Оноре дьо Балзак
Селският лекар ^[0] (5)

5. Елегии

Като свърши разказа си, Бьонаси забеляза върху лицето на военния дълбока загриженост, която го изненада. Трогнат от отзивчивостта му, той почти се разкая, че е натъжил така гостенина си, и му каза:

— Но, капитан Блюто, моите нещастия…

— Не ме наричайте капитан Блюто — извика Жьонеста, прекъсвайки лекаря, и скочи от стола с рязко движение, което издаваше вътрешно недоволство. — Не съществува никакъв капитан Блюто, аз съм един мерзавец!

Бьонаси удивено погледна Жьонеста, а той се разхождаше из салона като случайно попаднала земна пчела, която търси изход, за да излети от стаята.

— Но, господине, кой сте вие тогава? — попита Бьонаси.

— Ами там е работата! — отвърна военният, като застана пред лекаря, без да се осмели да го погледне. Аз ви измамих! — продължи той сконфузен. — За първи път в живота си излъгах и съм наказан, защото вече не мога да ви кажа причината за посещението си, нито за моето проклето шпиониране. Откакто успях, така да се каже, да надникна в душата ви, бих предпочел да ми ударят шамар, отколкото да слушам как ме наричате Блюто! Вие може би ще ми простите измамата, но аз никога не ще си я простя — аз, Пиер-Жозеф Жьонеста, който не би излъгал дори пред военен съд, за да спаси живота си.

— О, вие сте командирът Жьонеста — възкликна Бьонаси и стана. Той много сърдечно стисна ръката на офицера и каза: — Господине, както преди малко твърдяхте, ние вече бяхме приятели, без да се познаваме. Много ми се искаше да се запознаем, когато слушах разказите на господин Гравие за вас. Той ви наричаше Плутархов герой^[1].

— Какъв ти Плутархов герой — отвърна Жьонеста, — аз съм недостоен за вас и ще се накажа за това. Трябваше чисто и просто да ви разкрия тайната си. Но не! Всъщност добре направих, че надянах тази маска и дойдох лично да събера сведения за вас. Сега вече знам, че трябва да си мълча. Ако бях действувал открито, щях да ви причиня болка. Опазил ме Бог! Не бих искал да бъда виновен и за най-малката ваша скръб!

— Но, господин офицер, не ви разбирам.

— Да оставим това. Не съм болен, прекарах хубав ден и утре си тръгвам. Когато дойдете в Гренобъл, ще имате още един приятел, и то сериозен, не само за весела компания. Всичко у Пиер-Жозеф Жьонеста е ваше: и кесията, и сабята, и кръвта. Изобщо, вашите слова попаднаха в добра почва. Когато изляза в оставка, ще отида в някое затънтено място, ще стана кмет и ще се опитам да ви подражавам. Ако не ми достигат вашите знания, ще се уча.

— Имате право, господине, земевладелецът, който използува времето си, за да отстрани в общината най-обикновен недостатък в стопанисването, прави за своя край толкова добро, колкото би могъл да направи най-добрият лекар: единият облекчава мъките на няколко души, а другият лекува раните на отечеството. Но вие твърде силно възбудихте любопитството ми. Бих ли могъл да ви бъда полезен с нещо?

— Полезен — въздъхна развълнуван военният. — Боже Господи! Скъпи господин Бьонаси, услугата, за която идвах да ви помоля, е почти неосъществима. Вижте, през живота си наистина съм убивал християни, но можеш да убиваш хора и да имаш добро сърце; така че, колкото и суров да изглеждам, все още мога да разбера някои неща.

— А защо не говорите?

— Не, не искам умишлено да ви измъчвам.

— Ех, капитане, аз мога да изтърпя много неща.

— Господине — обади се разтреперан военният, — става дума за живота на едно дете.

Бьонаси конвулсивно сбърчи чело, но с жест подкани Жьонеста да продължи.

— Става дума за дете — продължи офицерът, — което все още може да бъде спасено с постоянни и усърдни грижи. Къде можех да намеря лекар, способен да се посвети на един-единствен болен? Ясно беше, че в града не мога да открия такъв. Бях слушал, че сте чудесен човек, но се страхувах да не се подлъжа по измамна, преувеличена слава. Затова, преди да поверя детето си на този господин Бьонаси, за когото са ми разказвали такива прекрасни неща, исках сам да го проуча. Сега…

— Достатъчно — прекъсна го лекарят. — Детето ваше ли е?

— Не, драги господин Бьонаси, не. За да ви обясня тази загадка, трябва да ви разкажа една история, в която не играя особено положителна роля; но вие ми доверихте тайните си, така че аз също мога да ви доверя своите.

— Почакайте — обади се лекарят и повика Жакот, която дотича веднага и Бьонаси й поръча чая си. — Виждате ли, капитане, вечер, когато всички спят, аз не спя!… Тогава ме наляга цялата мъка и аз се старая да я забравя, пиейки чай. Тази напитка предизвиква нервно опиянение и сън, без който не бих могъл да живея. Пак ли ще се откажете от чашата чай?

— Предпочитам вашето вино от Ермитаж — отвърна Жьонеста.

— Така да бъде, Жакот — каза Бьонаси на прислужницата, — донесете вино и бисквити.

— Ще се подкрепим за през нощта — обърна се лекарят към госта си.

— Чая навярно ви причинява болки — поинтересува се Жьонеста.

— Причинява ми ужасни пристъпи от подагра, но не бих могъл да се откажа от този толкова приятен навик, благодарение на който всяка вечер прекарвам мигове, когато животът не ми тежи. Е, хайде, слушам ви, може би вашият разказ ще заличи мъчителното въздействие на изплувалите спомени.

— Скъпи господине — започна Жьонеста, поставяйки върху камината празната си чаша, — след отстъплението при Москва моят полк се възстановяваше в малко градче в Полша. Отново закупихме коне на баснословни цени и останахме там на гарнизон до завръщането на императора. Дотук всичко бе наред. Трябва да ви кажа, че тогава имах приятел. По време на отстъплението на няколко пъти грижите на един подофицер на име Рьонар ми спасяваха живота. Той направи за мен такива неща, след каквито двама мъже стават братя, без, разбира, се да нарушаваме военната дисциплина. Бяхме настанени в дървен дом, същинско мишо леговище, в който живееше цяло едно семейство, а вие не бихте настанили дори коня си. Къщурката бе собственост на евреи, които се занимаваха с безбройните си търговийки, и старият евреин, чиито пръсти не бяха премръзнали да държат златото, си бе гледал много добре гешефтите по време на нашето отстъпление. Тези хора живеят в мръсотия, а умират сред злато. Под къщата имаше зимник, разбира се, също дървен, в който бяха натъпкали децата си и по-специално една красавица дъщеря, каквито се срещат сред еврейките, когато са чисти и не са руси. Беше на седемнадесет години, със снежнобяла кожа, с кадифени очи, черни мигли като миши опашки, с лъскави, гъсти коси, които ти идваше да галиш — наистина съвършено създание. И така, господине, аз пръв забелязах тези необичайни припаси една вечер, когато те си мислеха, че съм си легнал, а аз си пушех кротко лулата и се разхождах по улицата. Децата гъмжаха едно връз друго като котило. Беше смешна гледка. Майката и бащата вечеряха заедно с тях. След като дълго гледах, открих в гъстия дим, който бащата стелеше, пуфкайки своя тютюн, млада еврейка, която се открояваше като нов-новеничък, лъскав наполеон, сред петачета. Аз, драги Бьонаси, никога не бях имал време да размишлявам за любовта; обаче, когато видях тази девойка, разбрах, че дотогава само съм се оставял на инстинктите си, а този път целият бях заразен — и главата, и сърцето, и всичко останало. И така, влюбих се до уши, ама здравата. Стоях си на улицата, пушех лула и гледах еврейката, докато духна свещта и си легна. Не можах да мигна! Цяла нощ тъпчех лулата си, пушех и се разхождах по улицата. Никога преди това не съм бил в такова състояние. Тогава за пръв и единствен път ми мина мисълта за женитба. Когато съмна, оседлах коня си и цели два часа препусках в полето, за да се освежа; и без да забележа, крайно изтощих животното… Жьонеста млъкна, обезпокоен погледна новия си приятел и му каза:

— Извинете ме, Бьонаси, не съм оратор, говоря, както ми дойде, ако бях в светски салон, бих се притеснявал, но тук, с вас, на село…

— Продължавайте — обади се лекарят.

— Когато се върнах в стаята си, заварих Рьонар да се суети. Той си мислел, че съм убит на дуел, чистеше пистолетите и си бе наумил да отиде да иска сметка на този, който може би ме е пратил на оня свят… Ах, ама какъв шмекер! Споделих с Рьонар любовта си и му показах котилото деца. Тъй като приятелят ми разбираше техния шантав език, го помолих да ми помогне да направя своето предложение на бащата и майката и да се опита да уреди кореспонденцията ми с Юдит. Тя се казваше Юдит. С една дума, господине, петнадесет дни аз бях най-щастливият мъж, защото всяка вечер евреинът и жена му ни канеха на вечеря с Юдит. Тези неща са ви добре познати, не искам да ви дотягам; обаче, ако нямате отношение към тютюна, не познавате удоволствието на порядъчния мъж, който си пуши спокойно лулата със своя приятел Рьонар и с бащата на момичето и гледа принцесата. Много е приятно. Трябва да ви кажа, че Рьонар беше парижанин, син на заможно семейство. Баща му, който въртеше голяма търговия с бакалски стоки, го готвел да стане нотариус и той имаше понятие от тези неща; но го хванала военната повинност и трябвало да се раздели с писарщината. Всъщност бе добре сложен, сякаш роден да носи униформа, имаше нежно лице на момиче и отлично владееше изкуството да прави мили очи. Именно него обичаше Юдит и се интересуваше от мен колкото кон от печени пилета. И докато аз се превъзнасях и витаех из облаците, гледайки Юдит, моят Рьонар^[2], който неслучайно носеше това име, както се досещате, си опичаше работата; предателят се разбрал с момичето, и то толкова добре, че в крайна сметка се оженили според местните обичаи, тъй като разрешителното щяло дълго да се бави. Но той обещал да се венчаят и според френските закони, ако случайно бракът не бъде признат. Фактът е, че във Франция госпожа Рьонар отново станала госпожица Юдит. Ако бях научил това, щях да убия Рьонар с един удар, без да му оставя време да си поеме дъх; но бащата, майката, момичето и моят подофицер, всички те се бяха сдушили и наговорили да ме измамят. Докато си пушех лулата и боготворях Юдит като светото причастие, моят Рьонар си уговарял с нея срещи и чудесно си редил работите. Единствено на вас разказвам тази история, която за мен е просто низост; винаги съм се питал защо човек, който би потънал от срам, ако вземе чужда златна монета, краде без всякакви задръжки жената, щастието, живота на своя приятел. И така, моите веселяци се бяха оженили и бяха щастливи, а аз продължавах да ходя да вечерям и глупаво да съзерцавам Юдит и отвръщах като оперетен герой на гримасите, които тя ми правеше, за да ми замаже очите. Трябва да ви кажа, че твърде скъпо заплатиха за своите лъжи. Честна дума, Господ бди за земните работи повече, отколкото ние си мислим. Ето че русите нападат нашите флангове. Започва кампанията от 1813 година. Притискат ни отвсякъде. Една прекрасна сутрин идва заповед да бъдем на бойното поле при Лютцен в точно определен час. Императорът добре знаеше какво върши, като ни заповядваше да тръгнем веднага. Русите ни бяха нападнали в гръб. А в това време нашият полковник се оплита в дълги сбогувания с една полякиня, която живееше на по-малко от четвърт левга извън града, и точно тогава авангардът на казаците го сгащва и него, и патрула му. Нашата кавалерия едва успя да се метне на конете и да се разгърне в боен строй, за да открием огън, да отблъснем русите и да имаме време да офейкаме през нощта. Нападахме цели три часа и извършихме истински чудеса от храброст. Докато ние се биехме, обозите вече се измъкваха. Имахме артилерийски парк и големи запаси от барут, безумно необходим на императора, и трябваше на всяка цена да му го предадем. Нашата отбрана подлъга русите и те решиха, че ни подкрепя армейски корпус. Но скоро, предупредени от шпиони за грешката си, те разбраха, че пред тях са само кавалерийски полк и резервите на пехотата. И тогава, господине, привечер те предприеха опустошителна атака и битката бе толкова разгорещена, че много от нас останаха на бойното поле. Бяхме обкръжени отвсякъде. Сражавах се на първата линия заедно с Рьонар и виждах как моят приятел стреля и се бие като дявол, защото е мислел за жена си. Благодарение на него успяхме да се доберем до града, който нашите болни бяха превърнали в отбранителен лагер; но картината бе жалка. Аз и Рьонар пристигнахме последни, на пътя ни се изпречи голяма група казаци и ние се нахвърлихме върху тях. Един от тези диваци щеше да ме наниже на пиката си, Рьонар го видя, спеши коня си и застана между двама ни, за да отклони удара; бедното му животно — по дяволите, какъв хубав кон! — бе пронизано и падайки, повлече Рьонар и казака. Убивам казака, хващам Рьонар за ръка, вдигам го и го слагам напряко на коня пред мен като чувал с картофи. „Сбогом, капитане, всичко е свършено, ми казва Рьонар. — Не, отвръщам му аз, има време, ще видим.“ Вече бях стигнал в града, слизам от коня и го слагам да седне върху малко слама, опрян на ъгъла на една къща. Черепът му беше счупен, имаше мозък по косите му, а той говореше. Ех, горд мъж беше! „Сега сме квит, казва той. Аз си дадох живота за вас, но ви взех Юдит. Погрижете се за нея и за детето й, ако тя роди. Всъщност, оженете се за нея.“ Господине, в първия момент го оставих там самичък като куче; но когато яростта ми премина, се върнах… Беше мъртъв. Казаците бяха подпалили града, тогава си спомних за Юдит и отидох да я взема, тя възседна коня зад мен и добре, че беше бърз, та настигнах полка, който вече се бе изтеглил. Що се отнася до евреина и неговото семейство, от тях нямаше и помен! Бяха се изпокрили като мишки. Само Юдит чакаше Рьонар, нищо не й казах поне в началото, нали разбирате. Господине, сред опустошенията на военната кампания от 1813 година аз трябваше да помисля за тази жена, да я настаня някъде, да й осигуря удобства, да се грижа за нея и струва ми се, че тя не разбра в какво положение се намирахме. Намерението ми беше винаги да я държа на десет левги разстояние от мястото, където се намирахме ние, напред, по посока на Франция. Докато се биехме в Ханау^[3], тя роди момче. В тази битка бях ранен и отидох при Юдит в Страсбург, после се върнах в Париж, тъй като имах нещастието да бъда на легло по време на военната кампания във Франция. Ако не беше тази тъжна случайност, щях да премина към гренадирите на императорската гвардия, тъй като Наполеон ме бе повишил. И така, господине, бях принуден да издържам жена, дете, което не беше мое, а на всичкото отгоре имах три счупени ребра! А, както се досещате, заплатата ми не беше царска. Старият Рьонар, дърта беззъба акула, не пожела да приеме снаха си; бащата евреин бе потънал неизвестно къде, а Юдит чезнеше от мъка. Една сутрин тя се разплака, докато ме превързваше. „Юдит, казах й аз, положението с вашето дете е безнадеждно. — И моето също, отвърна тя. — Нищо подобно, отвърнах аз, ще осигурим необходимите документи, ще се оженя за вас и ще припозная детето на…“ Не можах да довърша. Ех, господине, човек е готов на всичко, само и само да го стопли благодарния поглед, с който ме дари умиращата Юдит; разбрах, че все още я обичам, и от този ден вече не ми излезе от ума нейното момченце. Докато документите, бащата и майката евреи бяха на път, бедната жена гаснеше. Деня преди смъртта си тя намери сили да се облаче, да се премени, да извърши всички обичайни формалности и да подпише целия куп документи; когато детето й получи фамилия и баща, тя отново си легна, целунах ръцете и челото й, после Юдит умря. Това беше сватбата ми. На следния ден купих няколко стъпки земя, където почива нещастното момиче и се озовах баща на сираче. Дадох го на дойка, докато траеше военната кампания през 1815 година. От този момент аз се грижа за това човече, все едно че е мое, и никой не знае моята история, която не е много за разказване. Дядо му се запиля нанякъде много далеч, разорен е и снове със семейството си между Персия и Русия. Има изгледи да забогатее, защото май разбира от търговия със скъпоценни камъни. Дадох детето в колеж, но напоследък като че ли повечко го попресилих с математиката, за да го приемат в Политехническото училище и да излезе оттам с добро положение, та горкото момче заболя. Дробовете му са слаби. Според парижките лекари все още имало възможност да оздравее, ако тича по планините, ако се намери човек да го лекува както трябва и по всяко време. Затова се сетих за вас и бях дошъл да разузная вашите възгледи, начина ви на живот. Но след това, което ми казахте, не бих си позволил да ви причиня такава мъка, макар че вече сме добри приятели.

— Капитане — обади се Бьонаси след малко, — доведете ми детето на Юдит. Навярно Господ иска да премина и през това последно изпитание и аз ще го изтърпя. Ще принеса тези страдания в жертва на Бога, чийто син умря на кръста. Всъщност, докато разказвахте, ме вълнуваха хубави чувства и мисля, че това е благоприятно предзнаменование, нали?

Жьонеста буйно стисна двете ръце на Бьонаси, без да успее да сдържи няколко сълзи, които навлажниха очите му и се търкулнаха по загорелите му бузи.

— Нека запазим в тайна всичко това — каза офицерът.

— Добре, командире. Но вие не сте пили?

— Не ми се пие — отвърна Жьонеста. — Чувствувам се съвсем глупаво.

— И кога ще го доведете?

— Ами, още утре, ако желаете. От два дни е в Гренобъл.

— Е, тогава тръгнете утре сутрин и се връщайте, ще ви чакам при Фосьоз, където ще обядваме четиримата заедно.

— Разбрано — каза Жьонеста.

Двамата приятели си пожелаха лека нощ и отидоха да си легнат. Като стигнаха до площадката, която разделяше техните стаи, Жьонеста постави свещника на перваза на прозореца и се приближи до Бьонаси.

— По дяволите! — възкликна той въодушевено. — Не мога да се разделя с вас тази вечер, преди да ви кажа, че вие сте третият християнин, който ми даде да разбера, че там, горе, има нещо! — И Жьонеста посочи небето.

Лекарят отвърна с тъжна усмивка и много сърдечно стисна ръката, която Жьонеста му подаде.

На другата сутрин, още преди разсъмване Жьонеста замина за града, а около обед, връщайки се по големия път от Гренобъл за селището, вече бе стигнал до пътеката, която водеше до къщата на Фосьоз. Той караше четириколка, теглена от един кон, каквито се срещат по всички пътища на тези планински райони. Жьонеста водеше със себе си слаб, хилав юноша, който изглеждаше дванадесетгодишен, въпреки че вече започваше шестнадесетата си година. Преди да слезе, офицерът се огледа на всички посоки, за да открие в полето селянин, който да върне четириколката у Бьонаси, тъй като тясната пътека не позволяваше да се стигне с нея до дома на Фосьоз. И тогава съвсем случайно на пътя се показа полският пазач и извади от затруднение Жьонеста, който заедно с осиновения си син тръгна пеш към мястото на срещата.

— Адриен, не сте ли щастлив, че ще можете цяла година да тичате на воля в този красив край, ще се научите да ловувате, да яздите кон, вместо да се терзаете над учебниците си? Ето, вижте!

Адриен, безразличен като всички млади хора към природните хубости, хвърли на долината угаснал, болнав поглед и каза, без да спира:

— Много сте добър към мен, татко.

Сърцето на Жьонеста се сви, стана му някак обидно от това болезнено безразличие и стигна до къщата на Фосьоз, без повече да продума на сина си.

— Капитане, вие сте точен — извика Бьонаси и стана от дървената пейка.

Но отново седна и се замисли, виждайки Адриен. Той бавно огледа жълтото, посърнало лице на момчето, но се възхити на красивите овални линии, които преобладаваха в тази благородна физиономия. Детето, живо копие на майка си, бе наследило от нея мургавия тен и красивите черни очи, умни и печални. В тази гъстокоса глава, прекалено голяма за крехкото телце, можеха да се открият всички отличителни черти на полската еврейска хубост.

— Спите ли добре, момчето ми? — попита го Бьонаси.

— Да, господине.

— Покажете ми колената си, вдигнете крачолите на панталона.

Адриен, изчервявайки се, отпусна ластиците на чорапите и си показа коляното, което лекарят внимателно опипа.

— Добре. Говорете, викайте, силно викайте!

Адриен извика.

— Достатъчно! Дайте ми ръцете си…

Момчето му подаде безжизнени, бели ръце, целите в сини жилки като ръцете на жена.

— В Париж в кой колеж учехте?

— В „Сен Луи“.

— Вашият директор не четеше ли молитвеника си нощем?

— Да, господине.

— Значи, не заспивахте веднага?

Адриен не отговори, а Жьонеста каза на лекаря:

— Този директор е почтен свещеник, той ме посъветва да си взема войничето заради здравето му.

— Е, добре — отвърна Бьонаси и се втренчи с блеснал поглед в боязливите очи на Адриен, — още има надежда. Да-а, ще направим от това дете мъж. Ще живеем заедно като двама приятели, момчето ми! Ще лягаме и ще ставаме рано. Ще науча сина ви да язди кон, командире. След един или два месеца, докато оправя стомаха му с млечна диета, ще му издействувам позволително за носене на оръжие, разрешително за ловуване и ще го предам в ръцете на Бютифе и двамата ще ходят на лов за диви кози. Нека синът ви поживее пет или шест месеца на село и после няма да го познаете. Бютифе ще бъде много доволен! Знам си човека, ще ви заведе, малки ми приятелю, през Алпите чак до Швейцария, ще се катерите по върховете и за шест месеца ще пораснете с шест пръста; бузите ви ще порозовеят, нервите ви ще укрепнат и покрай него ще изгубите лошите си ученически навици. След това ще можете да подновите учението си и ще станете мъж. Бютифе е почтен човек, можем да му поверим необходимата сума за разноските по пътуванията и лова, а отговорността, която ще поеме за момчето, ще го вразуми за половин година; за него и това не е малко.

С всяка дума на лекаря лицето на Жьонеста все повече и повече просветваше.

— Хайде да обядваме. Фосьоз е нетърпелива да ви види — каза Бьонаси и потупа леко Адриен по бузата.

— Значи, не е туберкулозен, така ли? — попита Жьонеста, като хвана лекаря за ръка и го дръпна настрани.

— Колкото ние с вас.

— Но какво му е?

— О-о — отвърна Бьонаси, — просто преживява лоша възраст.

Фосьоз се показа на прага и Жьонеста с учудване забеляза простичкото й, но кокетно облекло. Това вече не беше селянката от предния ден, а пременена и изящна парижанка, на това отгоре го погледна така, че коленете му омекнаха. Военният отвърна поглед към една орехова маса без покривка, но тъй добре излъскана, сякаш бе лакирана, върху нея бяха сложени яйца, масло, пастет, ухаещи горски ягоди. Бедното момиче навсякъде бе сложило цветя, за да покаже, че за нея този ден е празник. При вида на всичко това военният завидя на обикновения дом и на моравата, той погледна селянката с надежда, но и със съмнение; после наведе очи към Адриен, на когото Фосьоз, съблюдавайки доброто възпитание, сервираше яйца и го отрупваше с внимание.

— Капитане — каза Бьонаси, — нали знаете на каква цена ви оказват тук гостоприемство. Трябва да разкажете на моята Фосьоз нещо из военния живот.

— Нека първо оставим господина спокойно да се нахрани, но след като си изпие кафето…

— Разбира се, с удоволствие — отвърна офицерът, — все пак поставям едно условие за моя разказ, вие пък ще ни разкажете някое приключение от миналото си.

— Но, господине — отвърна тя, изчервявайки се, — никога не ми се е случвало нещо, което си заслужава да бъде разказано.

— Искате ли още малко от този оризов пастет, малки приятелю? — попита тя, като видя, че чинията на Адриен е празна.

— Да, госпожице.

— Пастетът е превъзходен — обади се Жьонеста.

— А какво ще кажете за нейното кафе с каймак? — възкликна Бьонаси.

— Бих предпочел да чуя нашата красива домакиня.

— Лошо подхождате, Жьонеста — обади се Бьонаси. — Слушай, дете мое — продължи лекарят към Фосьоз и й стисна ръката. — Офицерът, който виждаш тук, до себе си, крие прекрасна душа под строга външност и ти спокойно можеш да говориш пред него. Ако искаш говори, ако ли не, си мълчи, няма да ти досаждаме. Мило дете, ако изобщо някога можеш да бъдеш изслушана и разбрана, то това ще бъде от тримата души, които в момента се намират тук. Разкажи ни миналите си любовни истории, което съвсем не означава да ни разкриваш сегашните си сърдечни тайни.

— Ето, Мариет ни носи кафето — отвърна тя. — Щом сервира на всички, ще ви разкажа за моите влюбвания. Но господин офицерът няма да забрави обещанието си — добави тя и погледна Жьонеста хем свенливо, хем дръзко.

— Не мога да не изпълня дадената дума, госпожице — отвърна почтително Жьонеста.

— На шестнадесет години — започна Фосьоз, — макар че боледувах често, бях принудена да прося прехраната си по пътищата на Савоя. Спях в Ешел^[4], в широка ясла, пълна със слама. Ханджията, който ме подслони, беше добър човек, но жена му не можеше да ме понася и все ме ругаеше. Ставаше ми много мъчно, защото не бях проклета просякиня; молех се на Бога вечер и сутрин, изобщо не крадях, оставях се на Божията воля да ми помогне да преживявам, защото не умеех нищо и наистина бях болна, напълно неспособна да вдигна мотика или да мотая прежда. Но ме изгониха от това убежище заради едно куче. Нямах родители, нито приятели, от рождение никой никога не ме бе поглеждал с внимание, със състрадание. Добрата Морен, която ме бе отгледала, беше починала, тя наистина се отнасяше много добре с мен; но вече не си спомнях нейните милувки. Всъщност, бедната старица работеше на полето като мъж; тя бе нежна с мен, но и ме удряше с лъжицата през пръстите, когато много бързо гребях супата от нейната паница. Клетата старица! Не минава ден, без да я спомена в молитвите си! Дано Бог я дари там, горе, с по-щастлив живот от този на земята, особено с по-удобно легло. Тя винаги се оплакваше от одъра, на който двете спяхме. Не можете да си представите, скъпи господа, как душата ви заболява от постоянните ругатни, от грубите откази и от погледите, пронизващи сърцето като с нож. Бивала съм със стари бедняци, които бяха претръпнали, но аз не бях родена за този занаят. Плачех при всяко не. Вечер се прибирах все по-тъжна и се утешавах едва след като си кажех молитвата. В целия свят, сътворен от Бога, нямаше ни едно сърце, в което да намеря упование! Само небесната синева ми беше приятел. Винаги съм била щастлива, когато небето беше синьо, синьо. Когато вятърът издухваше облаците, аз лягах някъде край скалите и гледах нагоре, в пространството. Тогава си мечтаех, че съм дама от висшето общество. От продължителното взиране имах чувството, че се къпя в тази синева. С мислите си сякаш живеех там, горе, не усещах никаква тежест, издигах се все по-нагоре и нагоре, ставаше ми леко на душата. Но да се върнем към моите влюбвания. Трябва да ви кажа, че кучката на ханджията роди кученце, мило като детенце, с черни петънца по лапите. Още е пред очите ми това ангелче! По онова време единствено бедното малко създание ме е поглеждало приятелски. Запазвах му най-вкусните хапки храна, то ме познаваше, вечер идваше при мен, не се срамуваше от моята бедност, скачаше върху мен, ближеше краката ми; в очите му имаше такава доброта, такава признателност, че често плачех, когато го видех. „Ето единственото същество, което ме обича“, мислех си аз. Зиме си лягаше в краката ми. Толкова много страдах, когато го биеха, че го приучих да не влиза в къщите да краде кокали и то се задоволяваше с моя хляб. Ако бях тъжна, то заставаше пред мен, гледаше ме в очите и сякаш ми казваше: „Тъжна ли си, моя бедна Фосьоз?“ Ако пътниците му хвърляха дребни монети, малкото кученце ги събираше в прахта и ми ги носеше. Когато вече имах този приятел, не бях така нещастна. Всеки ден отделях по няколко су, за да събера петдесет франка и да го купя от татко Мансо. Един ден жена му, като видя, че кучето ме обича, си науми да лудее по него. Трябва да ви кажа, че кучето не можеше да я търпи. Тези животни имат нюх за хората! Веднага усещат кой ги обича. Имах една златна двадесетфранкова монета, зашита високо във фустата, и казах на господин Мансо: „Скъпи господине, имах намерение да ви предложа едногодишните си спестявания, за да купя вашето кученце; но преди жена ви да го е поискала за себе си, макар че хич не й до него, продайте ми го за двадесет франка; ето, вземете ги.“ — „Не, мъничката ми, нека Господ ме опази да взимам парите на бедните! Задръжте кучето. Ако жена ми много вика, вървете си.“ Жена му ми направи такъв скандал за кучето… Ох, Боже Господи! Човек би казал, че къщата гореше. И знаете ли какво измисли? Като видя, че кучето е привързано към мен, че никога няма да го спечели, тя го отрови. Моето бедно кученце умря в ръцете ми, плаках за него, сякаш ми беше дете, и го погребах под една ела. Не можете да си представите какво зарових в тази яма. Седнах там и си казах, че явно винаги ще бъда сама на тази земя, че в нищо няма да ми върви, че отново ще остана както преди, без никого на света, и че вече никой няма да ме погледне ласкаво. Стоях там цялата нощ под ясното звездно небе и се молех на Бога да се смили над мен. Когато излязох на пътя, видях бедно десетгодишно момче без ръце. Помислих, че Бог е чул молбата ми. Никога не бях го молила така горещо както тази нощ. Реших да се грижа за нещастното момченце, заедно да просим и аз да му бъда като майка; двамата може би щяхме да имаме по-голям късмет; мислех си, че заради него ще стана по-смела, отколкото заради себе си! Отначало малкият изглеждаше доволен, пък и как да не бъде доволен, след като изпълнявах всичките му желания, давах му най-хубавото, което имах, с една дума, бях негова робиня, той ме тиранизираше. Въпреки това смятах, че е по-добре така, отколкото да остана сама. Но щом малкият пияница научи, че в роклята си имам двадесет франка, той я разпори и ми открадна златната монета, цената на клетото ми кученце! Исках да ги дам да отслужат литургия. Да го направи дете без ръце! Ужасно е! Тази кражба ме разочарова най-силно от живота. Значи всичко, което обичах, загиваше в ръцете ми. Един ден виждам красива френска каляска, която изкачваше хълма при Ешел. Вътре седяха госпожица, красива като Дева Мария, и младеж, който приличаше на нея. „Я виж какво хубаво момиче!“ — каза младежът и ми хвърли сребърна монета. Само вие, господин Бьонаси, можете да разберете колко бях щастлива от този комплимент, единственият, който бях чувала; но по-добре господинът да не ми бе хвърлял пари. Веднага след това, подтиквана от хиляди необясними неща, които ми завъртяха главата, се затичах по преки пътечки — и ето ме при скалите край Ешел преди каляската, която се изкачваше бавно. Можах отново да зърна младежа, той беше много изненадан, че отново ме вижда, а на мен ми беше толкова хубаво, че сърцето ми биеше чак в гърлото; нещо ме теглеше към него. Когато ме позна, аз отново хукнах, защото предполагах, че той и госпожицата ще спрат да разгледат водопада Куз. Когато слязоха от каляската, отново ме забелязаха под ореховите дървета край пътя и ме заразпитваха, сякаш се интересуваха от мен. Никога през живота си не бях чувала по-нежни гласове от тези на красивия младеж и на сестра му, защото това сигурно беше сестра му; цяла година мислех за тях, все се надявах, че пак ще дойдат. Бях готова да дам две години от живота си, само и само отново да видя този пътник, изглеждаше толкова благ! Ето, това са най-големите събития в живота ми до деня, в който се запознах с господин Бьонаси, понеже, когато моята господарка ме изгони заради жалката си бална рокля, която бях облякла, аз я съжалих и й простих; и ако трябва да бъда откровена, честна дума, почувствувах се много по-добра от нея, макар че тя беше графиня.

— Да, както виждате — обади се след кратко мълчание Жьонеста, — Бог ви е взел под крилото си; тук сте като риба във вода.

При тези думи Фосьоз погледна Бьонаси с дълбока признателност.

— Ех, как бих искал да бъда богат — въздъхна офицерът.

След неговото възклицание се възцари пълна тишина.

— Дължите ми една история — чу се накрая дяволитият глас на Фосьоз.

— Ще ви я разкажа — потвърди Жьонеста.

В навечерието на битката при Фридланд^[5] — започна той след малко — бях изпратен с мисия до щаба на генерал Даву^[6] и вече се прибирах в моя бивак, когато на един завой се озовах лице в лице с императора. Наполеон ме поглежда.

— Ти си капитан Жьонеста, нали? — попита ме той.

— Да, ваше величество.

— Беше ли в Египет?

— Да, ваше величество.

— Не продължавай по този път — ми казва той, — тръгни наляво, така по-бързо ще стигнеш до дивизията си.

— Не можете да си представите с каква доброта в гласа императорът ми рече тези думи; а той си имаше достатъчно грижи на главата, тъкмо обикаляше областта, за да направи разузнаване на бойното поле. Разказвам ви тази случка, за да видите каква памет имаше той и за да ви кажа, че бях един от онези военни, чиято физиономия му беше позната. През 1815 година положих клетва. Без тази грешка днес може би щях да бъда полковник; но никога не съм имал намерение да изменя на Бурбоните; по онова време за мен бе важна само Франция, която трябваше да бъде защищавана. Станах командир на ескадрон при гренадирите от императорската гвардия и въпреки болките от раната, които още се обаждаха, участвувах в касапницата при Ватерло. След като всичко свърши, придружих Наполеон до Париж; после го последвах в Рошфор^[7] въпреки нарежданията му; бях доволен, че бдя над него да не би да му се случи някакво нещастие по пътя. Затова, когато дойде да се разхожда край брега на морето, ме видя на пост на десет крачки от себе си.

— О, Жьонеста — приближи се той към мен, — значи, не сме мъртви?

Сърцето ме заболя от тези думи. Ако го бяхте чули, щяхте и вие като мен да потръпнете от главата до петите. Той ми посочи злодейския английски кораб, който препречваше входа на пристанището, и ми каза:

— Като гледам това, съжалявам, че не съм се удавил в кръвта на моята гвардия!

— Да-а — каза Жьонеста, поглеждайки лекаря и Фосьоз, — това са неговите собствени думи.

— Маршалите, които ви попречиха лично да атакувате — казах му аз — и ви качиха във вашата таратайка, не ви бяха приятели.

— Ела с мен — възкликна той неочаквано, — играта още не е свършила.

— Ваше височество, на драго сърце бих дошъл с вас, но сега на мен чака дете без майка и не съм свободен. Така че заради Адриен не отидох на Света Елена.

— Знаеш ли — каза той, — никога нищо не съм ти дал, ти не беше от онези, на които едната им ръка винаги беше пълна, а другата протегната; вземи моята табакера, която ми служеше през последната военна кампания. Остани във Франция, какво пък, на нея са й нужни смелчаци! Продължавай да служиш и си спомняй за мен. Ти си последният от моята армия, който е воювал в Египет и когото виждам здрав и читав във Франция. — И ми подаде малка табакера. — Гравирай отгоре: Чест и Отечество, каза ми той, това е историята на последните ни две кампании. После тези, които го придружаваха, го настигнаха и аз останах цялата сутрин с тях. Императорът се разхождаше напред-назад по брега, беше спокоен, но понякога свъсваше вежди. На обед качването му на кораб се оказа напълно невъзможно. Англичаните знаеха, че е в Рошфор, и трябваше или да се предаде, или отново да прекоси цяла Франция. Всички бяхме обезпокоени! Минутите ни се струваха часове. Наполеон се намираше между Бурбоните, които на драго сърце биха го разстреляли, и англичаните, които изобщо не са почтени хора; те никога не ще могат да измият позора, с който се покриха, захвърляйки на една скала неприятел, помолил ги за подслон. В тази тревожна обстановка някой от свитата му представи лейтенант Доре, моряк, който му предлагаше да го прехвърли в Америка. Наистина в пристанището имаше американски брик и някакъв търговски кораб. — Капитане — обърна се Наполеон към него, — как смятате да постъпите? — Ваше величество — отвърна човекът, — вие ще бъдете на търговския кораб, аз заедно с предани хора ще се кача на брика с бяло знаме, ще се приближим до английския кораб, ще го запалим, ще скочим, а вие ще минете. — Ще дойдем с вас! — извиках на капитана. Наполеон ни изгледа всички и каза: — Капитан Доре, останете да служите на Франция. Тогава за първи път видях Наполеон дълбоко покъртен. После ни махна с ръка и се прибра. Тръгнах си, когато той се доближи до английския кораб. Беше обречен и знаеше това. В пристанището имаше предател, който със сигнали предупреждаваше неприятеля за присъствието на императора. Тогава Наполеон използува едно последно средство, постъпи така, както правеше на бойното поле. Отиде при неприятеля, вместо да го остави той да дойде при него. Вие говорите за мъка, но с нищо не може да се опише отчаянието на хората, които го обичаха заради самия него.

— Къде е табакерата му? — попита Фосьоз.

— В Гренобъл, в една кутия — отвърна военният.

— Ако ми позволите, ще дойда да я видя. Ех, притежавате нещо, до което са се докосвали пръстите му. Хубава ли беше ръката му?

— Много хубава.

— Вярно ли е, че е умрял? — попита тя. — Но ми кажете истината.

— Да, бедното ми дете, умря.

— През 1815 година бях толкова малка, че успях да зърна само шапката му и едва не ме смазаха в Гренобъл.

— Какво чудесно кафе с каймак — каза Жьонеста. — Е, Адриен, ще ви допадне ли този край? Ще идвате ли на гости у госпожицата?

Момчето не отговори, сякаш се страхуваше да погледне Фосьоз. Бьонаси продължаваше да наблюдава младежа и сякаш четеше в душата му.

— Разбира се, че ще идва — обади се Бьонаси. — Но да се връщаме у дома, трябва да взема един от конете си, защото ме чака дълъг път. Докато ме няма, ще се разберете с Жак.

— Елате с нас — обърна се Жьонеста към Фосьоз.

— На драго сърце — отвърна тя, — имам да връщам разни неща на госпожа Жакот.

Тръгнаха към дома на лекаря и Фосьоз, развеселена от компанията, ги поведе по малки пътечки през най-дивите планински кътчета.

— Господин офицер — обади се тя след кратко мълчание, — нищо не ми казахте за себе си и бих искала да разправите някакво военно приключение. Много ми харесва това за Наполеон, но ми стана мъчно… Бъдете така любезен да…

— Тя е права — подкрепи я Бьонаси, — би трябвало да ни разкажете някое интересно приключение, докато вървим. Хайде, опишете ни някоя случка като тази за гредата при Березина.

— Моите спомени са малко — отвърна Жьонеста. — Има хора, на които все нещо им се случва, а аз никога не съм бил герой на някоя история. А, ще ви разкажа единственото забавно произшествие, което ми се случи. През 1805 година бях още младши лейтенант във Великата армия и участвувах в сражението при Аустерлиц. Преди да превземем Улм^[8], трябваше на няколко пъти да се сражаваме и там особено се прояви кавалерията. Тогава служех под командуването на Мюра, който не прощаваше. След едно от първите сражения завзехме област с плодородни земи. Вечерта моят полк бе разквартируван в парка на красив замък, обитаван от млада, хубава графиня; аз естествено отивам да се настаня в замъка и бързам, за да попреча на грабежите. Пристигам в салона в момент, когато моят подофицер бе взел на прицел графинята и грубо искаше от нея да му даде онова, което естествено тя не можеше да му даде — той беше прекалено грозен. С един замах на сабята избивам карабината му, а куршумът разбива някакво огледало. После удрям с опакото на ръката моя човек и той се просва на земята. Чули виковете на графинята и изстрела, всички нейни хора дотичват да ме заплашват. „Спрете, казва тя на немски на тези, които искаха да ме намушкат, този офицер ми спаси живота!“ И те се оттеглиха. Дамата ми даде красивата си бродирана носна кърпичка, която още пазя, и ми каза, че винаги съм добре дошъл в нейните земи и ако ме измъчва каквото и да било, в нейно лице винаги ще имам сестра и вярна приятелка; с една дума — завъртя ми главата. Тази жена беше красива като младоженка, гальовна като котка. Вечеряхме заедно. На другия ден бях лудо влюбен; но на по-другия трябваше да бъда на бойната линия, мисля, че беше при Гюнцбург^[9], и напуснах замъка с кърпичката в джоба. Битката започна, а аз си казвах: „Насам, куршуми! Господи, от всички тези куршуми няма ли един за мен“? Но не исках да е в бедрото, защото нямаше да мога да се върна в замъка. Не, не ми беше омръзнал животът, просто исках една хубавичка рана в ръката, за да ме превързва и гали красавицата. Хвърлях се като луд срещу неприятеля. Но нямах късмет, излязох от сражението здрав и читав. И сбогом, графиньо, трябваше да продължаваме напред. Това е.

Бяха стигнали до дома на Бьонаси, който бързо възседна коня и изчезна. Когато лекарят се върна, готвачката, на която Жьонеста бе поверил сина си, вече се бе заела с Адриен и го бе настанила в прословутата стая на господин Гравие. Тя се слиса, когато господарят й нареди да приготви за младежа обикновено сгъваемо легло в неговата стая, и то с такъв заповеднически тон, че Жакот не можа изобщо да възрази. След вечерята командирът замина за Гренобъл, щастлив от новите уверения, които му даде Бьонаси за скорошното възстановяване на детето.

В първите дни на декември, осем месеца след като бе поверил детето си на лекаря, Жьонеста бе назначен подполковник в един полк на гарнизон в Поатие^[10]. Той се канеше да съобщи на Бьонаси за своето заминаване, когато получи от него писмо, с което приятелят му го известяваше за пълното възстановяване на Адриен.

„Малкият, пишеше той, порасна и стана силен, чувствува се отлично. Откакто не сте го виждали той така добре се възползува от уроците на Бютифе, че сега е също толкова умел стрелец, колкото самия контрабандист; освен това е пъргав и ловък, издръжлив на ходене и добър ездач. Всичко в него се промени. Момчето, което само преди няколко месеца изглеждаше на дванадесет, а всъщност бе на шестнадесет години, в момента има вид на двадесетгодишен младеж. Погледът му е уверен, горд. Вече е мъж, и то мъж, за чието бъдеще е време да помислите.“

„Ще трябва утре да отида да се видя с Бьонаси и да се посъветвам с него относно професията, към която да насоча момчето“ — помисли си Жьонеста, отивайки на прощалната вечеря, която офицерите даваха в негова чест, тъй като щеше да остане в Гренобъл само още няколко дни.

Когато подполковникът се върна от вечерята, прислужникът му даде писмо, донесено от куриер, който дълго време бе чакал за отговор. Макар че бе позамаян от тостовете, които офицерите бяха вдигали в негова чест, Жьонеста позна почерка на сина си, помисли, че го моли да задоволи някаква младежка прищявка, и остави писмото на масата, откъдето го взе, за да го прочете, на другия ден, когато бе преминало опиянението от шампанското.

„Скъпи татко…“

Ах, малък хитрецо, помисли си той, никога не забравяш ми се умилкваш, когато искаш нещо! После продължи и прочете следното:

„Добрият господин Бьонаси почина…“

Жьонеста изпусна писмото и след дълго мълчание продължи да чете.

„Това нещастие потопи целия край в дълбока скръб и силно ни изненада, тъй като предния ден господин Бьонаси бе съвсем добре и нямаше никакви признаци за разболяване. Онзи ден, сякаш е знаел за смъртта си, посети всичките си болни дори и по най-отдалечените места, разговарял с всички хора, които срещнал, и им казвал: «Сбогом, приятели!». Прибра се както обикновено, за да обядва с мен в пет часа. На Жакот й се стори, че лицето му е малко мораво, но понеже беше студено, тя не му накисна краката във вода, както правеше винаги когато кръвта му се качваше в главата. Затова сега бедната жена, цялата обляна в сълзи, от два дни нарежда: «Ако му бях накиснала краката, щеше още да е жив!» Господин Бьонаси беше гладен, яде много и беше по-весел от обикновено. Много се смяхме, преди това никога не го бях виждал така да се смее. След вечеря, към седем часа един мъж от Сен Лоран дю Пон дойде да го повика за някакъв спешен случай. Той ми каза: «Трябва да отида; обаче още храносмилам и не обичам да яздя в такова състояние, особено пък в това студено време; то си е жива смърт!» И въпреки това тръгна. Към девет часа пощальонът Гогла донесе писмо за господин Бьонаси. Жакот беше уморена от прането и отиде да си легне, като ми даде писмото и ме помоли да приготвя чая на огнището в нашата стая — стаята на господин Бьонаси, тъй като аз продължавах да спя до него на малкото походно легло. Угасих огъня в салона и се качих в стаята да чакам добрия си приятел. Преди да поставя писмото на камината, погледнах от любопитство марката и почерка. Писмото беше от Париж и ми се стори, че адресът е написан от жена. Говоря ви за това поради влиянието, което въпросното писмо оказа върху хода на събитието. Към десет часа чух тропота от коня на господин Бьонаси. Той каза на Никол: «Навън е кучешки студ и не се чувствувам добре.» — «Искате ли да събудя Жакот» — попита го Никол. «Не, не!» И се качи. «Приготвих ви чая» — казах му аз. «Благодаря, Адриен! — отвърна ми той и ми се усмихна така, както само той умееше. Това беше последната му усмивка. После си свали вратовръзката, сякаш се задушаваше. — Топло е тук» — рече и се отпусна в едно кресло. «Донесоха писмо за вас, скъпи приятелю, ето го» — казвам му аз. Бьонаси взе писмото, погледна почерка и извика: «О, Боже, тя може би е свободна!» Отметна глава назад, ръцете му се разтрепериха; сложи свещник на масата и разпечата писмото. Гласът му беше толкова страшен, когато възкликна, че докато четеше, го наблюдавах и видях как се зачерви и заплака. После изведнъж се строполи с главата напред, аз го вдигнах и видях, че лицето му бе съвсем виолетово. «Умирам — изрече той едва чуто и с нечовешки усилия се опитваше да се изправи. — Пуснете ми кръв, бързо, пуснете ми кръв! — извика той и ме хвана за ръката. — Адриен, изгорете това писмо!» И ми подаде писмото, което хвърлих в огъня. Извиках Жакот и Никол; но ме чу само Никол; той се качи и ми помогна да сложим господин Бьонаси на моето легло. Нашият добър приятел вече не чуваше! По-късно наистина отвори очи, но вече нищо не виждаше. Никол яхна коня и отиде за господин Бордие, хирургът, което вся тревога в селището. И само за миг всички бяха на крак. Господин Жанвие, господин Дюфо и останалите, които познавате, дойдоха първи. Господин Бьонаси бе полумъртъв, вече нямаше надежда. Господин Бордие му изгори стъпалото на крака, без да предизвика признак на живот. Беше едновременно пристъп на подаграта и мозъчен кръвоизлив. Предавам точно всички подробности, защото знам, скъпи татко, колко много обичате господин Бьонаси. А аз съм много тъжен и нещастен. Мога да Ви кажа, че освен Вас никого не съм обичал така. За мен разговорите вечер с добрия господин Бьонаси бяха много по-полезни от всичко, което съм научил в колежа. Когато на другия ден в селото се разчу за неговата смърт, стана нещо невероятно. Дворът и градината се изпълниха с народ. То бяха плачове, викове; никой не работи този ден, всеки разказваше какво му бе казал господин Бьонаси, когато разговарял с него за последен път; един разправяше колко добрини му бил сторил; по-спокойните говореха вместо другите; тълпата нарастваше от час на час и всеки искаше да го види. Скръбната новина бързо се разнесе, хората от кантона и дори тези от околностите постъпиха по един и същ начин: всички — мъже, жени, момичета и момчета, надойдоха в селото от десет левги наоколо. Когато се сформира шествието, ковчегът беше занесен до църквата от четиримата най-стари в общината, и то с големи мъки, защото между къщата на господин Бьонаси и църквата имаше около пет хиляди души, повечето от които бяха коленичили като на религиозна процесия. Църквата не можеше да побере всички. Когато литургията започна, плачовете секнаха и настана такава дълбока тишина, че камбанката и пението се чуваха чак в края на голямата улица. Но когато трябваше да пренесем тялото в новото гробище, което господин Бьонаси бе предоставил на селото, без клетият човек да подозира, че ще бъде погребан пръв в него, тогава се понесе страхотен вик. Господин Жанвие четеше молитвите, ридаейки, и на всички, които бяха там, очите им бяха пълни със сълзи. И така, погребахме го. Вечерта тълпата се разотиде и всеки се прибра у дома си, разнасяйки траур и плачове по цялата област. На другата сутрин Гондрен, Гогла, Бютифе, полският пазач и още няколко души се заловиха да издигнат на мястото, където почива господин Бьонаси, нещо като пирамида от пръст, висока двадесет стъпки, която сега затревяват и в това начинание участвуват всички. Такива са, татко, събитията, които се случиха тук през последните три дни. Господин Дюфо намери завещанието на господин Бьонаси отворено в писалището му. Нашият добър приятел така се е разпоредил с имуществото си, че засили още повече, ако изобщо е възможно, привързаността на хората към него и задълбочи тяхната скръб по него. Сега, скъпи татко, чакам по Бютифе, който ви носи писмото, да ми отговорите какво да правя по-нататък. Дали Вие ще дойдете да ме вземете, или аз трябва да дойда при Вас в Гренобъл? Пишете ми как искате да постъпя и бъдете уверен в моето безпрекословно послушание.

Сбогом татко, най-сърдечни поздрави от любящия Ви син.

Адриен Жьонеста“

— Бързо, трябва да вървя — възкликна военният.

Той нареди да оседлаят коня му и тръгна в една от онези ранни декемврийски утрини, когато небето е забулено от сивкав воал, а вятърът не е достатъчно силен, за да прогони мъглата, през която оголените дървета и мокрите къщи изглеждат призрачно. Този ден цареше глуха тишина, за разлика от дните, когато тя е някак звънка. При хубаво време и най-слабият шум весело кънти, но в мрачно време природата не е просто смълчана, тя онемява. Мъглата полепваше по дърветата, обръщаше се на капки, които бавно падаха върху листата, същински сълзи. Всеки шум замираше във въздуха. Душата на Жьонеста се бе свила от мрачни мисли за смъртта и от дълбока тъга, съзвучна с опечалената природа. Той неволно сравняваше ведрото пролетно небе и жизнерадостната долина, която бе видял при първото си пътуване, с печалната гледка на оловносивото небе, на оголените от зелените си премени планини, които още не бяха надянали своите снежни одежди, също нелишени от прелест. Голата земя представлява скръбна картина за човек, който отива да се поклони на нечий гроб; струва му се, че този гроб е навсякъде. Черните ели, които тук-таме красяха планинските върхове, притуряха мрачни краски към дълбоката печал, обхванала офицера; затова всеки път, когато оглеждаше долината, той неволно се връщаше в мислите си към нещастието, което тегнеше над кантона, и към огромната празнота, образувала се след смъртта на един човек. Скоро Жьонеста стигна до мястото, където при първото си пътуване бе пил чаша мляко. Видя дима от колибата, в която растяха децата от приюта, припомни си благодетелния дух на Бьонаси и му се прииска да влезе и в негова памет да даде милостиня на бедната жена. След като завърза коня си за едно дърво, Жьонеста отвори вратата на къщата, без да почука.

— Добър ден, майко — поздрави той старицата, която седеше край огъня, заобиколена от наклякалите деца, — познахте ли ме?

— Че как, разбира се, скъпи ми господине! Вие идвахте у нас през пролетта и ми дадохте две екю.

— Вземете, майко, това е за вас и за децата.

— Благодаря ви, добри ми господине. Бог да ви благослови!

— Не ми благодарете, дължите тези пари на паметта на клетия Бьонаси.

Старата жена вдигна глава и погледна Жьонеста.

— Ех, господине, макар че раздаде имота си на нашия беден край и че всички сме негови наследници, ние изгубихме най-голямото си богатство, защото благодарение на него нашия край процъфтя.

— Сбогом майко, молете се за него! — каза й Жьонеста, след като леко потупа децата с нагайката си.

После, съпроводен от всички дечица и от старицата, отново възседна коня и замина. Следвайки пътя през долината, той попадна на широката пътека, която водеше към дома на Фосьоз. Изкачи се на склона, откъдето можеше да види къщата, но разтревожен забеляза, че вратите и капаците на прозорците са затворени. Тогава се върна по големия път с тополите, чиито листа вече бяха окапали. Когато излезе на равното, той зърна стария копач, облечен като за празник, който бавно вървеше сам и без сечива.

— Добър ден, татко Моро.

— О, добър ден, господине! Познах ви — добави след малко. — Вие сте приятел на покойни ни кмет. Ех, господине, не беше ли по-правилно вместо него Господ да прибере един нещастник като мен, скован от ишиас. Тук аз съм нищо, а той бе радостта на всички.

— Знаете ли защо няма никого у Фосьоз?

Човекът погледна небето.

— Колко е часът, господине? — попита той. — Слънцето не се вижда.

— Десет.

— А, тогава тя е или на църква, или на гробищата. Всеки ден ходи там, тя наследи от господин Бьонаси петстотин франка пожизнена рента и къщата му доживот, но не може да дойде на себе си, откак той се спомина.

— Къде отивате, драги?

— На погребението на клетия Жак, племенник ми е. Това нефелно момче почина вчера сутринта. Изглежда, само нашият непрежалим господин Бьонаси го крепеше. Ама че мрат тези млади хора! — добави полужаловито, полунасмешливо.

При влизането в селото Жьонеста спря коня си, защото забеляза Гондрен и Гогла, и двамата с лопати и кирки.

— Е, стара пехото — извика им той, — какво нещастие ни сполетя с неговата загуба…

— Стига, стига, драги офицере — отвърна Гогла мрачно, — знаем си, току-що извадихме чимове за гроба му.

— Какъв прекрасен живот, има какво да се разказва, нали? — попита Жьонеста.

— Да — продължи Гогла, — като изключим сраженията, той е Наполеон на нашата равнина.

Когато стигнаха до дома на свещеника, Жьонеста видя на вратата Бютифе и Адриен; те разговаряха с отец Жанвие, който навярно току-що беше завършил литургията. Щом Бютифе забеляза, че офицерът се готви да слезе от коня, отиде да държи поводите, а Адриен се хвърли на врата на баща си, който се трогна от тази спонтанна нежност. Но военният не издаде пред сина си своите чувства, а му каза:

— Колко добре изглеждате, Адриен! Ей богу, благодарение на нашия нещастен приятел вие сте станали почти мъж. Не забравям и вашия учител Бютифе.

— Господин полковник — обади се Бютифе, — вземете ме във вашия полк! Откакто господин кметът почина, се страхувам от себе си. Нали той искаше да стана войник. Е, добре, ще изпълня волята му! Той ви е казал какъв бях, надявам се да бъдете малко снизходителен към мен…

— Готово, драги — съгласи се Жьонеста и си удариха ръцете. — Бъди спокоен, ще те зачисля на някоя добра служба.

— Ех, господин свещеник…

— Господин полковник, и аз като всички в кантона съм нажален, но по-силно от тях чувствувам колко е непоправима загубата ни. Този човек беше ангел. Слава богу, че умря, без да страда. Господ с милостива ръка прекъсна нишките на живот, всецяло отдаден в името на нашето благо.

— Мога ли, ако не е нескромно, да ви помоля да ме придружите до гробищата? Искам да се сбогувам с него.

Бютифе и Адриен последваха Жьонеста и свещеника, които вървяха на няколко крачки пред тях и разговаряха. Когато офицерът излезе от селото и тръгна към малкото езеро, той забеляза от другата страна на планината голям каменист терен, ограден със стена.

— Това са гробищата — поясни свещеникът. — Три месеца преди той пръв да почива тук, Бьонаси с учудване откри какви неудобства крие съседството на гробищата и църквата. И за да приложи закона, който повелява те да бъдат премествани на известно разстояние от жилищата, той подари този терен на общината. Днес погребваме там едно нещастно дете: така че новите гробища приютиха най-напред Невинността и Добродетелта. Дали смъртта е възнаграждение? Не ни ли дава Господ урок, като повика при себе си две безукорни създания? Дали пък не отиваме при него само след тежко изпитание — физически страдания на младини и душевни терзания в по-напреднала възраст? Ето, това е скромният селски паметник, който му въздигнахме.

Жьонеста видя пирамида от пръст, висока около двадесет стъпки, още гола, но по края вече бе започнала да се затревява благодарение на работливите ръце на неколцина жители. Фосьоз горко ридаеше, закрила лице с длани, седнала върху камъните, които поддържаха огромен кръст от необелено елхово дърво. На него Жьонеста прочете следния надпис, издълбан с големи букви:

— Вие ли, отче — попита Жьонеста, — сте…

— Не — отвърна свещеникът, — написахме словата, които хората повтаряха от върха на тази планина чак до Гренобъл.

След като известно време постоя мълчаливо близо до Фосьоз, която не го усети, Жьонеста каза на свещеника:

— Щом изляза в оставка, ще дойда да прекарам остатъка от живота си сред вас.