Амели Нотомб
Кралска воля (4)

С падането на нощта отново ме обзе тревога.

В настъпилата ситуация нямаше нищо естествено. Върнах лентата назад — снощи бях на вечеря, където някакъв тип ми бе казал как да постъпя в случай че на някого му хрумне чудатата идея да умре в дома ми. Тази сутрин един непознат бе направил точно това. Вярно че сградата, в която живеех, имаше домофон, което не е често срещано в Париж, но той можеше да звънне на друг апартамент. Беше избрал мен. Преди да умре, бе успял два пъти да излъже — за телефонната кабина и за колата си.

Имаше ли някаква връзка между снощната вечеря и събитията от тази сутрин? Не бях последвал съветите на моя събеседник. Но именно заради него не се обадих в полицията — нещо, което иначе бих направил без всякакво колебание. Думите на този човек ме възпряха, накараха ме да размисля и точно през тези няколко потайни минути ме връхлетя щурата идея за смяна на самоличността.

Ами ако това беше заговор именно с цел да изработя подобен проект? Част от него ли бе обаждането на търговеца на вино? Не беше невъзможно — тъкмо той ме бе отчуждил от Батист Бордав, описвайки негови действия, за които не си спомнях нищо. Беше споменал марката „Мьорсо“, в което нямаше нищо странно, след като продаваше бургундски вина. Но случайно ли бе избрал името на героя от „Чужденецът“^[1]? Не бях ли похарчил на дребно Батист Бордав? Защо точно той се намираше в центъра на тази мистерия?

Въртях се в леглото. Неизменно опирах до един съществен детайл — в основата на събитията имаше труп. Олаф Силдур не се бе престорил на умрял. Само един параноик би помислил, че всичко това се е случило заради удоволствието да бъда подведен.

Но, от друга страна, имах ли доказателства за смъртта му? Не съм лекар. Бях опипал пулса му и преслушал сърцето му, но в наши дни сигурно съществуват дроги и някакви други средства за временно притъпяване на сърдечните удари. Нищо не разбирах от това, но ми се струваше възможно. Ако Батист Бордав беше доктор, нямаше да могат така лесно да го измамят. Изгарях от желание да се върна в апартамента, за да проверя — сто на сто трупът вече го нямаше там.

Но не можех да го направя — нали бях мъртъв. Защо нямаше връщане назад? Защото исках вече да не бъда Батист Бордав. А още повече исках да съм Олаф Силдур.

На човек, който не беше привързан към нищо и никого, дори и към себе си, бяха изпратили посетител с подобни на неговите ръст, възраст и цвят на косата. Вярно че националността бе различна, но това по-лесно се променя, отколкото ръстът или възрастта. А и пратеникът имаше по-привлекателен живот — богат човек, който кара ягуар и има вила във Версай.

Last but not least, беше женен за фантастична жена. Кой не би искал да бъде неин съпруг? Чудех се дали и тя не е в течение на заговора. Бе толкова очарователна, гостоприемна и внимателна към мен. Без да говорим за финия начин, по който ме покани да пием шампанско с такова удачно име.

Последната хипотеза не ми хареса. Дори и да приемех, че цялата тази история е съчинена от някого, не допусках момичето да е част от нея. Това не отговаряше на нещата, които знаех за нея.

„Които знаеш за нея? Че какво изобщо знаеш?“

Знаех нещо за разхвърляните й рокли, за очите й, силуета, гласа, за склонността й да вечеря шампанско. Ами ако просто играеше роля? Имаше външност на актриса — не, това е смешно, какво значи външност на актриса, няма такова понятие, как можа да го измислиш? Пък и какво толкова е изиграла? Нищо не ми беше казала за себе си, освен че е съпруга на Олаф, за което и сам се бях досетил.

Моята бивша самоличност ми подсказваше да я нарека Зигрид. Харесваше ми това име. Унесох се с тази мисъл. В съседната стая спеше вдовицата на Олаф, Зигрид Силдур, която не знаеше, че е вдовица и че мъжът й е възкръснал.