Амели Нотомб
Кралска воля (6)

Четири часа по-късно мелодийка от десет ноти, изскочила дявол знае от кое кътче на паметта ми, прокънтя в главата ми. Уплашен, седнах на леглото и си дадох сметка, че това е номерът, избран от Олаф, преди да издъхне.

Ами ако е номерът на вилата? Близо до леглото имаше един телефон, но на него номерът не беше написан. Не смятах все пак да разследвам въпроса посред нощ. По-добре щеше да е да заспя отново, без да забравям звученето на номера. Надявах се, че споменът за него е достатъчно силен, след като ме събуди в четири часа сутринта. Уви, от опит знаех, че паметта е абсурдно нещо — тя дава информации, когато никой не се нуждае от тях, и си мълчи, когато сведенията са крайно необходими. Не умеех да нотирам. Как тогава да запиша мелодията?

Запалих осветлението. Взех лист хартия и молив. Отбелязах десет точки според височината на тоновете и ги свързах като съзвездие. Примитивна система за записване, но паметта понякога се задоволява и с най-дребната индикация.

Тези драсканици обаче очевидно не ми дадоха никаква сигурност, тъй като заспиването ми се оказа невъзможно. Абсурдната песничка от десет ноти се беше слепила с черепа ми, сякаш в главата ми бе разположен някакъв механизъм, който не можеше да бъде спрян. Това ми припомни петте ноти, които в „Близки срещи от третия вид“^[1] служеха за общуване с извънземните и които всички жители на Земята френетично свиреха, за да се свържат с марсианците.

А с кого исках да се свържа аз?

В един момент мелодията толкова ме изнерви, че нададох вик. Миг след това се запитах дали Зигрид ме е чула. Секунда по-късно изпитах надеждата, че ме е чула и вече тича към стаята ми по сатенен комбинезон, за да се осведоми за състоянието ми. Щях да кажа, че съм сънувал кошмар, и да я помоля да остане при мен, да постави нежната си ръка върху трескавото ми чело и да ми изпее приспивна песничка.

Всичко това не се случи. Помислих си да изкрещя по-силно, но не се осмелих. За да заглуша мелодията в главата си, започнах да си припомням Strawberry Fields, после Enjoy The Silence, после Satisfaction, после Bullet with Butterfly Wings, после New Born — тази какофония не ми помогна. Десетте глупави ноти неизменно изплуваха над Бийтълс, Депеш Мод, Роулинг стоунс, Смашинг Пъмпкинс и Мюз като някакъв звуков плевел. Затова пък умората от тези усилия ме замая и отново заспах.

Събудих се в десет часа сутринта. Скочих от леглото, облякох белия халат и слязох долу. Извиках Зигрид, потърсих я с поглед. Вече не беше тук.

„В неделя си стоя вкъщи. Това е единственият ден от седмицата, в който ще трябва да понасяте присъствието ми“, ми бе казала тя. Днес беше понеделник.

Обезкуражен, отидох в кухнята. Беше приготвила кафе и купила кроасани. Върху лист хартия прочетох:

Скъпи Олаф,

Надявам се, че сте спали добре. Ще се върна довечера към деветнайсет часа. Ако има проблем, обадете ми се на мобилния 06…

Приятен ден.

Зигрид

Версай, 24/07/2006

Беше се подписала с името, което й дадох. Питах се как ли го е възприела. На драго сърце бих й се обадил, за да я попитам, но помислих, че няма да е подходящо важен човек като мен да си губи времето с подобни неща.

Бисквитка приближи и се втренчи в мен, докато ядях кроасаните. Подхвърлих й парченца, които тя пренебрегна, сякаш искаше да се разбере, че няма да се задоволи с трохи от пиршеството. Опитите ми да я погаля по едрия гръб също останаха неуспешни. Това животно не обичаше непознати.

Както си пиех кафето, взех телефона, инсталиран в кухнята, и избрах 06. Това, което чух, не отговаряше на мелодията от тази нощ. Натиснах 01, което вече приличаше на нея. Същото би се получило може би с 04 и 07, но Олаф бе уточнил, че се обажда в Париж. Ако не беше излъгал, разбира се.

Беше едва десет и половина. Реших да продължа с телефона по-късно, а междувременно да се потопя във ваната. Ако бях Батист Бордав, щях да съм в офиса с колегите. Как съм могъл да загубя толкова години от живота си с някаква дейност, за която едва си спомнях?

Оставих се да се размекна в горещата вода. Бях щастлив като суха гъба, накисната във врящ бульон — сладостно възстановявах предишния си обем. Винаги ми е било жал за изсушените зеленчуци — що за живот е това, да си напълно лишен от влага? По етикетите винаги пише, че сухият продукт е запазил всички свои качества. Ако можехме да си поговорим с мукавения зеленчук, със сигурност щяхме да научим, че мнението му е по-различно. Да не можеш да изгниеш — каква досада!

Откакто се наричах Олаф, се чувствах някак си порест. Подобно на зрънцата грис поемах жадно околната течност. Ако продължаваше така, тялото ми щеше да изпълни цялата вана. А като се има предвид количеството скандинавски душ гел, което бях употребил, телесата ми щяха да добият сапунен вкус.

Когато и мозъкът ми започна да се напоява, излязох от ваната. По-добре щеше да е да съхраня централния компютър в добро състояние, за да избегна късото съединение. В огледалото видях, че съм придобил цвета на сварен омар. Облякох отново халата и слязох в хола. Там имаше музикална уредба, за която Батист Бордав не можеше и да мечтае. Шведите с техните високи технологии! Помислих си, че бях тук вече две нощи и един ден, а все още не бях чул никаква музика. Последният, пуснал диск тук, сигурно е бил покойният Олаф. Ако си приличахме, той сигурно не бе прибрал диска на мястото му. Установих това, като включих уредбата и натиснах play.

Сърцето ми заби силно при мисълта, че ще чуя последната музика, слушана от моя предшественик. От първите ноти пролича, че е класическа. Изпитах облекчение от това, че ми бяха спестени шведски тъпотии в стил АББА. Скоро разпознах „Стабат Матер“ на Перголезе.

За да бъде моментът съвършен, отидох да си налея чаша от снощното „Кло Вужо“. Върнах се на канапето и се отдадох на насладата от голямата музика и голямото вино.

Същото, което пиеха слисаните гости от „Угощението на Бабет“^[2] — явно северняците разбират от бургундско. Сбръчках вежди — последният, който ми беше говорил за бургундско вино, бе търговецът, позвънил точно след смъртта на Олаф. Възможно ли беше да съм купувал вино? И то бургундско? Батист Бордав нямаше толкова изтънчен вкус. Прекалено много бургундско имаше в тази история. Това сигурно беше част от заговора.

Спомних си, че бях предвидил да издиря телефона на последния човек, с когото Олаф бе разговарял. Уви, „Стабат Матер“ заглушаваше мелодията в мозъка ми, който проявяваше добър вкус, предпочитайки Перголезе пред Франс Телеком. Все пак имах нужда от този музикален спомен, но как можех да го изровя от паметта си?

Отчаяно тъпчех на едно място. Няма по-трудно нещо от това да изтръгнеш от главата си някое просто припевче в момент, когато звучи музика, изпълнявана от възхитителен оркестър. Имах чувството, че правя разкопки в прекрасен град, за да извадя на бял свят най-обикновена махала. Тази абсурдна археология ме побърка окончателно.

Започнах да подвиквам все по-френетично: „Млъквай, Перголезе!“. Бисквитка презрително ме наблюдаваше. Изтичах на горния етаж да намеря драсканиците си от предишната вечер, които вече не ми говореха нищо. Бях отчаян.

Слязох отново. В кухнята попаднах на съобщението на Зигрид. Телефонният й номер съвпадаше с датата. Използвах този претекст, за да й се обадя.

Тя отговори веднага.

— Случайно ли е — попитах, — че вашият номер съвпада с днешната дата?

— Не, променям номера си всяка сутрин. Така винаги знам коя дата е.

— Сериозно!

— Но, моля ви, Олаф, разбира се, че е случайно! Ако не ми бяхте казали, нямаше и да забележа. Само вие забелязвате подобни детайли.

— Така ли мислите?

— Да. Предполагам, че е професионална деформация.

Тя любезно прекъсна разговора. Питах се коя ли е професията, която може така да деформира мозъка. Таен агент? Да, един таен агент би обръщал внимание на подробностите. Параноята ми би била от голяма полза в контраразузнаването. Ако моят предшественик е приемал вкъщи тайни агенти, и той самият ли е бил такъв?

Мозъкът е хаотичен компютър. В главата ми зазвуча мелодията на десетцифрения номер. Винаги е така — информациите изникват, когато вече не ги очакваме.

Отново се качих горе и обиколих стаите. В една от тях имаше бюро, сигурно беше стаята на Олаф. Седнах на писалището. При огромното количество телефонни номера, запаметени в телефона, щеше да ми е нужен цял век, за да открия мелодията.

Но аз имах време и нямаше какво друго да правя. Захванах се веднага. Щом някой номер започваше с 01 или 04, вдигах слушалката и го набирах, като спирах при първата разлика с търсената мелодия. Провеждах търсенето по азбучен ред. С облекчение установих, че на Б нямаше никакъв Бордав. Изглежда, че с Олаф нямаме общи познати, което си беше за предпочитане.

Винаги съм харесвал еднообразните, глупави занимания. Иначе как щях да работя толкова дълго в офис? Обичам да се чувствам деен, без при това мозъкът ми да е впрегнат в голямо усилие. Това е по-хубаво от безделието, тъй като освобождава от страховете. Най-хубавите мечти се раждат по време на глупави занимания. Този автоматичен пилотаж не пречи на сивото вещество да работи плодотворно — накрая мелодията от десет цифри ми стана толкова позната, че почти нямах нужда от клавишите, за да я чувам. Винаги съм се възхищавал на хората, които умеят да четат партитури и да разбират прелестта им, но сега бях горд и с моя малък напредък.

Понякога някое име задвижваше въображението ми и ме разсейваше. Десковяк Елжбиета. Това трябваше да е Елизабет на полски. Елжбиета, колко хубаво. Срещата с жена на име Елжбиета Десковяк подготвя духа за изненади. За разлика от Демаре Пол от следващия ред. Или пък някой телефонен код ме караше да се зачудя: 00/822, коя ли беше тази страна? Или още по-щурото 00 12 (479) — това сигурно беше някой малък тихоокеански остров. Значи и там имаше телефони? Представих си островитянина, спускащ се светкавично по кокосовата палма, за да вдигне телефона.

Като някое немирно хлапе, понякога изпитвах желание да завъртя някой от номерата. Нали не аз плащах сметката, от какво да се притеснявам? „Ало, как се казва вашата страна? Колко часът е при вас?“

Тези глупости забавяха работата ми. В 13:30 часа бях на буквата Е. Слязох в кухнята и си приготвих сандвич с кресон. Много е вкусно, но трябва добре да се почисти кресонът, иначе се хваща една ужасна болест, от която се умира в страшни мъки. Подобни информации придават на кресона особен чар. Нещо като онази японска риба — фугу, която е за сашими това, което е руската рулетка за колективните игри.

Върнах се към указателя. Докато се хранех, бях забравил тоновете на клавишите. Трябваше да започна отново, като някой дебил, открил нова игра.

Изведнъж телефонът иззвъня. В паниката си не знаех какво да направя. Накрая вдигнах, за да сложа край на непоносимия звън. Беше Зигрид.

— Извинете ме, Олаф. Имате ли новини от мъжа ми?

— Не. Трябваше ли да вдигна телефона?

— Правете каквото искате. Вие сте си вкъщи.

Не знаеше колко е права.

— Звънях няколко пъти, но беше непрекъснато заето — каза тя.

— Така е — отговорих, доста притеснен. — Извинете ме.

— Няма защо.

— Безпокоите ли се за Олаф?

— Свикнала съм. Погрешно би било да се безпокоя, нали?

— Разбира се.

Затворих, засрамен от лъжата си. „Свикнала съм“, беше казала тя. Потвърждаваше ли това хипотезата за тайния агент? В коя друга професия човек изчезва, без да предупреди жена си?

Ами ако бях шеф на голяма мрежа в контраразузнаването? Тази идея ми хареса. Беше толкова далеч от лишената ми от мистерия персона. Но колко ли време можех да заблуждавам очарователната Зигрид?