Робърт Хауърд
Хората от Черния кръг (8)

9. Замъкът на чернокнижниците

Над белите върхове на Химелия изгря слънцето. Групата конници, взрени нагоре, спря в подножието на обширния и стръмен планински склон. Високо над главите им надничаше каменна кула. Далеч над нея се открояваха стените на още по-мощна крепост, кацнала до самата граница на вечните снегове, покриващи върха Имш. В тази картина имаше нещо нереално. Алените склонове се сключваха около фантастичен замък, който отдолу напомняше детска играчка, а сияйната белота на върха сякаш пронизваше хладната синева на небето.

— Конете ще оставим тук — произнесе Конан. — Тая предателска стръмнина ще преодолеем най-добре пеша. Още повече че животните са уморени.

Той скочи от черния си жребец, застинал с широко отворени крака и наведена глава. Бяха препускали през цялата нощ, като се подкрепяха с остатъците храна в пътните денкове и спираха само за да отдъхнат малко конете им.

— В кулата живеят аколитите на Черните магьосници — продължи Конан. — Наричат ги още господарските стражеви кучета. Те няма да стоят със скръстени ръце, щом ни зърнат.

Керим Шах погледна към пътя, по който бяха пристигнали: виеше се доста нависоко по склона на Имш. Туранецът напразно се стараеше да мерне в този лабиринт някакво движение, което би подсказало, че ги настига потеря. Най-вероятно афгулите бяха загубили в нощта следите на своя вожд.

— Какво пък, да вървим!

Всички завързаха уморените си коне и без излишни думи потеглиха в планината. Отвсякъде се виждаха като на длан. Голият склон бе осеян с валуни, твърде малки, за да се укрие човек зад тях. Но там можеха да се спотайват други твари.

Не бяха изминали и петдесет крачки, когато зад един камък внезапно се втурна диво ръмжащо същество, със стичаща се по муцуната пяна и очища, налети с кръв. Конан вървеше пръв, ала песът не го нападна. Профучавайки край него, той се хвърли към Керим Шах. Туранецът мълниеносно отскочи встрани и огромният звяр налетя върху иракзая отзад. Воинът извика и се прикри с ръка. Фурията го повали по гръб, разкъсвайки му рамото, а подир секунда и тя самата падна под ударите на дузина саби. Но все пак не престана да докопва с челюсти следващия боец, докато буквално я съсякоха на парчета.

Керим Шах превърза разкъсаната плът на ранения, изпитателно се взря в него и мълчаливо се отдръпна. После се присъедини към Конан и двамата продължиха изкачването.

— Странно, че селски пес се е домъкнал чак насам — каза Керим Шах.

— Тук няма нищо за лапане — съгласи се кимериецът.

Двамата се обърнаха и погледнаха ранения войник, крачещ в тълпата иракзаи. Тъмното му лице блестеше от пот, а гримаса на болка бе изкривила устните му и оголила зъбите. Конан и Керим Шах отново фиксираха високата каменна кула.

Над върховете тегнеше сънна тишина. Нито на кулата, нито върху стените на пирамидообразното съоръжение зад нея се забелязваше някакво движение. Устремилите се натам мъже вървяха в напрегнато мълчание като хора, стъпващи по ръба на вулканичен кратер. Керим Шах сне от рамото си огромния лък, който поразяваше от петдесет крачки. Иракзаите веднага посегнаха към своите лъкове — по-малки, удобни за близки разстояния.

Още не бяха доближили кулата на една стрела разстояние, когато неочаквано от безоблачното небе нещо падна върху тях. То прелетя така близо до кимериеца, че той усети по лицето си докосването на размахано крило. Обаче не Конан, а следващият го иракзай се люшна и се свлече с разкъсана артерия, от която бликна кръв. Сокол с крила като полиран метал, с извит като ятаган окървавен клюн стремително се издигаше нагоре. Тогава иззвънтяха тетивата на Керим Шах. Птицата рухна подобно на камък, но надали някой би могъл да покаже мястото, където тя тупна.

Конан се наведе над нещастника: той беше вече мъртъв. Никой не успя да пророни дума, пък и нямаше смисъл да се обсъждат нито видяното, нито онова, което досега не се бе случвало — сокол да напада човек. Бесът в душите на дивите иракзаи се бореше с апатията на фатализма. С космати ръце те стискаха лъковете си и хвърляха отмъстителни погледи към кулата, чието безмълвие възприемаха като издевателство.

И следващото нападение не закъсня. Всички видяха как зад контура на кулата се изтърколи облаче бял пушек и заплува надолу по склона. Подир него се появиха и други. Те изглеждаха безобидни като пухкави топки мътна пяна, ала Конан отскочи настрани, избягвайки стълкновението с първото облаче. Един иракзай замахна с меча си да разсече кълбо дим. Раздаде се оглушителен грохот. Кълбото изчезна с ослепителна експлозия, а от твърде любопитния воин остана само купчинка овъглени кости. Пръстите му още стискаха ръкохватката от слонова кост, но острият меч се бе разтопил и изпарил в страшния огън. И все пак войниците редом с жертвата въобще не пострадаха. Те бяха само зашеметени и леко ослепени от внезапния взрив.

— Избухва от допира на метал — промълви Конан. — Погледни, те се приближават!

Склонът над тях бе почти покрит от спускащи се кълба. Керим Шах натегна тетивата и стреля в най-плътната им група. Пробитото със стрела облаче се пръсна като сапунен мехур, сипейки огън наоколо. Останалите воини последваха примера на туранеца, а след няколко минути по склона бушуваше истинска буря: трещяха мълнии, леещи дъжд от искри. Когато белите кълба изчезнаха, в колчаните на воините вече нямаше толкова много стрели.

Те яростно се катереха по планината, през овъглената и почерняла земя, заобикаляйки онези места, където голата скала бе превърната в лава от огъня на проклетите мълнии. Най-после, доближили кулата на една стрела разстояние, всички се подредиха в разтегнат строй, като се оглеждаха нервно: какъв ли още неочакван капан им готвят защитниците горе?

На стената се появи самотна фигура, носеща триметров меден рог. Хрипливият рев, понесъл се по склона, наподобяваше тръбата в деня на Страшния съд. Веднага от подземните дълбини му отговори глух грохот. Земята под краката на войниците се разтресе.

С викове на ужас иракзаите се залюшкаха като пияни върху треперещия скат. В този миг, с бесен блясък в очите и кинжал в ръка, Конан се втурна като вихър право към вратата на кулата. Отгоре се раздаваше издевателски рев. А огромният рог му пригласяше. Керим Шах изтегли стрела до ухото си и отпусна тетивата.

Само туранецът можеше да стреля така. Звукът на рога внезапно млъкна и вместо него екна пронизителен вик. Изправената на кулата фигура в зелена дреха се заклати, хванала щръкналата в гърдите й дълга стрела, после се преметна през парапета и полетя надолу. Огромният рог се претърколи и увисна на края на стената. Втора фигура в зелена тога подскочи, за да го хване. Пак звъннаха тетива и пак като ехо им отговори вопъл на агония. Падайки, вторият аколит закачи с лакът рога и късовете му се посипаха в подножието на кулата.

Конан с такава бързина преодоля пространството, отделящо го от входа, че още не бе утихнал шумът от падането, а варваринът вече удряше с ножа си по вратата; Инстинктивно отскочи, когато отгоре изляха разтопено олово. В следващия миг отново застана пред вратата, атакувайки я с удвоена ярост. Фактът, че враговете им прибягват до такъв обикновен вид отбрана, му придаде сили. Магьосническата мощ на аколитите все пак не беше безгранична. Може би те вече бяха изчерпали всичките си запаси от чародейки хитрини?

Керим Шах изтича по ската, а още люшкащите се воини го последваха. Тичешком те пращаха стрели, които със свистене прелитаха зад стената или се разбиваха в зъберите й.

Дебелото тиково дърво отстъпи пред ударите на кимериеца. Той внимателно надникна вътре, готов за най-лошото. Видя овална стая и водеща нагоре стръмна стълба. В противоположната стена на помещението зееше широко отворена врата, зад нея склонът… и гърбовете на половин дузина хора в зелено, тичащи с всички сили.

Конан нададе боен крясък и скочи вътре, но тук инстинктът му го спря и отхвърли назад, миг преди огромен каменен блок да рухне на мястото, където той току-що бе стъпил. Кимериецът хукна покрай стената, приканвайки с викове останалите да го следват.

Аколитите напуснаха първата отбранителна линия. Когато Конан бегом заобиколи кулата, зърна зелените им силуети високо горе. Без повече да сдържа жаждата си за мъст, той се хвърли подир тях, а Керим Шах с иракзаите идеше по петите му. Минутният триумф надделя над вродения им фанатизъм и при вида на отстъпилите врагове те завиха като глутница вълци.

Кулата стърчеше в долния край на тясно плато, почти незабележимо наклонено към пропастта. След няколкостотин метра платото внезапно завършваше с дълбока пукнатина, абсолютно незабележима отдолу. В тази пукнатина наскачаха аколитите, без дори да забавят бягството си. Преследвачите видяха само как разветите им зелени облекла изчезват зад ръба на пропастта.

Минути по-късно и варварите се озоваха на ръба на рова, делящ ги от замъка на Черните магьосници. Докъдето се виждаше, от двете им страни зееше пропаст, широка 300 и дълбока 150 метра, с вертикални стени, вероятно опасващи всички върхове на Имш. Тя бе пълна догоре със странна искряща мъгла.

Конан погледна надолу и изруга. Забеляза зелено облечените аколити набързо да пресичат блестящото като сребро дъно на пропастта. Силуетите им бяха размазани и безформени, сякаш потопени във вода. Движеха се във верига, отправени към противоположната стена на бездната.

Керим Шах натегна лъка и пусна свистяща стрела след враговете. Но влизайки в странната мъгла, тя внезапно загуби скорост и като се отклони от направлението си, падна далеч от целта.

— Щом те успяха да се спуснат там, и ние ще можем! — каза Конан на застаналия до него Керим Шах, който с изумление следеше полета на своята стрела. — Аз видях, че те минаха по този път…

Напрягайки взор, той забеляза долу нещо, наподобяващо на златна нишка, разтегната по цялата ширина на каньона. Аколитите вървяха покрай тази нишка и изведнъж кимериецът си спомни непонятните му досега думи на Хемса: „Дръж се за златната жила!“ Наведен, Конан зърна в ръба на пропастта тънка ивица блестящо злато: беше жила от рудно находище, разкрито на самата земна повърхност. Нишката се проточваше и пресичаше сребристото дъно на пропастта. Откри и друго, което до тоя миг не беше видял поради особеното пречупване на светлината. Златната жила се виеше надолу край широк улей, стигащ до самото дъно и снабден с изсечени в скалата вдлъбнатини — за ръцете и за краката.

— Аха, ето как те са се спуснали там — рече Керим Шах. — Те, значи, не могат да летят! Да тръгваме подир…

В този момент ухапаният от песа мъж нададе ужасяващ вик и, оголил зъби, се хвърли към Керим Шах. От устата му капеше пяна. Туранецът отскочи настрана пъргаво като котарак, а побеснелият рухна презглава в пропастта. Останалите воини дотичаха до ръба и с почуда загледаха в дълбините. Мъжът не падаше като камък, ами плуваше бавно през розовата мъгла като човек, който потъва във вода. Крайниците му конвулсивно се гърчеха, а виолетовото му лице, обезобразено от спазмите, изразяваше по-скоро болка, отколкото бяс. Накрая той падна върху блестящото дъно и замря неподвижно.

— В тази пропаст ни дебне смъртта… — промърмори Керим Шах, отдръпвайки се от розовата мъгла, която почти докосваше нозете му. — Какво ще правим сега, Конан?

— Продължаваме след тях! — печално отговори кимериецът. — Тия аколити са обикновени хора и ако мъглата не ги е убила, значи и нас няма да убие.

Той притегна колана си и неволно се докосна до пояса, подарен му от Хемса. Сбърчи вежди и се усмихна тъжно. Съвсем бе забравил за този пояс, а именно той трикратно го спасяваше, подлагайки под ударите други жертви.

Аколитите достигнаха противоположната стена и залазиха по нея като големи зелени мухи. Конан се вмъкна в улея и започна внимателно да се спуска. Розовата мъгла обгърна краката му и се заиздига около него, докато той слизаше надолу. Тя стигна до коленете му, до бедрата, а после до пояса и плещите. Усещаше я като гъста мъгла във влажна нощ. Когато тя вече обгръщаше шията му, варваринът се поколеба, сетне пъхна и главата си. В същия миг взе да се задъхва, неумолима сила му пречеше да си поеме дъх, стиснала ребрата му в своите смъртоносни обятия. Конан отчаяно подскочи, борейки се за живота си. Изваждайки глава над мъглата, той жадно всмука въздух.

Керим Шах се бе навел над него, говорейки му нещо, но Конан не го чуваше, нито му обръщаше внимание. Той мислено прехвърляше в паметта си указанията на умиращия Хемса. Опита да напипа златната нишка и откри, че при спускането се е отклонил от нея. Забеляза редицата вдълбани стъпки и хватки в улея. Застанал точно над жилата, той отново се заспуска. Розовата мъгла пак го обви. Главата му вече се потопи в нея, ала стъпил на златната ивица, той дишаше както обикновено. Горе виждаше лицата на следящите го другари, леко размити в блестящата мъгла. С жест им нареди да го последват и чевръсто заслиза, без да ги дочака.

Керим Шах мълчаливо вкара меча си в канията и също последва кимериеца. А иракзаите побързаха след Керим Шах по-скоро от страх да не загубят своя предводител, отколкото от някаква клопка, която би ги очаквала в тази пропаст. Те се държаха за златната жила така, както им показа кимериецът. Спуснаха се на дъното и тръгнаха по сребристата равнина, стъпвайки върху златната нишка като хора, преминаващи по въже над пропаст. Вървяха сякаш в невидим тунел, пълен с въздух. От всички страни ги дебнеше гибел.

Пътечката, по която се скриха аколитите, водеше към платформа в другата страна на каньона и изчезваше зад очертанията му. Те се насочиха натам, готови за среща с неизвестната опасност, стаена между острите камъни, които обсипваха ръба на пропастта.

Точно там ги чакаха облечените в зелено и въоръжени с ножове аколити. Възможно бе да са достигнали някаква граница, която не бива да се пристъпва. Може би опасващият корема на Конан стигийски пояс обезсилваше магиите им? А може би, сигурни, че за поражението си ще бъдат наказани със смърт, те използваха своя сетен шанс и затова изскачаха зад скалите?

Сред напуканите камъни започна кървава битка. Оръжие в нея не беше изкуството на чернокнижниците, а обикновените ножове. Зазвънтя стомана, със свистене се спускаха остриета, разсичащи плът, мускулести ръце нанасяха могъщи удари, лееше се кръв и бойците тъпчеха по телата на падналите.

Истината е, че само един иракзай изгуби много кръв и умря, докато аколитите загинаха до последния — ранени, насечени на късове, хвърлени в пропастта, те бавно падаха на бляскащото долу сребристо дъно.

Изтривайки кръвта от лицата си, победителите се огледаха. Освен Конан и Керим Шах още четирима иракзаи напуснаха битката невредими.

Те стояха между напуканите скали, образуващи зъбери по ръба на пропастта. Извиващата оттук пътечка водеше през невисокия склон и стигаше до широка стълба, изградена от зелени каменни стъпала, напомнящи нефрит. Стъпалата извеждаха до широка галерия от същия полиран минерал, а зад нея — етаж след етаж — се издигаше замъкът на Черните магьосници. Изглеждаше, че е изсечен от една-единствена отвесна скала от каньона. Архитектурата му бе прекрасна, макар и лишена от украшения. Прозорците бяха малко, но покрити с капаци. Никъде не личаха признаци на живот, нито дружелюбно или враждебно същество.

Без приказки, внимателно те тръгнаха по пътеката като хора, наближили змийско леговище. Иракзаите крачеха в транс, сякаш отиваха на явна смърт. Даже Керим Шах мълчеше. Само Конан, изглежда, не осъзнаваше какво безпрецедентно нарушение на традициите бяха техните действия, каква огромна празнина пробиваха в общоприетите възгледи! Той не беше син на Изтока, него го бе родила раса, сражаваща се с демони и чернокнижници също тъй ожесточено и успешно, както и с останалите врагове на хората.

Конан се качи по бляскавите стъпала и по широката зелена галерия доближи отсрещната врата от тиково дърво, обкована със злато. Опипа със зорко око горните етажи на издигащата се пред него огромна пирамида на замъка, протегна ръка към медната ръчка, стърчаща на вратата, и с подигравателна усмивка я хвана. Дръжката имаше форма на змия с протегната шия и повдигната глава. Конан заподозря, че металната гадина може внезапно да оживее при неговия допир.

С един удар отсече дръжката, а медният звън от падането й върху каменния под съвсем не разсея подозренията му. С върха на кинжала той я отблъсна встрани и отново се върна към вратата. Наоколо цареше пълна тишина. Розовата мъгла обгръщаше далечините. Слънцето блестеше по планинските върхове, покрити със сняг. Високо горе увисна ястреб, като черна точка в небесната синева. Освен него единствените живи същества бяха хората, застанали пред обкованата със златни листове врата — мънички фигурки в галерията от зелен нефрит по склона на огромната планина Имш.

Шибна ги студен вятър, долетял от ледниците, и развя разкъсаните им облекла. Ударът с кинжал, който Конан нанесе по масивната врата, предизвика гръмко ехо. Кимериецът удряше последователно и непрестанно, пробивайки и металните листове, и тиковото дърво. След минута той предпазливо надникна през пробитото отверстие. Видя просторна стая с голи стени от шлифован камък и мозаечен под. Единствените мебели тук бяха масички от полиран абанос и каменен подиум. Нямаше и следа от жива душа. В противоположния ъгъл на стаята Конан забеляза друг вход.

— Постави пазач пред вратата! — каза той. — Отиваме вътре.

Керим Шах заповяда на един воин да застане на стража и онзи се върна към средата на галерията с готов за стрелба лък. Конан влезе в замъка, подир него — туранецът и тримата останали иракзаи. Стражът пред вратата плю, промърмори си нещо под носа и трепна, дочул тих ироничен смях. Вдигайки глава, откри, че на втория етаж стои фигура, облечена в черно. Тя презрително го гледаше, като кимаше издевателски.

Иракзаят веднага натегна тетивата и пусна стрела, която се впи в обвитата с тога гръд. Магьосникът продължи да се смее подигравателно, изтръгна стрелата от тялото си и с небрежен жест я подхвърли на стрелеца. Войникът отскочи, инстинктивно протегнал ръка. Пръстите му се сключиха около премятащата се във въздуха пръчка.

Стражът пронизително изкрещя. Дървената стрела в дланта му започна да се огъва. Коравата дървесина изведнъж стана гъвкава, сякаш се разтопи в неговата шепа. Той се опита да я отблъсне, но вече беше късно. Хладни пръстени обвиха китката му; отвратителна, клиновидна главица запълзя към мускулестото рамо. Воинът изкрещя пак, лицето му подпухна и почервеня, а очите му напираха да изхвръкнат от орбитите си. В страшни конвулсии мъжът се свлече на пода и замря.

Воините, навлезли в замъка, се хвърлиха назад. Конан бързо приближи изкъртената врата и спря като вкопан, не проумявайки нищо. На другарите му, наблюдаващи сцената, се стори, че кимериецът се сражава с въздуха. Без да забелязва отпред някаква преграда, той все пак усещаше под пръстите си плъзганата, гладка повърхност и разбра, че изходът е затворен с кристална плоча. През нея виждаше неподвижно лежащия в галерията страж с перната стрела в рамото.

Конан вдигна кинжала и нанесе удар, а неговите вцепенени другари зърнаха острието да отскача от невидимата преграда с гръмък звън, сякаш стоманата се натъкна на твърдо вещество. Варваринът прекрати по-нататъшните опити за пробив. Знаеше, че дори легендарният меч на Амир Курума не би съкрушил тази незрима преграда.

С няколко думи той обясни това на Керим Шах. Туранецът сви рамене:

— Какво пък, връщането ни е отрязано, длъжни сме да търсим друг път. Ще вървим напред, нали?

Кимвайки, Конан се обърна и закрачи към входа в срещуположната страна на стаята. Чувстваше, че отива на неизбежна смърт. Вдигна кинжала, за да удари вратата, ала тя тихо се отвори, сякаш по своя воля. Конан прекрачи прага и се озова в огромна зала. Край стените й имаше редица гигантски колони, а на тридесет метра от вратата се издигаха широките нефритови стъпала на стълбище, стесняващо се нагоре подобно на пирамида. Разбра, че за да стъпи там, трябва да мине покрай странен олтар от въгленочерен камък. Четири грамадни златни змии се увиваха около четирите му ъгъла, протегнали клиновидните си глави в четирите посоки на света като стражи на легендарни съкровища. Но на олтара, пазен от тях, почиваше само кристално кълбо, пълно сякаш с дим, в който плуваха четири златни нара.

Това зрелище пробуди нещо в паметта на Конан, обаче той не се замисли какво точно, защото върху долните стъпала на стълбата видя четирима души, облечени в черно. Не беше забелязал как са дошли магьосниците. Те просто бяха изникнали тук, кимайки с птичите си глави, високи, слаби, с ръце и крака, скрити под многочислените гънки на одеждите им.

Един от тях повдигна десница, ръкавът на тогата му се плъзна и я откри… Това изобщо не бе ръка. Преграда извън волята му задържа Конан насред крачка. Той срещна сила, различна от тази на Хемса, и не можеше да напредва повече, макар да усети — ако поиска, ще отстъпи назад. Другарите му също бяха спрели и изглеждаха още по-безпомощни от него, понеже не успяваха да сторят дори най-малкото движение.

Чародеят кимна на един от иракзаите. Той като в транс се отправи към него, оцъклено гледайки някъде надалеч, хванал меча в безсилно отпуснатия си пестник. Когато воинът минаваше край него, Конан му прегради пътя. Кимериецът беше много по-силен от боеца и в обикновени условия би го тласнал леко като муха. Но сега воинът отблъсна ръката му като стрък трева, а после с неравна механична походка приближи до стълбището. Дойде до първото стъпало и на колене предаде меча си с наведена глава. Магьосникът взе оръжието му. Блесна острие. Главата на иракзая се отдели от раменете и с глухо тупване се търкулна по мраморния под. От разсечените артерии бликна кръв, тялото омекна и с широко разперени ръце се просна върху мозайката.

Нечовешката длан отново се вдигна и повика следващата жертва, която, люшкайки се, тръгна на смърт. Зловещата сцена се повтори и второ обезглавено тяло се простря редом с първото.

Когато и третият воин мина покрай Конан, отправил се към своята гибел, кимериецът, чиито слепоочия бучаха от напразни усилия да преодолее задържащата го невидима бариера, изведнъж усети, че наоколо се пробуждат неизвестни, благоприятни за него сили. Това усещане дойде без предупреждение, неочаквано, но бе толкова мощно, че той ни за миг не се усъмни в онова, което му подсказваше инстинктът. Лявата ръка на кимериеца неволно се докосна до стигийския подарък на Хемса. Стисна го и моментално почувства прилив на нови сили във вдървените си крайници. Волята му за живот се възроди с блясъка на разпалена до бяло стомана. На тази нова воля пригласяше и кипежът на обзелия го гняв.

Вече трети иракзай бе превърнат в безжизнен труп, а отвратителният пръст помами отново, когато Конан разбра, че невидимата бариера се пропуква. От гърлото му изскочи див вик и натрупалата се в него злоба намери изход в мълниеносна атака. Като буря той се спусна към магьосниците, стискайки с лявата ръка вълшебния пояс с такава отчаяна сила, с каквато потъващият се държи за плаващо дърво. Дългото острие в десницата му святкаше като слънчев лъч. Застаналите на стъпалата магьосници не помръднаха. Дори и да бяха удивени, не се издадоха. Гледаха хладно и равнодушно. Конан не си губеше времето в ненужни размисли какво ще прави с тях, когато се окажат близо до неговия кинжал. Обхвана го жажда за убийство и той желаеше само едно — да забие острие в телата на враговете, да го потопи в кръвта им.

Конан беше на две крачки от стъпалата, върху които, издевателски усмихнати, стояха магьосниците. Набра въздух в дробовете, яростта му нарастваше с всяко вдишване. В мига, когато подминаваше олтара, обвит със златни змии, като мълния го озари споменът за тайнствените думи на Хемса. Той ги чу отново, сякаш някой му прошепна в ухото: „Разбий кристалното кълбо!“

Отреагира почти машинално. Между импулса и действието нямаше и стотна част от секундата, така че и най-великите чернокнижници не биха успели да прочетат мислите му и да попречат на онова, което настъпи. Ловък като котарак, в момента на скока той смени направлението на атаката и с трясък удари кристалното кълбо. Веднага почувства почти осезаемото дихание на ужаса, лъхащ от стъпалата, олтара и даже от самия кристал. Слуха му резна пронизителното съскане на позлатените змии, които изведнъж оживяха и, повдигайки зловещите си глави, се опитаха да хапят. Ала разяреният Конан бе съвсем неуловим за тях. Бляскавото острие прерязваше чудовищните им тела едно след друго и после отново удари по кристалното кълбо. С гръмовен тътнеж кристалът се пръсна, посипвайки с дъжд от огнени парчета черния мраморен под, а златните плодове на нара, сякаш освободени от плен, се стрелнаха към високите сводове и изчезнаха.

Безумен, зверски, чудовищен рев прокънтя като ехо в огромната зала. Четирите черни фигури върху стъпалата се гърчеха в конвулсии, изпускайки пяна през посинелите си устни. Кресчендото от нечовешки вой внезапно прекъсна. Магьосниците спряха да мърдат. Конан знаеше, че са мъртви.

Погледна към олтара и кристалните отломки. Четирите безглави змии го обвиваха, както и преди, но в техните метални тела нямаше никаква следа от живот.

Керим Шах, който при битката на Конан бе отхвърлен от невидима сила, бавно се изправи. Поклати глава, за да се избави от звъна в ушите.

— Ти чу ли звука, когато разби кълбото? — попита той. — Сякаш заедно с него в замъка се счупиха хиляди кристални огледала. Изглежда, в тези златни нарове бяха заключени душите на чернокнижниците, а?

Конан се обърна, видял, че Керим Шах се пипва за меча и показва някъде с ръка. На стълбището стоеше нова фигура. Непознатият също беше облечен в черна тога, но от извезано кадифе, а на главата му имаше островърха шапка. Върху красивото му лице бе изписано невъзмутимо спокойствие.

— Кой си ти, дявол да те вземе? — попита Конан, оглеждайки непознатия.

— Аз съм властелинът на Имш! — отговори онзи с глас, напоен с жестока радост.

— Къде е Жасмина? — попита Керим Шах.

Властелинът избухна в смях.

— И за какво ти е, смъртнико, да знаеш това? Или така бързо си забравил моята сила, която аз ти дадох някога, та си пристигнал да се сражаваш с мен, бедни глупако? Изглежда, трябва да изтръгна твоето сърце, Керим Шах!

Той протегна ръка, сякаш очакваше нещо да падне в нея, а туранецът пронизително изкрещя и се залюля като пиян. Раздаде се трясък на чупещи се кости и разкъсвана ризница, от гърдите му шурна кръв, а през голямата дупка изскочи нещо алено и влажно и попадна право в протегнатата длан на властелина като късче желязо, притеглено от магнит. Туранецът се свлече на пода и престана да мърда, а властелинът на Имш със смях запокити в краката на кимериеца още тупкащото човешко сърце.

Конан изруга и с ръмжене се хвърли към стълбището. От пояса на Хемса извираха сила и безгранична ненавист, помагаща му да преодолее страшното излъчване на враждебната воля, с което се сблъска на стъпалото. Във въздуха увисна мъгла с метално проблясващ оттенък, в която той се потопи като плувец, навел глава, прикрил лицето си със свита ръка и здраво стиснал кинжала в другата. Напрягайки насълзените си очи, той различи на стъпалата над себе си фигурата на ужасния чернокнижник — това изображение идваше на вълни, като отразено в бързотечаща вода.

Блъскаха го и го подхвърляха сили, които бе трудно да осъзнае с разума си, но той усещаше и поддръжката на струящата някъде отвън енергия, която неудържимо го носеше напред — против волята на магьосника и собствената му слабост.

Достигна края на стълбището и през сиво-металната мъгла видя пред себе си лицето на властелина и страха, прозиращ в жестокия му поглед. Конан се промъкна през мъглата като през вълни на прибой, а кинжалът в мускулестата му ръка се стрелна сам нагоре, сякаш беше живо същество. Острието раздра тогата на магьосника, който отскочи със сподавен вик. Изведнъж пред очите на изумения кимериец чернокнижникът изчезна, просто се разтвори във въздуха като сапунен мехур. Само по стълбището се промъкна някаква дълга и неясна сянка.

Конан скочи след нея на тясната стълба, водеща още по-нагоре. Той не би могъл да намери думи за това, което бе се промъкнало натам, но бясната ненавист приглушаваше собственото му отвращение и страха.

Затича по широк коридор с голи стени от полиран нефрит. Пред него се мярна дългата сянка и изчезна зад завесата на вратата. Почти едновременно оттам се разнесе отчаян женски вик. Този вик като че пришпори Конан, той се втурна с всички сили към вратата и в следващия миг се оказа в помещението зад завесата.

Пред очите му се появи ужасна картина. На крайчеца на покрития с кадифе подиум се бе свила Жасмина, крещейки от ужас и отвращение, вдигнала ръка, за да се защити от надвисналата над нея ужасна змийска глава с блестящи люспи и просветващи тъмни пръстени. Със сподавен вик Конан метна кинжала към змията.

Гадината мълниеносно се обърна и се хвърли върху него. Дългият кинжал бе заседнал близо до главата й така, че дръжката стърчеше от едната страна, а острието — от другата. Това, изглежда, само бе усилило яростта на огромното влечуго. То насочи ужасната си паст към човека, който бе дръзнал да се съпротивява и, оголвайки пръскащите отрова остри зъби, се опита да го ухапе. В същия миг Конан измъкна от пояса си стилет и с всички сили нанесе удар с острието от горе на долу. Стоманата проби долната челюст на чудовището и заседна в горната така, че ги прикова една към друга. Гадината веднага опаса с огромното си тяло кимериеца. Нямайки възможност да пусне в ход зъбите си, змията се опита да го атакува по друг начин. Лявата ръка на Конан бе притисната към тялото от змийските пръстени, но дясната бе свободна. Здраво стъпил на земята, с широко разкрачени за равновесие крака, той грабна стърчащата в тялото на змията дръжка на кинжала и го издърпа. Сякаш отгатнало с нечовешкия си ум намеренията на своя противник, влечугото започна да се извива и напряга, силейки се да достигне и свободната ръка на човека. Но дългото острие се вдигна и спусна с бързината на мълния, прерязвайки почти на две огромното тяло.

Преди кимериецът да успее да удари отново, гъвкавите пръстени го освободиха от обятията си и чудовището се плъзна по плочите, губейки кръв от ужасните си рани. Конан скочи подир него, вдигнал оръжието за нов удар, но убийственият замах порази само въздуха, защото извиващата се гадина свърна встрани и удари с главата си тънката преградка от сандалово дърво. Една от плочите не издържа и дългото, бълващо кръв тяло, се вмъкна в пролуката и изчезна. Кимериецът без колебание се втурна към преградата. С няколко удара проби в него прорез и заразглежда тъмното помещение. Зловещата черна змия не се виждаше никъде. Откри само локва кръв върху мраморните плочи и кървави следи, водещи към замаскирана в стената врата. Но това бяха следи от боси нозе…

— Конан!

Той се завъртя на пети точно навреме, за да поеме в обятията си Деви, трепереща от страх, благодарност и облекчение. Тя притича през цялата стая и се хвърли на шията му.

Всичките тези събития разпалиха и без това горещата кръв на кимериеца. Той притисна момичето към гърдите си със сила, която при други обстоятелства сигурно би извикала на лицето й болезнена гримаса, и запечата на устните й внезапна целувка. Жасмина не се съпротивяваше. Мястото на Деви зае жената. Закрила очи, тя потъна в неговите диви и горещи ласки, отдавайки се на тази бурна вълна от страст. Варваринът прекъсна, колкото да си поеме дъх, и я погледна — тежко дишаща, притиснала се към могъщото му рамо.

— Знаех, че ще дойдеш за мен — каза тя. — Ти не би могъл да ме оставиш сама в тази бърлога на демони.

Чул думите й, Конан внезапно дойде на себе си и си спомни къде се намират. Вдигна глава и напрегна слуха си. В замъка на Имш цареше тишина, но тази тишина бе сякаш напоена със заплаха. Опасността дебнеше от всеки ъгъл, зъбеше се иззад всяка завеса.

— Най-добре да си тръгваме оттук, докато има време — каза той. — От подобни рани би загинало всяко живо същество, но не и чернокнижник.

Той вдигна девойката на ръце и я понесе като дете по блестящия нефритов коридор и стълбището, без да отслабва нито за миг напрегнатото си внимание.

— Аз срещнах владетеля на Имш! — изплашено прошепна Жасмина, преживявайки отново целия ужас, и прегърна още по-здраво спасителя си. — Той ми изпрати много магии, за да сломи волята ми. Най-страшната беше гниещият труп, който ме сграбчи… загубих съзнание и съм лежала като мъртва, не знам колко време. Когато дойдох на себе си, чух шум и викове, а после това влечуго допълзя в стаята и… ах! — тя потрепери. — Без да зная как, аз разбрах, че то не е видение, а истинска змия, която иска да ме убие.

— Да, наистина, това не беше видение — потвърди Конан. — Той е виждал, че губи и е предпочел да те убие, за да не те даде на мен.

— За кого казваш „той“? — попита неуверено девойката.

После изведнъж изпищя, притискайки се към Конан и забравила за въпроса си. Беше видяла в подножието на стълбището трупове. Останките от магьосниците съвсем не представляваха приятно зрелище. Те бяха сгърчени и почернели, а раздърпаните облекла откриваха техните ръце и нозе, нямащи вече нищо общо с човешките. Като видя всичко това, Жасмина пребледня и скри лицето си в широката гръд на варварина.

Конан бързо пресече залата, после още една стая и се добра до вратата, извеждаща в галерията. Забеляза, че подът тук е засипан с малки блестящи отломки.

Кристалната плоча, затваряща изхода, се бе разпиляла на късове. Кимериецът си припомни раздалия се оглушителен звън, когато разби стоящото на олтара кълбо, и се досети, че в този момент са се пръснали всички кристални предмети в храма. Някакво неясно, скрито в подсъзнанието усещане му подсказваше истината за печалната връзка между господарите на Черния кръг и златните нарове. Той усети, че по гърба му пробягват тръпки, и побърза да изтрие всичко от паметта си.

Когато влезе в галерията от зелен нефрит, той дълбоко и с облекчение въздъхна. Трябваше да преодолее и дълбокия каньон, но вече можеше да вижда блестящите на слънцето бели върхове и огромните склонове, тънещи в море от синкава мъгла.

Иракзаят лежеше на същото място, където бе паднал: безформено петно върху гладката бляскава повърхност. Спускайки се надолу по стръмната пътечка, Конан удивено погледна към слънцето, което още не бе преминало зенита, макар да му се струваше, че от момента, когато влезе в замъка Имш, са отлетели много часове.

Той усещаше подтикващата го необходимост да бърза. Ръководеше го не сляпа паника, а инстинктивно предчувствие за дебнеща зад гърба му опасност. Нищо не каза на Жасмина, а и девойката изглеждаше спокойна, че може да опре нежната си главица на широката му гръд, чувствайки се в безопасност в могъщите му обятия. Конан за миг застина на ръба на пропастта и, сбърчвайки вежди, погледна надолу. Преливащата мъгла там вече не беше розова и искряща. Тя бе мътна, сива и призрачна като сянка на живота, тлееща в смъртно ранен човек. Кимериецът внезапно бе осенен от странната мисъл, че магьосничеството на чернокнижниците е свързано с тяхната личност много повече, отколкото играта на актьорите представлява отражение на живота на хората…

Но далече долу равнината, както и преди, блестеше като матирано сребро, а златната ивица сияеше с неугасим блясък. Конан прехвърли Жасмина през рамо, на което тя не възрази нищо, и започна да се спуска надолу. Бързо се сниши по платформата и притича през гъргорещото дъно на пенлив поток. Беше сигурен, че ще има преследване и че единственият шанс за тях е да се прехвърлят колкото се може по-бързо през тази ужасна ивица — преди раненият властелин да събере сили и отново да ги изложи на някаква опасност.

Когато се изкачи на противоположния склон, той въздъхна с облекчение и пусна Жасмина на земята.

— По-нататък можеш да вървиш сама — каза варваринът. — Пътят през цялото време слиза надолу.

Девойката крадешком хвърли поглед към блестящата пирамида от другата страна на пропастта: замъкът Имш се издигаше на фона на заснежения склон като цитадела на безмълвието и злото.

— Конан от Гхор, нима си чародей, та победи Черните магьосници от Имш? — попита Жасмина, когато започнаха да се спускат по пътечката.

— Всичко свърши поясът, който ми завеща Хемса преди смъртта си — отвърна кимериецът, обгръщайки със силната си ръка гъвкавата талия на девойката. — Това е необикновен пояс, ще ти го покажа, когато имаме време. Против някои заклинания се оказа безсилен, но против повечето много ми помогна… макар острият кинжал да си е най-доброто заклинание.

— Но щом ти с пояса победи властелина — попита Жасмина, защо не му е провървяло на Хемса?

Конан поклати глава.

— Кой знае? Хемса е бил негов слуга. Може това да е отслабило силата му. Над мен той нямаше такава власт. Не бих казал обаче, че съм го победил. Наистина той избяга, но се боя, че ние с него пак ще се срещнем. Ех, как ми се иска от владенията му да ни отделя колкото е възможно по-голямо разстояние!

Кимериецът се зарадва, намирайки спънатите коне при тамариксите — там, където ги бяха оставили. Бързо ги отвърза, оседла черния жребец и настани девойката при себе си. Другите коне, напасли се и събрали сили, дружно ги последваха.

— А сега? — попита тя. — Към Афгулистан ли?

— Как не! — тъжно се усмихна той. — Не зная кой, навярно губернаторът, е убил седмина мои вождове. А онези глупаци, афгулите, мислят, че аз имам нещо общо с това, и докато не съумея да ги убедя, че грешат, ще ме преследват като ранен чакал.

— Но какво ще стане с мене? Ако вождовете са мъртви, аз не съм ти нужна повече като заложница. Ти ще ме убиеш, за да си отмъстиш за тях ли?

Той я обгърна със сияещ поглед и се засмя, чувайки такова нелепо предположение.

— Да вървим към границата — каза тя, — там афгулите няма да те заплашват…

— Да, направо на вендийската бесилка.

— Но аз съм кралица на Вендия! — напомни му Жасмина. За миг в нейния глас се появиха повелителни интонации. — Ти ми спаси живота. За това ще получиш награда.

Думите й прозвучаха не така, както тя искаше, и предизвикаха негодувание у Конан.

— Запази си съкровищата за твоите придворни, кралице! Ако ти си господарка на равнините, то аз съм господар на планините и няма да направя нито крачка към вендийската граница.

— Там ти би бил в безопасност… — каза тя неуверено.

— А ти отново би станала Деви — прекъсна я той. — Не, благодаря! Предпочитам те такава, каквато те виждам сега: жена от плът и кръв, препускаща с мен в седлото.

— Но ти не можеш да ме задържиш! — възкликна тя. — Не можеш…

— Почакай и ще видиш! — отвърна той с горчива усмивка.

— Аз бих ти заплатила огромен откуп…

— По дяволите твоят откуп! — каза Конан грубо, още по-здраво стиснал гъвкавата й талия. — В цяла Вендия няма нищо, което да желая така, както желая теб. Аз те откраднах, рискувайки живота си, и ако твоите слуги поискат да те върнат, нека пристигнат в Забар и те отнемат със сила.

— Но ти нямаш хора! — извика тя. — Тебе те преследват. Как ще защитиш себе си, да не говорим за мен?

— Все още имам приятели в планините — отвърна той. — Вождът на куракчаите ще те скрие на сигурно място, докато аз не се договоря с афгулите. Ако те не искат да ме изслушат, то — в името на Кром! — ще тръгна с теб на север, при степните разбойници. Преди доста време аз бях техен вожд. А теб ще направя кралица на волната степ!

— Не искам — съпротивяваше се Жасмина. — И ти не можеш да ме принудиш…

— Ако тази мисъл ти е толкова неприятна — каза той, — защо така охотно подлагаше устните си за целувки?

— Дори кралицата може да бъде просто жена — отговори тя, изчервявайки се. — Но именно защото съм кралица, аз съм длъжна да живея преди всичко с интересите на моето кралство. Не ме отвеждай в чужди краища. Върни се с мен във Вендия.

— А ти ще ме направиш ли свой крал? — попита той с иронична усмивка.

— Но обичаите… — замънка тя, а Конан със смях я прекъсна:

— Да, обичаите на цивилизованите хора не ти позволяват да сториш това, което би искала. Ще се омъжиш за някакъв стар и сбръчкан крал от равнините, а аз ще тръгна по своя път, взимайки за спомен само няколко откраднати целувки! Така ли?

— Но ти можеш да останеш в моя дворец — безпомощно повтаряше Жасмина.

— А защо? — попита той ядно. — Да лъскам със задника си някой златен стол и да слушам ласкателствата на глупави парвенюта в кадифени одежди? И какво ще ми даде всичко това? Чуй ме: аз съм се родил в планините на Кимерия, където живеят варвари. Бил съм наемен войник, корсар, разбойник… Кой от кралете е видял толкова страни, водил толкова битки, любил толкова жени и сдобил се с такива трофеи? Дойдох в Гулистан, за да събера орда и опустоша южните кралства, в това число и твоето. Това, че станах вожд на афгулите, беше само началото. Ако ми се отдаде да се помиря с тях, само за година след мене ще тръгнат още дузина други племена. Ако ли не, ще се върна в степта и заедно с разбойниците ще грабя приграничните области на Туран. А ти тръгваш с мене! По дяволите твоето кралство, което е поминувало някак си, още когато теб не те е имало!

Отпуснала се в неговите обятия, загледана в лицето му, Жасмина чувстваше пробуждащото се в душата й дръзко желание, равно по сила на страстта на варварина. Но хилядите поколения предци бяха такава угнетяваща тежест…

— Не мога! Не мога! — безсилно повтаряше тя.

— Нямаш друг избор — убеждаваше я той. — Ще тръгнеш… Какво е това, дявол да го вземе?!

Имш остана далече зад гърбовете им и сега те вървяха по високото било, разделящо две долини. Намираха се точно на върха на скалния гребен, откъдето добре се виждаше долината от дясната им страна. Там се водеше жестока битка. Силният вятър духаше откъм гърба им, затова шумът от битката се чуваше лошо, но все пак отдолу долитаха звън на саби и тропот на копита.

Виждаха се слънчеви отблясъци от дългите копия и островърхите шлемове. Три хиляди обковани в стомана конници гонеха пред себе си орда окъсани воини с тюрбани на главите, които бяха като глутница вълци, зъбещи се срещу нападателите.

— Туранци! — възкликна Конан. — Това са отряди от Секундерам. Какво ли правят тук, да ги вземат мътните?

— А кого преследват те? — попита Жасмина. — И защо така яростно се бият? При такова преимущество на противника нямат никакви шансове.

— Това са петстотин от моите безумни афгули — промърмори Конан, смръщвайки вежди. — В капан са и знаят това.

Действително афгулите се намираха в безнадеждно положение. Долината постепенно се стесняваше, преминавайки в дълбок овраг, завършващ с малка котловина, обкръжена; със стръмни непроходими стени.

Конниците вкарваха воините с тюрбани в тази долинка. Нямайки друг изход, те отстъпваха натам крачка по крачка, под дъжд от стрели и градушка от удари. Туранците ги изтласкваха решително, но не твърде бързо. Те познаваха яростта на докараните до отчаяние планинци и прекрасно схващаха, че са ги натикали в безизходен капан. Разбрали, че това са воини от племето на афгулите, те искаха да ги обкръжат и накарат да се предадат. Нуждаеха се от заложници, за да изпълнят плана си.

Емирът им беше делови човек. Когато достигна долината Гурнаша и откри, че нито противникът, нито емисарят са на мястото на срещата, той продължи пътя нататък, доверявайки се на своите познания. През целия път войската му се сражаваше с враждебно настроени племена и в много селца сега планинците ближеха раните си. Емирът знаеше, че навярно нито самият той, нито някой от неговите копиеносци ще се завърнат живи в Секундерам, защото от всички страни ги обкръжаваха врагове, но бе твърдо решен да изпълни заповедта — на всяка цена да отнеме от афгулите Деви и да я предаде на Ездигер като робиня, или пък, ако това се окаже невъзможно, да отреже главата й, преди да погине. Разбира се, за всичко това девойката, гледаща от хребета, нямаше ни най-малко понятие. Конан се озърна с безпокойство.

— Защо те, дяволите, са се оставили да ги натикат в капана? — мърмореше той. — Зная аз какво са правили тези песове тук: търсели са мене! Претърсвали са всяка долинка и преди да успеят да се опомнят, са попаднали в клопката. Нещастни глупци! Те и в теснината ще се отбраняват, но дълго няма да издържат. Когато туранците ги натикат в онази котловина, ще могат да правят с тях каквото си искат.

Шумът, носещ се отдолу, се усили. Яростно отбраняващите се в тясното дефиле афгули за кратко бяха възпрели облечените в броня конници, които не можеха да хвърлят върху тях цялата си бойна сила.

Конан мрачно се замисли, понамести се в седлото, като току опипваше острието на кинжала си, и накрая каза без усукване:

— Деви, аз съм длъжен да отида там. Намери някакво прикритие, в което ще чакаш, докато се върна. Ти ми говореше за твоето кралство… Няма да те убеждавам, че смятам тези космати дяволи за свои деца, но каквито и да са, те са мои хора. Вождът никога не напуска своите хора, даже ако те го напуснат първи. На тях им се е струвало, че са прави, когато са ме обвинявали… По дяволите! Аз няма да стоя настрана и да гледам как ги колят! Все още съм вожд на афгулите и ще докажа това! Ще сляза в дефилето.

— Но какво ще стане с мен? — запротестира Жасмина. — Ти ме отмъкна от моята страна, а сега искаш да ме изоставиш самичка в планините?

Конан трескаво размишляваше, вените на слепоочията му набъбнаха.

— Това е истина — каза той тъжно. — Само Кром знае какво трябва да направя.

Жасмина леко наклони глава и на прекрасното й лице се появи тревожно изражение.

— Слушай! — изведнъж възкликна тя. — Слушай!

Вятърът донесе до слуха им слаби отзвуци на фанфари. Те погледнаха в долината отляво и забелязаха там дългите колони на конниците. Движеха се по дъното на долината, блестящи със стоманата на копията си и полираните шлемове.

— Вендианската конница!

— Те са хиляди! — каза Конан. — Отдавна кшатрийските отряди не са се промъквали толкова навътре в планините.

— Търсят мен! — извика Жасмина. — Дай ми твоя кон! Аз тръгвам с моите воини. Отляво спускането не е толкова стръмно, мога да сляза до долу. Ти върви при своите и им заповядай да удържат още малко. Ще насоча конницата в долината и ще ударя по туранците. По-бързо, Конан! Нима искаш хората ти да погинат?

Очите на варварина горяха от дива страст, когато той скочи от коня и й подаде поводите.

— Ти спечели — каза Конан. — Политай като хиляда дявола!

Жасмина тръгна по левия склон, а той с все сила затича по реброто, което бързо го доведе до дългата, с напукани скали клисура, в която кипеше битката. Ловко като маймуна, кимериецът се спусна надолу, използвайки вдлъбнатини и изпъкналости по скалата, за да се озове, в края на краищата, в самия център на сражението. Наоколо се смесваха съскане и звънтеж на стомана, човешки писъци и цвилене на коне, тъп шум от падащи тела.

Едва докоснал с нозе земята, кимериецът зави като вълк, хвана се за една украсена със злато юзда, отбягна сабления удар и заби своя кинжал в сърцето на ездача. В следващия миг той беше вече на седлото, крещейки яростни заповеди на смаяните афгули. Те го гледаха още миг със зинали уста, а после, виждайки опустошението, което той нанася сред враговете, отново се заеха с; работата си. В адския хаос нямаше време за излишни въпроси.

Нови и нови редици конници с островърхи шлемове и позлатени ризници се вмъкваха в теснината. Малката долинка бе буквално натъпкана от тълпи хора и коне. Сражаващите се блъскаха гръд о гръд, отбранявайки се с къси ножове, нанасяйки смъртоносни удари, ако въобще им се отдадеше да замахнат в свирепата блъсканица. Войниците, паднали от конете, биваха стъпквани от стотиците копита. В подобна битка всичко се решаваше от грубата сила, а вождът на афгулите я имаше за десетина. Планинците, привикнали да виждат в Конан своя повелител, се окуражиха.

Но численото преимущество все пак имаше значение. Напиращите задни редове на туранската конница изблъскваха по-предните дълбоко в теснината, под бляскащите остриета на афгулските саби. Планинците постепенно отстъпваха, оставяйки след себе си планини от трупове. Макар да се биеше като бесен, Конан не преставаше да си задава въпроса, от който кръвта му изстиваше: ще удържи ли на думата си Жасмина? Тя би могла просто да се присъедини към своите воини и да се отправи на юг, обричайки кимериеца и неговите афгули на сигурна смърт…

Накрая, когато вече изглеждаше, че са минали векове от началото на това ужасно сражение, в звъна на стоманата и крясъците на загиващите се вряза нов звук. С тръбен сигнал, от който сякаш се затресе планината, с прииждащ тропот на копита пет хиляди вендиански конници се хвърлиха върху войската на Ездигер.

Само този единствен удар разби туранските полкове, смаза ги и ги разгони по цялата долина. За миг нова вълна атакуващи се подаде от теснината и туранците се обърнаха, за да могат поединично или на групи да се потопят отново във водовъртежа на битката. Но когато пронизаният от кшатрийско копие емир се свлече на земята, конниците в островърхи шлемове загубиха бойния си дух. Ожесточено пришпорили конете си, те се опитаха да пробият обръча на нападателите. Но щом видяха как се разбягват туранските отряди, победителите вендийни се хвърлиха в гонитба след тях. Цялата долина и ниските склонове наоколо бяха заети от отстъпващите и техните преследвачи. Онези от афгулите, които още можеха да се държат на седлото, се включваха в преследването, приемайки без възражения неочаквания съюз, така както бяха приели завръщането на вожда си.

Слънцето вече се скриваше зад Химелия, когато Конан в изпокъсано облекло, с изпръскана от кръв ризница и кървав кинжал в ръка приближи към Деви Жасмина, очакваща го на ръба на пропастта, обкръжена от своята свита.

— Деви! — викна той. — Ти удържа на думата си, макар, признавам си, имаше минути, когато мислех… Пази се!

Огромен ястреб се стрелна като мълния от ясното небе, събаряйки с удари на крилата си няколко конници. Закривеният му като на ятаган клюн целеше разкошната шия на Жасмина. Конан обаче бе по-бързият: втурване, тигров скок, рязък удар с окървавения кинжал — и ястребът с ужасен, почти човешки стон се залюля във въздуха, а после рухна в пропастта, за да се разбие върху камъните дълбоко под тях. Още докато падаше и разсичаше пустотата с крилата си, той прие облика на човек в развяваща се черна тога.

Конан гледаше Жасмина с блестящи очи. От многото рани по мускулестите му ръце и нозе струеше кръв.

— Ти отново си Деви — каза той, без да обръща внимание на стълпилите се наоколо. Само при вида на обточената със злато, тънка като паяжина наметка, с която тя бе покрила роклята си на планинска девойка, очите му жадно се присвиха. — Длъжен съм да ти благодаря, загдето спаси повече от триста от моите бандити, които в края на краищата се убедиха, че не аз съм ги предавал. Благодарение на теб мога да мисля за нови завоевания.

— Аз все още ти дължа откуп — отговори Жасмина, гледайки го също с блеснали очи. — Ще ти заплатя десет хиляди къса злато…

Той я прекъсна с рязък нетърпелив жест и изтривайки кинжала си, го напъха в ножницата си.

— Сам ще си взема откупа — каза кимериецът — и сам ще определя способа и времето на изплащането му. Ще го получа в твоя дворец в Айодия. Ще пристигна там с петдесет хиляди воини, за да бъда уверен, че ще ми се издължиш напълно.

Тя се засмя, пристягайки поводите:

— А аз ще те посрещна на брега на Юмда със сто хиляди!

Очите на Конан горяха от възхищение и възторг, когато се отдръпна встрани и вдигна ръка с царствен жест, показвайки на Жасмина, че пътят е свободен.