Амели Нотомб
Кралска воля (12)

Когато се събудих, Зигрид не беше в леглото. Изхвърчах от стаята, като я виках паникьосан.

— Тук съм, ще донеса закуската в леглото — отговори тя.

Успокоих се и се напръсках с ледена вода. Чух да се отваря вратата към улицата. Изтичах до прозореца на моята стая и видях младата жена да пресича малката градина и да проверява пощенската кутия, без да забележи двамата, които я наблюдаваха. После се прибра и заключи вратата. Отдъхнах си.

Върнах се в леглото. Зигрид донесе едно плато.

— Препечени филийки с портокалов конфитюр — добре ли е? Или да изтичам до хлебарницата за кифли със стафиди.

— Така е чудесно.

Сипах й чаша кафе, предложих и филийка, която тя отказа, и опитах конфитюра, богат на портокалови корички.

— Очевидно моето присъствие не ви е попречило да спите — казах аз.

— Нито пък моето на вас.

— Ходили сте да вземете пощата. Отсега нататък никакво показване навън, нали? Не забравяйте какво решихме вчера.

Тя вдигна поглед към небето, като че ли беше чула дете да говори глупости. Докато отваряше писмата, аз ядях и си мислех за моята парижка пощенска кутия — дали беше препълнена, или беше все така празна, както докато бях там? Пътьом отбелязах, че кореспонденцията е подвластна на закона за всемирната гадост — когато човек очаква външният свят да прояви интерес към него, тя изглежда несъществуваща, а когато търсим покой, направо ни затрупва.

Препечените филийки се топяха в устата ми. Никога не бях ял толкова много на закуска като в тази вила. Сигурно заради отличния сън. Украсявах с конфитюр поредната филийка, когато забелязах, че Зигрид ме гледа ужасена с някакво писмо в ръка.

— Лоши новини? — попитах с изкуствен глас.

— Кой сте вие?

Как не бях помислил за това? Копоите й бяха разкрили истината в епистоларна форма. Но коя истина?

— Зигрид, вие знаете, че в нашата професия сме задължени да пазим тайна.

— Олаф е мъртъв! Вие сте убили съпруга ми!

— Не! Видях го да умира пред очите ми, но нямам нищо общо. Той получи сърдечна криза в дома ми.

— Ако беше така, щяхте да ми го кажете.

Естествено. Какъв идиот!

— Зигрид, кълна ви се, че това е истината.

— Колкото е истина, че се казвате Олаф, нали?

Притиснат до стената, реших да играя открито.

— Казвам се Батист Бордав, французин съм, на трийсет и девет години. Нямам идея кой беше мъжът ви и каква точно беше професията му. В събота сутринта той звънна на вратата ми — защо на моята? — за да използва телефона ми и после умря. Паникьосах се, не повиках полицията. Понеже животът ми не заслужава да бъде наречен живот, реших да приема самоличността на Олаф. Отидох на адреса, отбелязан в документите му, просто от любопитство. Останалото го знаете.

— Не, не го знам. Какво правите тук?

— Пия шампанско, гледам ви, ям, почивам си.

— Не ви вярвам. Ровили сте в нещата на Олаф.

— Така е.

Обясних й за мелодията, която ми беше позволила да идентифицирам загадъчното телефонно обаждане на починалия.

— И твърдите, че не сте от професията?

— Бих бил поласкан, ако мислите, че съм.

— Ако не беше дошло това писмо, какво щеше да стане?

— Нищо. Знам, че е странно. Никога не съм бил така щастлив, както съм сега с вас. Ако проклетото писмо не беше сложило край на този прекрасен живот, щях да си пожелая той да трае вечно.

— И нямаше да ми кажете за смъртта на съпруга ми?

— Струва ми се, че държите на него — това щеше да наруши нашата идилия.

— Нашата идилия?

— Ами да, така се казва, когато две същества са очаровани едно от друго.

— Говорете само за себе си.

— Сега може и да ме презирате, но имаше моменти, които доказват, че съм прав.

— Аз съм учтива, а вие — суетен. Това е обяснението.

— Зигрид, не мога да ви позная.

— А аз какво да кажа!

— Хайде, нека не се караме точно когато трябва да действаме. Двете горили отвън ни дебнат от оня ден. Какво предлагате?

— Проблемът е ваш. За мен няма никакъв риск.

— Така ли мислите? Писмото от Жорж Сенев ли е?

— Познавате ли го?

— Това е човекът, на когото Олаф се обади, преди да умре. Какво знаете за него?

— Никога не съм чувала името му.

— Може да е враг на Олаф. Това ми прилича на акция. Не мога да повярвам, че Олаф умря по случайност точно в моя дом. Още повече че предната вечер един тип почти ми даде указания как да се държа. Олаф беше на моята възраст, с моя ръст, със същия цвят на косата. Подмяната беше възможна.

— Не сте така едър.

— Ако продължавам така, скоро ще бъда — казах, като й посочих платото.

Чудно, но този аргумент като че ли я убеди в добрите ми намерения.

Зигрид отиде до прозореца на стаята ми, за да погледне към нашите шпиони. Когато се върна, каза, че не ги познава и че не й изглеждат опасни.

— По какво съдите? Може би са въоръжени — възразих аз.

— За какво им е да ни убиват?

— Може би, без да искаме, сме станали свидетели на смущаващи факти. Аз съм единственият видял как умря Олаф.

— От това, което казвате, излиза, че в тази смърт няма нищо криминално.

— Колкото повече време минава, толкова повече мисля, че беше престъпление. Бяха опипали терена. Кой друг освен мен щеше да пожелае идентичността на Олаф? Единственият въпрос, който все още си задавам, е какво е участието на Олаф в тази история — съзнателно ли е, или е плод на манипулация.

— Как може да мислите, че Олаф би се съгласил да умре?

— Съжалявам, Зигрид, но трябва да признаете, че го познавате съвсем слабо.

— Така е. Но знам, че беше добър човек.

— Със сигурност е бил и добър човек.

— Защо казвате „и добър“?

— Сам не зная. Можем ли да избягаме, без горилите да ни видят?

— Къде да избягаме? Обичам тази вила!

— Не толкова все пак, че да умрете в нея.

— Тези мъже са тук от два дни насам. Защо да ни нападат днес?

— Защото знаят, че сте получили писмото.

— Щом са ми писали, значи ме смятат за техен съучастник. Те търсят вас, не мен.

— И Олаф им беше съучастник. Виждате какво плати за това.

Тя въздъхна.

— Къде ще отидем?

— Паркирах колата на Олаф недалеч оттук. Ще отидем където пожелаете.

— Нямам къде да отида.

— И аз. Но за това ще мислим после. Сега въпросът е как да избягаме.

— Олаф беше предвидил тази ситуация. Затова прокара таен коридор от избата до банката.

— Защо до банката?

— По идея от един филм на Уди Алън. Казваше, че в случай на бягство парите са от първа необходимост.

— Не се учудвам, че сте го обичали.

Трябваше да се покажа настоятелен. Зигрид не искаше да напусне най-вече запасите от шампанско. Много мило, но успях все пак да я убедя, че с парите от банката ще разполагаме с шампанското на всички ресторанти на света.

Помогнах й да си стегне багажа, като избрах роклите, които най-много ми харесваха. Възхищавах се на непринудеността, с която тя заряза останалата част от живота си.

Възнамерявах да бягам по халат. Тя ме помоли да се преоблека. Със съжаление се разделих с моята втора кожа.

Преди да слезем в избата, я попитах дали да вземем Бисквитка.

— Не — каза тя. — Тя е щастлива тук.

Права беше. Бисквитка беше неразделна част от своята естествена среда. Все едно да изтръгнеш весталка от храма.

В подземието Зигрид отвори една невидима врата и я затвори след себе си. Погълна ни дълъг коридор, осветен от фенерчето й.

— Какъв труд! Колко време е отнел този коридор на Олаф?

— Години.

Олаф не се е съмнявал, че животът му е в опасност. Такъв коридор не се прави без сериозни причини.

В края на тунела имаше две врати.

— Едната води към банката, другата — към улицата.

— По-разумно е да започнем с банката.

Кой не е мечтал за това — да проникне в хранилището на някоя банка и да си излезе оттам с чувал с пари. Беше хубав момент от живота ми. Когато чувалът се напълни до пръсване, Зигрид ме накара да спра.

— Припомням ви, че сме само двама.

Другата врата ни изведе към една будка и контейнер за стъклени отпадъци. Беше незабележимо място, браво на Олаф. Опиянен от тежестта на банкнотите върху гърба ми, поведох Зигрид към колата.