Амели Нотомб
Кралска воля (2)

Прибрах се вкъщи, леко учуден от добре прекараната вечер. Човек явно никога не остава разочарован, когато се говори за смърт. Заспах със съня на оцелелия.

Към девет часа сутринта, докато пиех втора чаша кафе, някой позвъни на входната врата. По домофона чух непознат глас.

— Колата ми се повреди. Мога ли да използвам вашия телефон?

Объркан, отворих вратата и видях мъж на средна възраст.

— Простете, че нахлувам така. Нямам мобилен, а най-близкият уличен телефон не работи. Разбира се, ще ви платя за обаждането.

— Няма нужда — казах и му подадох телефона.

Той набра някакъв номер. Докато чакаше да му отговорят, внезапно рухна на земята.

Стреснах се и се хвърлих към него. Чух някакъв далечен глас да казва „ало“ и инстинктивно затворих телефона. Разтърсих мъжа.

— Господине! Господине!

Обърнах го по гръб. Устата му беше полуотворена, изглеждаше слисан. Започнах да го плескам по бузите. Никаква реакция. Донесох чаша вода, опитах се да го накарам да пие. Напразно. Напръсках лицето му. Той отново не реагира.

Потърсих пулса му и се убедих в това, което вече знаех. Как се познава, че някой е умрял? Не съм лекар, но всеки път, когато ми се е случвало да бъда близо до покойник, съм изпитвал дълбоко смущение и чувство за непоносимо неблагоприличие. И винаги ми се е искало да кажа: „Но, моля ви се, господине, що за поведение! Съвземете се! Ако всеки така го удари през просото!“. Когато става дума за познат, е още по-лошо: „Не ти подхожда да се държиш така“. Дори не ми се говори за почти неприличния вариант, при който напусналият ни е някое любимо същество.

В дадения случай покойникът не ми беше нито любим, нито пък ме беше напуснал. Бе избрал точно този миг от своя живот, за да се появи в моя.

Моментът не беше подходящ за философстване. Грабнах телефона да се обадя на бърза помощ, но внезапният спомен за снощния разговор ме възпря.

„Какво съвпадение!“, помислих си.

Дали трябваше да последвам съвета на моя събеседник от предната вечер? Или той беше просто един от онези мотаещи се по светски партита екземпляри, готови на всичко, за да направят впечатление? Щеше ми се все пак да повикам линейка. Стоях безпомощен до този непознат труп, непознат на квадрат, защото дори съседът, чиито домашни скандали чувате през стената от двайсет години, става непознат, щом премине на другия бряг на Стикс. В такива случаи имаме нужда някой да е до нас, дори и само за да можем да му кажем като на свидетел: „Видяхте ли какво стана?“.

Думата „свидетел“ съвсем ме довърши. Никой нямаше да може да потвърди това, което се бе случило. Вчера моят събеседник ми говореше за смърт по време на гостуване, но сега беше различно. Наоколо нямаше човек, който да може да докаже невинността ми. Бях идеалният виновник.

Но не биваше да се оставям да ме обземат подобни настроения. Трябваше да се обадя за помощ — да се освободя от този абсурден страх, внушен ми от някакъв любител на парадоксите. Посегнах към телефона.

Кой последен беше направил този жест пред очите ми? Мъртвият. Без да изпадам в суеверие, тази мисъл ми припомни, че мъжът беше набрал някакъв номер и отсреща бяха отговорили. При използването на телефона завинаги щях да изгубя възможността да натисна бутона за повторно набиране и да разбера на кого е звънял странният посетител.

Сигурно в това нямаше никаква мистерия и той най-вероятно се беше обадил на автомобилния сервиз, който ползва обикновено. Обаче знаеше номера наизуст. Човек знае ли наизуст номера на автомобилния си сервиз? Аз не го знаех, но не беше невъзможно.

Докато преразглеждах въпроса, си спомних, че гласът в слушалката май беше женски. Жена — шеф на автомобилен сервиз? Упрекнах се за тази проява на мачизъм. Да, жена, защо не?

Възможно беше също така да се е обадил на жена си, за да й поиска телефона на сервиза. В този случай с едно натискане на бутона можех да съобщя на тази жена, че е вдовица. Това ме ужаси. Не исках да поемам подобна отговорност.

После ме обхвана любопитство. Имах ли право да погледна документите на непознатия? Не ми се виждаше много изискано. В същото време отбелязах, че поведението на този човек също не беше на висота — да дойде и да умре в дома ми, да ме постави в такава ситуация, след като му бях отворил любезно вратата! Без повече колебания взех портфейла от вътрешния джоб на сакото му.

От личната му карта разбрах, че се казва Олаф Силдур, по националност швед. Мургав и леко пълен, той не отговаряше на представата ми за скандинавците. Не бях доловил никакъв акцент във френския му. Беше роден в Стокхолм през 1967 — в същата година като мен. Изглеждаше по-възрастен, явно заради пълнотата си. Не можех да прочета каква е професията му — беше изписана на шведски. На снимката имаше същото глуповато и слисано изражение, каквото имаше сега, в качеството си на труп.

Постоянният му адрес беше в Стокхолм. Сигурно пребиваваше временно във Франция. Това с нищо не ми помагаше — за какво да ми помага всъщност? В портфейла му имаше хиляда евро в банкноти от петдесет. За къде, по дяволите, беше тръгнал в събота сутрин този тип с такава сума в джоба? Банкнотите бяха нови.

Така и така бях започнал, пребърках и джобовете на панталона му. Връзка ключове, сред които и ключът от колата. Няколко презерватива, които разпалиха въображението ми.

Поиска ми се да видя колата му. Излязох, като взех със себе си ключовете. На улицата винаги имаше доста паркирали коли, но за първи път виждах сред тях ягуар. Пробвах да го отключа — бях познал, негов беше. Седнах на шофьорското място и отворих жабката. Според документите на колата Олаф Силдур живееше във Версай. Друго нищо не привлече вниманието ми. Прибрах се вкъщи, където мъртвият дискретно ме чакаше.

— Какво да правя с теб, Олаф?

Той не отговори.

Гласът на дълга отново ме подкани да се обадя на полицията или на бърза помощ. Изведнъж категорично разбрах, че не съм в състояние да го направя. Първо, защото вече не се чувствах невинен. Лесно щяха да докажат, че съм седял в колата му. Как бих могъл да обясня това? Надникнах в портфейла му не само за да видя документите му. Беше ме обладал демонът на любопитството.

Постъпката ми изглеждаше още по-срамна, поради факта че Олаф не можеше да се защити. Нахални, подли аргументи звучаха в главата ми: „Хайде, хайде, и по-лошо можеше да му се падне на тоя викинг. Засега нито си му взел дрехите, нито парите“. Това „засега“ ме изпълни с отвращение.

Дали грозните ми мисли бяха предизвикани от присъствието на мъртвеца? Не за първи път виждах покойник, но за първи път се озовавах, така да се каже, насаме с труп. И за първи път бях единственият, който знаеше за нечия смърт.

Това беше една от причините да не посягам към телефона — този труп ми принадлежеше. Едничкото истинско откритие, което бях направил през живота си, беше смъртта на този тип. Никой не знаеше това, което аз знаех за него, дори самият той. А и да предположим, че е знаел какво му се случва, сега вече не знаеше.

Щях ли да разглася новината за находката си? Все по-малко ми се искаше да го направя. Откакто овладях страха си, компанията на този, който вече не ми беше непознат, бе започнала да ми харесва.

Сетих се отново за едно от разсъжденията на събеседника ми от миналата вечер — след 25-годишна възраст всяка среща е повторение. Не беше вярно — скоро щях да навърша 39 години, а Олаф Силдур не ми напомняше за никого. Първата ми реакция бе да осъдя поведението му като неуместно. Но човек не трябва винаги да остава на първоначалните си позиции. Ставаше ми симпатичен със слисаното си изражение, а начинът, по който влезе в къщата ми и остана в нея, взе да ми се струва трогателен.

Един вътрешен присмехулен глас ме предупреждаваше, че рано или късно съжителството със скандинавеца ще изгуби чара си — той щеше да се размирише, да се подуе и това щеше да е само началото. Горещият месец юли можеше само да усложни проблема. Като в полицейски роман изникваше основният въпрос: какво да се прави с трупа?

Мозъкът ми работеше като мозък на виновен. Притиснат от обстоятелствата, той ставаше изобретателен. Хрумна ми, че ако не се брои това, че съм жив, нищо друго не ме отличаваше особено от Олаф. Един ден щях да го догоня в страната на мъртвите, да го потупам по рамото и да му кажа, че е голям шегаджия. „Ама какъв номер ми скрои само!“ Освен една митологична река, нищо особено не ни делеше.

Тези фантазии се метаморфозираха в една предполагаема реалност, която ми се стори чудовищна — ако вземех документите му и го оставех тук известно време, този труп можеше да мине за моя. Олаф беше европеец на моя възраст, както вече казах, с тъмни коси. В личната му карта прочетох, че е висок метър и осемдесет и един, точно колкото съм аз. Сигурно тежеше с петнайсетина килограма повече, но ако го откриеха в стадий на скелет, това нямаше да се забележи — след банкета на червеите Олаф щеше да придобие характерната за покойниците стройност. А при моя начин на живот, докато забележеха, че съм умрял, щеше да е изминало много време.

Тръснах глава, за да прогоня тази абсурдна мисъл. Имам си моя лична патология — щом някоя налудничава хипотеза навести ума ми, вместо да се посмея, се хвърлям да я анализирам сериозно. Сякаш мозъкът ми не различава възможното от желаното. И като казвам възможното, си меря приказките.

Какво чаках, за да последвам съвета на моя събеседник от предната вечер? Със сигурност ми го беше изпратила съдбата. Трябваше значи да повикам такси и да се отправя към болницата с този „припаднал“ непознат. Смъртта щеше да бъде установена в спешното отделение. Дори и да намереха отпечатъците ми в неговата кола, това нямаше да е страшно — можех да призная малко необичайната и леко грозна истина, която обаче не беше наказуема. Щях да посоча, че няма нищо странно човек да се обърка, когато от улицата влезе непознат и се срине в дома му. С подобен аргумент бих убедил всекиго в невинността си. В този миг звънна телефонът.

Стори ми се, че никога не бях чувал по-ужасяващо нещо. Сякаш този звън доказваше вината ми. Обичайният звук, синоним на всекидневни грижи или на приятно бъбрене, сега звучеше съвсем другояче. Изпаднах в паника. Само да спре тази пронизителна сирена! Напълно ужасен, реших, че може би се обажда човекът, когото Олаф беше потърсил — сигурно той бе видял изписания на екранчето номер и искаше да разбере кой е бил насреща.

Това ме доубеди, че не трябва да вдигам. Зарадвах се, че нямам телефонен секретар. Най-после звъненето престана. Разтреперан се излегнах на канапето. Телефонът отново иззвъня. Този път вдигнах слушалката и я опрях на слепоочието си като пистолет. С глух глас отговорих.

— Господин Бордав? — чух.

— Той самият.

— Господин Брюнеш на телефона, от винарската изба.

Какви ги говореше? Сам се наричаше „господин“. Провинциалист.

— Не разбирам.

— Не си ли спомняте? Салона на виното.

Не отговорих. Тогава той се впусна в някакви уж общи спомени, от които в паметта ми нямаше и следа. Според него бях редовен клиент. На последния Салон на виното при Порт Шампере преди шест месеца съм бил купил една каса „Жевре-Шамбертен“, реколта 2003-а. Мъжът допускаше, че съм могъл да го забравя, него, но настояваше, че виното със сигурност би трябвало да си спомням. Подушвах някаква измама с кредитната ми карта.

— А как платих? — попитах.

— В брой. Винаги плащате в брой.

Още по-интересно — плащал съм в брой вино, което струва цяло състояние. При това често. Казах му, че не съм този Бордав, за когото ме мисли.

— Не сте ли Батист Бордав?

— Съм.

— Виждате ли!

— Съвпадение на имената.

— Самият вие ми дадохте този телефонен номер.

Имах чувството, че потъвам в подвижни пясъци. Искаше ми се да го попитам как изглеждам, но не се осмелих. С този труп в краката ми се чувствах прекалено подозрителен, за да привличам вниманието с толкова странен въпрос.

— Извинете, имам семеен ангажимент — измъкнах се аз.

Той прояви разбиране и се извини за безпокойството. Преди да затвори, уточни, че в момента разполага с изключително „Мьорсо“, за което трябвало да помисля.

Когато се отървах от продавача на вино, погледнах Олаф, който лежеше проснат на пода, и разбрах, че неговата поява разделяше живота ми на две — на преди и след. Навлизах в периода след. Замислих се за преди.

Кой бях аз? Никой не може да си отговори на толкова неопределен въпрос. Даже и за най-обикновените неща не бях наясно със себе си. Например, питах се, какво бях предвидил да правя тази събота сутрин, как щях да си прекарам времето, ако този скандинавец не беше дошъл да умре в хола ми? Невъзможно ми беше да си отговоря, никакъв спомен не ми подсказваше какви намерения съм имал.

Какво правех обикновено в събота сутрин? Не знаех. Още по-лошото бе, че това не ме интересуваше. В края на краищата не е толкова невъзможно да съм купил от най-доброто бургундско вино, заплащайки с цял куфар банкноти. Или да съм правил разни други неща.

Търговецът на вино беше споменал Порт Шампере. Знаех, че това място съществува, но не си спомнях някога да съм ходил там. Трябва ли да се помнят такива детайли? Отново се почувствах отегчен.

Това, което не ме интересува, не задържа вниманието ми. Батист Бордав не ме интересуваше. Вниманието ми беше изцяло привлечено от Олаф Силдур.

Има ли някакво предимство в това да си мъртъв?

Отговорът на Олаф би бил много любопитен, но по странни причини аз всъщност задавах този въпрос на себе си — има ли полза от това да минеш за мъртвец?

Със сигурност. Помислих си първо за всички тези покани, които човек с радост би отказал — извиненията винаги звучат фалшиво, докато мъртвецът няма нужда да лъже. В службата никой повече не може да ви упрекне, че често отсъствате. Колегите ви, вместо да злословят зад гърба ви, говорят за вас с вълнение и носталгия, даже започват да съжаляват, че ви няма.

Имате си идеален претекст да не плащате фактурите. Наследниците ви си скубят косите, докато уреждат досадните формалности. Но аз нямах наследници, така че в това отношение не изпитвах угризения.

Изведнъж прозрях, че обществото не може да не е забелязало опасността от подобни игри и със сигурност е взело мерки срещу тях. Разбира се, най-бдителни са банките. Ако сте умрял, вече нямате достъп до вашата сметка в банката, кредитната ви карта не ви върши работа, не можете да теглите, не получавате лихви. Това е достатъчно, за да откаже мнозина от идеята да се правят на трупове.

Реших да не се примирявам. Не е ли унизително, че при въпроси от такава важност отново парите командват?

Моят швед имаше хиляда евро в портфейла си. Аз имах повече в банковата си сметка, но не чак толкова много, че разликата в авоарите ни да е съществена. Впрочем колата ми струваше сигурно десет пъти по-малко от неговата.

Всъщност имах ли избор? Центърът ми на привличане вече се бе преместил от Батист на Олаф. Дори не си спомнях какво съм работил преди. С малко усилие можех да се сетя, но не ми се напрягаше — щом предишните ми занимания не изскачаха веднага в паметта ми, значи не си струваха усилията. Сигурно съм имал някоя незначителна служба, от тези, които човек приема, за да може да си плаща наема.

Много повече предпочитах непреводимата професия на моя труп. Въображението ми се развихряше. Никога нямаше да науча шведски. Не исках да узнавам дали съм счетоводител или застрахователен агент.

Скандинавецът на пода все още не даваше признаци на вцепеняване. Идентичността му свободно щеше да си излезе от това отпуснато тяло и да проникне в моето.

— Батист — обърнах се към него. — Ти си Батист Бордав, аз съм Олаф Силдур.

Позволих на новата ми самоличност окончателно да ме превземе. Името Олаф Силдур ми харесваше повече от Батист Бордав. От смяната печелех аз. Но дали това се отнасяше за всичко останало? Тази неизвестност ме караше да потръпвам.

В един обикновен куфар сложих няколко дрехи, после претърсих мъртвеца — никой не би могъл да се усъмни, че това е Батист Бордав. Освен ако не се проведеше разследване, но нямаше никакви основания да бъде разследван случаят с един нещастник, открит шест месеца след смъртта си във вид на скелет. Щяха да решат, че е умрял от сърдечна криза. Вече виждах заглавията на вестниците: „Драмата на градската самота — половин година никой не се е поинтересувал от съдбата на г-н Бордав“.

Бях готов да тръгна. Задържаше ме само един детайл — бутонът за повторно обаждане на моя телефон. Знаех, че ще поема глупав риск, но ми беше ясно също, че ако не натисна бутона, ще бъда изкушен да се върна пак в този апартамент, както правят убийците. Трябваше да избера по-малкото зло.

За последен път щях да използвам телефона на Батист Бордав. Последното същество, набрало номер на него, беше бившият Олаф Силдур. Натиснах бутона за повторно обаждане. След малко чух сигнала. Сърцето ми биеше до пръсване. Ами ако и моят край настъпеше? Да умра по същия начин като този, чиято самоличност бях откраднал? Не, не биваше. Поне от любезност към полицията, която нямаше да разбере нищо от тази история.

Един сигнал, втори, трети. Едва дишах. Четвърти, пети. Започнах да мисля, да се надявам, че никой няма да вдигне. Шести, седми. Дали ще се включи секретар? Осми, девети. Какво всъщност предпочитах? Някой да отговори със запъхтян глас? Десети, единайсети. Не беше прилично да продължавам.

Затворих слушалката и въздъхнах, успокоен и разочарован. Напускайки апартамента завинаги, забелязах, че в паметта ми се беше съхранила мелодията от десетте ноти на непознатия телефонен номер. Това не ми позволяваше да го разкрия, но оставаше като следа в главата ми.

Седнах на волана на ягуара и изключих мобилния на Батист Бордав. Щеше да е по-предпазливо да не го взимам със себе си, но знае ли човек какво го чака занапред? Пък и телефонът би ме издал само в малко вероятния случай на полицейско разследване, а със сигурност смъртта ми щеше да бъде открита след много време и нямаше да предизвика никакви вълнения.

Завъртях ключа на колата и със задоволство установих, че предишното въплъщение на Олаф беше заредило резервоара догоре. Тоя тип ми харесваше. Потеглих, наслаждавайки се на плавното движение на колата, но изведнъж спрях рязко — на петдесет метра от апартамента видях уличната телефонна кабина. Без да паркирам колата, изтичах да проверя дали работи. Никакъв проблем. Качих се отново в ягуара, напълно объркан. Защо мъртвият ме беше излъгал?

Насочих се в западна посока. Отдадох се на размисъл. Може би шведът не беше забелязал кабината. Странно, тя се виждаше много добре. Може пък да не е имал телефонна карта. Използвах светофара, за да преровя портфейла му, и открих още валидна карта. Това нищо не означаваше, може да е бил забравил за съществуването й.

Опитвах се да изтласкам от главата си глупавото безпокойство. Не беше ли чудесно да станеш нов човек? Всеки път, когато натисках малко повече газта, си давах сметка колко вярно е това. Сутринта не бях нищо повече от един невзрачен французин без бъдеще. По невероятен начин се бях превърнал в загадъчен, богат скандинавец и… Натиснах спирачките с всичка сила. Колата работеше идеално. Какви ми ги беше наговорил той?

Докато пропускането на телефонната кабина можеше да е плод на разсеяност, то историята с повредата на колата беше нагла лъжа. Сигурно съм бил доста объркан, за да не се сетя веднага.

Въобще не разбирам от механика. Възможно ли е една повредена кола да тръгне без проблем половин час по-късно?

Той говореше именно за повреда. Умът ми търсеше обяснение и го намери — най-вероятно шведът е използвал този претекст, за да влезе в дома ми. Може би е бил един от онези маниаци, които се стряскат при най-лекия необичаен звук, идващ от любимата им кола. Не се е осмелил да ми каже: „Извинявайте, но колата ми издава странно бучене, може ли да си послужа с вашия телефон?“. Това щеше да прозвучи несериозно. Учтивостта му го е принудила да измисли тази повреда. Да, това трябва да е обяснението. Не е ли достатъчно, след като е възможно?

Ясно беше, че исках да вярвам в това. Все повече неща изглеждаха съмнителни и предпочитах да не мисля за тях. Имах нужда да се убедя, че версията на покойника е правдива или поне приемлива. Иначе трябваше да стигна до извода за заговор, а аз отказвах да изпадам в параноя.

За първи път в живота си имах чувството, че съм свободен. Така силно вярвах в тази свобода, че спомените на Батист Бордав изчезнаха, което си личеше и от телефонния ми разговор с търговеца на вино. Табула раза — кой ли не е мечтал за това?

А свободата не бива да бъде затлачвана от съмнения. Този, който е решил да бъде свободен, не може да има незначителни, дребнави, счетоводни мисли, защо еди-кой си бил казал това, а не онова, и т.н. Исках да живея на големи обороти, да се наслаждавам на съществуването. А какъв по-добър начин да опознаеш пиянството на свободата от това да влезеш в самоличността на друг?