Амели Нотомб
Кралска воля (7)

Следобедът отмина неусетно. Бях нагласил един часовник да звъни в осемнайсет часа, за да съм сигурен, че няма да ме хванат в кабинета на Олаф как ровя из указателя му. Когато будилникът звънна, бях на буквата И, като идиот. Беше ме забавила буквата Г — Олаф познаваше ненормално голям брой хора, чиито имена започват с Г.

Все още по халат, отидох да се просна на канапето в хола. Работата ме беше изтощила. Този момент ми хареса — бях съпругът, който след дълъг работен ден очаква завръщането на съпругата. Радвах се, че пак ще я видя. Какво ли беше отишла да прави? Нямах право да я питам.

Когато чух вратата да се отваря, отидох да я посрещна. Ръцете на Зигрид бяха натоварени с пликове, носещи имената на известни магазини.

— Мога ли да ви помогна?

— Не, благодаря, не е тежко. Ще взема душ и идвам.

Легнал на канапето, се питах дали нещата наистина бяха такива, каквито изглеждаха. Наистина ли Зигрид прекарваше дните си в харчене на парите на Олаф из луксозните магазини? Можеше ли да се живее така? Наслаждавах се на тази неизвестност.

Когато тя влезе в хола, имах чувството, че е с чисто нова рокля. Защо ли помислих така, след като не познавах съдържанието на гардероба й? Просто беше логично — беше обикаляла магазините и искаше веднага да покаже покупките си. А и изглеждаше като човек, който е облякъл нещо за първи път. Понечих да й направя комплимент, но навреме си спомних, че трябва да привиквам с ролята на съпруг. Така че не казах нищо.

— Олаф още ли не се е обадил? — попита тя.

— Не. Зигрид, много добре знаете, че няма защо да се тревожите.

Казах го с лека досада и тази грубост я успокои.

— Прав сте, колко съм глупава. Би трябвало вече да го знам.

„Да знае какво?“, помислих, без да кажа нищо.

— Искате ли да поизлезете? — попита тя.

Надуших клопка.

— А вие?

— Аз цял ден съм била навън. А вие не сте излизали от два дни. Може би ви се излиза.

— Не. Омръзнало ми е да съм все навън.

— Разбирам — каза тя с усмивка.

Изпитах облекчение.

— Много се радвам, че не искате да излизате. Толкова е хубаво тук.

— Вие май харесвате тази вила.

— Много я харесвам.

— Не намирате ли интериора малко…

Чудех се коя дума е най-подходяща. Не беше нито „кич“, нито „префърцунен“. Беше просто „противен“, но не можех да кажа това.

Тя мило сви рамене.

— Искате да кажете, че е различно от Бобини? И още как. Не разбирам от тези неща, знам само, че това тихо и луксозно място ме спаси.

— Ако можехте да избирате, щяхте ли да изберете тази вила?

— Нямам представа. Щастлива съм, че не са ме оставили да избирам, не знам дали съм способна на такъв избор.

— Олаф ли я избра?

— Не. Неговият предшественик.

Моят предшественик имаше предшественик.

— Олаф обича ли това място?

Не ми беше лесно да говоря за него в сегашно време.

— Не знам, не ми е казвал. Знаете ли, аз трябва да се насилвам, за да излизам.

— Защо се насилвате?

— Иначе изобщо не бих си показала носа навън. Бих си поръчвала неща от първа необходимост и бих живяла заключена тук.

— Това проблем ли е за някого?

— Пробвала съм вече.

— И какво се получи?

Тя тръсна глава, сякаш за да избегне темата.

— Аз лично от два дни не съм излизал и ако трябва да слушам вътрешния си глас, бих продължил.

— Моля ви, продължавайте! — каза тя ентусиазирано. — На ваше място бих направила същото.

— Не ви ли пречи моето присъствие?

— Напротив. Предпочитам го пред самотата.

— Разбирам. Аз или някой друг…

— Не исках да кажа това. Вие не сте първият колега на Олаф, който се настанява тук. Но сте различен.

— Как така?

— При другите се усеща, че са тук за почивка между две мисии. Като на хотел. Нищо не ги интересува и бързат да си тръгнат. Животът им е другаде. Забележете, че ги разбирам. Защо им е да придават значение на това място? А на вас като че ли ви харесва престоят ви тук.

— Така е.

— Радвам се. Къщата ви интересува, четете книги от библиотеката. Освен това сте първият, който не ми създава чувството, че съм хотелски персонал.

— Наистина ли?

— Да. Не искам да кажа, че колегите ви са неучтиви, разбирам, че не им се говори. Но откакто сте тук, имам усещането, че съществувам.

— Предполагам, че и в присъствието на Олаф се чувствате така.

— По-малко, отколкото с вас. Надявам се, че не ви изглеждам груба или неблагодарна, като казвам това. Олаф ме спаси, той се грижи добре за мен. Но вие се интересувате от мен. Или поне създавате такова впечатление.

— Наистина се интересувам от вас.

— Много мило. Имате толкова вълнуващ живот с огромни рискове, а проявявате интерес към една незначителна личност.

„Вълнуващ живот с огромни рискове.“ Да бе! Единственото вълнуващо нещо в живота ми бе смъртта на Олаф и срещата ми с неговата жена. Ако тя знаеше това!

— Вие сте тъкмо обратното на незначителна личност.

Спрях дотук — не исках да се увличам.

— Напротив, Олаф. Вижте само как минават дните ми.

— Нямам понятие как минават дните ви.

Радвах се, че най-после ще науча повече. Но точно този момент избра дебелата котка, за да застане пред стопанката си с възмутен вид.

— Гладна си, Бисквитке. Ще ти дам да ядеш.

— Не може ли по-късно?

— Не. Когато е гладна и не й се даде веднага да яде, Бисквитка се качва на масата и събаря всичко. Не знам вече колко вази е изпочупила по този начин.

— Много хитро. Ако ме видите да чупя, да знаете, че трябва да ме нахраните.

Тя се засмя. Последвах я в кухнята. Бисквитка се нахвърли на своя четиризвезден пастет.

— Да отида ли за шампанско?

Лошите навици се възприемат бързо.

Докато тя беше в избата, нападнах котката.

— Глупачка. Тъкмо щеше да ми разкаже как прекарва дните си и госпожата дойде да си поиска дажбата.

Бисквитка не ми обърна никакво внимание. Триумфът й бе смазващ.

Зигрид се върна с бутилка „Вьов Клико“ в съд с лед.

— Предлагам през ден да пием по една „вдовица“ — каза тя.

Явно предвиждаше да остана дълго. Нямах нищо против.

— Не може ли да се върнем в хола? Шампанското не ми върви с миризмата на котешка храна…

— Прав сте — каза тя.

А и не исках да деля Зигрид с Бисквитка.

Тя напълни заледените чаши.

— За кого ще пием тази вечер? — попита тя.

— За Зигрид. За самоличността, която ви давам аз.

— За Зигрид — каза тя, преди да отпие с наслада и облекчение.

Изпих чашата на един дъх, за да набера смелост да подхвана отново:

— Преди котката да ни прекъсне, разказвахте как прекарвате дните си.

— Няма много за разказване — каза тя.

— Но вие дори не започнахте.

— Видяхте ме да се прибирам преди малко. Това не ви ли е достатъчно?

Имах чувството, че я притеснявам. Налях си втора чаша, като се питах за какво ли можехме да разговаряме. Коя тема нямаше да бъде опасна или смущаваща?

Внезапно на младата жена й се зави свят. Тя се извини и се излегна.

— Така е, когато се пие шампанско на гладно — казах аз. — Нищо не сте яли днес.

— Няма значение. Харесва ми, когато главата ми се върти.

Смехът й подсказваше, че шампанското я е хванало. Моментът беше подходящ.

— Разкажете ми за вас, Зигрид.

— Малко може да се каже. Дори нямам име. Посрещам хората, които идват тук, и ги пазя в тайна.

— Себе си пазите в още по-голяма тайна.

— Сам знаете, че не е така, Олаф. Казах ви малкото, което може да се каже за мен.

— Може би тайната на един човек няма нищо общо с това, което има да се казва за него.

— Налейте ми една чаша, моля ви, и не ми казвайте, че това е неразумно.

Направих го. Тя седна, за да отпие. Изпи една глътка и тихо каза:

— Харесва ми, че животът ми, подобно на мен, няма никакъв смисъл и никакво значение.

— Никакво значение, добре. Но смисъл има. Вие сте смисълът на живота на Олаф.

Тя прихна.

— Нищо подобно.

— Той се е оженил за вас.

— Сам се досещате, че това е за пред хората.

Разбира се, че не — от нея го научавах. Но не можех да попитам за причините.

— Това не пречи на чувствата — импровизирах аз.

— Да. Той ме обича.

— И ви дължи много.

— Аз му дължа всичко.

— Вие посрещате мило гостите му, по себе си съдя.

— Това не е трудно.

— Трудно е. За първи път ме посрещат така добре.

— Учудвате ме. Бяха ми казали, че в Техеран хората са много гостоприемни.

Техеран? Работех в Техеран? Как да се овладее човек след такава информация?

— Не пазя почти никакъв спомен от Техеран — казах аз.

— Може би това е добре. Обикновено си спомняме за нещата, които шокират и смущават.

— Или очароват.

Тя се засмя. Питах се дали не прекалявам с нещо. Тя продължи:

— Работата ви не е за завиждане. Всички си имаме тайни, но ние поне сами решаваме какво да премълчим и на кого да кажем това, което решим. А вие не решавате сами. Представям си, че понякога разполагате с информация, за чието съдбоносно значение дори не се досещате. И трябва да рискувате живота си, за да предадете или скриете неща, които ви изглеждат маловажни.

Нещата се изясниха — без никакво съмнение бях таен агент.

Отвърнах престорено небрежно:

— Ние сме като всички останали — като журналиста, който коментира незначителни събития, като рекламния агент, който никога не купува рекламираните от него неща, като анорексичния готвач, като свещеника, който вече не вярва в Бог…

— Не съм мислила за това — каза тя, възхитена.

После напълни чашата ми.

— Защо избрахте тази професия, Олаф?

Много ми хареса, че ми зададе този въпрос. Явно тайният агент беше човек, на когото хубава руса жена сервира шампанско. Но тя очакваше сериозен отговор и аз се опитах да не я разочаровам.

— Наистина ли избираме сами, Зигрид? Това е съдба. Професията ни избира, а не ние нея.

— А как човек разбира, че е избран?

Отпих една глътка и се впуснах във висша импровизация.

— Всичко започва в детството, когато чувстваме, че възрастните знаят разни неизвестни за нас неща. Философски решаваме, че трябва търпение — когато пораснем, ще ги знаем и ние. Параноикът в нас обаче се досеща, че с възрастта няма да научим нищо и че ако искаме да знаем, трябва сами да търсим и крадем информация.

— Да, но това е активната страна на професията ви. Пасивната ми се струва много по-трудна и несправедлива.

— Какво наричате пасивна страна?

— Ами, пазенето на тайна. Как човек разбира, че е предопределен за това?

Усмихнах се, като открих, че спомен от детството може да ми послужи за идеален отговор.

— Докато сме съвсем малки, не можем да пазим тайна. Това е етап от израстването, както приучването да не правим пиш в гащите. Ако се замислим, двете неща са свързани. И по двата показателя се развих късно. Сам си давах сметка за това и исках да покажа, че вече съм пораснал. Родителите ми криеха от мен нещо от страх да не го разкрия пред по-голямата ми сестра. Обхвана ме истинска ярост. „Кажете ми и ще видите, че мога да мълча.“ На майка ми й омръзна и прошепна в ухото ми: „Сестра ти ще получи пиано за рождения си ден“. В продължение на десет секунди стоях като гръмнат, след което изкрещях: „Жюли, ще получиш пиано за рождения си ден“. Не знам защо го направих. Тайната изригна от устата ми като гейзер. Нямате представа колко подигравки отнесох. Родителите и сестра ми разказаха на всички тази история, като умираха от смях и казваха, че съм патологично неспособен да пазя тайна.

— Трогателна случка — каза Зигрид.

— Тогава не мислех така. Поболях се от срам. Така у мен се породи желанието да стана обратното — олимпийски шампион по пазене на тайна.

— И как се постига това?

— Започва се с дребни неща. По пътя към училище преместваш с пет метра една саксия, опряна до стената, без никой да те види. И си обещаваш: по-добре да умреш, отколкото да го кажеш на някого. Без значение, че останалите изобщо не се интересуват какво си направил. Така разбираш, че истинското опазване на тайната почива на вътрешното ти решение. Непрекъснато мислиш за това. Всяка сутрин, отивайки на училище, трепериш при наближаването на мястото — дали саксията е все още там, където си я преместил? Дали собственичката й е забелязала своеволието и е върнала цветето на първоначалното му място? Когато забележиш, че то е все още там, където си го сложил, сърцето ти бие много силно.

— И как свършва историята?

— Не свършва. Идва ден, когато вече си пораснал, сменяш училището и минаваш по друг път, без да си разбрал какво се е случило с преместената саксия. Пробваш се в други тайни, не така абсурдни. Забождаш снимка на гола жена в класната стая, без никой да забележи. И пак чувстваш, че е по-добре да умреш, отколкото да си признаеш тази смела постъпка. Разбираш, че си готов, когато преминеш към тайни, които вече не са измислени. Когато осъзнаеш какви големи неприятности те чакат, ако открият, че си разбил колата на директора.

— Нарочно ли?

— Не непременно.

Зигрид размишляваше върху думите ми. Доста бях горд с това, че можах да й обясня генезиса на една професия, която не упражнявах. Питах се дали мога да го направя за всяка друга професия, когато тя каза:

— Много странно.

— Да — потвърдих, без да знам за какво говори.

— Нямаше да повярвам, че шведи са нарекли дъщеря си Жюли.

Един глас се разкрещя в мозъка ми: „Видя ли, нищо не се е променило, откакто беше на девет години — все така не умееш да пазиш тайна! Още ли се гордееш със себе си?“. Това не ми попречи да се опомня светкавично.

— Няма нищо странно, родителите ми бяха франкофили.

— Но вас са нарекли Олаф.

— Защото бяха и патриоти. Ще стопля снощното ядене. Ще видите, че днес ще е по-вкусно.

Докато чаках водата за спагетите да заври, бърках фрикасето, което бавно се втечняваше. Бисквитка, приключила с пастета, беше напуснала кухнята. Поднесох яденето.

— Не намирате ли, че месото е по-крехко, по-напоено с вкуса на гъбите?

— Да — каза тя учтиво.

Това ме подразни. Не можах да се сдържа и казах:

— Защо толкова много жени смятат, че са по-привлекателни, като не се хранят?

— Защо толкова много мъже смятат, че целта на жените е да бъдат привлекателни?

Заслужавах си го. Разсмях се от сърце.

— Не се насилвайте. Ще довърша чинията ви, ако това не ви шокира.

— Кой ви каза, че ще ми остане?

— Интуицията.

Наистина й остана много. Тя ми подаде чинията си и аз изядох всичко без преструвки.

— Бих искала утре да дойдете с мен — каза тя.

— Имате нужда някой да носи покупките ви?

— Отивам в музея.

Исках да я попитам защо. Сетих се за моята телефонна мисия.

— Уви, невъзможно ми е — отговорих.

— Жалко, толкова много исках да дойдете с мен.

— Защо?

— Музеите са по-приятни, когато човек ги посещава в интелигентна компания.

— Много мило от ваша страна, но няма да загубите много, ако не дойда — в музеите никога не коментирам.

Не беше съвсем невярно, тъй като изобщо не ходех по музеи.

— Често ли ходите?

— Да. Да живееш близо до голям град и да не видиш музеите му е абсурдно, то е като да живееш в ранчо и да не яздиш кон, не намирате ли?

— Не знам откога не съм стъпвала в музей.

— И кой музей ще посетите?

— Музея на модерното изкуство и Двореца на Токио.

Почувствах се срамно облекчен, че ще избегна това посещение.

Преди да си легне, тя ме попита дали кроасаните от тази сутрин са ми харесали. Реших да бъда противен докрай.

— Предпочитам кифли със стафиди.

— Добре — каза тя невъзмутимо, преди да изчезне в спалнята си.