Амели Нотомб
Кралска воля (1)

— Ако някой ваш гост умре внезапно в дома ви, в никакъв случай не се обаждайте на полицията. Повикайте такси и помолете шофьора да ви закара до някоя болница, понеже приятелят ви се е почувствал зле. Смъртта ще бъде установена при пристигането в спешното отделение и вие ще можете да кажете, че човекът е починал по пътя. При това имате свидетел, така че ви оставят на мира.

— Не бих и помислил да викам полиция, по-скоро бих извикал лекар.

— Все тая. Лекарите са свързани с полицията. Ако някой получи сърдечна криза в дома ви, вие ще сте първият заподозрян.

— Заподозрян в какво, нали е получил сърдечна криза?

— Докато не се докаже, че наистина става дума за сърдечна криза, апартаментът ви се смята за място на престъпление. Нямате право да се докосвате до нищо. Властите нахлуват в дома ви и само дето не очертават с тебешир по пода контурите на тялото. Вече не сте си вкъщи. Започват да ви задават хиляди въпроси по сто пъти.

— Няма проблем, ако съм невинен.

— Не сте невинен. Човек е умрял в дома ви.

— Все някъде трябва да се умре.

— Но този е умрял не в киносалон, не в банка, не в собственото си легло, а у вас. Изчакал е да се озове в дома ви, за да хвърли топа. Няма случайности на този свят. Щом това е станало у вас, значи сте замесен.

— Не е така. Този човек може да е изпитал много силна емоция, с която да нямам нищо общо.

— Но е проявил лошия вкус да я изпита във вашия апартамент. Опитайте се да обясните това на полицията. Накрая може и да ви повярват, ала междувременно трупът ще си стои във вашия хол и никой няма да го помръдне оттам. Ако човекът е умрял на дивана ви, няма да можете повече да седнете на него. Ако се е гътнал на масата, ще трябва да свикнете да се храните в компанията му. Въобще ще заживеете с труп. Затова ви казвам: повикайте такси. Не ви ли се е случвало да четете във вестниците: „Човекът починал на път за болницата“? Забележете, че е доста странно как толкова много хора умират на път за болницата в анонимни коли. Защото — надявам се да ви е станало ясно — не бива да използвате собствената си кола.

— Защо ли ми се струва, че прекалявате с параноята?

— От Кафка насам е известно — ако не сте параноик, значи сте виновен.

— Излиза, че е по-добре човек въобще да не приема гости.

— Радвам се, че го казвате. Да, по-добре е да не каните гости.

— Но, господине, къде сме в момента?

— В момента сме на гости, а не приемаме гости. Изхитрили сме се. Колко ли ни ценят нашите домакини, та са поели риска да умрем в дома им!

— Изглеждате ми здрав.

— На пръв поглед. Но знаете как е — времето лети. Може би ни остава още малко живот и не бива да го разпиляваме в светски удоволствия.

— В такъв случай защо сте тук?

— Предполагам, по същата причина като вас — защото е трудно да се откаже. Но по-интересният въпрос е защо са ни поканили.

— Говорете само за себе си.

— Говоря за всички присъстващи. Забележете, че тези интелигентни хора, явно изпитващи взаимна симпатия и дори приятелски чувства един към друг, всъщност нямат какво да си кажат. Чуйте ги само. Неизбежно е — след като човек надхвърли двайсет и пет години, всяка среща е повторение. Някакъв човек ви говори нещо и вие си казвате: „Виж ти, случай 226“. Каква скука. Колко добре ми е познато всичко това. Тук съм само защото не искам да си развалям отношенията с домакините. Те са ми приятели, независимо от това че разговорите им не ме интересуват.

— Никога ли не им връщате поканата?

— Никога. И не разбирам защо продължават да ме канят.

— Може би защото вие сам се опровергавате — никога не съм чувал да се е случвало това, което ми разказахте току-що по въпроса за смъртта.