаде богу дух пред очите ми, е бил узурпирал идентичността на починалия Олаф Силдур. Аз пък узурпирах идентичността на един узурпатор на идентичност, значи бях мошеник на квадрат. Да, но тогава Зигрид знаеше ли, че е вдовица? Друг вариант — абсурдно съвпадение на имена. Да речем, че в Швеция да се казваш Олаф Силдур е като във Франция да се казваш Дюпон. Значи недоразумение. Или пък някакъв дребен хитрец си е послужил с това съвпадение на имена, за да спечели пари. Този ли тарикат беше умрял в дома ми? Или някой от онези, които самият той бе мамил? Зигрид чия вдовица беше? Не, не, не. Оня тип беше симулирал смъртта си и всъщност беше крадец. А светският лъв от предната вечер ми бе подсказал как да се държа, за да може приятелят му хубаво да ме ограби. В такъв случай защо бе избрал бедняк като мен? Смешна работа. Тази поредица от случайности нямаше нито начало, нито край. Не е имало никакъв подтекст в думите на Жорж Сенев по телефона. Познавал някой си Олаф Силдур, който бил починал. Е, и? Беше ми заявил, че няма да се превърна в него, което си е напълно очевидно, и само един параноик би видял в това някаква заплаха. Бисквитка ми подсказа най-подходящото действие — да си легна и да заспя.

Така и направих. Отидох до канапето в хола, където така сладко си бях поспал следобедно предния ден. Излегнах се. Помислих си, че ако трайно следвам този режим, наистина ще стана дебела котка, както ми бе подсказала Бисквитка. Тези мисли улесниха прехода ми към съня.

 

 

Когато се събудих, видях Зигрид да седи на пода до канапето и да ме наблюдава с нежност. Протегнах се и казах първото нещо, което ми хрумна:

— Гладен съм.

Тя се засмя.

— Спане и ядене. Ще ви нарека Бисквитка номер две.

— Странно, че казвате това. И аз си го мислех, докато заспивах.

— Знам, че сте гладен, но не бихме ли могли първо да изпием нашата традиционна бутилка шампанско? То си е храна.

— Съгласен. При условие че после ще вечеряме.

— „Рьодерер“, отлежало?

— Защо не.

Докато тя отиваше към избата, се питах как беше възможно вече да съм така разглезен, че перспективата да пия отлично шампанско в компанията на една красавица да ми изглежда като нещо напълно естествено. Докато всъщност би трябвало да яхна ягуара, за да избягам от Жорж Сенев. Отказах се да разбирам какво ми се случва. В приемането на естествения ход на събитията — особено ако те се състояха в пиене на шампанско с млада и хубава жена — бях много силен. В живота ми се редуваха сцени на параноя и на сладостно вцепенение.

Сега настъпваше часът на удоволствието. Зигрид се върна с бутилката. Отвори „Рьодерер“-а от 1991 година и наля в заледена чаша, която ми подаде. Ромонът на леещо се шампанско предвещаваше щастие. Беше хладна лятна вечер, моята домакиня носеше къса рокля, която разкриваше достойни за една скандинавка крака. Предостатъчно, за да прихване човек стокхолмския синдром. Вдигнах чаша („За Бисквитка и нейния светъл пример“) и отпих от мехурчестата версия на златото.

— Харесва ли ви? — попита тя.

— Става.

Тя се засмя.

— Изглеждате ми много щастлива — казах й.

— Изложбата в Двореца на Токио ме разтърси.

„Надявам се, че няма да ми досажда с приказки за музея“, помислих си. Глуха за вътрешния ми протест, тя каза:

— Изложбата се казва „Един милиард години — една секунда“. Посветена е на времето.

— Без съмнение, при това заглавие — казах с досада.

Без да обръща внимание на забележката ми, Зигрид продължи:

— Една от експозициите ме потресе. Запазена й е цяла зала. През 1897 година експедиция с балон си поставя за цел да прелети над Северния полюс. Участниците — двама мъже и една жена — трябвало да направят филм и снимки с научна цел. На третия ден контактът с тях прекъснал, не можели да ги локализират и загубили следите им. Изминали трийсет години. Случайно намерили труповете им в някакъв залив, където балонът бил паднал. Жената все още държала камерата, с която снимала до последния момент.

„Сигурно студът е вдървил ръката й, иначе е щяла да хвърли камерата“, помислих, като се питах защо ли забелязвам подобни детайли.

— В тази зала прожектират непрекъснато нейния филм. Впрочем не се вижда нищо. Картината показва безкрайна белота, напръскана с черни петна, които специалистите странно определят като визуален шум — вероятни щети, нанесени от времето и студа върху лентата. И толкова. Останах два часа да гледам филма. Може би черните петна са следи от разяждане, но аз знам, че тази жена е снимала безграничната белота. Никога не съм била така трогната от някой филм. Едно човешко същество, вместо да се опита да се спаси, е предпочело да остави свидетелство за последните си часове.

— Намирате, че това е добре? — казах, като си давах сметка, че подобно поведение напомня моето, само дето не снимах.

— Не знам, но разбирам тази жена. Без съмнение тя е смятала, и с основание, че няма смисъл да се опитва да се спаси, като се има предвид мястото. Не е ли прекрасно, че е снимала? Представям си, че е била изумена от този свят от белота, който е искала да обезсмърти. Сигурно се е надявала, че когато открият трупа й, ще прегледат лентата. Последното желание на обречената жена е било да сподели чувствата си. Обичам я тази авантюристка. Каква вяра в човека трябва да имаш, за да вложиш последните си сили в толкова крехко наследство! Най-хубавото е, че нейната вяра се е оказала основателна. Нещо повече — тя със сигурност не си е представяла, че филмът й ще бъде прожектиран непрекъснато в една от залите на Двореца на Токио.

— Е, в рамките на една временна изложба — казах аз снизходително.

— Тази история ме помирява с човечеството — заключи Зигрид със сълзи в очите.

Разбирах емоцията й, но не исках да се разчувствам. Разполагах с неизброими средства за разрушаване на вярата й в човечеството — можех да й разкрия, че светейшият й съпруг е работил за мрежа от престъпници, които сега искат да ме унищожат, че ние с нея сме пионки в една афера, за която не знаем нищо, и че единственото извинение на съпруга й е неговата смърт.

Напълних чашите и я попитах:

— Ако тази нощ беше последната в живота ви, какво бихте направили?

Тя се усмихна.

— Няма да снимам. Не е интересно да се снима интериор на вила.

— Бихте ли се спасили с бягство?

— Ще бъде ли спасение да избягам?

— Да речем, че да.

Тя вдигна рамене.

— Не чувствам положението да е спешно.

Добих сериозен вид.

— Зигрид, гарантирам ви — ако не избягаме тази нощ, утре ще бъдем мъртви.

Тя се засмя.

— Даже и да приема вашата измислица, пак няма да успея да се уплаша. Моето съществуване е без значение. Все едно ми е дали ще умра.

— А че може аз да умра?

— Вие сигурно знаете какво правите.

Дали се шегуваше, или беше разбрала сериозността на моето предупреждение?

— Мисля, че в тази вила има някакво проклятие, което ви прави бездейни.

— Нямате представа колко сте прав — заяви тя. — Защо смятате, че се насилвам да прекарвам дните си навън, от сутрин до вечер? Защото иначе ме обхваща сладостно бездействие, от което не виждам защо трябва да се отказвам.

— А защо тогава се отказвате?

— Защо Одисей и неговите хора искат да избягат от Острова на лотофагите^[2]?

— Винаги съм намирал, че са постъпили погрешно. Особено като знаем какви перипетии ги очакват! А са могли да останат до края с тези блажени, унесени хора!

— Но тогава Одисей не би се върнал при Пенелопа.

— Според мен пред вас не стои такъв проблем.

— Да поставим въпроса обратно — защо да не излизам всяка сутрин?

— За да стоите с мен.

Тя избухна в смях.

— Моята компания би ви омръзнала.

— Кой говори за компания? Нямам нужда непрекъснато да бъдете до мен. Желая само да сте тук, да чувствам, че сте във вилата, да ви чувам как живеете.

„Без да говорим за сигурността, която това би ми гарантирало“, помислих си.

— Така или иначе, вие няма да останете тук сто и седем години — каза тя.

— А бихте ли искали?

— Да, но знам, че е невъзможно.

— А ако реша да остана, какво би се случило според вас?

Тя ме погледна объркана.

— Колегите ви може да ви потърсят.

— Мислите ли?

— Така ми се струва. Доколкото разбрах, вие не правите това, което бихте искали.

— А ако просто се крия тук?

Тя замълча за момент и после каза тържествено:

— Ако се криете тук, няма да ви издам.

Това си беше споразумение.

— Какво предпочитате — да заминете далече с мен утре или да ме укривате във вашата вила?

— Да заминем къде?

— Можем да караме до Дания и оттам да пресечем островите, за да отидем в Швеция.

Тя изглеждаше изкушена. Аз леко треперех. След като размисли, каза:

— Предпочитам да останем тук и да се крием.

„Смело момиче“, помислих си.

— Надявам се, че не ви разочаровам, но искам да съм тук, когато Олаф се върне.

Него пък го бях забравил.

— Не се страхувайте, когато той бъде тук, ще ви скрия и от него.

Никак не ме беше страх.

— Защо правите това за мен? — попитах.

— Вие сте първият човек, който се интересува от мен. Даже съпругът ми никога не се е интересувал толкова от мен.

— Значи утре сутринта няма да излезете? И ще бдите над мен?

— Наистина ли искате това?

— Да — казах, засрамен, че се държа като дете, което моли майка му да остане при него.

— Така да бъде.

Усмихнах се. Изведнъж тя придоби тревожен вид.

— Какво ще правя по цял ден?

— Това, което правим.

— Но ние не правим нищо.

— Не е вярно. Пием.

Тя напълни чашите и тръсна глава.

— Ще прекарваме времето си в пиене?

— В пиене на отлично шампанско — няма по-добро занимание.

— Колко седмици искате да живеем така?

— Вечно.

— Какво ще стане с нас?

— Ще видим.