Оноре дьо Балзак
Селският свещеник ^[0] (3)

3. Господин Граслен

Жером-Батист Совиа, в чиито очи богатството се отъждествяваше с щастието, а любовта и бракът бяха само средство да предаде другиму състоянието си, се бе заклел да омъжи Вероник за богат буржоа. Отдавна вече тази мисъл се бе превърнала у него в решение. Неговият съсед, богатият шапкар, разполагащ с две хиляди ливри доход, бе поискал вече за сина си, комуто възнамеряваше да предаде предприятието си, ръката на Вероник, известна в целия квартал със своето примерно поведение и благочестие. Совиа вежливо отказа, дори не съобщи за това на Вероник. На другия ден след като свещеникът, тачен и уважаван от съпрузите Совиа, заговори за необходимостта да се омъжи Вероник, чийто духовен наставник бе сам той, старецът се обръсна, надяна празничния си костюм и излезе от дома, без да се обади на жена си, нито на дъщеря си. И едната, и другата разбраха, че Совиа бе тръгнал да си дири зет. Старецът се отправи към господин Граслен.

Господин Граслен, богат лиможки банкер, на времето си бе дошъл като Совиа, без грош в джоба, от Оверн да си търси щастието. Станал разсилен при един финансист, той подобно на мнозина други направи кариера благодарение на своята пестеливост, а така също и на щастливите обстоятелства. Касиер на двайсет и пет години, а след десет години съдружник на банкерската къща „Пере и Гростет“, той се оказа господар на кантората, след като бе успял да отстрани двамата стари банкери, оттеглили се в именията си и оставили при невисок процент капиталите си на негово разположение.

Пиер Граслен, тогава четиридесет и седем годишен, притежаваше, ако вярваме на слуховете, шестстотин хиляди франка. Славата за богатството на Пиер Граслен неотдавна се бе разнесла из целия департамент. Всички се възхищаваха от неговата щедрост, изразила се в това, че си бе построил в новия квартал близо до площада Дърветата, предназначен да придаде приятен облик на Лимож, красив дом, стоящ на първа линия и наподобяващ с фасадата си обществена сграда. Пиер Граслен не се решаваше да го мебелира, макар да го бе завършил преди шест месеца; този дом му струваше толкова скъпо, че той под всякакъв претекст отлагаше настаняването си в него. Самолюбието му може би го бе увлякло до пределите на онези мъдри закони, които досега бяха управлявали живота му. Здравият разум на търговец му подсказваше, че вътрешната уредба на дома трябва да бъде в пълно съответствие с ясно изразения характер на фасадата. Мебелите, среброто и останалите неща, необходими за живота в такъв луксозен дом, трябваше съгласно неговите сметки да струват не по-малко от самата постройка. Въпреки одумките на целия град, насмешките на хората от търговските среди и благонамерените увещания на близките, банкерът продължаваше да си живее в приземния етаж на стария влажен и мръсен дом на улица Монтан манин, където бе положил начало на своето богатство. Обществото злословеше, ала Граслен заслужи одобрението на двамата си бивши съдружници, които поощряваха необичайната му твърдост.

Богатството и начинът на живот на човек като Пиер Граслен не можеха да не предизвикат интерес в много семейства на провинциалния град. Не едно предложение за женитба бе получил господин Граслен за последните десет години. Но ергенският живот бе толкова удобен за човек, зает от сутрин до вечер, винаги уморен от пътувания, отрупан с работа, дебнещ изгодните дела, както ловецът дебне дивеча. И затова Граслен не попадна нито в една от уловките, поставени от честолюбиви майки, жадуващи да осигурят за дъщерите си такъв блестящ жених. Граслен, този Совиа във висшите кръгове, отделяше за своите лични нужди не повече от четиридесет су на ден и се обличаше не по-добре от втория си помощник.

Двама писари и един разсилен му бяха достатъчни, за да извършва огромни и сложни сделки. Единият от писарите завеждаше кореспонденцията, другият държеше касата. Душата на всяка сделка бе самият Пиер Граслен. Двамата помощници, издирени измежду роднините му, бяха хора сигурни, благоразумни, приучени на труд като него. Колкото до разсилния, животът му не бе много по-различен от този на тежкотоварен кон.

По всяко време на годината Граслен ставаше в пет часа и лягаше не по-рано от единадесет; ползуваше услугите на една само надничарка, някаква стара овернчанка, която му готвеше. Пръстените съдове и грубото домашнотъкано бельо съответствуваха напълно на заведения в дома ред. На старата овернчанка бе заповядано да не изразходва повече от три франка дневно за всички нужди на домакинството. Младият разсилен изпълняваше също задълженията на слуга. Писарите почистваха стаите си сами. Почернелите дървени маси, продънените сламени столове, пълните с книжа шкафове, жалките дървени легла — цялата мебелировка на кантората и на разположените над нея три стаи не струваше и хиляда франка, включително огромната зазидана в стената желязна каса, останала на Граслен в наследство от неговите предшественици, до която спеше разсилният заедно с две бдящи кучета.

Граслен не се появяваше често в обществото, където така усърдно се занимаваха с неговата особа. Два-три пъти в годината обядваше у главния бирник, с когото го свързваше работата му. Понякога биваше на обяд и в префектурата — за голямо негово съжаление бе избран за член на Съвета на департамента. „Там само си губя времето“ — казваше той. Случваше се, впрочем много рядко, събратята му да го задържат за обяд или вечеря след сключване на някаква сделка. От време на време посещаваше и бившите си господари, които прекарваха зимата в Лимож. Граслен така малко държеше на светските връзки, че за двайсет и пет години не бе предложил никому чашка вода. Когато минаваше по улицата, всички го сочеха и казваха: „Ето господин Граслен!“ С други думи, ето човека, дошъл в Лимож без грош в джоба и притежаващ сега огромно богатство! Овернският банкер бе образец, който не един баща сочеше на сина си, и повод за язвителните бележки, с които не една жена обсипваше мъжа си.

Не е трудно да се досетим поради какви причини човекът, станал ос на финансовата машина в Лимож, решително отхвърляше преследващите го разнообразни предложения за женитба. Дъщерите на банкерите Пере и Гростет се бяха омъжили преди времето, когато положението на Граслен му позволяваше да се ожени за някоя от тях, но тъй като всяка от тези дами имаше малки дъщери, то в края на краищата оставиха Граслен на мира, предполагайки, че старият Пере или проницателният Гростет отдавна са замислили да оженят Граслен за една от своите внучки.

Совиа по-внимателно и по-сериозно от всеки друг следеше неотклонния възход на своя земляк, с когото се бе запознал по време на установяването му в Лимож; но разликата в положението им стана, поне привидно, така голяма, че старото приятелство, и без друго не особено дълбоко, съвсем излиня. Но така или иначе, Граслен не забравяше земляка си и охотно бъбреше с него, когато случайно го срещнеше. Разговаряха си на овернско наречие и бяха, по стар навик, на „ти“.

Когато главният бирник в Бурже, най-младият от братята на Гростет, омъжи в 1823 година дъщеря си за най-младия син на граф Дьо Фонтен, Совиа разбра, че Гростетови оттук нататък не ще искат да приемат в семейството си Граслен.

След разговора с банкера Совиа се върна за обяд много доволен и влизайки в стаята на дъщеря си, каза на двете жени:

— Вероник ще бъде госпожа Граслен.

— Госпожа Граслен? — възкликна майка Совиа изумена.

— Възможно ли е това? — промълви Вероник, която никога не беше виждала Граслен и чието въображение й го представяше толкова недостъпен, колкото Ротшилд за парижката гризетка.

— Да, работата е в кърпа вързана! — тържествено заяви старият Совиа. — Граслен ще обзаведе великолепно дома си; ще изпише за нашата дъщеря най-хубавата каляска от Париж и най-хубавите коне от Лимузен, ще закупи за нея земя за пет хиляди франка, а къщата ще припише на нейно име. С една дума, Вероник ще стане първата дама в Лимож, най-богатата в департамента, и ще води Граслен за носа.

Възпитанието, религиозните убеждения, безпределната любов към родителите и невежеството й попречиха на Вероник да изрече каквото и да било възражение; тя дори не помисли, че се разпореждаха с нея без нейно съгласие.

На следващия ден Совиа отпътува за Париж и отсъствува почти цяла седмица.

Пиер Граслен, както вероятно предполагате, бе човек на практическото дело и знаеше цената на думите. Речено — сторено. През февруари 1822 година необичайна новина порази като гръм от ясно небе целия Лимож: разкошната къща на Граслен се мебелира богато — дни наред коли една след друга пристигаха от Париж и се разтоварваха в двора й. Из града тръгнаха слухове за прекрасните, подбрани с изискан вкус мебели в старинен или съвременен стил, съгласно модата. Прочутият златар Одио изпрати с пощенската кола превъзходни сребърни съдове и прибори. Накрая пристигнаха три екипажа — каляска, купе и кабриолет, увити в слама като драгоценности. „Господин Граслен се жени!“ За една-единствена вечер тези думи се понесоха от уста на уста в салоните на висшето общество, в семействата, в магазините, в предградията, а скоро и в целия Лимузен. Но за коя? На този въпрос никой не можеше да отговори, В Лимож се бе появила тайна.