Амели Нотомб
Кралска воля (5)

Събудих се в 11 часа. Никога не бях спал толкова до късно. Сигурно се дължеше на новото ми превъплъщение. Има ли по-хубава почивка от това да си починеш от себе си? А през ваканцията се спи по-добре, това е известно.

Из вилата се носеше мирис на кафе. Чувах как Зигрид стъпва на пръсти — жена ми беше много внимателна с мен. Искаше ми се да ми донесе закуската в леглото, но това щеше да е прекалено за една съпруга, срещната предния ден.

Когато закуската не идва в леглото, леглото отива при закуската. Увих се с халата, уютен като топла завивка, и слязох по стълбите.

— Добро утро, Олаф — ми каза тя с прелестна усмивка.

— Добро утро — отговорих, като преглътнах името Зигрид, което напираше да излезе от устата ми.

— Искате ли кафе?

— Да, благодаря. Може би е малко късно за закуска.

— Не. Тук времето не съществува.

Тя ми сипа чаша кафе, поднесе кроасани и се отдалечи. Защо не остана при мен? Хранех се едновременно с удоволствие и с тъга.

Върна се пет минути по-късно.

— Желаете ли нещо друго?

Искаше ми се да отговоря: „Да, да ми правите компания“. Но бе немислимо да го кажа.

— Не, благодаря, всичко е идеално.

— В неделя си стоя вкъщи. Това е единственият ден в седмицата, през който ще трябва да изтърпявате присъствието ми.

— Вашето присъствие е много приятно.

Жената се усмихна, приемайки това за учтивост, и се оттегли в съседната стая.

Чувствах се все по-объркан. Тя ми говореше така, сякаш бе предвидено да остана дълго тук. Това ме радваше, но явно ме взимаха за някой друг. За кого ли?

Освен това тя се извиняваше, че си стои вкъщи. Това ме притесняваше. Всъщност аз би трябвало да й преча, а не обратното. Чак такова гостоприемство не беше нормално.

А може би Олаф участваше в банда и бе казал на Зигрид, че шефът на бандата ще живее във вилата неопределено време.

Сред книгите в хола открих роман, преведен от шведски — „Пчелен мед“ от Торни Линдгрен. Не бях чувал нищо за него. Проснах се на канапето и започнах да чета. Ставаше дума за някаква лекторка, попаднала по мистериозен начин в плен на двама луди братя в студения север. Беше прекрасно и не можех да се откъсна. Зигрид пресичаше хола от време на време с тихи стъпки, за да не ми пречи.

Прочетох книгата и неусетно съм заспал. Това канапе беше комфортен капан, а и си бях облечен като за излежаване, така че всичко ме караше на сън. Спането по всяко време е още по-приятно от яденето по никое време. Когато се събудих, дълго време останах със затворени очи, наслаждавайки се на излишъка от почивка. Зад затворените си клепачи отгатвах настъпването на нощта. Лека-полека си дадох сметка, че някой диша близо до мен.

Отворих очи и видях Зигрид да седи до мен и да ме гледа в тъмното. Подскочих.

— Имахте нужда да се наспите — отбеляза тя.

Да. Когато все още се казвах Батист Бордав, ме мъчеше безсъние.

— Отдавна ли седите тук? — попитах.

— Не. Знам, не е учтиво.

Искаше ми се да й кажа колко ми е приятно, че ме е наблюдавала.

— Нахалният съм аз, че заспах в хола ви. Притеснявам ви.

— Чувствайте се като у дома си.

Любезна фраза? Или потвърждение, че ме взима за шеф на бандата на Олаф?

— Тази книга ми хареса — казах, като й посочих „Пчелен мед“.

— Възхитителна е. Какво предпочитате — сладко или солено? — попита тя, с което доказа, че я е чела.

— Зависи.

Не бях възхитен от тъпия си отговор.

— Например в момента какво ви се яде?

Устата ми беше пресъхнала и неподлежаща на анализ. Зигрид сигурно беше усетила, че езикът ми търси информация по небцето, защото каза:

— Устата ви е пресъхнала. Повече сте жаден, отколкото гладен.

— Точно така.

— В никакъв случай вода, трябва ви напитка, която има вкус. Но не натрапчив като на кафето, нито скучен като на плодовия сок. А уискито би ви довършило, понеже тъкмо сте се събудили.

— Несравнима диагностика.

— Има едно идеално разрешение — течност, която ще ви освежи и ще ви донесе радост и тонус, ще отговори на очакванията на небцето ви и ще предизвика възторга ви, ще олекоти живота ви и ще съживи вкуса ви към него.

— Кой е този еликсир?

— Леденото шампанско.

Избухнах в смях.

— Защо направо не кажете, че самата вие умирате за шампанско?

— Вярно е. Но обичам, когато желанията ми съвпадат с тези на моя гост.

По дяволите, аванси ли ми даваше? Наложих си предпазливост.

— Имате ли големи запаси от шампанско?

— Идея си нямате. Искате ли да видите?

Тя ми подаде ръка, за да ме покани да проверя изобилието на запасите й от шампанско. Беше прекалено хубаво, за да е вярно. Сложих ръката си в нейната, която се оказа убийствено нежна.

Отведе ме в подземния етаж, състоящ се от няколко просторни помещения, изпълнени с каси със загадъчно съдържание. Из въздуха се носеше любимият ми аромат — смесица от мирис на плесен и отдавнашна прах, от тъмнина и тайна — миризмата на изба. Доплака ми се.

— Не че е важно — каза Зигрид, — но това тук е зимникът.

Имаше невероятни запаси от шунка, сирена, плодове, сметана и сосове, достатъчни за месеци напред.

— Война ли ще има? — попитах аз.

— Вие по-добре знаете. А сега — щастието.

Тя отвори някаква врата. Видях широк басейн с дълбочина около трийсет сантиметра, пълен с вода и бучки лед. От вътрешността му се подаваха гърлата на безброй бутилки шампанско. Приличаше на наводнение от ледниковата епоха, заляло гробницата на китайския император, погребан с хиляди статуетки, изобразяващи войниците му.

— Не може да бъде — прошепнах.

— По този начин във всеки момент от деня или нощта имам шампанско с идеална температура.

— Колко бутилки има тук?

— Нямам представа. Една машина раздвижва водата и произвежда лед. Бутилките не бива да са много нагъсто, за да могат бучките лед свободно да плават.

— И всичките са „Вьов Клико“?

— Най-много обичам него, но има и „Дом Периньон“ — любимото на Олаф. От отлежалите има „Рьодерер“ и „Круг“.

— Как успявате да извадите това, което ви трябва?

Тя ми хвърли закачлив поглед и ме заведе до пулт, покрит с бутони и етикети с видовете шампанско и годините.

— Когато натиснете бутона с избраното шампанско, бутилките светват. Например „Рьодерер“, реколта 1982.

Тя натисна бутона. Появиха се множество бутилки, обгърнати от светещ нефритенозелен ореол.

— А ако натиснете всички бутони едновременно…

Басейнът стана още по-фееричен, изпъстрен от оранжевото на „Вьов Клико“, бледосиньото на „Дом Периньон“, виолетовото на „Крут“.

— Специална вакуумна система поддържа бутилките прави и на разстояние една от друга. Басейнът е тесен и дълъг, отстрани минава коридор, който улеснява достъпа до всеки вид. Какво предпочитате?

— В чест на Олаф — „Дом Периньон“.

Не смеех да си призная, че никога не бях пил от това шампанско. А не можеше важна особа като мен да не познава подобни питиета. Освен това исках да опитам любимото шампанско на моя предшественик.

Тя избра една бутилка и я сложи в съд, напълнен с вода от басейна. Гъстотата на ледените бучки ме изуми.

Зигрид отвори хладилник, пълен с искрящо заскрежени чаши за шампанско, взе две от тях и тръгна нагоре към хола, като не забравяше да подчертае колко е важна температурата на стъклото. Последвах я, покорен и очарован, напускайки със съжаление тази пещера на Али Баба.

— Бихте ли отворили бутилката? — каза тя.

Заех се с тази задача, омекотявайки с ръка експлозията на тапата, за да се получи шумът на изстрел от оръжие със заглушител. Приемах много на сериозно ролята, в която ме виждаше тя.

— За здравето на Олаф? — предложи Зигрид.

— Кой Олаф?

— Познавам само двама — вас и него. Да пием за отсъстващия.

Редно беше. Отпих първата си глътка „Дом Периньон“, която ми се стори по-свежа и по-фина от „вдовицата“. Стараех се да прикривам вълнението си, неподходящо за светски мъж, свикнал с подобни удоволствия.

— За първи път пия шампанско веднага след следобеден сън — казах аз.

— И как е?

— Идеално. Права бяхте, точно това ми трябваше.

— Снощи бяхте вечеряли. Тази вечер пиете на гладно. Не смятате ли, че това подчертава вкуса на шампанското?

— Може би. Случва ли ви се да се храните?

— Не много често.

— Манекенка ли сте?

— Не. Не работя. Живея в луксозно безделие.

Тя се усмихна и отново напълни чашите.

— От колко време познавате Олаф? — попитах я.

— Той ме срещна преди пет години.

— „Той ме срещна“, казвате, сякаш вие не сте присъствали.

— Има нещо подобно. Брат ми беше дилър. За да е сигурен, че стоката му е добра, я изпробваше върху мен. Бях неговата дегустаторка на хероин. Но не се задоволявах само с дегустацията. Олаф ме намерил в безсъзнание след поета свръхдоза. Събудих се тук.

— Не знаех, че Олаф има нещо общо с такива среди — опипах почвата аз.

— Няма. За да остана тук, условието беше повече никога да не се докосвам до дрога. Олаф изпитва ужас от наркотиците. Детоксикацията беше тежка. Но издържах, защото исках да остана.

— Харесвате тази вила?

— Кой не би я харесал?

Не се осмелих да кажа, че я намирам за ужасна.

— Тук е комфортно — отговорих.

— За мен беше спасение. Брат ми не знаеше къде да ме търси, тук съм толкова далеч от него. Двамата живеехме в Бобини. Вече е изгубил следите ми.

— Французойка ли сте?

— Не знаехте ли?

Тя се засмя.

— Намирате, че съм скандинавски тип? — попита тя.

Така беше, но се правех на човек, видял какво ли не.

— Това нищо не означава. Олаф не прилича на швед.

— Нито пък вие — добави тя. — Олаф ме научи да говоря правилно. Както знаете, той говори изискан френски. Вече нямам нищо общо с онази, която бях преди да срещна Олаф.

А аз какво да кажа. Очевидно срещата с Олаф преобразяваше хората.

— Той не е случаен човек.

— О, да. Обичам го много. Естествено не толкова, колкото една жена обича мъжа си.

Естествено? Какво естествено имаше тук?

— Обичам го повече — добави тя.

Продължавах да не разбирам нищо.

— Досаждам ви с приказки за мен — каза тя.

— Напротив.

— Сега е ваш ред да ми кажете как се запознахте с Олаф.

Притесних се.

Спасението дойде под формата на котка. Дебела и бавна котка, която приближи с намусено достолепие до своята господарка.

— Това е Бисквитка — обясни тя. — Идва да си иска яденето.

Котката имаше високомерен вид и изглеждаше скандализирана, че й се налага да напомня за храната си.

Зигрид отиде в кухнята да отвори консерва със скъпа котешка храна, която изсипа в дълбока чиния. Остави я на пода. Довършихме бутилката шампанско, наблюдавайки как Бисквитка спокойно поглъща дажбата си.

— Прибрах Бисквитка преди две години, както Олаф прибра мен. Беше слабо и плахо коте.

— Променила се е.

— Искате да кажете, че е надебеляла?

— Да. И вече изобщо не изглежда плаха.

Тя се засмя.

Бях гладен. Искаше ми се и аз като Бисквитка да получа храна. На нас, хората, възпитанието ни налага да бъдем лицемерни, затова я попитах дали тя не е гладна. Тя като че ли не чу въпроса ми, защото каза:

— Знаете ли, ако не беше Олаф, щях вече да съм умряла. И даже нямаше да е жалко, като се има предвид какъв беше животът ми. Олаф не просто ме спаси, а и ме научи защо животът си струва да се живее.

Започваше леко да ме дразни с нейния свети Олаф. Искаше ми се да й кажа, че той е мъртъв, а мен трябва да нахрани, но се задоволих с една хаплива фраза:

— Искате да кажете, че ви е научил как да заменяте хероина с алкохол?

Тя избухна в смях.

— Само на това да ме беше научил, пак щеше да е прекрасно. Но той ме научи на много повече.

Не исках да я питам на какво толкова я е научил. Просто казах, че съм гладен. Тя като че ли се събуди.

— Простете, не се държа като домакиня.

Именно.

— Какво искате да хапнете?

— Не знам. Каквото вие.

— На мен никога не ми се яде.

— Тази вечер ще направите изключение. Казвате, че не обичате да пиете сама, аз пък не обичам да ям сам.

Поведението ми я учуди, но нали бях важна особа, трябваше да ми се подчинява. Отвори хладилника и въпреки че той беше пълен с провизии, в погледа й се четеше объркване. Приличаше на кокетка, застанала пред претъпкания си гардероб и готова да се оплаче, че няма какво да облече.

Реших да й помогна.

— Ето, има пържоли, пресни макарони, гъби, сметана. Аз ще сготвя, става ли?

Тя изглеждаше облекчена.

— Мога ли да ви помогна? — попита.

— Измийте гъбите и ги нарежете на филийки.

Обелих малко чесън, накълцах го и го запържих в масло заедно с месото. Нарязаните гъби задуших в друг тиган. Събрах всичко в тенджера и добавих цяла кофичка бита сметана.

Зигрид ме наблюдаваше с безпокойство.

— Олаф не готви ли по този начин? — попитах я аз.

— Не знам. Никога не съм го виждала да готви.

Що за двойка беше това? И защо продължавах да я наричам Зигрид? Тя сигурно имаше френско име. Но какво? Не можех да си го представя.

— Дали ще ви се намери хубаво червено вино за това ястие?

— Трябва да има в избата, но не съм познавачка.

Съзрях бутилка в единия ъгъл на кухнята.

— А това?

— А, да. Сигурно Олаф я е приготвил.

Тя приближи, за да прочете етикета.

— „Кло Вужо“, 2003-а. Добро ли е?

— Забележително, отворете го.

Не можех да повярвам, че й говоря така грубо.

— Къде ще вечеряме — в кухнята или в трапезарията?

В кухнята нямаше френски прозорец и това ме накара да избера нея. Жената, която със сигурност не се казваше Зигрид, сложи масата. Сварих пресни спагети и ги сервирах.

— Великолепно е — каза тя учтиво.

— Прилично. Приготвих много, за да остане за утре. Ще бъде още по-вкусно.

Надявах се да я ужася с идеята на следващия ден отново да ядем същото. Тя се възползва от този претекст, за да хапне съвсем малко. „Обещахте ми утре да е още по-вкусно.“

Жените, които едва се докосват до храната, винаги са ме нервирали. Изкушавах се да й го кажа, но се отказах — нямаше нужда да съм неприятен с жена, която ме приемаше така любезно и ми предлагаше „Кло Вужо“ от 2003-а.

— Превъзходно вино, нали?

— Сигурно — отговори не-Зигрид, отпивайки малка глътка. — Небцето ми не е достатъчно фино, за да го оценя.

— Не ви ли харесва?

— Не толкова, колкото бих искала.

— Разбирам. Вие просто сте фанатично привързана към шампанското.

— Точно така.

Все така не се осмелявах да я попитам как се казва. Толкова много исках да узная името й, че това свръхлюбопитство щеше да направи въпроса ми прекалено интимен. Помислих си за многото неща, за които изгарях от желание да я разпитам, но те ми бяха напълно забранени: кой беше Олаф, кой трябваше да съм аз, каква беше общата ни дейност? В сравнение с всичко това въпросът за името й ми се стори безопасен. Може би дори беше невъзпитано да не я попитам.

— Как се казвате?

Тя се усмихна.

— Както искате.

— Как така?

— Как бихте искали да ме наричате?

— Не искам нищо. Кажете ми истинското си име.

— Нямам име. Това от личната ми карта никога не ми е служило. Майка ми страдаше от амнезия и всеки път ме наричаше различно. Баща ми и брат ми не се обръщаха никак към мен. В училище използваха фамилното ми име, което вече е друго, за щастие.

— Защо за щастие?

— Защото беше Батист, което е мъжко лично име. Странно е през цялото време да те наричат Батист.

Потръпнах. Настана тишина.

— Обаче това име ви дава право да покръствате^[1]. Така че сама можете да си дадете някакво име. Когато говорите на себе си, как се наричате?

— Никак. Вие да не би да се наричате някак си?

— Разбира се. Ругая се: „Батист, голям кретен си“.

Тя прихна.

— Наричате се Батист! Съвсем ви обърках с моите истории…

Измъкнах се, както можах.

— Как ви нарича Олаф?

— С едно шведско име.

— Вие харесвате ли го?

Тя вдигна рамене.

— Свикнала съм. Като изключим Батист, всички останали имена, с които ме наричат, ми харесват.

— Даже Гертруда?

— Гертруда не е лошо.

— Предпочитам Батист.

— Не обичам семейството си, така че не мога да харесвам това име. Пък и, знаете ли, приятно ми е всеки да ме нарича както иска.

— Все едно че сте на някаква временна работа.

— Точно така.

— Какво име ви избра Олаф?

— Няма да ви кажа. Не искам да повлияя на въображението ви.

Престорих се, че размишлявам, като я оглеждах внимателно, сякаш купувах картина. Стори ми се, че това й доставя удоволствие. Разбирах я — тя искаше ad libitum^[2] да изживее онзи силен и уникален момент, в който човек, обикновено далеч преди да се е осъзнал като личност, получава име.

Всъщност вече бях решил. Това, което ме порази, бе, че инстинктивно и без да знам за тази безименност, вече я бях кръстил. Сякаш бях усетил потребността й от име и я удовлетворявах с това, което вече ми бе станало близко.

— Зигрид.

— Зигрид — повтори тя, очарована. — Хубаво е.

— И Олаф ли ви избра същото име?

— Не.

— А кое избра той?

— Това не ви засяга.

— Значи пазите в тайна имената, които хората ви дават?

— Когато човекът ми е много близък, да. Олаф е мой съпруг.

— А от останалите имена, дадени ви от не съвсем близки хора, кое е най-щурото?

— Защо този въпрос ви вълнува толкова много?

— Не знам.

Тя размисли и накрая каза:

— Зигрид.

— Намирате, че отношенията ни не са близки?

Тя се засмя.

— Във всеки случай доволна съм, че избрахте шведско име. Много мило от ваша страна. Това показва, че ме приемате във вашия свят.

„Скъпа моя Зигрид, всъщност ти ме приемаш в твоя свят“, помислих си.

Когато тя се оттегли, намерих за несправедливо, че не мога да я последвам в стаята й. „Непоносими са тези двойки, в които всеки спи в отделна спалня“, казах си. Но Зигрид не знаеше, че вече съм неин съпруг, не биваше да се избързва.

Легнах си, очарован от изминалия ден. Какво направих през него? Прочетох един отличен роман, спах, пих „Дом Периньон“ и „Кло Вужо“, ядох в прекрасна компания. Не може да се мечтае за по-хубаво прекарване. А най-вече опознах по-добре жена си. Мислех си, че съм женен за идеалната шведка, а се оказах съпруг на бивша наркоманка от Бобини, която бях нарекъл Зигрид и която такава ми харесваше още повече.

Обаче това, че фамилното й име е Батист, ми се видя малко прекалено. Отново се върнах на хипотезата за заговор. Можеше ли да е случайност? На домофона срещу моя апартамент беше написано Батист Бордав. Дали пък покойният Олаф не бе решил да позвъни точно там, защото името му е било познато? Ако е било така, нямаше за какво да се тревожа.

Въпреки че бях спал дълго следобед, чувствах как сънят отново ме отнася. Няма по-неустоимо нещо от този унес, още повече че нямаше причина да му се съпротивлявам. Заспах спокойно.