Амели Нотомб
Кралска воля (3)

Пристигнах във Версай. Избрах тази посока, без въобще да размишлявам. Къде другаде бих могъл да отида? Нали трябваше да видя къщата си. Не бих повярвал, ако някой ми кажеше, че ще живея във Версай. За един чужденец това място нямаше някакъв особен смисъл. Скандинавецът можеше да живее тук и без да е типичен версайски жител.

Избухнах в подигравателен смях, когато видях вилата. Изпитвам ужас от вили. Вилата е представата на еснафа за лукса. Мечтата му. „Вилата на моите мечти“. Вилата няма обикновени прозорци, а непременно френски. Обикновените служат на хората да виждат навън, докато френските им служат да бъдат видени от улицата, те достигат до пода, така че съседите могат да забележат хубавите обувки, които обитателите на вилата носят даже когато са си вкъщи.

Вилата притежава градина, доколкото можем да наречем така зеленината, която я обгръща и в която напразно търсим някое истинско дърво. „В никакъв случай големи дървета — те отнемат светлината“, казва стопанката.

Веднага изключих вероятността моят предшественик сам да е решил да живее тук. Никога не бях срещал шведи, но нямаше причини да ги подозирам в толкова лош вкус. Дали съществуваше госпожа Силдур? Шведка ли беше и тя? Във всеки случай вкусовете й предвещаваха ужасни отношения между двама ни.

Реших да надникна през френските прозорци. Тези, които живееха вътре, явно се надяваха да бъдат наблюдавани — нито един храст не пречеше да се вижда миниголфът, който им служеше за градина. Искаха воайори — получаваха. Ама че е забавно да шпионираш собствената си жена, тайно да откриваш коя е тя!

Бях паркирал ягуара малко по-далече, за да не бъде забелязано завръщането на съпруга. Разхождах се небрежно около къщата.

Как може да се казва една шведка? Ингрид? Зелма?

Часовете минаваха. Имах време да огледам всички хипотези. Госпожа Силдур е стара рентиерка, за която Олаф се е оженил по сметка. Тя ще получи сърдечна криза, когато й разкажа какво се е случило със съпруга й, и аз ще се окажа наследник на голямо състояние. Госпожа Силдур се казва Латифа — млада мароканка, чиято красота ще ме омагьоса. Госпожа Силдур е парализирана и се движи с инвалидна количка. Въобще няма госпожа Силдур, а господин Силдур с малко име Бьорн.

Това изброяване придаваше забавен характер на моето очакване. Към 19 часа все още не бях видял никого, но вече имах нужда да отида до тоалетната. Ключовете в джоба ми ме изкушаваха. Не издържах повече и отместих бариерата, приближих се до каменните стълби, опитах различни ключове и открих този, който ми трябваше. Вратата се отвори. Влязох с притаен дъх във вестибюл от бял мрамор.

На пръсти обиколих няколко помещения и открих тоалетната. Шумът от казанчето се оказа по-силен, отколкото очаквах — сега вече със сигурност бяха разбрали за присъствието ми. Никой обаче не се появи. Изглежда, че бях сам.

Вилата отговаряше на шаблона, от който се страхувах. Дръжките на вратите бяха позлатени. Подът и масите в хола бяха от бял мрамор. И все пак с упадъчния си комфорт интериорът предизвикваше известна симпатия. В канапетата и фотьойлите човек можеше така хубаво да потъне, че никога да не пожелае да стане.

На горния етаж имаше няколко големи спални. Бързо забелязах женски следи — банята беше пълна с козметика, имаше поне 15 различни шампоана. Разхвърляни рокли. Хипотезата Бьорн отпадаше. Тесни, къси поли — това издаваше младо и слабо тяло. Жена ми не беше някоя стара крава.

Но я нямаше. Бях женен за момиче от въздух, за арлезианка^[1]. В левия си джоб носех презервативите на моя предшественик, явно бяхме много свободна двойка. Още не познавах жена си, а тя вече ми изневеряваше. Изглеждаше, че и аз на нея.

Бях гладен. Слязох отново долу. Няма нищо по-приятно от това да хапнеш в чужда кухня. В големия американски хладилник имаше храна за цяла Швеция: пушена сьомга, кисела сметана, но и най-обикновени продукти. Взех яйца и сирене и си приготвих омлет.

В един ъгъл видях хляб. Пипнах го — беше от сутринта. Сложих няколко филии в тостера, потръпнах от мисълта, че на последната си закуска предшественикът ми е ял от същия хляб.

Докато ядях, чух входната врата да се отваря. Дори не ми хрумна да бягам. Сигурно миришеше на препечен хляб и пържени яйца, как можех да се скрия? Пък и трябваше да свиквам с моята нова самоличност — бях си вкъщи. Като обречен напъхах нова хапка в устата си и се постарах да изглеждам естествен.

 

 

Миризмата на храна привлече в кухнята предполагаемата ми съпруга. Тя не се изненада да ме види. Бях хиляди пъти по-изненадан от нея.

— Добър вечер — каза тя с очарователна усмивка.

— Добър вечер — отговорих с пълна уста.

— Олаф не е ли с вас?

Не съобразих да кажа, че Олаф съм аз.

— Не — казах и вдигнах рамене.

Това й се стори нормално. Излезе от кухнята и се качи на горния етаж.

Объркан, продължих да се храня. Никога не бях чувал за шведското гостоприемство, но бях слисан — това младо създание заварваше в кухнята си някакъв непознат да лапа от провизиите му и не изпадаше в шок. Дори изглеждаше така, сякаш нямаше нищо по-нормално от това. Най-изумителното беше, че не пожела да научи кой съм. На нейно място щях да се изхвърля навън.

Вилата ме беше подготвила за среща с друг вид обитател. Тази млада, около 25-годишна жена по нищо не приличаше на населението, което живее в подобни къщи — тя явно беше гостоприемна, не ме подложи на изпит, за да разбере дали си струва да се общува с мен, не прояви недоверие. Отдадох тези качества на нейната националност, но веднага се упрекнах, че разсъждавам примитивно — определях първата срещната шведка като носителка на типично шведски черти, сякаш една птичка прави пролет, сякаш личността на непознатата е без значение. Сигурно и в Швеция, като навсякъде по света, имаше затворени в себе си, недоверчиви еснафи. В паметта ми се мярнаха филми на Бергман със строги, закопчани до брадичката съпруги.

Моят предшественик беше проявил добър вкус. Жена му имаше мечтаната външност на висока, стройна, руса шведка със сини очи и фини черти. Най-хубавото бе, че макар и да не го знаеше, тя беше всъщност моя жена. Усмихнах се, довършвайки омлета. Каква прекрасна ситуация. Не знаех малкото й име.

Отидох да изпуша една цигара в хола. Хубавото момиче се присъедини към мен.

— Настанен сте тук, разбира се.

— Не бих искал да ви притеснявам — измънках, искрено смутен.

— Не ме притеснявате. Олаф показа ли ви вашата стая?

— Не.

— Елате с мен, ще ви я покажа.

Изумен видях, че е понесла багажа ми, и се втурнах да я освободя от него. На горния етаж тя ми показа просторна стая с всички удобства, като от списание за обзавеждане на дома.

— Оставям ви да се настаните — каза тя и слезе по стълбите.

Искаше ми се да я помоля да остане с мен. Не посмях.

Стаята ми имаше самостоятелна баня. Взех продължителен душ, като използвах продукти, които сметнах за шведски. Дали имаше и сауна в това имение? Не, това беше финландски специалитет. Сега, след като бях съпруг на шведка, не биваше да правя такива дилетантски грешки. Чакаше ме пухкава хавлия. Чудех се дали да не остана по нея и реших, че това ще ми даде повод за разговор, а и ще мога да проверя дали тя е склонна да се сближава.

Намерих домакинята в кухнята и я попитах дали би ми позволила тази свобода, или би предпочела да сложа костюм и вратовръзка. Тя изглеждаше изненадана.

— Моля ви, така сте си много добре. Олаф каза ли ви кога ще се върне?

Отговорих отрицателно и това май не я учуди.

— Сложих едно шампанско на студено. Искате ли?

Опулих се.

— По какъв случай?

— Просто ми се пие. Обичате ли шампанско?

— Да.

Тя отвори бутилка „Вьов Клико“. Мисълта за общото между шведката и тази дама ме смути^[2].

— Ужасно обичам шампанско, но мразя да пия сама. Правите ми услуга.

— На ваше разположение съм.

Виното беше толкова студено, че очите ми се навлажниха. Точно такова го предпочитах.

— Как се казвате?

— Олаф — казах без колебание, леко опиянен от мехурчетата.

— Като мъжа ми — отбеляза тя.

Значи наистина бяха женени. И тя наистина беше вдовица. Освен ако не ме приемеше за съпруг. Как можех да й обясня това?

Тя напълни чашата си. Дадох си сметка, че бях изпуснал подходящия момент да я попитам за нейното име, когато тя попита за моето. Сега вече нямаше да е естествено.

— Шампанското е най-добрата храна — каза тя.

— Искате да кажете най-добрата напитка към храната? — поправих я като някой педантичен учител по френски.

— Не. Сам виждате, че не вечерям. Шампанското е и за пиене, и за ядене.

— Внимавайте да не се напиете.

— Точно това искам. Напиването с шампанско е несравнимо удоволствие.

Говореше без никакъв акцент. Бях смаян. По парадоксален начин това подчертаваше чуждестранния й произход. Прекалено идеалното й произношение не беше като на истинска французойка.

— Простете, че не се обръщам към вас на шведски — каза тя.

— И правилно — прекъснах я. — Човек не бива да изпуска нито една възможност да говори езика на страната, в която живее.

Надявах се, че по този начин съм се измъкнал от положението. Бях казал това прекалено категорично, с което не се гордеех, но важното беше, че свърши работа. Изненадана, тя не продължи разговора. Реших, че съм сгафил.

— Ще ви оставя да си починете, сигурно сте уморена.

— Не. Трябва да изпием бутилката. Нали не искате да я довърша сама? Разкажете ми за вас, Олаф.

За първи път някой — тя — ме наричаше така. Побиха ме тръпки — тръгнаха от коленете, стигнаха до косата ми и изминаха това разстояние няколко пъти. Някои думи придобиват най-силния си смисъл в чуждите уста. Особено имената. Бях очарован и объркан. Не знаех какво да кажа.

— Простете любопитството ми — извини се тя. — Обикновено не съм такава. От шампанското е.

Изпразни бутилката в двете ни чаши и вдигна тост:

— За нашата среща!

— За нашата среща.

Изпи чашата си на екс. Стори ми се, че очите й станаха двойно по-големи.

— Шампанското е толкова студено, мехурчетата направо са се втвърдили — каза тя. — Имаш чувството, че пиеш прах от диаманти.