Амели Нотомб
Кралска воля (16)

Новият ми живот се състоеше в търсене на таланти из галериите на Стокхолм. Купувах всичко, което успееше да ме развълнува, независимо от цената.

Скоро хотелският апартамент отесня за картините и статуите, да не говорим, че стилът на „Ваза“ напълно противоречеше на тези новаторски творби. Зигрид посети многобройни жилища, преди да ми определи странна среща в квартал в южната част на града.

Хвана ръката ми, отвори някаква врата, извървя с мен дълъг, мизерен коридор, в дъното на който ме помоли да затворя очи. Помогна ми да вляза някъде, повървяхме още малко и ми позволи да погледна.

Бях в сърцето на гигантско пространство, блестящо изразяващо понятието за празнота. Понеже помещението бе едно-единствено, някои биха го нарекли лофт. За мен обемът, разположението, колоните и мистерията му напомняха храма „Абу-Симбел“^[1]. Нарекох го така и го купих, без да питам за цената.

Настанихме се в помещението заедно с колекцията. Понеже все още нямахме мебели, жилището ни приличаше на музей. Седях със Зигрид на пода и наблюдавах този невероятен дворец.

— Това е нашият дом — казах.

— Ще ни трябва легло — каза Зигрид.

— Или по-скоро два саркофага.

Постепенно Зигрид обзаведе храма, който започна истински да прилича на „Абу-Симбел“ отпреди плячкосванията.

При този ритъм банковата ми сметка се топеше като сняг на слънце. Човек не може да си представи колко скъпо струва един Гормли^[2], да не говорим за други. Даже кредитната карта на Олаф не искаше повече и да чуе за теглене на пари.

Един ден господинът, който се занимаваше с моите финанси в банката, ми се обади по телефона, за да ми каже, че дълговете ми възлизат на сумата, която бях внесъл две години по-рано.

— Така ли? — беше единственото, което казах.

Затворих телефона и продължих да задлъжнявам по кралски. Знаех, че не рискувам нищо. Банкерите държат на задлъжнелите си клиенти толкова, колкото и на милиардерите, особено ако дългът им достига размера на цяло състояние. Те знаят, че някой, който е бил богат, може отново да забогатее. Щом е затънал в дългове, значи инвестира. Значи е смел човек, който вярва в бъдещето, както го доказваше и моят амбициозен Фонд за съвременно изкуство.

Двамата със Зигрид възпроизвеждахме в индивидуален мащаб икономическата логика на най-могъщите страни в света. Общественият ни дълг не ни интересуваше. Такава беше нашата кралска воля.

Хората на Сенев не ни хванаха, но опасността си остана. Този дамоклев меч поддържаше щастието ни в будно състояние за разлика от сънливото спокойствие, в което живеят обикновените хора.

В някои зимни утрини Зигрид ме молеше да я заведа до полярния кръг. Трябваше да се кара повече от ден и да се пресече норвежката граница, преди да се стигне до брега. На места морето се оказваше замръзнало, островите вече не бяха острови и отивахме до тях пеша.

Зигрид безкрайно съзерцаваше белотата и аз се досещах за какво мисли. За мен това беше бялото на новата страница, която бях отворил.