Оноре дьо Балзак
Селският свещеник ^[0] (2)

2. Вероник

Животът на каторжниците може да се стори разкошен в сравнение с живота на двамата Совиа. Месо ядяха само в празнични дни. Преди да отдели сумата, необходима за всекидневните нужди, майка Совиа старателно претърсваше двата си джоба, скрити между полата и фустата й, и измъквайки оттам някоя ощърбена монета — екю от шест ливри или от петдесет и пет су, — дълго я гледаше със съжаление, преди да я размени. Обикновено съпрузите Совиа се задоволяваха с херинга, червен боб, сирене, твърдо сварени яйца, прибавени към салатата, зеленчуци, приготвени най-пестеливо. Никога с нищо не се запасяваха, с изключение на няколко плитки чесън или лук, които можеха да траят дълго и не струваха кой знае колко; малкото дръвца, с които се отопляваха през зимата, майка Совиа купуваше направо от дърварите и само от ден за ден. Зиме в седем часа, лете в девет семейството лягаше да спи, затваряше магазина, пазен от огромното им куче, което през деня си търсеше храна из всички кухни в квартала. Майка Совиа не изгаряше свещи за повече от три франка в годината.

Но ето че оскъдният и отруден живот на тези хора бе озарен от радост, въздадена им от самата природа, и по този случай за пръв път си позволиха по-големи разходи. През месец май 1802 година на майка Совиа й се роди момиченце. Роди го без ничия помощ и пет дни след раждането отново се залови с домакинството си. Кърмеше детето си сама, седнала на столче на открито, и докато малкото бозаеше, майката продължаваше да продава железария. Млякото й не струваше пари и тя кърми детето си до две години, което впрочем не му се отрази зле.

Вероник стана най-хубавото дете в долния град и минувачите се спираха да й се любуват. По това време именно съседите забелязаха признаци на нежност у стария Совиа, когото дотогава смятаха за напълно лишен от такава. Докато майка Совиа приготвяше обеда, той държеше малкото на ръце, люлееше го и му тананикаше овернски песнички. Работниците неведнъж го бяха виждали да стои неподвижен, съзерцаващ с любов заспалата на майчиния си скут Вероник. Заради дъщеря си той смекчаваше грубия си глас и изтриваше в панталона ръцете си, преди да я вземе. Когато Вероник проходи, бащата приклякаше на няколко крачки от детето и протягаше ръце към него, като му се усмихваше, което оживяваше дълбоките металически бръчки на грубото сурово лице. Човекът от олово, желязо и мед магически се бе преобразил в човек от плът и кръв. Когато някаква мисъл го приковаваше неподвижен като статуя към неговия стълб, един само вик на Вероник мигом го изтръгваше от това вцепенение; тогава той се хвърляше през купищата железни вехтории, сред които преминаха детските години на Вероник. Тя играеше с металическите отпадъци, натрупани в ъглите на големия магазин, без някога да се нарани; излизаше да играе и на улицата или у съседите, но майката никога не я изпускаше от очи.

Не ще бъде излишно да добавим, че съпрузите Совиа бяха крайно религиозни. В разгара на революцията Совиа съблюдаваше строго неделните дни и празниците. Два пъти вече по чудо се бе спасил от гилотината, задето присъствувал на богослужението на незаклел се свещеник^[2]. Но в края на краищата попадна в затвора затова, че бе спасил живота на някакъв епископ и му бе помогнал да се укрие. За щастие амбулантният търговец умееше да борави с пили и с железни решетки и скоро избяга. Осъдиха го на смърт задочно, но право да си кажем, никога не се представи, за да изпълнят присъдата му, и човекът си умря от естествена смърт.

Майка Совиа споделяше благочестивите му чувства. Скъперничеството на тази съпружеска двойка отстъпваше само пред гласа на религията. Старите търговци на желязо щедро заплащаха за освещаване на хляба и пущаха едри монети в църковната купа. Когато викарият от катедралата „Сент Етиен“ идваше при тях за помощ, Совиа или жена му без възражения и гримаси на недоволство веднага предлагаха това, което смятаха за свой дял в милостинята, събирана из цялата енория. След 1799 година нишата в стълба, където стоеше осакатената статуетка на Богородицата, винаги бе украсена с осветен на Великден чемшир. А когато разцъфваха цветята, минувачите често виждаха пред Мадоната свежи букетчета в чашка от синьо стъкло, особено след раждането на Вероник. По време на религиозните процесии съпрузите Совиа грижливо украсяваха дома си с драперии и цветни гирлянди и вземаха участие в издигането на уличния олтар — гордост на техния квартал.

Вероник Совиа бе впрочем възпитана в благочестие и християнско смирение. На седемгодишна възраст бе поверена на грижите на монахиня от Оверн, на която съпрузите Совиа бяха сторили на времето си някакви дребни услуги. Когато се касаеше до самите тях или до времето им, и двамата биваха любезни и услужливи като всички сиромаси, отзивчиви едни към други в нищетата си. Монахинята научи Вероник на четмо и писмо, запозна я с историята на богоизбрания народ, с катехизиса, със Стария и Новия завет, обясни й четирите действия по смятане. И това бе всичко — сестрата намери, че е достатъчно и дори прекалено много.

Към деветата си година Вероник смая квартала с хубостта си. Всеки се възхищаваше от личицето, което обещаваше да стане достойно за четката на художници, стремящи се към прекрасния идеал. В момичето, наричано „малката Мадона“, отсега още можеха да се отгатнат бъдещата стройна фигура и нежната белота на кожата. Златни къдрици подчертаваха чистотата на чертите й. Който е виждал великолепната малка Богородица от прочутата картина на Тициан „Въведение в храма“, ще си представи каква е била в детството си Вероник: същата простодушна невинност, същото ангелско учудване в погледа; същото просто и благородно държане, същата царствена осанка.

Единадесетгодишна, Вероник заболя от шарка и остана жива благодарение грижите на сестра Марта. За двата месеца, когато дъщеря им бе в опасност, съпрузите Совиа показаха на съседите цялата мяра на своята родителска любов. Совиа прекрати търговските си пътувания. Не излизаше от магазина, час по час изтичваше при дъщеря си и нощи наред неотлъчно бодърствуваше с жена си край леглото й. Неговата няма болка изглеждаше толкова дълбока, че никой не се осмеляваше да му заговори; съседите го гледаха със състрадание и се осведомяваха за здравето на Вероник само от сестра Марта. В дните, когато опасността достигна връхната си точка, минувачи и съседи виждаха как от очите на Совиа за пръв и единствен път в целия негов живот се лееха сълзи по хлътналите му бузи; той дори не ги избърсваше и с часове седеше като замаян, с угаснал, невиждащ поглед и несмеещ да отиде при дъщеря си — в такова време твърде лесно можеха да го оберат.

Спасиха Вероник, но хубостта й погина. Това прелестно личице придоби равен червено-кафеникав тен и се покри с множество груби ямички, пробили дълбоко нежната кожа, наранена сякаш с удари от чук. Потъмнялото чело бе също белязано с отпечатъка на жестоката болест. Най-очебиещо бе несъответствието между керемидения цвят на лицето и пепеляворусата коса — то разрушаваше някогашната хармония. Дълбоките, неравни разкъсвания на кожната тъкан развалиха чистотата на профила, нарушиха линията на носа, загубил гръцката си форма, и нежните и фини очертания на някога бялата като фарфор брадичка. Болестта пощади само онова, което не можеше да порази: очите и зъбите. Но Вероник не загуби грацията на тялото си, мекотата на линиите му и гъвкавостта на талията. На петнадесет години тя съвсем не изглеждаше зле и което особено радваше родителите й, стана скромна и добра девойка, енергична, трудолюбива и усърдна къщовница.

Когато Вероник оздравя и прие първото си причастие, родителите й отделиха за нея две стаи на втория етаж.

Суров към самия себе си и към жена си, Совиа прояви тогава изненадваща загриженост за домашния уют на Вероник; той изпитваше смътно желание да утеши дъщеря си за загубата, значението на която тя сама още не разбираше. Загубвайки красотата си, която бе гордост за тези двама хора, Вероник стана за тях още по-скъпа и ненагледна.

Един ден Совиа домъкна на гръб купения случайно гоблен и сам го провеси в стаята на Вероник. При разпродажба на търг на някакъв замък той задържа за нея леглото в червена дамаска на знатната дама, завесите, както и креслата и столовете, облечени със същата тъкан. С тези и други старинни вещи, истинската цена на които така и не научи, Совиа подреди двете стаи на дъщеря си. На прозорците постави саксии с резеда и всеки път, когато излизаше, й донасяше ту розови храсти, ту карамфили, ту други цветя, с които несъмнено се снабдяваше от градинарите или механджиите. Ако Вероник можеше да съди за характера, навиците и невежеството на родителите си, тя би оценила колко любов бе вложена в тези дребни неща, но тя просто ги обичаше от цялата си душа и за нищо не се замисляше.

Вероник имаше най-хубавото бельо, каквото майка й можеше да намери при търговците. Майка Совиа позволяваше на дъщеря си да избира за дрехите си платове по свой вкус. И бащата, и майката не можеха да се нарадват на скромността на дъщеря си, у която нямаше ни най-малка склонност към разточителство. Вероник се задоволяваше със синя копринена рокля за празнични дни, в работни дни и зиме носеше рокля от груба мериносова вълна, а лете — от раирана басма.

В неделя ходеше с родителите си на църква, а след вечерня — на разходка по брега на река Виена или из околностите на града. В делнични дни Вероник си седеше у дома и везеше гоблен, парите от чиято продажба бяха предназначени за бедните. И така, тя бе образец на най-скромна, най-целомъдрена и най-примерна девойка. Понякога шиеше бельо за богоугодни заведения. Редуваше работата с четене и четеше само онези книги, които й предлагаше викарият от църквата „Сент Етиен“, свещеник, когото сестра Марта бе представила на семейство Совиа.

Законите на семейното скъперничество не се отнасяха по никакъв начин до Вероник. Майка й готвеше отделно за нея, щастлива, че може да й осигурява най-доброкачествена храна. Родителите й продължаваха да се задоволяват с орехи, корав хляб, херинга и фасул с подсолено масло, докато за Вероник нищо не им се струваше достатъчно вкусно и прясно.

— Вероник трябва да ви струва скъпичко — казваше на татко Совиа живеещият срещу тях шапкар, който си кроеше планове за своя син и Вероник, изчислявайки състоянието на железаря на не по-малко от сто хиляди франка.

— Да, съседе, да — отвръщаше старият Совиа. — Би могла да ми поиска десет екю и аз на драго сърце бих й ги дал. Тя има всичко, каквото поиска, но сама за нищо не ме е помолила. Кротка е като агънце!

Вероник действително не знаеше цената на нещата; тя никога от нищо не беше се нуждала. За пръв път видя златна монета в деня на сватбата си и никога не бе имала свое портмоне. Майката купуваше и даваше на дъщерята всичко, каквото й се нравеше; дори когато искаше да подаде милостиня на просяк, търсеше стотинки в джобовете на майка си.

— Та тя не ви струва скъпо — забелязваше тогава шапкарят.

— Така ли си мислите? — възразяваше Совиа. — Вие и с четиридесет екю не бихте излезли наглава. Ами стаята й! Само мебелите струват повече от сто екю, но когато човек има една-единствена дъщеря, може да си позволи такъв разкош. В края на краищата малкото, което притежаваме, ще остане само на нея.

— Малкото? Но вие трябва да сте богат, татко Совиа. Ето вече четиридесет години въртите търговия без всякаква загуба.

— Е, няма да ми прережат гърлото за хиляда и двеста франка! — отвърна старият железар.

От деня, в който Вероник загуби нежната си красота, привличаща възхитените погледи на всички жители в квартала, татко Совиа удвои енергията си. Търговията му се оживи дотолкова, че сега той пътуваше до Париж по няколко пъти в годината. Всички разбраха, че иска да изкупи чрез богатството си онова, което на свой език наричаше „недъг“ на дъщеря си. Когато Вероник изпълни петнайсет години, във вътрешния ред на дома настъпиха големи промени. След завършване на трудовия ден майката и бащата се качваха в стаята на дъщеря си и тя цяла вечер им четеше при светлината на лампата, поставена зад пълния с вода стъклен глобус, „Жития на светии“ или „Назидателни писма“ — с една дума книги, които й даваше техният викарий. Старата Совиа плетеше, надявайки се да покрие по този начин разноските за маслото. Съседите можаха да наблюдават от прозорците двамата старци, които, неподвижни като китайски фигурки в креслата си, с възхищение слушаха дъщеря си, напрягайки със сетни сили ума си, хладен за внушения, които не го насочваха към търговия и религия.

Срещали са се несъмнено в света девойки, чисти като Вероник, но нито една от тях не е била по-чиста и по-скромна. Нейната изповед можеше да удиви ангелите и да възрадва светата Богородица.

На шестнайсет години Вероник разцъфна напълно и стана това, което трябваше да бъде. Бе средна на ръст — нито баща й, нито майка й бяха високи; но фигурата й се отличаваше с изящна гъвкавост и с онази пленителна, така трудно отдаваща се на художниците мекота на линиите, които самата природа изрязва с тънкия си резец и чиито хармонични форми окото на познавача забелязва дори през бельото и грубите дрехи, в края на краищата само леко покриващи голото тяло. Чужда на всяко притворство, Вероник подчертаваше своята прелест чрез прости и естествени движения, без да мисли ни най-малко за това. Красотата й придоби пълна сила, ако ни е позволено да заимствуваме от юридическия език това изразително определение. Тя имаше закръглените плещи на овернчанки, пухкавите розови ръчички на хубава кръчмарска прислужничка, пълнички нозе, ала стройни и отговарящи на фигурата й.

Понякога у Вероник се забелязваше възхитително, чудесно превращение, което обещаваше да подари на любовта скритата за всички погледи жена. Може би това именно явление предизвикваше у родителите възторга пред красотата й, която за голямо учудване на съседите те наричаха божествена. Първи забелязаха тази особеност свещениците от катедралата и богомолците, стоящи редом с олтара. Когато Вероник пламнеше от някакво силно чувство — а религиозният възторг, обзел я по време на първото причастие, разбира се, бе за такава невинна девойка едно от най-силните вълнения, — сякаш вътрешно озарение заличаваше със светлината си ужасните следи от вариолата и чистото, лъчезарно личице от детството й отново възкръсваше в някогашната си красота. То сияеше през грубата обвивка, нахвърлена от болестта, както сияе цветето, тайнствено надничащо из осветените от слънцето морски глъбини. Вероник се променяше за няколко секунди: малката Мадона се появяваше и изчезваше като небесно видение. Зениците й, надарени с особена подвижност, в такива минути буквално разцъфваха и небесносиният ирис се превръщаше в едва забележимо кръгче. Това мигновено преобразяване на очите, наблюдавано при орлите, довършваше удивителната промяна във външността на Вероник. Буря на сдържани страсти или сила, идеща от глъбините на душата, разширяваше зениците й посред бял ден, а не в тъмнина, както става с другите хора, и заливаше с тъмно сребро лазура на тези ангелски очи. Така или иначе, никой не можеше без вълнение да гледа Вероник, когато тя след единението си с Бога се връщаше от олтара на мястото си, показвайки се пред цялата енория в някогашния си блясък. В такива минути красотата й затъмняваше красотата на най-очарователните жени. Какво спокойствие обещаваше на влюбения и ревнив мъж този телесен воал, скриващ съпругата му от чуждите погледи, воал, който може да смъкне само ръката на любовта.

Устните на Вероник бяха прекрасно очертани и сякаш изписани с кармин — така играеше в тях горещата й и чиста кръв. Брадичката и долната част на лицето бяха малко натежали в смисъла, който придават на тази дума художниците; но тази пълнота съгласно безжалостните закони на физиогномиката^[3] е белег на почти болезнена сила на страстта. Изваяното царствено чело бе увенчано с диадема от блестяща гъста коса, придобила сега кестеняв оттенък.

От шестнадесетата си година до деня на омъжването си Вероник бе тъжна и замислена. Живеейки в дълбока самота, тя подобно на всички самотни души се отдаваше на съзерцание на своя вътрешен мир: развитието на мисълта, причудливото смешение на образи, свободния полет на чувствата, стоплени от чистия живот. В хубав ден минувачите по улица Сите можеха, вдигайки глава, да видят дъщерята на Совиа, която седеше замислена до прозореца и шиеше, бродираше или везеше на канава. Главицата й ясно се открояваше сред цветята, придаващи поетичен вид на стария прозорец с тъмнокафяв пропукан перваз и матови стъкла с оловни рамки. Понякога отражението от червените копринени завеси падаше върху тази и без друго живописна главица; подобна на алено цвете, Вероник грееше във въздушната градинка, така грижливо поддържана от нея върху перваза на прозореца. В този стар, прелестен със своята наивност дом най-примамливото за окото бе образът на младата девойка, достоен за Миерис, Ван Остад, Тербург или Жерар Доу и поставен в една от онези изкривени, потъмнели прозоречни рамки, които така се отдаваха на техните четки. Когато някой чуждоземец, поразен от тази гледка, спираше пред къщата и разтворил уста, устремяваше поглед към втория етаж, старият Совиа подаваше глава на улицата дотолкова, че едва не изгубваше равновесие, уверен, че дъщеря му седи до прозореца. Убедил се в това, той потриваше ръце и казваше на жена си на овернско наречие: „Е, старо, погледни как се любуват на дъщеря ти!“

В 1820 година в простия и безметежен живот на Вероник един най-обикновен случай, който би бил без значение за всяка друга млада душа, оказа пагубно влияние върху цялото й бъдеще. В един от отменените от революцията празнични дни, когато семейство Совиа затваряше магазина си и отиваше на църква или на разходка, макар целият град да продължаваше да работи, Вероник съгледа във витрината на една книжарница книгата „Павел и Виргиния“. Прелиствайки красиво илюстрованото томче, Вероник поиска да го купи и баща й заплати сто су за фаталната книжка, а после я пъхна в обемистия джоб на редингота си.

— Не следва ли да я покажеш на господин викария? — запита майката, за която всяка печатна книга криеше в себе си нещо нечестиво.

— Това си и мислех — отвърна просто Вероник.

Девойката прекара цялата нощ в четене на романа — една от най-трогателните книги, написани на френски език. Рисуващ една почти библейска и достойна за младите години на човечеството взаимна любов, той преобрази душата на Вероник. Божествена или дяволска ръка смъкна завесата, скривала дотогава от нея природата. Спотаилата се в хубавата девойка малка Мадона намери на сутринта цветята по-красиви от вечерта, отгатна символичния им език, устреми възторжен поглед към лазурния небосвод и безпричинни сълзи закапаха от очите й.

В живота на всяка жена настъпва момент, когато разбира участта си, когато цялото й същество, дотогава безмълвно, властно дава да се почувствува присъствието му. Дремещото в жената шесто чувство невинаги го пробужда мъжът, избран от неволния й бегъл поглед. Може би по-често го пробужда някакво неочаквано зрелище, прекрасен пейзаж, четиво, пищно религиозно празненство, съчетание на естествени ухания, чудесна, тиха утрин, окъпана в розови мъгли, галещите звуци на божествена музика, с една дума, някакво внезапно движение в глъбините на нашата душа или тяло. На самотната девойка, затворена в своя мрачен дом, девойката, която никога не беше чула нечиста дума и до чието невинно съзнание не бе стигнала лоша мисъл, на ангелоподобната възпитаница на сестра Марта и на добрия викарии тайната на любовта, съставляваща живота на жената, бе разкрита от тази пленителна книга, от ръката на гения. За всяка друга девойка подобна книга би била безопасна. За Вероник тя се оказа по-страшна от най-непристойните книги. Развращаването е относително понятие. Има възвишени, девствени натури, които една-единствена мисъл може да опустоши, тъй като не подозират необходимостта от съпротива.

На другия ден Вероник показа книгата на добрия свещеник и получи одобрението му — с такава любов и доверие се приемаше тя от хората в онези години. Но горещото дихание на тропиците, упойващата красота на пейзажите и почти юношеската непорочност на една, бих казал, свята любов упражниха дълбоко въздействие върху Вероник. Кроткият, благороден образ на автора й внуши съдбовното човешко вярване — преклонение пред идеала. Тя се отдаде на мечти за възлюблен, подобен на Павел. Нейното въображение й рисуваше сладострастни картини в лесовете на благоуханен остров. В детското си увлечение наименува зеленото островче на Виена, разположено под Лимож, почти срещу предградието Сен Марсиал, остров Ил дьо Франс. Мисълта й насели този остров с фантастични създания, каквито си измислят всички млади девойки, дарявайки ги със собствените си съвършенства. Дълги часове тя преседяваше до прозореца, вглеждайки се в минаващите занаятчии, единствените мъже, за които скромното положение на родителите й позволяваше да мисли. Свикнала с мисълта за брак с човек от народа, тя при все това чувствуваше в себе си дълбоко отвращение от всяка грубост. Ето защо обичаше да си измисля романи, каквито всички девойки съчиняват за себе си. Може би лелееше с жар, естествена за девствено и изтънчено въображение, прекрасната мисъл да облагороди едного от тези хора, да го издигне до висотата, където се рееха мечтите и; може би превръщаше в Павел някой юноша, избран от погледа й само за да въплъти в живо същество безумните си мечти — така обхванатите от мраз изпарения на атмосферната влага кристализират по клонките на крайпътните дървета. Понякога в мечтите си се устремяваше в бездънни глъбини и ако често на челото й след завръщане от надзвездни висоти сияеше отблясък на небесно сияние, още по-често изглеждаше, като че държи в ръце цветя, събрани по бреговете на потока, който бе следвала до самото дъно на пропастта.

При топло време Вероник, уловила под ръка стария си баща, се отправяше на разходка край брега на Виена и там разтваряше душата си за красотата на небето и полята, за пурпурното великолепие на залязващото слънце, за свежото дихание на тихите, окъпани в роса утрини. Цялото й същество дишаше поезия. Старателно сресваше и навиваше къдриците си, които дотогава просто прибираше в плитки и ги увиваше около главата си. В облеклото й неусетно се появи изисканост. Дивата лоза, свободно плъзнала по стария бряст, сега бе пресадена, подрязана и се обвиваше около кокетна зелена решетка.

Една декемврийска вечер в 1822 година при стария, вече седемдесетгодишен Совиа, завърнал се неотдавна от Париж, дойде свещеникът и между другото му каза:

— Помислете да задомите дъщеря си, Совиа! На вашата възраст не бива да отлагате изпълнението на този толкова важен дълг.

— А иска ли Вероник да се омъжи? — запита смаян старецът.

— Както пожелаете, татко — отвърна тя, свеждайки очи.

— Ще я омъжим! — извика с усмивка дебелата майка Совиа.

— А защо ти, старо, не ми каза нищо, преди да замина? — възрази Совиа. — Сега ще трябва отново да се връщам в Париж.