Анджей Сапковски
Зрънце истина (1)

I

Едни черни точки преминаваха по покритото с бели облачета небе и привлякоха вниманието на вещера. Птиците се въртяха в кръг, плавно и с достойнство, после внезапно пикираха и преди да стигнат земята, отново поемаха нагоре, като буйно размахваха криле.

Вещерът се вгледа в тях доста продължително и се опита да определи разстоянието и необходимото му време, за да стигне дотам, като пресметна и пресечеността на местността, и гъстотата на гората, и посоката на оврага, за чието съществуване само подозираше. Стигна до някакъв извод и веднага свали наметалото си, затегна пояса през гърдите си още с две дупки, при което над дясното му рамо се подаде дръжката на дълъг меч.

— Какво ще кажеш, Плетка — измърмори той, — ако малко се отклоним от пътя. Тези птички, струва ми се, не се въртят току-така.

Кобилата по естествени причини не му отговори, но като чу гласа на господаря си, послушно се размърда и тръгна напред.

— Кой знае, може да е убит елен — каза си вещерът — или не… Кой знае?

Наистина оврагът бе там, където очакваше. Преди малко отгоре той беше погледнал върховете на дърветата и въпреки че растяха нагъсто, бе определил съществуването му. За щастие склоновете не се оказаха стръмни, без тръни и без гниещи дънери и стърчащи пънове, което му позволи лесно да го премине.

От другата страна се намираха шубраци от калуна, а непосредствено след тях голяма поляна, обрасла в храсти и покрита със съборени от бурята дървета, чиито клони и извадени корени като преплетени пипала се протягаха на всички страни.

Птиците се изплашиха от конника, загракаха диво и рязко и се издигнаха нависоко.

Хералд веднага видя първото тяло — овчата полушубка и мътната синина на роклята ясно се различаваха сред пожълтелите островчета на острица. Втория труп не можа да открие, но знаеше къде се намира — там три вълка седяха спокойно на опашките си и не снемаха очи от конника. Кобилата изпръхтя с ненавист. Те като по команда се надигнаха и, без да бързат, се отправиха към гората, като често обръщаха глави, насочвайки триъгълните си муцуни право към пришълеца. Вещерът скочи от коня си.

Жената не притежаваше повече нито лице, нито гърло, нито голяма част от лявото си бедро. Хералд мина край нея, без да се навежда. Мъжът бе прегърнал земята и нямаше нужда да се обръща, защото и тук вълците не бяха си губили времето напразно. Впрочем и това не бе необходимо — ясно се виждаше, че този човек е загинал от прерязване на гърлото, а хищниците са обезобразили тялото по-късно.

На широкия пояс непосредствено до късия меч, пъхнат в дървена кания, бе прикрепена кожена чанта. Вещерът я измъкна от мястото й, разтърси я и от нея едно след друго заизпадаха в тревата различни вещи: чесало за конете, парче сапун, червен восък, шепа сребърни монети, сгъваем бръснач, заешко ухо, три ключа, закачени заедно на пръстеновидна халка, и амулет с фалически символи. Двете писма, написани на платно, бяха напоени с влага от дъжда и росата, руническите знаци се бяха размазали и почти нищо не се разбираше. Третото писмо също бе развалено, но понеже бе писано на пергамент, можеше да се прочете. То представляваше кредитно писмо, издадено от Банката на гномовете в Маривел, на името на търговеца Рул Аспер или Аспен. Сумата бе незначителна.

Като се наведе, Хералд повдигна дясната ръка на убития и както очакваше видя медната халка със Знака на оръжейниците — стилизиран шлем с наличник, два кръстосани меча и над тях буквата „А“.

Повече нямаше какво да прави при него и затова се върна при жената. Хвана тялото и се опита да го обърне. Нещо убоде пръста му. Това бе роза, забодена на роклята, цветът бе започнал да увяхва, но още не бе загубил напълно свежестта си и листенцата му бяха почти тъмносини. Хералд за пръв път виждаше подобна роза. Той обърна трупа и трепна.

По шията на жената, разголена и доста обезобразена от смъртта, се виждаха ясни следи от зъби и тези зъби не бяха вълчи.

Вещерът внимателно се оттегли към кобилата си и, без да откъсва поглед от края на гората, се метна на седлото. Обиколи два пъти поляната, като разглеждаше всяка педя земя.

— Мога да ти кажа, Плетка — произнесе той тихо, — че работата е ясна, но не съвсем. Оръжейникът и жена му са дошли яздейки от гората. Сигурно са се прибирали вкъщи от Маривел, защото никой не носи дълго със себе си неизплатен акредитив. Защо са минали оттук, а не по пътя — засега не е известно. Но са минали през храстите и кой знае защо са слезли тук от конете си или са паднали. Мъжът веднага е умрял, жената е бягала докато е паднала, и също е умряла, а „нещо“, което не оставя следи, е мъкнало тялото й по земята, захапало шията й. Това е станало преди два или три дни. Конете отдавна са избягали, така че няма да ги търсим.

Кобилата по естествени причини не му отговори, изпръхтя неспокойно и размърда краката си.

— Това „нещо“ — продължи Хералд като не изпускаше от очи началото на гората — не е бил нито вампир, нито горски дух. Нито единият, нито другият не биха оставили толкова много месо за мършоядите. Ако наблизо имаше блато, бих казал, че е кикимора или воден дух, но наблизо няма подобно нещо.

Ведунът изрече тези думи, извърна се назад, повдигна чула, който покриваше задницата на коня, и откопча закрепения към ремъците втори меч с черна набраздена дръжка.

— Налага се, Плетка, да направим малка обиколка. Трябва да проверим защо тези двамата са минали през боровата гора, а не по пътя. Ако равнодушно отминаваме такива произшествия, то няма да спечелим дори за овес, нали така?

Кобилата послушно тръгна напред през съборените дървета от бурята и внимателно прекрачваше през различните ями.

— Въпреки че това не е вампир, няма да рискуваме — продължи на себе си вещерът, извади от чантата си изсушено букетче аконит и го закачи на мундщука.

Кобилата изпръхтя. Хералд разхлаби кафтана си на шията и извади медальон с издраскана на него вълча муцуна. Той се залюля на сребърната си верижка в такт с конския ход и проблясвайки на слънцето като разпилян живак.