Робърт Хауърд
Вълшебният пръстен (4)

Танцувай ми, танцувай, момиче

В момента, в който усети как я хващат за косите и я вмъкват в тайния коридор, Забиби помисли, че е настъпил последният й час. Тя инстинктивно затвори очи, очаквайки смъртоносния удар. Вместо това обаче беше грубо запратена върху мраморния под. Бавно отвори очи и внимателно се огледа наоколо. Над нея стоеше някакъв кафяв великан, а в отсрещната страна на стаята, върху едно ложе, се беше излегнал дебел разплут мъж с пухкави бели ръце и притворени като на змия очи. Стената зад гърба му беше скрита от кадифена завеса. По тялото на момичето пробягаха студени тръпки, защото пред него седеше самият Тотрасмек — великият жрец на Хануман.

— Варваринът се опитва да разбие вратата, но тя е толкова здрава, че би издържала атаката и на слон. Върви, Баал-Птеор, отвори му другата врата и го убий!

Негърът излезе, а Забиби стана и боязливо погледна жреца. Той открито се наслаждаваше на нейното голо тяло, но това не я притесняваше, тъй като танцьорките в Замбола често играеха така. Ала жестокостта, която прочете в погледа му, я накара да потрепери.

— Значи отново дойде да ме утешиш в моята самота, красавице? Стори ми се, че последния път не ти беше много приятно при мен и дори не се и надявах да те видя отново! — с привидно благодушие каза жрецът.

В очите на Забиби запламтя гняв, а не страх.

— Ти, дебела, отвратителна свиня! Отлично знаеш, че не съм тук заради теб. Поисках да ми дадеш някаква дрога, за да приспя моя любим за няколко часа, а твоят слуга ми донесе нещо, от което той полудя! Грешката е моя! Трябваше да се сетя, че зад привидното приятелство таиш злоба и отмъстителност.

— А би ли ми казала защо искаше да приспиш своя мил? За да му вземеш единственото нещо, което сам не би ти дал! Това е пръстенът, откраднат от офирската кралица. Пръстенът с прекрасния вълшебен камък „Коралска звезда“. Кралицата ще обсипе със злато всеки, който й върне този пръстен. Защото знаещият неговата тайна има власт над всеки от противния пол. Ти искаше да вземеш пръстена от твоя мил, понеже те беше страх, че придворните магове ще му разкрият тайната и той ще те напусне. Ако ти обаче върнеше пръстена на офирската кралица, тя би могла да насочи мощта му срещу мен. Както вече веднъж направи, преди да й го откраднат.

— А за какво ти е на теб този пръстен? — прекъсна го Забиби.

— Ако го притежавах, магическата ми мощ щеше да стане два пъти по-голяма!

— Е, добре, вече го получи. Не желая нищо друго, освен да ми дадеш лекарство, което да излекува моя любим!

— Какво искаш да кажеш? Пръстенът не е у мен!

— Не лъжи! Ти получи своето. Сега върни разсъдъка на любимия ми, ако въобще можеш да поправиш това, което му причини!

— Разбира се, че мога. Ето в тази стъкленица има сок от златен лотос. Ако любимият ти го изпие, съзнанието ще му се възвърне и той отново ще бъде напълно здрав. Приближи се и вземи стъкленицата!

Девойката местеше поглед от жреца към стъкленицата и обратно. Усещаше, че всичко това вероятно е някаква жестока шега, но трябваше да рискува. Тя протегна ръка и внимателно започна да се приближава към Тотрасмек, вече почти докосваше с върха на пръстите си мечтаното лекарство, когато жрецът ехидно се засмя и дръпна ръката си. В същия момент неясна заплаха накара танцьорката да погледне нагоре и да се сниши към земята. От позлатения таван паднаха четири обли съда с цвят на нефрит. Те се счупиха и парчетата образуваха на пода квадрат, в центъра на който беше самата тя. Забиби изпищя. После още веднъж и още веднъж. Защото от всяка от четирите купчинки се надигна по една глава на кобра. Тутакси първата атакува босия й глезен. Тя инстинктивно отскочи встрани, но така попадна в полето на другата кобра. И отново трябваше да реагира светкавично, за да избегне ухапването. Бяха я хванали в ужасна клопка. Змийските глави се разминаваха с плътта й само на косъм разстояние. Това беше ужасяващ двубой между бързината на краката, ръцете, мисълта и невероятната скорост на люспестите чудовища, които върховният жрец материализира сякаш от нищото. Отнякъде се разнесоха приглушените звуци на странна злокобна мелодия, която се смесваше със злобното съскане на змиите.

Въпреки целия ужас на ситуацията Забиби неочаквано осъзна, че змиите не я нападаха безразборно, а се движеха в ритъма на музиката. Стрелванията на техните глави я принуждаваха да изпълнява такива танцови фигури, от които и най-безсрамната улична танцьорка в Замбола би се изчервила. Тя чувстваше как й прилошава от унижението и като че ли от много далеч до слуха й достигна омразният и зъл смях на нейния мъчител.

— Ех, миличка, това е танцът на кобрите! — хилеше се Тотрасмек. — Тъй в древни времена са танцували девиците, принасяни в жертва на Хануман. Съмнявам се обаче, че някога някой го е изпълнявал с такава скорост, красота, женственост и грация. Танцувай, момичето ми, танцувай! Колко ли дълго ще можеш да избягваш острите отровни зъби на змийското племе? Минута, час, два? Все едно, накрая ще се измориш, малките ти ходилца ще започнат да се препъват, дългите ти крака ще загубят сигурността си, очарователните ти бедра ще се движат все по-бавно и по-бавно и отровните зъби ще се впият в меката ти кожа…

Завесата зад гърба му се развя като от силен вятър и Тотрасмек внезапно започна да вие подобно на диво куче. Очите му се разшириха, а ръцете спазматично стискаха дългото стоманено острие, стърчащо от неговите гърди.

В същия момент музиката спря. Забиби, още замаяна от ужасния танц, залитна; наруши ритъма и диво изпищя, очаквайки острите зъби на кобрите да се впият в босите й крака. В момента обаче, в който Тотрасмек падна от ложето, четирите кобри се превърнаха в четири стълбчета синкав дим, безобидно издигащ се към тавана.

Зад завесата излезе Конан, бършейки окървавения си меч в скъпия плат. Известно време той беше наблюдавал цялата сцена. Знаеше, че нещастното момиче вижда нещо съвсем различно от онова, което виждаше той, и действа в плен на халюцинацията. Но, както доволно констатира варваринът, дори един магьосник не може да се противопостави на острието на меча му…

Забиби изтощена се свлече на пода, ала в следващия миг протегна ръка и извика:

— Стъкленицата! Вземи стъкленицата!

Тя бързо скочи, издърпа от пръстите на жреца скъпоценната стъкленица, а после трескаво започна да претърсва дрехите му.

— Какво търсиш така отчаяно? — попита Конан.

— Пръстена. Пръстена, който той открадна от Алафдал!

Забиби прерови цялата стая, но никъде не го откри.

— Тук повече не можем да останем! Скоро ще се развидели. Другите жреци ще се появят всеки момент и ако ни открият, ще ни разкъсат на парчета.

Тя бързо дръпна резето на тайната врата и след малко двамата отново крачеха по тесните криволичещи улички на града. По едно време Конан спря и сложи тежката си длан върху рамото на девойката:

— Не забравяй за обещаната награда…

— Не съм забравила! Но най-напред трябва да видя Алафдал!

След няколко минути черният роб вече ги водеше към стаята, в която все още лежеше вързан младият мъж. Погледът му беше като на побесняло куче, около устните му бе избила пяна.

— Отвори му устата! — прошепна Забиби на Конан и изля съдържанието на стъкленицата в нея.

Резултатът беше направо вълшебен. Младият човек моментално се успокои, дивият пламък изгасна в погледа му, той се взря в девойката, сякаш излизаше от дълбок размисъл, после затвори очи и заспа дълбокия здрав сън на много уморен човек.

— Като се събуди, ще бъде абсолютно здрав! — каза уверено Забиби и кимна на негъра.

Робът й подаде една кожена кесия и я наметна с копринен плащ. Тя подканящо погледна Конан. Излязоха отново на улицата. Кимериецът забеляза, че държанието й видимо се измени, тя се изправи и придоби достойна и горда осанка.

— Сега вече мога да ти открия истината — обърна се девойката към него. — Аз не съм Забиби. Аз съм Нефертари. И той не е Алафдал, началникът на стражата, а самият Юнгир хан, замболският сатрап…

Конан не произнесе нито дума. По лицето му не трепна нито един мускул.

— Излъгах те, защото не смеех на никого да открия такава тайна. Ако се разчуеше из града, че ханът е полудял, това щеше да доведе до размирици, а точно тази беше целта на Тотрасмек… Виждаш, че не можеш да получиш наградата, на която се надяваше. Любовницата на самия владетел не може да бъде и твоя. Но няма да останеш без отплата. Ето, вземи — Нефертари му подаде звънтящата от златни монети обемиста кесия. — И още нещо. Сега си върви, но когато изгрее слънцето, ела в замъка. Ще убедя хана да те назначи за капитан на дворцовата гвардия. И запомни — всички заповеди ще получаваш лично от мен! Естествено, тайно. Първата ти задача ще бъде да претърсиш основно храма на Хануман. За пред хората ще търсите следи от убиеца на този нещастен жрец, но в действителност целта ти е „Коралската звезда“! Трябва да е скрита някъде в храма! И когато я намериш, ще ми я донесеш! Сега можеш да вървиш.

Без да пророни нито дума, Конан кимна, обърна се и тръгна надолу по улицата. Нито в стойката, нито по изражението на лицето му Нефертари не можа да открие следите от изненада, когато му каза истината.

Още след първия завой кимериецът смени посоката и забърза. След кратък пазарлък и солиден бакшиш той купи един прекрасен кафяв жребец и в тръс премина през все още спящата Замбола. Спря близо до къщата на Арам Бакш. Привърза коня си в близките храсти и тъкмо се канеше да прескочи оградата, когато чу откъм пътя някакви неясни гласове. Внимателно се спотаи зад ъгъла на къщата. По пътя се зададоха трима негри. Конан тихо им подсвирна и те спряха.

— Накъде сте тръгнали?

— Отиваме към горичката да помогнем на нашите братя да угасят огъня. За днешната вечер Арам Бакш ни беше обещал угоено прасе, но ни излъга. В стаята капан намерихме само един от братята ни, и то мъртъв! Днес ще останем гладни!

— Аз пък си мисля, че няма да останете гладни! — по лицето на Конан премина вълча усмивка. — Арам Бакш ще ви даде обещания мъж. Виждате ли онази врата? Елате там след малко.

Конан тихо приближи до къщата. Знаеше, че Арам спи в западната стая. Безшумно се прехвърли през оградата и след малко тихо почука на вратата на спалнята.

— Арам, чуваш ли ме? Негрите прескочиха оградата!

Вратата почти мигновено се отвори, появи се гостилничарят, облечен само по нощница.

— Какво, по дяволите, става тук… Ти?!

Конан задуши с длан вика му и двамата паднаха в схватка на земята. С рязък жест варваринът изтръгна езика му и продължи здраво да го стиска за гърлото, защото и без език човек може да издава достатъчно шумни звуци. После го отмъкна към вратичката в оградата. Появиха се три тъмни силуета, три черни лешояда, чакащи поредната си жертва…

Конан яздеше по пътя, водещ на запад, към пустинята. С широка дъга заобиколи зловещата палмова горичка. Яздейки, измъкна от колана си един пръстен с прекрасен камък, който мигом заблестя на бледата светлина на звездите. Повдигна го и с възхищение започна да го разглежда. Златните монети тихо звънтяха в кожената кесия на кръста му.

— Интересно, какво щеше да направи, ако беше разбрала, че я познах още в първия миг? Нефертари и Юнгир хан! А за „Коралската звезда“ кой не е чувал! Аз навярно знам повече неща за нея, отколкото всички останали… Какво ли ще стане и когато разбере, че взех пръстена още докато връзвах ръцете на хана на улицата, след като го обезоръжих? Но имам голяма преднина…

И той подкара коня си в тръс към пустинята.