Амели Нотомб
Кралска воля (15)

Лъжите имат любопитна власт — този, който ги измисля, пръв им се подчинява.

Аз, който ненавиждах музеите и художествените галерии, започнах да ги посещавам усърдно. Зигрид ми предаде любовта си към съвременното изкуство.

Промяната настъпи с една изложба на Патрик Генс, озаглавена_ My Last Meals_^[1]. На пръв поглед тя отговаряше на представата, която имах за модерното изкуство — грозновати снимки с безинтересни коментари под тях.

Зигрид ми даде разяснения. На сайта на един тексаски затвор се разпространявал списък на последните блюда, поръчани от осъдените на смърт в навечерието на екзекуцията. Намерението на създателите било цинично — да осмеят последните гастрономически мечти на големите престъпници, чиито желания си съперничели по наивност.

Патрик Генс намерил тази идея за толкова отблъскваща, че решил да я обърне наопаки. Според него блянът по чийзбургери и шоколадови кексчета заслужавал дълбоко уважение, така че той помолил най-големите готвачи на света да приготвят поръчаните менюта — което те сторили с майсторство, на каквото нещастните престъпници със сигурност не са могли да се наслаждават.

След това Генс снимал приготвените храни, придружени от обяснителни бележки за точното съдържание на поръчката на осъдения, името му и датата на екзекуцията. Размерът на фотографиите — един метър на осемдесет сантиметра — позволяваше зрителят да се наслади на блясъка на пържените картофи, които присъстваха на почти всички снимки.

Никой не бе пожелал вино, бира или твърд алкохол. Поръчаните напитки бяха толкова детински, колкото и храната — мляко, студен чай, кока-кола. Рядкост бяха тези, осмелили се да поискат нещо непознато и луксозно. Осъдените предпочитаха сигурния вкус на варените картофи и зелевата салата.

В поръчката на някой си Лий Д. Уонг съзрях детайл, който ме изненада.

— Той е уточнил, че иска кока-кола лайт — казах на Зигрид.

— Е, и?

— В подобен момент човек не се тревожи за линията си, не смяташ ли?

Зигрид помисли за миг, преди да отговори:

— Намирам, че е прекрасно да се грижиш за финеса на тялото си в деня на смъртта си.

Ако не я обичах вече, щях да се влюбя в нея заради тази фраза.

Отдалечих се от Зигрид, за да разгледам други снимки и да прочета внимателно менютата. Лека-полека си дадох сметка, че съм се разчувствал. Беше покъртително, че при перспективата за смъртоносната инжекция човек се връща към първите удоволствия в живота си като картофеното пюре, ябълковия пай или млечния шейк.

Патрик Генс разговаряше с галериста. Отидох да го поздравя.

— Вярвате ли, че е възможно на осъдените да се сервира храна, приготвена от големи майстори-готвачи?

— Мислих по това — каза той. — За жалост е забранено от американските затворнически власти.

— Тогава идеята ви не е ли безсмислена?

— Не. Това е една от ролите на изкуството — да отдаде справедливост на тези, които са били лишени от нея. Тези майстори-готвачи възстановяват човечността на екзекутираните.

Отидох да прочета какво пише в почетната книга. Сред отзивите прочетох някои простодушни възмущения: „Патологично“, „По-добре дайте храна на невинните, които гладуват“ или „Аз съм за смъртното наказание“. Най-благородните начинания винаги предизвикват отрицание.

Вече убеден в призванието си, купих няколко творби на Генс — първите придобивки на фонда за съвременно изкуство „Олаф Силдур“.