Робърт Хауърд
Хората от Черния кръг (2)

2. Варваринът от планините

Чундер Шан, губернаторът на Пешкаури, остави настрана златното перо и внимателно прочете писмото, което току-що бе написал върху пергамент с печата на своето ведомство. Благодарение на факта, че претегляше всяка дума, преди да я произнесе или напише, той управляваше Пешкаури отдавна. Опасността пораждаше предпазливост, а само внимателните хора живееха дълго в този див край, където нажежените равнини на Вендия съседстваха с напуканите скали на Химелия. Два часа езда на запад или север бяха достатъчни, за да се пресече границата и попадне в планини, в които управлява законът на юмрука и ножа.

Губернаторът беше сам в стаята си. Седнал зад изящна масичка от червено дърво, той виждаше през широко отворения към прохладата прозорец квадрат тъмносиньо небе, осеяно с големи бели звезди. Зъбците на крепостната стена, стигаща до прозореца, се обрисуваха като едва забележима тъмна ивица върху фона на небето, а далечните амбразури сякаш се разтваряха в него. Крепостта на губернатора стоеше пред стените на града, за да охранява пътищата към вратите му. Вятърът, който поклащаше висящите пъстри гоблени, донасяше от улиците на Пешкаури слаби отзвуци — куплети от песни или тих звън на цитра.

Губернаторът бавно прочете написаното, като безшумно мърдаше устни и заслоняваше очите си от сиянието на медния светилник. Същевременно дочу далечния тропот на конски копита и рязкото стакато на стражеви глас, питащ за паролата. Зает с писмото, не отдаде значение на това. Писмото бе адресирано до вазана на Вендия към кралския двор в Айодия и след традиционните възхвали в негова чест идваше следното:

" … И нека на Ваша милост да бъде известно, че аз точно изпълних Вашата милостива заповед. Онези седем планинци затворих в добре охранявана тъмница, непрекъснато пращам вестоносци в планината и чакам вожда им лично да пристигне за преговори по тяхното освобождаване. Ала досега той не е предприел никакви стъпки, с изключение на разпространения тук слух, че ако не ги пуснем, щял да изгори Пешкаури и, моля за извинение Ваша милост, да покрие седлото си с моята кожа. Той е способен да предприеме такъв опит, така че аз утроих стражата по стените. Този човек не е от гулистански произход. Не мога да предвидя какво ще направи. Но тъй като това все пак е заповед на Деви…"

Губернаторът скочи от креслото и за миг се оказа до вратата. Сграбчи кривия меч, проблясващ с декоративната си кания върху масата. Вдигна го за почест и застина.

Личността, която влезе толкова неочаквано, беше жена. Муселиновите одежди не можеха да скрият нито скъпите украшения, нито гъвкавостта на стройното й младо тяло. Към нейните вълнисти коси, обхванати с троен дъговиден гребен и украсени със златен полумесец, бе прикрепена прозрачна воалетка, стигаща под гърдите. Черните й очи гледаха през воала към изумения губернатор, а една бяла длан с решителен жест прикриваше лицето й.

— Деви!

Губернаторът прегъна коляно, обаче удивлението и объркването му развалиха ефекта от тоя тържествен ритуал. С нетърпеливо движение тя му заповяда да стане. Той суетно я съпроводи до креслото от слонова кост, като през цялото време оставаше в дълбок почтителен поклон. Но първите му думи бяха упрек:

— Ваше височество! Това е крайно безразсъдно! На границата е неспокойно. Има постоянни нападения откъм планините. Ваше височество, надявам се, е пристигнала с достатъчно голяма свита?

— Кортежът ме съпровождаше до Пешкаури — отвърна тя. — Там оставих свитата си и в крепостта дойдох с моята придворна дама Гитара.

Чундер Шан изохка от страх.

— Деви! Ти просто не си представяш опасността! Само на час езда оттук планините са пълни с варвари, които грабят и убиват. Случвало се е дори по пътя между крепостта и града да отвличат жени и да погубват мъже. Пешкаури не е като южната провинция…

— Все пак аз съм тук цяла и невредима — нетърпеливо го прекъсна Деви. — Показах моя пръстен с печат на стражата пред кулата и на този, който стои пред твоите врати, и те ми разрешиха да вляза без обяснения и без да ме познават, но сякаш подозираха, че съм куриер от Айодия. Да не губим време. Имаш ли някакви известия от вожда на варварите?

— Никакви, освен заплахи и проклятия, Деви. Той е предпазлив и подозрителен. Смята, че предложението е капан и ми е много трудно да го укорявам за това.

Кшатриите невинаги са спазвали обещанията, давани на планинците.

— Той трябва да приеме моите условия! — прекъсна го Жасмина, стиснала до побеляване юмруци.

— Не разбирам — поклати глава губернаторът. — Когато хванах тези седем планинци и, както му е редът, съобщих на вазана, преди да ги обеся, ненадейно пристигна заповед да не бързам, ами да преговарям с техния вожд. Така и направих, ала той, нали Ви казах, не идва. Тия хора принадлежат към племето афгули, но вождът им е пришълец от Запада. Наричат го Конан. Аз му съобщих, че ще ги обеся на разсъмване, ако не дойде.

— Прекрасно! — възкликна Деви. — Добре си го измислил. Ще ти обясня защо дадох такава заповед. Моят брат… — гласът й издайнически се задави и губернаторът ритуално наклони глава в почит към покойния Чанд. — Кралят на Вендия падна жертва на магьосничество. Аз се заклех, че ще посветя остатъка от живота си, за да отмъстя на убийците. Умиращият ме насочи към следа, по която вървя и сега. Прочетох Книгата и разговарях с безименните отшелници от пещерата Йелай. Узнах кой и как го е убил. Това са направили Черните магьосници от планината Имш.

— Боже! — пребледня Чундер Шан.

Тя го прониза с поглед:

— Страхуваш ли се от тях?

— Кой не трепери от тях, Ваше височество! — отвърна той. — Това са демони, които живеят в безлюдните планини отвъд прохода Забар. Но преданията уверяват, че те рядко се намесват в делата на простосмъртните.

— Не знам защо са убили брат ми — каза тя. — Обаче аз се заклех пред олтара на Асур, че ще ги унищожа! Сега ми е нужна помощта на планинците. Без нея кшатрийската армия няма да тръгне към Имш.

— Да — измърмори Чундер Шан. — Чиста истина. Би трябвало да се сражаваме за всяка педя земя, докато косматите планинци хвърлят отгоре ни камъни или ни прерязват гърлата от засада. Някога туранците прекосиха Химелия, но колко се завърнаха в Курусун? Тия, които избягаха от кшатрийския меч, когато твоят брат разби конницата им над река Юмда, попаднаха на варварите и само неколцина се добраха до Секундерам.

— За това ми е необходимо да подчиня граничните племена — рече Деви. — Хората, които знаят пътя към Имш…

— Ала те се боят от Черните магьосници и заобикалят тая проклета планина — прекъсна я губернаторът.

— А техният вожд Конан също ли се страхува от магьосниците? — попита тя.

— Ех, щом става дума за него, съмнявам се, че съществува нещо, от което този дявол в човешки облик наистина се плаши…

— И на мен ми казаха същото. Значи, това е човекът, който ми трябва. Той иска да освободи своите хора? Чудесно, цената на тяхната свобода ще бъдат главите на Черните магьосници!

Последните думи Деви Жасмина произнесе с глас, изтъкан от ненавист, ръцете й инстинктивно се свиха в юмруци. С гордо вдигнатата си глава и буйно дишаща гръд тя изглеждаше като въплъщение на яростта.

Губернаторът отново сгъна коляно, защото от дългогодишен опит знаеше, че жена, овладяна от такава буря на чувствата, е опасна за околните не по-малко от разярена кобра.

— Ще стане така, както пожелае Ваше височество — каза той, а когато Деви започна да охладнява, се изправи и пробва да я отрезви:

— Все пак не може да се предвиди какво ще направи Конан. Планинците винаги са били непокорни. Имам всички основания да вярвам, че агенти на туранците ги подстрекават да нападат нашите земи. Както Ваше височество знае, туранците построиха на север Секундерам и други градове, въпреки че планинските племена още не са разбити. Крал Ездигер отдавна поглежда лакомо на юг и вероятно смята чрез измяна да постигне онова, което не успя със сила. Ами ако този Конан е един от шпионите му?

— Ще видим — каза Деви. — Ако обича своите хора, на разсъмване той ще бъде пред портите ни за преговори. Аз ще прекарам тази нощ в крепостта. В Пешкаури пристигнах преоблечена, а пък свитата си настаних в странноприемница вместо в двореца. Освен слугите само ти знаеш за моето пристигане.

— Ще изпратя Ваше височество до покоите й — предложи губернаторът.

Когато стъпиха в коридора, той кимна на стоящия пред вратата страж, който извади оръжие и тръгна след тях. Пред стаята ги чакаше придворната дама, също с воал като нейната господарка. Четиримата продължиха по широкия извит коридор, осветен с димящи факли. Стигнаха помещенията, предназначени за знатни гости, предимно генерали и вицекрале, защото досега никой от кралското семейство не беше почел с присъствието си тази крепост. Чундер Шан се измъчваше от мисълта, че това помещение съвсем не е подходящо за високопоставена особа като Деви, и макар тя да се стараеше да го предразположи, почувства облекчение, щом беше освободен. Излезе, отмервайки ниски поклони. После извика всички слуги от крепостта и ги постави в услуга на гостите, без да уточнява кои са тези гости, докара пред вратите им отряд копиеносци, а заедно с тях и боеца, охраняващ собствената му спалня. В суматохата забрави да го смени с друг войник.

Малко след оттеглянето на губернатора Жасмина си спомни, че трябва да му каже нещо. Интересуваше я човек на име Керим Шах, дворянин от Иранистан, който преди идването си в Айодия е живял в Пешкаури. Мислеше си дали той не я преследва по целия път от Айодия дотук. И понеже беше непредсказуемата Деви, реши да не вика губернатора при себе си, а излезе в коридора и тръгна към стаята му.

През това време Чундер Шан се бе върнал в своя кабинет, затворил вратата и доближил масата. Беше извадил писмото до вазана и започнал да го къса на парченца, когато чу тих шум откъм прозореца. Вдигна поглед и успя да види неясен силует върху звездния фон. В стаята ловко нахлу непознат човек. Край светилника блесна дълго острие.

— Хей! — предупреди го гостът. — Не шуми, или ще те пратя при прадедите ти!

Губернаторът отпусна ръката, която бе стрелнал към лежащия на масата меч. Добре познаваше светкавичната реакция на планинците и майсторството, с което владееха забарските кинжали.

Пришълецът беше висок мъж, силен и едновременно гъвкав и пъргав подобно на пантера. Облечен бе като планинец, но суровите черти на лицето му и горящите сини очи не хармонираха с дрехите му. Чундер Шан никога не беше виждал такива. Мъжът въобще не принадлежеше към източните раси — по-скоро бе варварин от Далечния запад. Поведението му обаче издаваше същата дива и необуздана натура, както у всички дългокоси планинци, заселили възвишенията на Гулистан.

— Нахлуваш през нощта като крадец — прокоментира губернаторът, възвръщайки самообладанието си, без да забравя, че докъдето се чува гласът му, няма нито един страж. Планинецът не можеше да знае това.

— Изкатерих се по стената на крепостта — изръмжа чужденецът. — Крепостният страж навреме си показа главата, та да го прасна с дръжката на кинжала.

— Ти ли си Конан?

— Че кой друг? Ти изпрати вест, че искаш да преговаряме. И ето ме, в името на Кром, пристигнах! Дръж се по-далеч от масата, защото ще си разпилееш червата!

— Само искам да седна — отвърна губернаторът, като предпазливо се отпускаше в стола от слонова кост.

Конан кръжеше из стаята, с подозрение поглеждаше вратата и пробваше с нокът острието на своя половинметров кинжал. Без да прибягва до излишна източна учтивост, той каза с грубовата непосредственост:

— При теб има седмина от моите хора. Отказал си да приемеш откупа, който ти предложих. Какво, по дяволите, искаш?!

— Да поговорим за условията — внимателно произнесе губернаторът.

— Условия? — в гласа на пришълеца се появи опасна нотка. — Какво още? Нали ти обещах злато?

Чундер Шан се засмя:

— Злато? В Пешкаури има толкова злато, колкото не си и сънувал!

— Лъжеш! — парира го Конан. — Бил съм в квартала на златарите в Курусун.

— Е, тогава да речем така: повече, отколкото е виждал който и да е афгул — поправи се Чундер Шан. — А това е капка в морето от богатствата на Вендия. Защо ни е друго злато? Къде повече полза ще имаме, ако обесим някои бандити!

Конан сърцато изпсува, бронзовите му мускули се напрегнаха, дългото острие затанцува в ръката му:

— Ще ти пръсна черепа като зряла диня!

Очите на планинеца заблестяха от гняв, ала губернаторът само вдигна рамене, макар да не откъсваше поглед от блестящия кинжал.

— Лесно ще го сториш, пък можеш и да се скриеш. Но от това на седемте пленници няма да им стане по-леко. Моите хора непременно ще ги обесят. А това са вождовете на афгулите.

— Знам — кимна Конан. — Цялото племе ме глозга като глутница вълци: малко съм правел, за да ги освободя. Кажи направо какво искаш, или о, Кром, ще се наложи да събера ордата и да я струпам пред портите на Пешкаури!

Щом видя гневния блясък в очите му, Чундер Шан загуби всяко съмнение, че стоящият пред него варварин е способен на това. Губернаторът не вярваше, че даже и най-многобройната орда планинци може да превземе града, но в никой случай не желаеше да опустошат цялата му провинция.

— Има една задача, която трябва да изпълниш — каза той, като внимателно подбираше думите си, сякаш са бръсначи. — Ти трябва…

Лицето на Конан се изкриви във вълча гримаса, той отскочи назад и се обърна към вратата. Острият му слух бе доловил тихия звук на приближаващи се стъпки. В същия миг вратата се отвори и в стаята влезе стройна жена. Тя притвори, после замря при вида на Конан.

Чундер Шан скочи от стола, тласнат от сърцето, качило се в гърлото му.

— Деви! — изгубил контрол над себе си, извика той.

— Деви! — като ехо повтори варваринът.

Губернаторът забеляза блясъка в очите на Конан и разбра неговите намерения. Извика отчаяно и се хвана за меча, но планинецът се движеше с убийствената скорост на ураган. Той се хвърли към губернатора и с един удар го събори на пода, след това сграбчи в мускулестите си ръце онемялата Жасмина и скочи през прозореца. Чундер Шан се опита да стане и успя да види, макар и само за няколко секунди на фона на небето, разветите дрехи и безпомощно махащите ръце на отвлечената Деви.

— Опитай се сега да обесиш моите приятели! — тържествуващо извика Конан, скочи върху зъберите на стената и изчезна. Губернаторът чу пронизителния вик на Жасмина.

— Стража! Стража! — закрещя той.

Тръгна, залитайки, към вратата. Отвори я и се втурна по коридора. Ехото разнасяше виковете му и събираше войниците, които изумено гледаха своя губернатор, сграбчил окървавената си глава.

— Войници, на коне! — ревеше той. — Отвличане!

Въпреки обзелата го паника Чундер Шан съобрази, че не трябва да казва цялата истина. Вкаменен от ужас, той долавяше в далечината отчаяните викове на девойката и победните крясъци на варварина.

Затича с всички сили надолу по стълбата, а след него бягаха обърканите стражи. В двора на крепостта, до оседланите коне винаги имаше отряд, готов всяка минута да се втурне в преследване. Чундер Шан лично оглави потерята, въпреки че му се виеше свят и трябваше с две ръце да се вкопчва в седлото на коня. Не каза никому коя е похитената, обяви само, че е дворянка, носеща кралската гривна, а похитителят е вожд на афгулите. Макар злодеят бързо да изчезна от погледите им, всички знаеха накъде ще поеме — разбира се, по пътя, водещ през прохода към долината Забар. Нощта беше безлунна, светлината на звездите едва открояваше сгушилите се покрай пътя селски къщички. Черните силуети на крепостните кули край Пешкаури останаха зад гърба на конниците. Далеч напред бавно растеше тъмната стена на Химелийските планини.