Амели Нотомб
Кралска воля (11)

Стъпките на Зигрид пробиха съня ми. Очарован от идеята да видя глезените й, отворих очи и се озовах нос срещу нос с Бисквитка, която ме разглеждаше с отвращение.

— Ще нахраня котката и ще ви приготвя вечеря. Как се чувствате, Олаф?

— По-добре от всякога.

Изправих се без особено затруднение и отидох да погледна през прозореца. В края на юли ранната вечер беше светла като ден. Беше горещо, хората се потяха и страдаха, докато аз си стоях в хладната вила и пиех студено шампанско. Не бях усетил жегата и за секунда.

Този тип, който ме наблюдаваше от улицата, сигурно беше някой завистник. Разбирах го. И аз на негово място бих си завиждал. Той дори не знаеше с какво вълшебно същество си прекарвам дните. При мисълта за завистта на воайора радостта ми достигна върха си. Като се замислим, радостта от чуждата завист е достатъчна, за да развенчае напълно човешкото същество.

Заразглеждах човека, като го обвинявах за низостта на чувството, което събуждаше у мен. Без съмнение воайорите не обичат да бъдат наблюдавани, но този не изглеждаше обезпокоен. Спокойно остана на мястото си. Друг един тип се приближи до него и му подаде сандвич. Докато ядяха, двамата мъже не откъсваха поглед от мен.

„Поне да ми бяхте подхвърлили няколко фъстъка“, помислих си. Пияният ми мозък бавеше подаването на сигнала за тревога. По дяволите, навън дежуряха копоите на Жорж Сенев. Откога ли?

Избягах в кухнята, която не се виждаше от улицата.

— Приготвям салата от ягоди, моцарела и домати. По-хубава е от класическата само с домати.

— Идеално.

Тя не забеляза, че гласът ми звучи фалшиво. Още по-добре. Не трябваше да й казвам, че ни наблюдават. Това разкритие би повлякло след себе си други и постепенно щеше да се стигне до смъртта на Олаф.

— Защо да не вечеряме в кухнята? — предложих.

Не прозвуча никак естествено.

— Но ние винаги се храним в кухнята — отговори тя, учудена.

Спешно трябваше да променя поведението си, иначе тя щеше да заподозре, че има някакъв проблем. Седнах със съзнанието, че вече бе късно да се бяга. Нямахме никакъв избор. Последната мисъл ме успокои. Докато се надявам на някакво спасение, съм нервен, страхувам се. Когато разбера, че няма такова, ставам спокоен като дзенбудист. И очарователен. След като катастрофата наближаваше с пълна скорост, не ни оставаше друго, освен да се наслаждаваме на живота.

Зигрид сложи чиниите на масата, както и кошничка с хляб.

— Ходих да взема бутилка „Круг“ — каза тя, посочвайки съда с лед. — Към тази салата, подправена със зехтин и босилек, червеното вино не върви, а пък не обичам бяло.

— Правилно сте постъпили. Защо да пием нещо различно от шампанско?

— Не ви ли е страх, че ще ви омръзне след количеството, което изпихме днес?

— След като имаме желание.

— Така е. Човек трябва да се вслушва в желанията си.

Отворих бутилката и си помислих, че тази фраза може да ме отведе далеч. Благоговейно отпих една глътка — все пак ставаше дума за „Круг“ от 1976-а.

Зигрид седна на масата срещу мен и започна да се храни.

— Не съм сложила сол, заради ягодите. Можете да добавите черен пипер, ако искате.

Набързо изпразних чинията си. Това предястие не уталожи глада ми.

— Нима вече свършихте? — възкликна моята домакиня, която се хранеше отчайващо бавно.

— Да. Вие сигурно няма да сте гладна след салатата?

— Сигурно.

— Така че не трябва да ви чакам, ако искам да ям още.

Тя се засмя на моята лакомия. Отидох да взема провизии от хладилника и ги стоварих на масата. Залапах шунка, кисели краставички, тарама, херинга, мариновано сирене. Обсадата беше засилила апетита ми.

Зигрид аплодираше като на спектакъл. Бяхме в отлично настроение.

— Били ли сте вече обсадени двамата с Олаф в тази вила?

— Обсадени?

— От лоши, които са ви шпионирали и са ви пречели да излизате?

Тя избухна в смях.

— Уви, не.

— А ако си представим, че сме в такава ситуация?

— Защо?

— Така е по-интересно. Животът има нужда от измислици. Децата го знаят най-добре.

— В Двореца на Токио се предлагат подобни идеи.

— Ето, ще последваме примера на Двореца на Токио и ще си направим хепънинг. Целта ни е да не можем да бъдем наблюдавани от улицата.

— Това означава да забравим за хола.

— Да го забравим. Да се качим в стаята ви.

За да й попреча да размисли, сложих в ръцете й двете чаши, взех съда с шампанското и се отправих към стълбите. Когато тя отвори вратата на стаята си, влязох вътре с конспиративен вид.

— Сигурен ли сте, че всичко това не е просто метод за проникване в стаята ми?

— Вижте, Зигрид, ако исках да вляза в стаята ви, щях направо да ви го кажа.

— Вашата стая гледа към улицата, оттам би било по-удобно да следите положението — каза тя, като сбърчи вежди.

— Мислите ли?

— Знаете го много добре, Олаф. Измислили сте този сценарий, за да прекарате нощта с мен.

— Какво си въобразявате?

— Знам какво говоря. Шведските нрави са много по-свободни от нашите.

Сетих се за презервативите, намерени в джоба на покойния й съпруг. Като не знаех какво да кажа, напълних чашите и й подадох нейната.

— За какво пием? — попита тя саркастично.

— За уважението ми към интересната личност, която ме приема тук.

— И как смятате да ме уважите?

— Като не правя нищо, което не желаете.

— Познати са ми тези похвати.

Беше абсолютно необходимо да останем заедно тази нощ. Не знаех какви са намеренията на тези, които ни обсаждаха, знаех само, че искам да предпазя Зигрид. От друга страна, не исках да я тревожа с предупреждения за опасност. Имаше ли друг начин да остана до нея освен да се правя, че я ухажвам?

Гледах я право в очите.

— Зигрид, искам да спя при вас. Обещавам ви да не се възползвам от ситуацията.

— Защо да ви позволявам това?

— Защото съм във вашата стая. Ако се отдалечите дори за пет минути, дори в съседната стая, ще ми липсвате. Напълно сериозно се питам как бих могъл да живея без вас. Не виждам в поведението ми да има нещо осъдително. И не смятам да ви изнасилвам, освен ако сама не пожелаете.

— Какво да отговоря на такива ужасни приказки?

— Ще видите, че всичко ще бъде както казвам. Съвсем естествено. Първо ще довършим тази бутилка „Круг“, защото имаме усет към хубавото, после ще си легнем като брат и сестра. Ще ми дадете някоя пижама на Олаф.

В пижамата на мъртвия можех да плувам. Зигрид беше сложила сатенена нощничка на сатенени нощнички.

— Нощничка в нощничката — отбелязах. — Като разказ в разказа.

— Лягам от лявата страна на леглото.

Тя се пъхна под завивката и скоро заспа. Ако съществуваше план за съблазняване, той пропадна. На пръсти отидох до моята стая, без да паля лампата, за да видя дали продължават да ни наблюдават. Не беше още черна нощ, така че ги забелязах — стояха на поста си.

Върнах се в стаята на Зигрид и влязох в леглото й. Колко време щяхме да издържим така? Изразът „да живееш ден за ден“ добиваше конкретен смисъл.

Лекото й дишане приспа и мен. Събуждах се няколко пъти по физиологични нужди. Когато се връщах в леглото, се наслаждавах на ситуацията — Зигрид спеше като ангел, след малко щях да заспя и аз. Опасността наистина ме тревожеше, но не ми причиняваше безсъние. Всеки път заспивах, сякаш се опитвах да издигна стена от самата материя на съня.