Амели Нотомб
Кралска воля (14)

Нямаше нужда да се женя за Зигрид — Олаф го беше направил вместо мен. За мен така беше още по-добре — никога не съм понасял церемониите. Бях в удобното положение на съпруг на Зигрид, без да трябва да изтърпявам обичайните формалности.

Президентският апартамент на хотел „Ваза“ стана наш дом. „Една колиба и едно сърце“, мислех си всеки път, когато се сещах за учудващата ситуация, в която се намирах. Плащах в брой.

Подмяната на всички банкноти, откраднати във Версай, ми отне известно време, но такова не ми липсваше. Когато приключих, подредих пачките евро в куфар от крокодилска кожа, отидох в седалището на шведския клон на HSBC^[1] и поисках среща. Бях официално приет от един банков служител.

— Искам да отворя сметка — казах, като показах съдържанието на куфара.

Мъжът дори не мигна, повика някого по телефона, после ме предупреди, че специалист ще изброи и провери парите.

— Нормално — отговорих и приех предложената ми пура.

Някакъв тип дойде да вземе куфара и излезе.

— Ще отнеме половин час — каза банкерът.

Трийсетте минути му послужиха, за да завърже разговор с мен, така че по-добре да опознае този толкова богат клиент. Обясних, че съм напуснал Швеция малко след раждането ми, поради което не говоря езика. Той изгаряше от желание да ме попита за произхода на богатството ми, но се страхуваше да не бъде прекалено директен. За да го улесня, му разказах как в Париж ми е дошла идеята да създам фонд за съвременно изкуство, който се оказал много доходен.

— Съвременно изкуство — повтори той, сякаш за да се увери, че това е ключовият израз.

— То е моята страст — отговорих с убедителна сдържаност.

— А защо решихте да се върнете в родната си страна?

— Искам и в Стокхолм да създам фонд за съвременно изкуство. Не е честно само французите да могат да се възползват от средствата ми.

Претенциозната властност на думите ми произведе голям ефект. Бях говорил надменно като истински богаташ. Човекът вече не се съмняваше в моята честност.

Контрольорът се върна с куфара и подаде лист хартия на този, който се превръщаше в мой личен банкер.

— Бихте ли подписали това, ако обичате, господин Силдур?

Сложих подписа си в края на документа, който удостоверяваше, че влагам в банката осемцифрена сума. Лицето ми не издаваше нищо.

В очакване на чекова книжка и кредитна карта, плащах с картата на Олаф. Зигрид твърдеше, че тя е неизчерпаема. Предпочитах да не проверявам твърденията й.

— Не се ли притеснявате, че живеете с крадец? — попитах Зигрид.

— Кражбата на пари ме шокира по-малко от кражбата на самоличност — отговори тя.

— Защо сте с мен?

Тя ме прегърна и ме помоли да не задавам повече глупави въпроси. Така и направих.