— Вече сте станали, командир Блюто? — извика Бьонаси и се запъти към госта си. — Наистина сте военен, навсякъде чувате тръбата за утринна проверка, дори и на село!

— Как се чувствувате? — запита Жьонеста, подавайки му приятелски ръка.

— Както винаги не съвсем добре — отвърна полутъжно-полушеговито Бьонаси.

— Господинът спа ли добре? — обърна се Жакот към Жьонеста.

— О, дявол да го вземе, хубавице, та вие бяхте приготвили легло като за млада булка.

Жакот, усмихвайки се, последва господаря си и военния.

След като седнаха на масата, тя каза на Никол:

— Все пак бива си го господин офицера.

— И аз така мисля, вече ми даде четиридесет су.

— Първо ще посетим двама покойници — каза Бьонаси на своя гост, когато излизаха от трапезарията. — Макар че лекарите не обичат да се озовават често лице в лице с предполагаемите си жертви, аз ще ви заведа в две къщи, където бихте могли да направите доста любопитни наблюдения върху човешката природа. Ще видите две сцени, които ще ви докажат колко много планинците се различават от жителите на равнината в изразяването на чувствата. Онези обитатели на нашия кантон, които са в планината, са запазили обичаи с малко древен оттенък, напомнящи донякъде библейски сцени. В нашите планини природата сякаш е теглила черта, от двете страни на която всичко е различно: над чертата е силата, под нея — ловкостта; горе са широките души, долу — непрестанното спогаждане с материалните интереси. Като се изключи долината в Анжу^[1], чиято северна страна е населена от кретени, а южната — от нормални хора, две групи население, разделени само от един поток, но различни във всяко отношение: ръст, походка, черти на лицето, нрави, поминък, никъде другаде не съм срещал по-очебийна разлика, отколкото тук, при нас. Този факт би трябвало да принуди местните власти да предприемат големи локални проучвания във връзка с прилагането на законите към съответното население. Но да вървим, конете са готови!

Двамата ездачи бързо стигнаха до една къща в онази махала на селището, която гледаше към планините на Гранд Шартрьоз. Пред вратата на чисто поддържания дом видяха ковчег, покрит с черен плат и поставен върху два стола, заобиколен от четири големи свещи, а върху трикрако столче бе сложен меден поднос със светена вода и клонка чемшир. Всеки минувач влизаше в двора, коленичеше пред тленните останки, казваше „Отче наш“ и поръсваше ковчега с няколко капки светена вода. Над черния плат се извисяваха буйните зелени листа на жасмин, засаден покрай вратата, а върху горния й праг се увиваше стъблото на вече разлистила се лоза. Едно момиче доизмиташе пред къщата, подчинявайки се на инстинктивната необходимост да се придаде тържественост, каквато налагат церемониите, дори най-тъжната от всички. Големият син на покойния, млад двадесет и две годишен селянин, стоеше неподвижно, облегнат на рамката на вратата. Очите му бяха пълни със сълзи, които се стичаха по бузите, без да падат, а може би от време на време той скришом ги избърсваше. В момента, когато Бьонаси и Жьонеста влизаха в двора, след като завързаха конете си за една от тополите, растящи покрай ниския зид, над който бяха видели горната сцена, вдовицата излезе от обора, придружена от някаква жена с гърне мляко.

— Дръжте се, бедна ми Пелтие — говореше й тя.

— Ех, драга съседке, много е тежко да се разделим, след като сме живели заедно двадесет и пет години! — отвърна вдовицата и очите й се насълзиха. — Ще платите ли двете су? — добави тя след малка пауза и протегна ръка към съседката си.

— О, щях да забравя! — възкликна жената и й подаде монета. — Хайде, успокойте се, съседке. А, ето и господин Бьонаси.

— Е, мила жено, по-добре ли сте? — попита лекарят.

— Господи, скъпи ми господине — каза тя, плачейки, — все някак трябва да я карам. Казвам си, че моят вече няма да страда. Толкова се намъчи! Но, господа, влизайте. Жак, дай столове на тези господа. Хайде, размърдай се, дявол да те вземе! И сто години да стърчиш така, пак няма да съживиш баща си! А сега ще трябва да работиш за двама.

— Недейте, недейте, стрино, оставете сина си на мира, няма да седнем. Имате си момче, което ще се грижи за вас и може напълно да замести баща си.

— Жак, иди се облечи — извика вдовицата, — ще дойдат да го вдигат.

— Е, довиждане, майко — сбогува се Бьонаси.

— Господа, на вашите услуги.

— Нали виждате — продължи след малко лекарят, — тук на смъртта се гледа като на неизбежно нещастие, което не спира хода на живота в семейството, и те дори няма да носят траур. В селата никой не иска да прави такива разноски било поради бедност, било от пестеливост. На село траурът не съществува. Но забележете, господине, траурът не е нито обичай, нито закон: той е нещо повече, той е институция, свързана с всички закони, чието спазване зависи от един и същ принцип — моралът. Въпреки нашите усилия обаче нито аз, нито господин Жанвие успяхме да убедим селяните колко важна е показността за поддържане на обществения ред. Тези добри хора, отскоро освободени от старите си възгледи, още не могат да схванат новите отношения, които трябва да ги свързват с общите идеи; засега те са проумели само идеите за ред и физическо благополучие; по-късно, ако някой продължи делото ми, ще осъзнаят и принципите, които служат за запазване на обществените устои. Наистина не е достатъчно да бъдеш честен човек, трябва и да изглеждаш такъв. Обществото не живее единствено с нравствени идеи; за да съществува, то има нужда от действия, съзвучни с тези идеи. В повечето селски общини на около сто семейства, останали без главата на фамилията, само няколко души с изострена чувствителност ще запазят дълго време спомена за тази смърт. Другите ще я забравят напълно още същата година. Тази забрава не е ли дълбока обществена язва? Религията е душата на един народ, тя изразява неговите чувства и ги възвисява, подчинявайки ги на една цел. Но без открито почитан бог религия не съществува и следователно човешките закони нямат никаква сила. Ако съзнанието принадлежи единствено на Бога, то тялото попада под ударите на обществения закон. Следователно не е ли начало на безбожие, щом се заличават признаците на една религиозна скръб, не се втълпява на децата, все още неспособни да разсъждават, и на всички, които се нуждаят от примери, необходимостта да се подчиняват на законите, както се покоряват на волята на провидението, което наказва и утешава, дава и отнема благата на земния живот? Признавам, че след като в началото гледах на всичко това с насмешка и недоверие, тук разбрах стойността на религиозните обреди, на семейните тържества, значението на обичаите и празниците в домашното огнище. Семейството винаги ще бъде основата на човешките общества. Именно в него първо започва действието на властта и закона, поне в семейството би трябвало да се научим на послушание. Като се имат предвид всички последици от тях, то трябва да кажем, че семейният дух и бащината власт са два все още твърде слабо разработени принципа в новата ни законодателна система. А всъщност семейството, общината, департаментът — това е цялата ни страна. Затова би трябвало законите да се основават на тези три основни величини. Според мен бракът, раждането на децата, смъртта на бащите трябва да бъдат много по-пищни церемонии. Силата на католицизма, това, благодарение на което така дълбоко се е вкоренил в нравите, е именно великолепието, с което обгражда тържествените житейски мигове, тази толкова трогателна и величава празничност, особено когато свещеникът е на висотата на задълженията си и съумява да съчетае своето свещенослужене с възвишеността на християнския дух. Някога гледах на католическата религия като на сбор от ловко използувани предразсъдъци и суеверия, с които едно просветено общество трябва да се саморазправи. Сега тук разбрах нейната политическа необходимост и морална полза; тук проумях нейната сила, ако щете дори поради значението на думата, която я назовава. Религия означава ВРЪЗКА^[2] и наистина култът или другояче казано, практикуваната религия е единствената сила, която може трайно да сплоти обществените слоеве. Най-после тук аз вдъхнах балсама, с който религията успокоява житейските рани; и без да я оспорвам, почувствувах, че тя отлично хармонира с буйния нрав на южните народи.

Тръгнете по стръмния път — прекъсна разсъжденията си лекарят, — трябва да стигнем до платото. Оттам ще видим двете равнини и ще се възхитите на прекрасна гледка. Ще се изкачим на около три хиляди стъпки над равнището на Средиземно море и ще се полюбуваме на Савоя и Дофине, планините на Лионе, както и на Рона^[3]. Ще се озовем в друга община, планинска, където в една от фермите на господин Гравие ще присъствувате на сцената, за която ви говорех — естественото великолепие, отговарящо на моите представи за големите събития в живота. В тази община траурът се носи с набожно благоговение. Бедните събират помощи, за да могат да си купят черни дрехи. При подобни обстоятелства никой не им отказва подкрепата си. Много често вдовицата говори през сълзи за своята загуба. Дори десет години след сполетялото я нещастие нейните чувства са така дълбоки, както на другия ден. В този край нравите са патриархални: властта на бащата е неограничена, а думата му е закон; той се храни сам, седнал в единия край на масата, жена му и децата го обслужват, всички се обръщат към него почтително, в негово присъствие всеки стои прав и гологлав. Възпитавани по този начин, мъжете имат съзнание за своето величие. Според мен именно подобни обичаи са в основата на порядъчното възпитание. Затова и хората тук обикновено са честни, пестеливи, работливи. Всеки баща има обичай по равно да дели своя имот между децата си, когато възрастта вече не му позволява да работи. Хранят го децата му. През миналия век един деветдесетгодишен старец, след като поделил имуществото си между четирите си деца, живеел по три месеца в годината при всяко от тях. Веднъж, когато си тръгвал от големия син, за да отиде при най-малкия, един от неговите приятели го попитал: „Е, как, доволен ли си?“ — „О, да — отвърнал старецът, — гледаха ме като свое дете!“ Тези думи се сториха толкова забележителни на един офицер на име Вовнарг^[4], известен моралист, тогава на служба в Гренобълския гарнизон, че ги повторил в много парижки салони, където ги чул писателят Шамфор^[5]. А тук, при нас, се изричат къде по-забележителни думи, но липсват историци, достойни да ги чуят…

— Виждал съм моравските братя, лолардите^[6], в Бохемия и Унгария — обади се Жьонеста. — Те са християни, които много приличат на вашите планинци. Тези хорица понасят несгодите на войната с ангелско търпение.

— Господине — отвърна лекарят, — простичките нрави вероятно си приличат във всички страни. Истината има само една форма. Всъщност животът на село убива много идеи, но той отслабва пороците и развива добродетелите. Колкото по-малко хора са събрани на едно място, толкова по-рядко има престъпления, закононарушения, коварни намерения. Чистият въздух в голяма степен допринася за непорочността на нравите.

Конете се изкачваха с равен ход по каменистия път и излязоха на платото, за което бе говорил Бьонаси. То е разположено около много висок, напълно оголен връх без признаци на каквато и да е растителност; върхът е сив, насечен, стръмен, недостъпен; плодородната земя, обградена от скали, се шири под този връх и го обикаля на неравни ивици, широки около стотина арпана. По обед през огромна пролука между канарите взорът стига чак до френската част на Мориенските планини, Дофине, скалите на Савоя, а в далечината — върховете на Лионе. Жьонеста съзерцаваше този облян от пролетното слънце пейзаж, когато до тях достигнаха жални викове.

— Да вървим — подкани го Бьонаси, — оплакването започна. То е част от погребалната церемония.

Едва тогава военният забеляза западно от върха къщите на голяма ферма, които образуваха съвсем правилен квадрат. Сводестият гранитен портал поразяваше с величието си, подсилвано и от старинния градеж, от вековните дървета и от поникналите по стените растения. Главната жилищна постройка е в дъното на двора, от двете й страни са разположени плевните, кошарите, конюшните, оборите, сайвантите, а по средата в голяма яма гният естествените торове. Дворът, който в богатите и многолюдни ферми обикновено е оживен, сега бе тих и безлюден. Вратата към задния двор беше затворена, добитъкът и птиците — прибрани, така че гласовете им едва се чуваха. Оборите, конюшните, всичко беше грижливо затворено. Пътеката, която водеше до жилището, беше изметена. Безупречният ред в място, където обикновено цари безпорядък, мъртвилото и тишината тук, където иначе е толкова шумно, величественото спокойствие на планината, сянката, хвърляна от върха, всичко навяваше тъга.

Колкото и да бе свикнал със силните усещания, Жьонеста потръпна, когато видя двадесетина мъже и жени, които плачеха, наредени пред вратата на големия салон, и всички два пъти извикаха ужасяващо единогласно: „ГОСПОДАРЯТ Е МЪРТЪВ!“, докато военният и лекарят извървяха разстоянието от портала до жилището на стопанина. След като този вик затихна, отвътре се чуха ридания и през прозорците до тях достигна женски глас.

— Не смея да се намесвам в тази скръб — промълви Жьонеста към Бьонаси.

— Винаги посещавам опечалените семейства, за да видя дали някому не е прилошало при тази голяма мъка, или да установя смъртта. Можете да ме придружите без угризения на съвестта, пък и зрелището е внушително, освен това ще бъде пълно с хора и дори няма да ви забележат.

Жьонеста последва лекаря и действително се оказа, че първата стая бе пълна с роднини. Двамата преминаха през това множество и застанаха близо до вратата на спалня, разположена до голям салон, който служеше за кухня и за трапезария — в него се събираше цялото семейство, би трябвало да кажем колонията, тъй като дължината на масата показваше, че обикновено тук сядат не по-малко от четиридесет души. Пристигането на Бьонаси прекъсна излиянията на висока жена, облечена скромно, с разпуснати коси, която изразително стискаше ръката на покойника. Той беше облечен с най-хубавите си дрехи и лежеше вдървен на легло с вдигнат балдахин. Това спокойно лице, което излъчваше небесно блаженство, и особено белите коси създаваха драматичен ефект. От двете страни на леглото бяха застанали в строг ред децата и най-близките роднини на съпрузите: родът на съпругата от лявата, а родът на съпруга от дясната. Всички бяха коленичили и се молеха, повечето плачеха. Около леглото горяха големи свещи. Енорийският свещеник и останалите местни духовници стояха в средата на стаята около отворения ковчег. Мъчително бе да се гледа зеещият ковчег, който щеше да погълне завинаги главата на семейството.

— Ах, скъпи ми господарю — проплака вдовицата, посочвайки лекаря, — щом науката на най-добрия човек не можа да те спаси, значи, горе е било писано, че ще ме изпревариш в гроба! Да, ръката, която с толкова топлота стискаше моята, е вече студена! Загубих завинаги моя скъп другар, а нашият дом изгуби неоценимия си пастир, защото ти наистина бе наш пастир. Ех, всички, които сега плачат за теб заедно с мен, добре познаваха милостивото ти сърце и твоите достойнства, но само аз знаех колко благ беше и търпелив! Ах, съпруже мой, мъжо мой, трябва да се сбогувам с теб, с теб, нашата опора, с теб, мой добри господарю! А ние, твоите деца, защото ти обичаше еднакво всекиго от нас, ние изгубихме баща си!

Вдовицата се хвърли върху тялото, прегърна го, обля го в сълзи, стопли го с целувки, тогава прислугата извика: „Господарят е мъртъв!“

— Да — продължи вдовицата, — той е мъртъв, нашият мил, любим човек, който ни даваше хляба, който сееше, жънеше за нас и бдеше над нашето щастие, като ни водеше в този живот с благите си напътствия; сега мога да кажа в негова хвала, че никога не ми е причинил и най-малкото огорчение, беше добър, силен, търпелив; и когато ние го измъчвахме, за да му върнем скъпоценното здраве, той, тази кротка овчица, ни казваше: „Оставете ме, деца, всичко е безполезно!“ със същия глас, с който няколко дни по-рано ни говореше: „Всичко е наред, мили мои!“ О, Велики Боже! Само за няколко дни радостта напусна този дом и животът ни помръкна, защото склопи очи най-добрият мъж, най-честният, най-почитаният, който нямаше равен в орането, който безстрашно денем и нощем обикаляше из планините и който, като се завръщаше, винаги се усмихваше на жена си и децата си. Ах, наистина всички го обичахме! Когато го нямаше, къщата ни опустяваше, хранехме се без желание. А сега, какво ще стане сега, когато сложат нашия ангел-хранител в земята и повече никога няма да го видим! Никога, приятели мои, никога, скъпи близки, никога, деца мои! Да, моите деца изгубиха добрия си баща, нашите роднини изгубиха добрия си родственик, моите приятели изгубиха добър приятел, а аз, аз изгубих всичко, както нашият дом изгуби своя господар!

Тя взе ръката на покойника, коленичи, за да може по-добре да допре лицето си до нея, и я целуна. Прислугата три пъти извика: „Господарят е мъртъв!“ В този момент големият син се приближи до майка си и й каза:

— Майко, идват хората от Сен Лоран, трябва да им предложим вино.

— Сине — отвърна тя тихо, сменяйки тържествения и плачевен тон, с който изразяваше чувствата си, — вземете ключовете, от днес нататък вие сте господарят; гледайте да ги посрещнете така, както правеше вашият баща; за тях всичко трябва да бъде постарому.

— Скъпи мой, достойни съпруже, как искам още веднъж да ти се порадвам! — продължи тя. — Но за жалост ти вече не ме чувствуваш, вече не мога да те сгрея! Всичко, което бих желала, е за сетен път да те утеша, като ти кажа, че докато съм жива, ти ще останеш в сърцето, на което доставяше радост, и аз ще бъда щастлива със спомена за дните на своето блаженство, твоят скъп образ ще остане да живее в тази стая. Да, твоето присъствие все така ще я изпълва, докато Господ ме повика при себе си. Чуй ме, мили! Кълна се да запазя постелята ти такава, каквато е сега. Никога не съм си лягала без теб, затова нека остане празна и студена. С твоята загуба аз всъщност губя това, което прави от жената жена: господар, съпруг, баща, приятел, другар, мъж, с една дума, всичко!

— Господарят е мъртъв! — извикаха прислужниците. При този вик, който бе подет от всички, вдовицата взе ножицата, която висеше на колана й, отряза си косите и ги сложи в ръката на своя съпруг. Стана съвсем тихо.

— Тази постъпка означава, че тя няма да се омъжи повторно — обясни Бьонаси на офицера. — Много от роднините чакаха решението й.

— Вземи, господарю мой! — извика тя тъй прочувствено, че трогна всички. — Отнеси в гроба обета, който ти дадох. Така завинаги ще бъдем свързани, а аз ще остана сред твоите деца от любов към потомството, което подмладяваше сърцето ти. Дано можеш да ме чуеш, съпруже, ти, моето единствено богатство, и да разбереш, че дори мъртъв, ти ми даваш сили да живея, за да изпълнявам свещената ти воля и да почитам паметта ти!

Бьонаси стисна ръката на Жьонеста, за да го последва, и те излязоха. Първата зала беше пълна с хора, дошли от друга община, също планинска; всички стояха мълчаливо и вглъбено, мъката и траурът, които се носеха из къщата, вече им бяха подействували. Когато Бьонаси и командирът прекрачиха прага, чуха един новопристигнал да пита сина на покойника:

— Кога почина?

— Ох — извика големият син, около двадесет и пет годишен младеж, — не бях при него, когато е умирал! Той ме извикал, а аз не бях вкъщи.

Риданията прекъснаха думите му, но после продължи:

— Предния ден той ми каза: „Момчето ми, ще отидеш в селото да платиш данъците, тъй като церемониите по моето погребение ще ви попречат да си спомните за това и ще закъснеем с плащанията, което не ни се е случвало никога.“ Изглеждаше по-добре и аз отидох. През време на моето отсъствие той починал, без да съм се простил с него! В сетния си час не ме е видял край себе си както всеки друг ден!

— Господарят е мъртъв! — проехтя отново.

— За жалост той почина, без да ме е погледнал за последен път, без да видя последното му издихание. И трябваше ли да мисли за данъците в този час? По-добре да бяхме изгубили всичките си пари, отколкото да напускам дома! Може ли да се заплати последното му сбогом? Не. Боже мой! Жан, ако баща ти е болен, не го оставяй сам — после цял живот ще имаш угризения.

— Приятелю — обърна се към него Жьонеста, — виждал съм хиляди мъже да умират на бойното поле и смъртта не чакаше децата им да дойдат да се сбогуват; така че успокойте се, не сте единствен.

— Не, драги господине, такъв баща — отвърна момчето, избухвайки в плач, — такъв добър баща!

— Оплакването — започна да обяснява Бьонаси, насочвайки Жьонеста към помощните постройки на стопанството — ще продължи, докато сложат тялото в ковчега, и през цялото време словата на опечалената ще стават все по-скръбни и образни. Но за да има право да говори пред такова внушително множество, жената трябва да е водила безупречен живот. Ако вдовицата е извършила и най-малкия грях, то тя не би посмяла да изрече и една думичка; в противен случай ще трябва сама да съди себе си, да бъде и обвинител, и съдия. Не е ли възвишен този обичай да се съди и умрелият, и живият? Траурът ще бъде официално произнесен едва след осем дни в присъствието на целия род. През това време те ще останат при децата и вдовицата, за да им помогнат да уредят работите си и за да ги утешават. Това роднинско присъствие оказва голямо влияние върху духовете, то потиска долните страсти благодарение на взаимното уважение, което се ражда у хората, когато са заедно. В деня на траура се слага тържествена трапеза и след това роднините се сбогуват. На цялата церемония се отдава голямо значение и ако някой не изпълни задълженията, които му налага смъртта на главата на семейството, но на неговото оплакване няма да присъствува никой.

Стигнаха до обора и лекарят въведе офицера да му го покаже.

— Вижте, капитане, всички обори в общината бяха направени по този образец. Не е ли прекрасен?

Жьонеста се възхити на просторното помещение, в което кравите и воловете бяха настанени в два реда с глави към средата на обора, в който влизаха по достатъчно широка пътека покрай стените; през пролуките на дъсчените прегради се виждаха рогатите глави на животните и блестящите им очи. Така собственикът можеше всеки ден лесно да оглежда добитъка си. От сеновала фуражът падаше леко и без загуби направо в хранилките. Между двата реда ясли имаше голямо, чисто и проветриво павирано пространство.

— През зимата — продължи Бьонаси, разхождайки се с Жьонеста в средата на обора — вечер всички се събират тук да работят или да си почиват. Слагат се маси и по този начин хората се отопляват евтино. И кошарите са изградени на същия принцип. Не можете да си представите колко лесно животните свикват с порядъка; често съм им се възхищавал, когато се прибират от паша. Всяко знае на кой ред стои и пропуска пред себе си другото, което трябва да мине първо. Ето вижте: между животното и стената има достатъчно място, за да могат да го доят или чистят; освен това подът е под наклон, за да се изтичат по-лесно водите.

— От този обор може да се съди за всичко останало — обади се Жьонеста. — Не че искам да ви хваля, но резултатите ви са отлични!

— Бяха постигнати с много усилия — отвърна Бьонаси, — но пък вижте какви расови животни!

— Наистина, чудесни са, ненапразно ми ги хвалехте — съгласи се Жьонеста.

— А сега — продължи лекарят, след като се качи на коня и премина през портала — ще прекосим новите ни целини и житните ниви, това малко кътче в общината, което нарекох нашата Бос^[7].

Близо час двамата конници яздиха през поля с жито, за чиято прекрасна реколта военният поздрави лекаря. После по билото на планината стигнаха до селището, като ту разговаряха, ту мълчаха, в зависимост от шума на конските копита.

— Вчера ви обещах — обърна се Бьонаси към Жьонеста, когато преминаха през тесен проход и излязоха в голямата равнина — да ви покажа един от двамата войници, завърнали се от армията след падането на Наполеон. Ако не се лъжа, ще го открием на няколко крачки оттук да копае отново запълнения от наносите естествен резервоар, в който се събират планинските води. А за да би стане интересен този човек, трябва да ви разкажа за живота му. Казва се Гондрен — продължи лекарят, — по време на голямата мобилизация през 1792 година^[8] го взели в армията на осемнадесет години и го изпратили в артилерията. Участвувал като редник в походите в Италия под командуването на Наполеон, последвал го в Египет, върнал се от Изтока след подписването на мирния договор в Амиен^[9]. Сетне по време на Империята^[10] е прехвърлен в мостовата рота при императорската гвардия и служил в Германия. Накрая нещастникът се озовал в Русия.

— Значи, сме събратя по оръжие — обади се Жьонеста, — бил съм по същите места. Бяха нужни железни тела, за да устоят на прищевките на толкова различни климати. Честна дума, Бог е дал някакъв патент за оцеляване на онези, които все още се крепят на краката си, след като са обходили Италия, Египет, Германия, Португалия и Русия.

— Действително ще видите истински здравеняк — продължи Бьонаси. — Вие добре знаете какво е разгром, няма смисъл да ви обяснявам. Моят човек е един от мостоваците при Березина^[11], участвувал е в строителството на моста, по който е минала отстъпващата армия. И за да закрепи първите подпори, нагазил до кръста във водата. Генерал Ебле, командуващ мостоваците, успял да намери само четиридесет и двама истински юначаги, както се изразява Гондрен, за да свършат тази работа. Дори самият генерал влязъл във водата, окуражавайки ги, успокоявайки ги и обещавайки на всеки по хиляда франка пенсия и ордена на Почетния легион. Голямо парче лед отнесло крака на първия, който влязъл в реката, а след това и самия него. Но най-добре можете да съдите за трудностите на начинанието по неговите резултати: от четиридесет и двамата мостоваци днес е жив само Гондрен^[12]. Тридесет и девет души загинали при преминаването на реката, а другите двама свършили мизерно в болниците на Полша. Този нещастен войник се завърнал от Вилна^[13] едва пред 1814 година, след идването на Бурбоните^[14]. Генерал Ебле, за когото Гондрен говори винаги със сълзи в очите, вече бил покойник. Оглушал, осакатял, мостовакът, който и без това не знаел да чете и пише, не намерил подкрепа, нито закрилник. Когато пристигнал в Париж, просейки прехраната си, направил постъпки в канцелариите на Министерството на войната, за да получи не обещаните хиляда франка пенсия, нито кръста на Почетния легион, а най-обикновена пенсия, на която имал право след двадесет и две годишна служба и безброй походи; но не получил нито просрочената си заплата, нито пътните разноски, нито пенсията. След едногодишни напразни молби, когато протягал ръка на всички, които е спасил, мостовакът се завърнал тук, отчаян, но примирен със съдбата си. Този неизвестен герой копае канавки за десет су на тоаз^[15]. Свикнал да работи в блатисти местности, той се заема, както сам казва, с работа, с която никой работник не се захваща. Пресушава блатата, прокопавайки ровове в наводнените ливади, и може да спечели около три франка дневно. Глухотата му придава печален вид, по природа не е много разговорлив, но е с богата душевност. Ние сме добри приятели. Вечеря с мен в дните на битката при Аустерлиц, на рождения ден на императора, в деня на поражението при Ватерло, а по време на десерта му давам по един наполеон, за да може да си плати виното в края на всяко тримесечие. Чувството на уважение, което изпитвам към този човек, се споделя от цялата община, готова винаги да го храни. Но той работи от гордост. Във всяка къща, в която влиза, го почитат по мой пример и го канят на вечеря. Успях да го накарам да приеме монетата от двадесет франка само защото на нея е ликът на императора. Несправедливостта, извършена спрямо него, дълбоко го е огорчила, но той съжалява повече за кръста на Почетния легион, отколкото за пенсията. Само едно нещо го утешава. Когато генерал Ебле представил на императора оцелелите мостоваци, Наполеон прегърнал бедния Гондрен, който без тази прегръдка може би вече щеше да е мъртъв. Той живее единствено с този спомен и с надеждата, че Наполеон ще се върне. Нищо не може да го убеди, че не е жив; вярва, че е пленен от англичаните; мисля, че е готов да убие при най-безобиден повод и най-почтения олдърмен^[16], който пътува за собствено развлечение.

— Да вървим, по-бързо да вървим! — възкликна Жьонеста, отърсвайки се от съсредоточеността, с която слушаше лекаря. — Да побързаме, искам по-скоро да видя този човек!

Двамата ездачи подкараха конете си в силен тръс.

— Другият войник — подхвана отново Бьонаси — също е от онези железни хора, обиколили света с армията. Живял е като всички френски войници — куршуми, удари, победи; много е страдал, а винаги е носил само „чисти“ пагони. По характер е весел, фанатично обича Наполеон, който му е окачил кръста на Почетния легион на бойното поле при Валутина^[17]. Като истински дофинец, той се е погрижил всичко да му бъде наред. Затова има пенсия за прослужени години и месечно възнаграждение заради удостояването му с кръста. Бил е пехотинец, казва се Гогла, а през 1812 година е преминал в гвардията. Той е нещо като домашната прислужница на Гондрен. И двамата живеят при вдовицата на амбулантен търговец, на която връчват всичките си пари; женицата им дава подслон, храни ги, облича ги, грижи се за тях като за свои деца. Гогла е пощенски раздавач. В това си качество разпространява новините в кантона и навикът да ги разказва направи от него постоянен оратор по вечерните седенки, всепризнат сладкодумец; затова и Гондрен го смята за духовит, за шмекер. Когато Гогла говори за Наполеон, мостовакът като че ли отгатва думите само по движението на устните му. Ако тази вечер дойдат на седянката в една от моите плевни и ни се удаде да ги наблюдаваме, без те да ни виждат, ще присъствувате на любопитно зрелище. Ето ни близо до изкопа, но не виждам моя приятел мостовака.

Лекарят и командирът внимателно се огледаха, но видяха само лопатата, мотиката, количката и военния сюртук на Гондрен край купчина черна кал; но по каменистите пътеки или по-точно затулените от храсталаци криволичещи вадички, по които се стичаха планинските води, нямаше и следа от самия човек.

— Трябва да е някъде наблизо. Ехоо! Гондрен! — извика Бьонаси.

Тогава Жьонеста забеляза между листата над едно свлачище дим от лула и го показа на лекаря, който повторно извика. След малко старият мостовак подаде глава, позна кмета и слезе по една пътечка.

— Е, стари приятелю — извика Бьонаси, като направи фуния с ръце пред устата си, — ето един твой събрат; бил е в Египет и пожела да се запознае с теб.

Гондрен рязко вдигна глава към Жьонеста и го изгледа с дълбок, изучаващ поглед, който старите войници са си изработили от опита си бързо да преценяват опасностите. След като видя червената лента на командира, той мълчаливо поднесе опаката страна на ръката си към челото.

— Ако Малкия капрал^[18] бе жив — извика му офицерът, — щеше да получиш кръста и хубава пенсия, защото си спасил живота на всички, които носят пагони и са се озовали на отсрещния бряг на реката на 1 октомври 1812 година. Но, приятелю — добави командирът, като слезе от коня и в сърдечен порив стисна ръката на войника, — аз не съм министър на войната.

Като чу тези думи, старият мостовак старателно изтръска пепелта от лулата си, прибра я, изпъна се и каза, накланяйки глава:

— Аз просто изпълних дълга си, капитане, но другите не изпълниха своя към мен. Поискаха ми документи! Документи ли?… — отвърнах им аз. — Двадесет и девети бюлетин^[19] — това са моите документи.

— Трябва отново да направиш постъпки, приятелю. С ходатайства днес справедливостта не може да не възтържествува.

— Справедливостта! — възкликна старият мостовак с тон, от който лекарят и офицерът потръпнаха.

Замълчаха, а двамата конници гледаха тази отломка от железните войници, които Наполеон бе отбрал сред три поколения. Наистина Гондрен бе личен екземпляр от онази неразрушима грамада, която рухна, без да бъде сломена. Старецът бе висок едва пет стъпки, гръдният кош и раменете му бяха невероятно широки, изпитото му почерняло лице бе набраздено от бръчки, но все още мускулесто и със следи на войнственост. Видът му издаваше суровост: челото му бе като скален отломък, а редките му сиви коси падаха немощно, сякаш животът вече едва тлееше в уморената му глава; косматите му ръце и гърди, част от които се виждаше през разкопчаната груба риза, издаваха необикновената сила на мъжа. Освен това бе стъпил здраво на кривите си нозе като върху непоклатима основа.

— Справедливост! — повтори Гондрен. — За нас никога няма да има справедливост! Нямаме си адвокати, които да поискат полагащото ни се. А тъй като трябва да си пълним търбуха — тупна се той по корема, — нямаме време да чакаме. И понеже думите на хората, които прекарват живота си на топло в канцелариите, не могат да заменят зеленчуците, аз се върнах тук да си взимам заплатата от общинските фондове — завърши той и удари с лопатата по калта.

— Драги приятелю, това не бива повече да продължава! — възмути се Жьонеста. — Дължа ти живота си и ще бъда неблагодарен, ако не ти помогна! Аз си спомням, че съм преминал по мостовете над Березина, познавам и други юначаги, чиято памет е все така свежа, и те ще ми помогнат отечеството да те възнагради, както заслужаваш.

— Те ще ви нарекат бонапартист! Не се набърквайте в тази работа, господин офицер. Всъщност аз вече се изтеглих в тила и си направих гнездо, както неизбухналото гюле — дупка. Просто не очаквах, че след като съм пътувал с камили през пустинята и съм пил вино край горяща Москва, ще умра под дърветата, които баща ми е посадил — завърши той и отново се залови за работа.

— Горкият старец — обърна се офицерът към лекаря. — На негово място и аз бих постъпи така, няма го вече нашия баща. Господине — продължи Жьонеста, — примирението на този човек ми причинява дълбока печал; той дори не се досеща колко ме интересува съдбата му и си мисли, че и аз съм един от онези оядени мошеници, безчувствени към нещастията на войника.

Офицерът неочаквано се върна назад, хвана мостовака за ръката и му извика в ухото: — Заклевам се в ордена, който нося и който някога означаваше достойнство, че ще направя всичко, което е в човешките възможности, да ти издействувам пенсия, дори и десет отказа да получа от министъра. Ще моля краля, дофина^[20] и цялата им сган!

Като чу тези думи, старият Гондрен трепна, погледна Жьонеста и го попита:

— Значи, сте били обикновен войник?

Командирът кимна. Тогава мостовакът избърса ръката си, стисна от все сърце десницата на Жьонеста и му каза:

— Генерале, когато там влязох във водата, вече бях пожертвувал живота си за армията, така че все пак съм спечелил, щом все още се държа на кокилите си. Да ви мажа честно, откакто онзи^[21] го махнаха, всичко ми е безразлично. В края на краищата — добави той весело, посочвайки земята — тук са ми отпуснали двадесет хиляди франка и аз си ги взимам на части, както казваше нашият човек!

— Е, приятелю мой — рече Жьонеста, развълнуван от великодушната прошка на войника, — тук поне ще имаш единственото нещо, което не можеш да ми забраниш да ти дам.

Командирът се удари по гърдите, където туптеше сърцето му, вгледа се в мостовака, качи се на коня си и продължи да язди редом с Бьонаси.

— Подобна административна безчовечност подклажда войната на бедните срещу богатите — обади се лекарят. — Хората, на които временно е поверена властта, никога не са се замисляли за неизбежните последици на несправедливостта, извършена спрямо човек от народа. Вярно е, че бедняк, който е принуден всекидневно да печели хляба си, не се бори дълго време. Но той говори и намира отклик у всички страдащи души. Едно-единствено беззаконие се умножава по броя на тези, които се чувствуват засегнати от него. И семето покълва. Но това все още не е нищо. Жестокосърдечието води до още по-голямо зло. Неправдите подклаждат у народа глуха омраза към висшестоящите. Буржоата става завинаги враг на бедния, поставя го извън закона, мами го и го краде. При това положение за бедняка кражбата вече не е нито закононарушение, нито престъпление, а отмъщение. След като някой администратор, вместо да бъде справедлив към обикновените хора, се отнася лошо с тях и погазва правата им, как тогава да изискваме от гладуващия нещастник да се примири с лишенията и да уважава чуждата собственост?… Изтръпвам при мисълта, че всъщност някой дребен чиновник, чиято работа е единствено да изтупва прахта от преписките, си е присвоил хилядата франка пенсия, обещана на Гондрен. А после хора, които изобщо не знаят какво е страдание, обвиняват народната мъст в крайности! Но в деня, когато правителството стане причина за повече лични нещастия, отколкото благополучия, то свалянето му вече ще бъде само въпрос на случаен повод; сваляйки го от власт, народът по свой начин си разчиства сметките. Държавникът би трябвало винаги да си представя бедните в краката на правосъдието, защото то е било създадено само за тях.

Като влязоха в селото, Бьонаси забеляза по пътя двама души и каза на офицера, който от известно време се движеше замислен:

— Видяхте мизерията на един примирен ветеран от армията, сега ще видите сиромашията на стар земеделец. Това е човек, който през целия си живот е копал, орал, сял, събирал за другите.

Жьонеста видя окаян старец, който вървеше редом със стара жена. Мъжът вероятно страдаше от ишиас, придвижваше се мъчително, обут в груби дървени обуща. На рамо носеше дисаги, в единия им джоб се поклащаха няколко инструмента, чиито дръжки, почернели от продължителна употреба и от потта на ръцете, леко потракваха; в другия джоб държеше хляба, няколко глави лук и орехи. Краката му бяха изкривени. Превитият му от непосилен труд гръб го принуждаваше да ходи съвсем прегърбен и за да запазва равновесие, се подпираше на дълга тояга. Белите му като сняг коси се развяваха изпод вехта шапка, поръждавяла от дъждовете и ветровете, изкърпена тук-там с бял конец. По дрехите му от грубо платно имаше десетки разноцветни кръпки. Той бе истинска човешка развалина с всичките й отличителни белези, която трогваше с вида си. Жена му, малко по-изправена от него, но също облечена в дрипи, на главата с неугледна шапчица, носеше на гръб тумбеста глинена делва, вързана с каиш през двете дръжки. Като чуха тропота на конете, те вдигнаха глави, познаха Бьонаси и се спряха. Двамата старци, единият скован от многогодишен труд и вярната му спътница, също съсипана, със заличени от бръчките черти на лицето, с почерняла от слънцето и загрубяла от работата на открито кожа, бяха тъжна гледка. Дори и историята на техния живот да не бе изписана на лицата им, поведението им щеше да я подскаже. И двамата бяха работили през цялото време и през цялото време бяха страдали заедно, споделяли бяха много беди и малко радости; изглежда, бяха привикнали с лошия си късмет така, както затворникът свиква с килията си. И двамата бяха самото простодушие. Лицата им изразяваха някаква весела непринуденост. Ако човек внимателно ги разгледаше, започваше да му се струва, че техният еднообразен живот — участ на толкова много бедни същества, е за завиждане. Наистина по лицата им личаха следи от болките, но нямаше тъга.

— Е, драги ми бай Моро, все така ли държите непременно да работите?

— Да, господин Бьонаси. Мисля да разчистя още някой и друг пущинак, преди да пукна — весело отвърна старецът и черните му очи заблестяха.

— Жена ви вино ли носи? Като не искате да си починете, поне си пийвайте винце.

— Да си почивам ли? Каква скука. Когато съм на открито и разчиствам, слънцето и въздухът ме съживяват. А що се отнася до виното, господине, това наистина е вино и много добре знам, че благодарение на вас си го набавяме почти даром от кмета на Куртей. Както и да хитрувате, нас не можете измами.

— Е, майко, сбогом. Навярно днес отивате на пущинака при Шанферлю?

— Да, господине, започнахме работата снощи.

— Лека работа! — сбогува се Бьонаси. — Понякога, когато гледате планината, която почти изцяло сами разчистихте и прекопахте, сигурно ви става много драго.

— Боже, ами разбира се, господине! — отвърна старицата. — Това е наше дело! Заслужили сме си хляба.

— Виждате ли — обърна се лекарят към Жьонеста, когато си тръгнаха, — трудът, обработването на земята, ето това е евангелието на бедните. Този човек би се почувствувал опозорен, ако отиде в болница или ако проси. Той иска да умре с кирката в ръка, насред полето, под слънцето. Бога ми, какво достойно мъжество! Трудът се е превърнал за него в живот, а освен това той не се бои от смъртта! Без да подозира, е цял философ. Старият Моро ми даде идеята да основа в кантона старопиталище за селяните, за работниците, изобщо за жителите на селото, които, след като цял живот са се трудили, достигат почтена, но бедна старост. Господине, изобщо не разчитах на състоянието, което натрупах тук и което не ми е необходимо. Малко е нужно на човек, изгубил всичките си надежди. Единствено животът на безделниците струва скъпо, може да се каже, че той дори представлява обществена кражба, щом като те потребяват, без нищо да произвеждат. Като научил за споровете по въпроса за пенсията му, възникнали след неговото сваляне, Наполеон казал, че има нужда само от кон и едно екю дневно. Когато дойдох тук, се отказах от парите. По-късно разбрах, че парите предлагат възможности и са необходими, за да може човек да прави добро. Затова в своето завещание давам къщата си за създаване на старопиталище, където нещастните старци без подслон, които няма да са толкова горди, колкото е Моро, ще могат да прекарат старините си. Освен това част от деветте хиляди франка рента, която ми носят земите и воденицата, ще бъде определена за подпомагане на истински нуждаещите се по домовете през много суровите зими. Това заведение ще бъде под надзора на свещеника и общинския съвет. Така състоянието, което случайно събрах в този кантон, ще остане в него. Правилата за използуване на дарението са определени в завещанието ми; излишно е да ви отегчавам с него, достатъчно е да ви кажа, че всичко съм предвидил. Определям дори и резервен фонд, който трябва един ден да позволи на общината да осигурява няколко стипендии за деца, проявили заложби в изкуствата или науките. Така моето просветителско дело ще продължи и след смъртта ми. Виждате ли, капитан Блюто, когато човек предприема някакво начинание, нещо непрестанно го подтиква да не го остави незавършено. Стремежът към ред и съвършенство е един от най-очевидните белези на по-доброто бъдеще. Но сега да пришпорим конете, трябва да приключа обиколката си, а ми остава да прегледам още петима-шестима болни.

След като известно време пътуваха мълчешком, Бьонаси се обърна засмян към своя спътник:

— Ех, капитане, карате ме да бърборя като сврака, а вие нищо не ми разказвате за вашия живот, който сигурно е любопитен. Военен на вашата възраст е видял много неща и сигурно може да разкаже за не едно приключение.

— Какво да ви разкажа? Моят живот — това е животът на армията — отвърна Жьонеста. — Всички военни си приличат. Тъй като никога не съм командувал и винаги съм бил в бойните редици, където съм получавал или раздавал удари със сабя, правех и аз като всички. Бях навсякъде, където ни водеше Наполеон, и съм участвувал във всички сражения на императорската гвардия. Тези събития са добре известни. Да се грижиш за конете си, понякога да изпитваш глад и жажда, да се биеш, когато е нужно, това е животът на войника. Ясно като бял ден, нали? Има битки, които за нас преминават изцяло под знака на окуцяването на коня, което създава затруднения. В крайна сметка видях толкова много страни, че те престанаха да ми правят впечатление, и толкова много мъртви, че накрая вече не броях за нищо и собствения си живот.

— Но вие навярно сте преживели опасни за живота мигове и би било интересно да разкажете за подобни премеждия.

— Може би — отвърна офицерът.

— Ами тогава разкажете ми нещо, което най-много ви е развълнувало. Хайде, по-смело, разказвайте! Няма да си помисля, че ви липсва скромност дори и да ми опишете някоя героична постъпка. Когато един мъж е уверен, че ще бъде правилно разбран от тези, на които се доверява, той би трябвало да изпита известно удоволствие, казвайки: аз извърших това.

— Добре тогава. Ще ви разкажа един особен случай, заради който понякога ме гризе съвестта. През всичките петнадесет години на сражения нито веднъж не съм убил човек освен в случаите на законна самоотбрана. Строили сме се в редица, атакуваме; ако ние не застреляме онези, които са срещу нас, то те няма да ни поискат разрешение, за да ни пуснат кръвчицата. Така че трябва да убиваш, за да не бъдеш унищожен, и съвестта ти е спокойна. Но, драги господине, случи ми се да претрепя един боен другар при необичайни обстоятелства. Сега споменът за това ми причинява мъка и разкривеното лице на този мъж понякога се мярка пред очите ми. Впрочем сам ще прецените… Беше по време на отстъплението при Москва. Приличахме повече на изнемощяло стадо биволи, отколкото на Великата армия. Сбогом, дисциплина и знамена! Всеки си беше господар, а императорът тогава разбра къде свършва властта му. Когато стигнахме до Студянка, малко селце край река Березина, открихме плевни, полусрутени колиби, заровени картофи и малко цвекло. От известно време не бяхме виждали нито къщи, нито храна и армията си устрои пиршество. Естествено, както се досещате, първите бяха изяли всичко. Аз пристигнах с последните. За мое щастие бях петимен единствено за сън. Виждам плевня, влизам, забелязвам двадесетина генерали, висши офицери, все мъже, без да ги хваля, с големи заслуги: Жюно, Нарбон^[22], адютантът на императора, с една дума, големите пълководци. Имаше и обикновени войници, които не биха отстъпили сламеното си легло дори и на някой маршал на Франция. Едни спяха прави, облегнати на стената, тъй като нямаше място, други бяха налягали по земята и се бяха притиснали един до друг, за да им бъде топло, а аз напразно търсех някое ъгълче, където да се свия. И ето че вървя по този под от тела: едните изръмжават, другите нищо не казват, но никой не се помръдва. Не биха се поместили дори за да избягнат гюле. Тук не бяхме задължени да спазваме правилата на показната и общоприета вежливост. Най-сетне забелязах в дъното на плевнята нещо като вътрешен покрив, на който никой не се бе сетил или не бе имал сили да се покатери. Качвам се там, настанявам се и когато се изтегнах, заразглеждах долу хората, налягали като волове. Напуши ме смях от тази тъжна гледка. Едни гризяха замръзнали моркови и на лицата им бе изписано животинско удоволствие, а генерали, загърнати в протрити шалове, хъркаха като бурии^[23]. Запалена борова клонка осветяваше плевнята и дори да я подпалеше, никой нямаше да се надигне да я изгаси. Лягам по гръб и преди да заспя, поглеждам случайно нагоре и виждам, че носещата греда, на която се крепи покривът и се държат подпорите, се клати от изток на запад. Дяволската му греда яко се клатеше. „Господа — казвам аз, — навън някое другарче иска да се стопли запаша сметка.“ Гредата скоро щеше да се сгромоляса. „Господа, господа, ще загинем, вижте гредата!“ — извиках достатъчно силно, за да събудя другарите си по спалня. Господине, те погледнаха гредата, но онези, които спяха, продължиха да спят, а тези, които ядяха, дори не ми отговориха. Като видях това, разбрах, че трябва да сляза от мястото си с риск някой да ми го вземе, защото трябваше да спася този куп величия. И така, излизам, заобикалям плевнята и виждам един вюртембергски^[24] юначага, който дърпаше гредата с известно въодушевление. „Ей, ти!“ — извиках му аз, като му дадох да разбере, че трябва да прекъсне заниманието си. „Gehe mir aus dem Gesicht, oder ich schlag dich todt! — извика той. «А, така ли? Que mire aous dem guesit»^[25] — отвърнах му аз, — как ли пък не!“ Взимам пушката, която бе оставил на земята, чупя му гръбнака, прибирам се и заспивам. Ето това е всичко.

— Но това е случай на законна самоотбрана, приложена спрямо един човек в полза на мнозина, така че няма в какво да се упреквате — заяви Бьонаси.

— Останалите в плевнята — продължи Жьонеста — помислиха, че ми се е привидяло. Но привидяло или не, много от тези хора днес си живеят охолно в разкошни домове и сърцето им съвсем не прелива от признателност.

— Да не би да сте извършили доброто единствено заради безценната лихва, наречена признателност? — попита, смеейки се, Бьонаси. — Би било голямо сметкаджийство от ваша страна.

— Да, да, знам — обади се Жьонеста, — едно добро дело се обезценява и при най-малката полза, която се извлича от него: да разкажеш за постъпката си, означава да си създадеш рента от себелюбие, равносилна на признателността. Но ако почтеният човек винаги си мълчи, то онези, които са му задължени, никога няма да споменат за благодеянието. При вашата система народът има нужда от примери. Но къде ще ги намери при едно повсеместно мълчание? А, и още нещо! Ако бедният мостовак, който е спасил френската армия, но никога не е имал случай да разказва за това от користни подбуди, бе останал без ръце, щеше ли тогава съвестта му да го храни?… Отговорете ми на това, философе!

— Навярно в морала няма нищо безусловно — отвърна Бьонаси, — но тази мисъл е опасна, тя позволява на егоизма да тълкува в полза на личната изгода случаите, които се решават по съвест. Слушайте, капитане: нима човек, който стриктно съблюдава принципите на морала, не е по-издигнат от онзи, който се отклонява от тях дори и по необходимост? Нямаше ли нашият мостовак, съвсем парализиран и умиращ от глад, да е също толкова велик, колкото е Омир! Човешкият живот навярно е последното изпитание както за добродетелта, така и за таланта — еднакво необходими за един по-добър свят. Добродетелта и талантът ми се струват двете най-съвършени форми на пълното и постоянно самопожертвуване, на което Исус Христос е дошъл да научи хората. Талантът си остава беден, просвещавайки света, а добродетелта пази мълчание, жертвувайки се за общото благо.

— Съгласен съм, господине — отвърна Жьонеста, — но земята е населена с хора, а не с ангели, ние не сме безгрешни.

— Прав сте — продължи Бьонаси. — Аз самият твърде много съм се възползувал от правото да греша. Но не трябва ли да се стремим към съвършенство? Добродетелта не е ли за душата красив идеал, който трябва непрестанно да съзерцаваме като образец Божи?

— Амин — обади се офицерът. — Съгласен съм, добродетелният човек е нещо прекрасно; но признайте също, че добродетелта е божество, което може да си позволи лукса малко да се разбъбри — разбира се, без задни мисли.

— Ех, господине — усмихна се с горчивина и тъга лекарят, — вие притежавате снизходителността на хората, които живеят в мир със собствената си съвест. А аз съм строг като човек, който иска да заличи немалко петна от живота си.

Двамата конници стигнаха до колиба край потока. Лекарят влезе. Жьонеста остана пред къщата, като ту се любуваше на свежата природа, ту поглеждаше към вътрешността на колибата, където лежеше някакъв мъж. След като прегледа болния, Бьонаси неочаквано възкликна:

— Драга стопанко, няма смисъл да идвам тук, щом като не следвате предписанията ми. Дали сте на съпруга си хляб. Искате да го убиете ли? По дяволите! Ако му давате друго освен отварата от троскот, кракът ми повече няма да стъпи у вас и ще си търсите друг лекар където искате.

— Но, скъпи ми господин Бьонаси, горкият старец беше много гладен, а когато един мъж не е сложил нищо в устата си петнайсет дни…

— Ще ме слушате ли, или не? Ако дадете на мъжа си дори една хапка, докато не му разреша, ще го убиете, ясно ли ви е?

— Нищо няма да му даваме, драги господине. По-добре ли е? — попита тя и тръгна след лекаря.

— Ами не, разбира се, вие сте влошили състоянието му, като сте му дали да яде. Защо не разбирате, дебела главо, че не трябва да се храни човек, който е на диета? Селяните са непоправими! — добави Бьонаси, като се обърна към офицера. — Когато болен не е хапвал нищо няколко дни, те мислят, че умира, и го тъпчат със супа или вино. Ето една нещастна жена, която за малко не е уморила мъжа си.

— Да уморя мъжа си заради някаква жалка попарка с вино!

— Точно така, драга жено. Дори съм учуден, че го заварвам жив след тази попарка. Не забравяйте да изпълнявате съвсем точно това, което ви казах.

— О, драги господине, предпочитам да умра, отколкото да не спазвам вашите предписания.

— Е, ще проверя. Утре вечер пак ще дойда да му пусна кръв. — Сега трябва да вървим покрай потока пеш — обърна се Бьонаси към Жьонеста, — тъй като от тук до къщата, в която трябва да отида, няма път за коне. Момченцето на този човек ще пази конете ни.

— Полюбувайте се на красивата ни долина — продължи лекарят, — не прилича ли на английски парк? Сега отиваме у работник, който е безутешен след смъртта на едно от децата си. Големият му син тогава бе още малък, поискал при последната жътва да работи наравно с мъжете, но горкото дете се пресилило и умря от слабост в края на есента. За първи път срещам толкова силно развито бащинско чувство. Обикновено селяните жалят за умрелите си деца като за загубата на нещо полезно, което е част от състоянието им, и жалят за тях с оглед на възрастта им. Защото, когато детето порасне, то вече се превръща в капитал за баща си. Но този човечец истински обичаше сина си. „Нищо не може да ме утеши за тази загуба!“ — ми каза той веднъж, когато го видях на ливадата, прав, неподвижен, забравил за работата си, облегнат на косата, а в другата ръка с точилото, което явно му бе излязло от ума. Оттогава не ми е говорил повече за мъката си, но се затвори в себе си, залиня. Сега пък е болно едно от момиченцата му…

Докато разговаряха, Бьонаси и неговият гост стигнаха до къщичка, построена върху насипа на дъбилня. Под една върба забелязаха около четиридесетгодишен мъж, който ядеше прав комат хляб, натрит с чесън.

— Е, Гание, по-добре ли е малката?

— Не знам, господине — отвърна той мрачно, — ще я видите, жена ми е при нея. Въпреки грижите ви, страхувам се, че смъртта отново е влязла у дома, за да ми отнеме всичко.

— Смъртта у никого не се заседява, Гание, тя няма време. Не падайте духом.

Бьонаси влезе в къщата, следван от бащата. Половин час по-късно излезе, придружен от майката, на която каза:

— Не се безпокойте, правете това, което ви препоръчах, тя е спасена.

— Ако всичко това ви отегчава — обърна се лекарят към военния, докато се качваха отново на конете, — мога да ви изпратя до пътя за селото и да се приберете.

— О, съвсем не, честна дума, не скучая.

— Но навсякъде ще видите колиби, които си приличат, на пръв поглед няма нищо по-еднообразно от селото.

— Да вървим — отсече военният.

Няколко часа те обикаляха областта, прекосиха надлъж кантона и надвечер се върнаха в онази част, която бе в съседство с новото селище.

— Сега трябва да отида ей там — показа лекарят на Жьонеста едно място, където се издигаха брястове. — Тези дървета може би са на двеста години — добави той. — Там живее жената, заради която вчера по време на вечерята дойде да ме извика едно момче и каза, че пребледняла като платно.

— Беше ли нещо опасно?

— Не — отвърна Бьонаси, — от бременността е. Жената е влязла в последния месец. Често през този период някои жени имат спазми. Но за всеки случай трябва да ида да я видя, да не би да има нещо тревожно. Аз сам ще израждам тази жена. Всъщност ще ви покажа едно от новите ни производства — тухларната. Пътят е хубав, искате ли да препуснем в галоп?

— Вашият кон ще може ли да ме следва? — попита Жьонеста и извика на коня си: — Дий, Нептун!

За миг офицерът се отдалечи на стотина крачки и изчезна сред облаци прах; но въпреки голямата скорост, с която препускаше, той неизменно чуваше коня на лекаря до себе си. Бьонаси викна нещо на своя жребец и изпревари командира, който го настигна едва при тухларната, когато лекарят спокойно завързваше коня си за кола на плета.

— Дяволите да ви вземат! — извика Жьонеста и погледна коня на лекаря, който не беше нито потен, нито запъхтян. — Що за животно е това?

— Аа — засмя се лекарят, — вие го взехте за кранта. Засега историята на този хубав кон ще ни отнеме много време. Достатъчно е да знаете, че Рустан е истински берберски кон от Атласките планини^[26]. Северноафриканският кон струва колкото арабският. Моят изкачва планините в тръс, без да се изпотява, и се движи със сигурна стъпка покрай пропасти. Всъщност той ми е подарък, при това напълно заслужен. Така един баща реши да ми се отплати за живота на дъщеря си, една от най-богатите наследнички в Европа, на която се натъкнах по пътя за Савоя. Момичето си отиваше и ако ви кажа как го излекувах, ще ме помислите за шарлатанин. О-хо-хо, чувам конски звънчета и шум от каруца по пътеката. Я да видим дали случайно не е самият Виньо и ако е той, добре огледайте този мъж.

Скоро се зададоха четири огромни коня с всички амуниции като конете на богатите земеделци от Бри. Вълнените пискюли, звънчетата, кожените ремъци бяха чисти и богатски. В тази широка каруца, боядисана в синьо, седеше бузесто момче, загоряло от слънцето, и си подсвиркваше, държейки камшика като пушка за почест.

— Не, не е собственикът на каруцата — каза Бьонаси. — Полюбувайте се как промишленото благоденствие на господаря се отразява върху всичко, дори върху неговия впряг! Не е ли това признак на твърде рядко срещана в дълбоката селска провинция търговска предприемчивост?

— Да, да, всичко е стегнато и гиздаво — потвърди военният.

— Та Виньо притежава два такива екипажа. Освен това си е взел малко яздитно конче, за да си върши работата, тъй като сега търговията му се разпростира твърде далеч, а преди четири години този човек нямаше нищо. Не, бъркам, имаше дългове. Да влизаме ли?

— Момчето ми — попита Бьонаси каруцаря, — госпожа Виньо сигурно си е у дома?

— Господине, тя е в градината, току-що я зърнах над живия плет, ще я предупредя за вашето идване.

Жьонеста последва Бьонаси, който го преведе през голямо пространство, заградено с жив плет. В един ъгъл бяха струпани бяла пръст и глина, необходими за производството на керемиди и плочки. На друго място имаше купчина наръчи от дива метла и дърва за поддържане на огъня в пещта; по-нататък върху оградена площ няколко работници трошаха бял варовик или мачкаха глината за тухлите. Точно срещу входа под високите брястове се намираше работилницата за кръгли и четвъртити керемиди — голям цех на открито, в дъното на който се виждаха навесите на сушилнята, а близо до нея — дълбоката паст на пещта, лопатите с дълги дръжки, издълбаният черен улей. Успоредно на тези постройки имаше схлупена къщурка, която служеше за жилище на семейството, и там бяха сайвантите, конюшните, оборите, плевнята. По двора се разхождаха птици и свине. Чистотата, която цареше във всички тези места, и доброто им поддържане доказваха бдителността на собственика.

— Предшественикът на Виньо — заразказва Бьонаси — беше един нещастник, мързеливец, който обичаше само да пие. Някога е бил работник, знаеше да пали пещта и да плаща за изработката, това бе всичко; не беше нито деен, нито имаше търговски нюх. Ако някой не дойдеше да купи стоката му, тя се рушеше и разпиляваше. Затова умираше от глад. В резултат на неговото лошо отношение жена му бе почти слабоумна и тънеше в мизерия. Тази леност, непоправимата глупост ми причиняваха такава болка, видът на работилницата ми бе толкова неприятен, че избягвах да минавам оттук. За щастие той и жена му бяха възрастни. Един ден тухларят се парализира и аз веднага го изпратих в старопиталището в Гренобъл. Собственикът на тухларната без разправии се съгласи да си я вземе обратно въпреки окаяното й състояние, а аз започнах да търся нови наематели, които да участвуват в планираните от мен подобрения на всички кантонални производства. Съпругът на една прислужничка на госпожа Гравие, беден работник, който печелеше твърде малко при някакъв грънчар и не можеше да издържа семейството си, послуша съвета ми. Този човек прояви смелост и нае тухларната без пукнат грош. Настани се в нея, научи жена си, възрастната майка на жена си и своята собствена да правят керемиди и ги превърна в свои работници. Да ви кажа право, не знам как се оправяха! Навярно Виньо е вземал назаем дърва, за да пали пещта, навярно нощем е носел суровините с кошове, а през деня ги е обработвал; с една дума, мълком разгърна безмерна енергия и двете дрипави стари майки му работеха като роби. По този начин Виньо успя да изпече няколко пещи керемиди и първата година ядяха скъпо заплатения с потта на цялото семейство хляб; но издържа. Мъжеството му, способностите му, търпението му привлякоха вниманието на хората и той се прочу. Бе неуморим: сутрин тичаше до Гренобъл, продаваше керемидите и тухлите; по обед се връщаше, а през нощта отново отиваше в града; сякаш бе вездесъщ. Към края на първата година взе две момчета да му помагат. Като видях това, му дадох пари назаем. И така, господине, с всяка изминала година участта на семейството все повече се подобряваше. Още на втората година двете стари майки престанаха да правят тухли, не трошаха камъни: те започнаха да обработват малки градинки, готвеха, кърпеха дрехите, вечер предяха, а през деня ходеха в гората. Младата жена, която знае да чете и пише, се занимаваше със сметките. Виньо си купи конче, за да обикаля околността и да търси пазари за стоката си; после изучи тънкостите на тухларското изкуство, намери начин да произвежда красиви бели плочки и ги продаваше по-евтино от пазарната цена. На третата година си купи каручка и два коня. Когато стъкми първия си впряг, жена му започна да се облича кокетно. С увеличаването на печалбата в домакинството му всичко потръгна добре, но той продължи да поддържа реда, пестеливостта, чистотата — принципите, донесли неговото малко състояние. По-късно можеше вече да си позволи четирима работници, на които плащаше добре. Нае каруцар, стегна всичко и поддържаше имота на висота; с една дума, постепенно, проявявайки изобретателност, разширявайки своята дейност и търговия, той заживя заможно. Миналата година откупи тухларната, а догодина смята да построи друга къща. Сега цялото му домочадие е здраво и добре облечено. Жена му, която беше слабичка и бледа, защото споделяше грижите и безпокойствата на господаря, сега отново е закръглена, свежа и красива. Двете стари майки са много щастливи и се занимават с доизкусурявания в къщната работа и търговията. Трудът донесе пари, а парите, давайки спокойствие, възвърнаха здравето, изобилието и радостта. Наистина за мен това домакинство е живата история на общината и изобщо на младите търговски нации. Тази някога запусната, празна, мръсна, непроизводителна тухларна сега е в пълен разцвет, обитаема, богата и добре продоволствувана, в нея кипи живот. Ето, вижте дървен материал за немалка сума и всички суровини, необходими за работа през сезона; защото сигурно знаете, че тухлите се произвеждат само през определен период на годината, между юни и септември. Нали тази активност доставя удоволствие? Моят тухлар участвува във всички строежи в селото. Винаги с буден ум, винаги в движение, винаги деен, хората от кантона го нарекоха Неуморимия.

Едва Бьонаси бе завършил думите си, и една добре облечена млада жена с красиво боне на главата, бели чорапи, копринена престилка, розова рокля, облекло, напомнящо някогашната й униформа на камериерка, отвори дървената портичка към градината и доколкото позволяваше състоянието й, бързо се насочи към гостите, но двамата ездачи тръгнаха насреща й. Наистина госпожа Виньо бе хубава и доста пълна жена, мургава, но явно кожата й е била бяла. Макар че по челото й личаха няколко бръчки, следи от някогашната мизерия, лицето и бе приятно и излъчваше щастие.

— Господин Бьонаси — обърна се тя гальовно към него, като видя, че спира, — ще ми окажете ли честта да отпочинете за малко у дома?

— С удоволствие — отвърна той. — Минете, капитане.

— На господата навярно им е много топло. Искате ли малко мляко или вино? Господин Бьонаси, опитайте виното, което съпругът ми бе така мил да купи за деня на раждането. Ще ми кажете дали е хубаво.

— Имате добър мъж.

— Да, господине — отвърна тя спокойно, — наистина съм много облагодетелствувана.

— Нищо няма да пием, госпожа Виньо, дойдох да видя дали се чувствувате добре.

— Нищо ми няма — каза тя. — Ето, нали виждате, прекопавах градината, колкото да не стоя без работа.

В този момент двете майки дойдоха да поздравят Бьонаси, а каруцарят остана насред двора, обърнат така, че да може да гледа лекаря.

— Я сега да видим, дайте ми ръката си — обърна се докторът към госпожа Виньо.

Той опипа пулса на младата жена мълчаливо и вглъбено, с изключително внимание. В това време трите жени разглеждаха военния с непрестореното любопитство на селяните, които не се срамуват да го изразяват.

— Много добре! — възкликна весело лекарят.

— Ще роди ли скоро? — извикаха двете майки.

— Навярно още тази седмица! Виньо на път ли е? — попита Бьонаси.

— Да, господине — отвърна младата жена, — милият ми мъж бърза да приключи делата си, за да може да остане вкъщи по време на раждането!

— Е, хайде, деца мои, благоденствувайте! Продължавайте да увеличавате състоянието си и да се множите.

Жьонеста се изпълни с възхищение от чистотата, която цареше вътре в почти порутената къща. Като видя удивлението на офицера, Бьонаси отбеляза:

— Само госпожа Виньо може да поддържа домакинството толкова чисто. Иска ми се повече хора от селото да се поучат от нея.

Жената на тухларя се изчерви и обърна глава, но лицата на двете майки грейнаха от огромното удоволствие, което им доставяше похвалата на лекаря. И трите го изпратиха до мястото, където бяха оставили конете.

— Е — обърна се Бьонаси към двете възрастни жени, — ето ви напълно щастливи! Искате ли да станете баби?

— О, не ми говорете — обади се младата жена, — подлудяват ме. Двете ми майки искат момче, мъжът ми иска момиченце, мисля, че ще ми бъде трудно да задоволя всички.

— А вие, вие какво искате? — засмя се Бьонаси.

— О, господине, аз искам дете.

— Виждате ли — обърна се лекарят към офицера, когато хвана коня си за юздата, — тя вече е майка.

— Довиждане, господин Бьонаси — сбогува се младата жена. — Когато научи, че сте идвали, съпругът ми ще съжалява, че не е бил тук.

— Нали не е забравил да изпрати моите хиляда керемиди в Гранж о Бел?

— Много добре знаете, че ще зареже всички други поръчки на кантона, за да ви услужи. Ами че на него му е най-тежко, когато трябва да взима пари от вас, но аз му казвам, че вашите екю носят щастие, и това е така.

— Довиждане — сбогува се Бьонаси.

Трите жени, каруцарят и двамата работници, излезли от работилниците да видят лекаря, останаха скупчени около плета, който служеше за врата на тухларната, за да могат да се порадват на неговото присъствие до последния момент, така както постъпваме с близки и скъпи гости. Не е ли естествено поривите на сърцето навсякъде да бъдат еднакви? И затова милите, непринудени обичаи на приятелството са еднакви във всички страни.

След като погледна слънцето, Бьонаси каза на своя спътник:

— Имаме още два часа до залеза и ако не сте много изгладнели, ще посетим едно прелестно създание, за което почти винаги запазвам времето, което ми остава между последните визити и вечерята. В кантона я наричат моята мила приятелка; но не мислете, че този израз, употребяван тук за бъдещата съпруга, прикрива или допуска и най-дребното злословие. Въпреки че грижите ми за това нещастно дете предизвикват напълно понятна ревност, мнението, което всеки тук си е създал за характера ми, изключва злобните приказки. Никой не може да си обясни прищявката ми да отпусна на Фосьоз рента, за да живее, без да бъде принудена да работи, но всички вярват в нейната добродетелност. Те знаят, че ако моята нежност премине границите на приятелската закрила, то аз нито за миг не бих се поколебал да се оженя за нея. Обаче — добави лекарят с тъжна усмивка — за мен не съществува жена нито в този кантон, нито където и да било другаде. И все пак, драги господине, един твърде чувствителен човек изпитва непреодолима потребност да се привърже към нещо или към някого сред всички предмети и хора, които го заобикалят, особено когато в живота му е пусто. Затова, повярвайте ми, трябва винаги да съдим благоприятно човек, който обича кучето или коня си! Сред страдащото стадо, което случайността ми повери, тази бедна болнава девойка за мен е като слънцето на моя роден Лангдок^[27], като любимото агънце, което овчарките окичват с избелели панделки, на което говорят, което оставят да си пасе покрай житата, а кучето никога не стряска ленивата му походка.

Бьонаси говореше прав, държеше се за гривата на коня, готов да го яхне, но продължаваше да стои до него, сякаш чувството, което го вълнуваше, изключваше резките движения.

— Е, хайде — извика той, — да вървим да я видите! Щом ви водя у нея, смятам, не е необходимо да ви обяснявам, че за мен тя е като сестра!

Когато двамата ездачи възседнаха конете, Жьонеста попита лекаря:

— Ще бъде ли нескромно, ако помоля да ми разкажете нещо за вашата Фосьоз? Измежду съдбите, които ми описахте, нейната едва ли е най-скучната.

— Господине — отвърна Бьонаси и спря коня си, — може би вие няма да споделите интереса ми към Фосьоз. Нейната участ прилича на моята: неосъществено призвание. Чувството, което изпитвам към нея, и вълнението, което ме обхваща, когато я виждам, се дължат на сходното ни положение. Веднъж отдал се на военното поприще, вие сте следвали наклонностите си или пък с течение на времето тази професия ви е харесала; иначе не бихте останали до тази възраст под тежкия хомот на военната дисциплина. Затова не бихте могли да разберете нито нещастната душа, в която непрестанно се раждат копнежи, но никога не се сбъдват, нито постоянната мъка на създание, принудено да живее извън своята естествена среда. Тези страдания са известни единствено на самите създания и на Бог, който им изпраща подобни огорчения, защото само те познават въздействуващата сила на житейските събития върху душите им. Но дори вие, преситен свидетел на толкова нещастия, предизвикани от продължителната война, не сте ли почувствували някога сърцето ви да се изпълва с тъга при вида на дърво с пожълтели листа, на вехнещо, умиращо посред пролет дърво само защото не е било посадено в благодатна за пълното му разцъфване почва? Още на двадесетгодишна възраст сърцето ми се свиваше, като гледах скръбното примирение на някое креещо растение; и досега извръщам глава при такава гледка. Моето детско страдание е било смътно предчувствие за по-късните ми мъжки страдания, нещо като привличане между настоящето и бъдещето ми, което аз инстинктивно съм предугаждал в живота на преждевременно клюмналото растение, отиващо към своя край, еднакъв и за дърветата, и за хората.

— Когато видях колко сте добър, разбрах, че сте страдали!

— Виждате, господине — продължи Бьонаси, без да отвърне на Жьонеста, — че когато говоря за Фосьоз, все едно че говоря за себе си. Фосьоз е точно такова присадено на чужда почва растение, човешко растение, непрестанно разкъсвано от скърби или дълбоки мисли, които взаимно си влияят и се множат. Това клето момиче винаги страда. При нея душата убива тялото. Можех ли да гледам хладнокръвно това слабо създание, жертва на най-голямото, но и най-пренебрегваното в нашия егоистичен свят нещастие, след като дори самият аз, каленият в страданията мъж, се изкушавам всяка вечер да захвърля товара на подобно нещастие? И може би наистина бих го захвърлил, ако не беше религиозното чувство, което притъпява мъката ми и разпръсква в душата ми сладки надежди. Дори ако всички ние не бяхме чада на един Бог, Фосьоз пак щеше да бъде моя сестра в страданието.

Бьонаси сръга коня в хълбоците и увлече напред Жьонеста, сякаш се боеше да продължава разговора в този дух.

— Господине — продължи лекарят, когато конете се изравниха, — природата е създала, ако може така да се каже, това нещастно момиче, за да страда, както е създала други жени за удоволствие. Когато виждам подобни предопределености на съдбата, не мога да не повярвам, че има и друг живот. На Фосьоз всичко й влияе: ако времето е мрачно и сиво, тя е тъжна и плаче заедно с небето; това са нейни думи. Пее заедно с птиците, успокоява се и настроението й става ведро ведно с небето, разхубавява се в хубав ден, нежният аромат е за нея безгранично удоволствие. Виждал съм я как цял ден се наслаждава на уханието, което резедата изпуска след дъждовна утрин, даряваща живот на цветята и свежест и блясък на деня; Фосьоз също бе разцъфнала заедно с природата, с всички растения. Ако времето е задушно, наелектризирано, Фосьоз има припадъци, които не минават от нищо, ляга си и се оплаква от хиляди различни болежки, без да знае какво й е; когато я разпитвам, тя ми отговаря, че костите й омекват, а плътта й сякаш се топи. През тези безжизнени часове тя усеща живота само чрез страданието. Сърцето й е вън от нея, както тя се изразява. Понякога съм заварвал горкото момиче да плаче, съзерцавайки някои пейзажи в нашите планини при залез-слънце, когато многобройни и величествени облаци се събират над позлатените върхове. „Защо плачете, дете мое?“ — питам я аз. „Не знам, господине, стоя тук, гледам глупаво нагоре и от продължителното взиране накрая загубвам представа къде съм.“ — „Но какво виждате?“ — „Не мога да ви кажа, господине.“ Колкото после и да я разпитвате през цялата вечер, няма да изкопчите нито една думица. Но ви поглежда замислено или стои така с овлажнели очи, почти безмълвна, явно вглъбена в себе си. Тя така дълбоко потъва в мислите си, че ги предава на другите; поне на мен в такъв момент ми действува като натежал от електричество облак. Един ден я притиснах с настойчивите си въпроси, исках на всяка цена да я накарам да се разприказва и й казах някои по-остри думи; и какво мислите, господине? Тя се разплака. В други моменти Фосьоз е весела, приветлива, засмяна, чевръста, остроумна; разговаря с охота, изразява нови, оригинални мисли. Тя не е в състояние да се занимава с някаква постоянна работа: когато отиваше да се труди на полето, по цели часове стоеше и се любуваше на някое цвете, на течащата вода, разглеждаше живописните чудеса под прозрачните и спокойни води на поточетата — красивите мозайки от камъчета, пръст, пясък, водни растения, мъх, кафява тиня, чиито цветове са толкова нежни, а тоновете им създават причудливи контрасти. Когато дойдох в този край, бедното момиче умираше от глад; срамуваше се да приеме чуждия хляб и прибягваше до общественото милосърдие едва когато някакво крайно силно страдание я принуждаваше. Често срамът й даваше сили и няколко дни тя работеше на полето; но бързо се изтощаваше и болест я принуждаваше да изостави започнатата работа. Едва възстановила се, тя влизаше в някое стопанство в околностите и предлагаше да се грижи за животните; но след като вещо се справяше със задачата, напускаше, без да каже защо. Навярно за нея всекидневната работа бе твърде тежък ярем, защото Фосьоз е олицетворение на независимостта и женското своенравие. Тогава тя започваше да бере трюфели или други гъби и отиваше да ги продава в Гренобъл. В града се изкушава от разни дреболийки и след като е спечелила няколко дребни монети, тя забравя бедността си, купува си панделки, дрънкулки, без да мисли за утрешния хляб. Освен това, ако някое момиче от селото хареса нейното медно кръстче, позлатеното сърчице или кадифената й панделка, тя му ги дава, щастлива, че може да достави удоволствие, защото Фосьоз живее със сърцето си. Затова ту я обичат, ту я съжаляват, ту я презират. Нещастното момиче се измъчваше от всичко — от леността си, от добротата си, от суетността си; тя е суетна, лакома, любопитна; с една дума, тя е жена, оставя се на чувствата и на вкусовете си с детинска наивност: разкажете й за някое добро дело, тя потръпва и се изчервява, сърцето й забива учестено, плаче от радост; разправете й история за крадци, ще побледнее от уплаха. Тя е самата непринуденост, най-откритата душа и най-чувствителната и честна натура, които могат да се срещнат; ако й поверите сто златни монети, ще ги зарови в някой ъгъл и ще продължава да проси прехраната си.

Гласът на Бьонаси трепна, когато изрече тези думи.

— Веднъж реших да я изпитам, господине — продължи той, — и после съжалявах за това. Нима да изпиташ човека не означава да го шпионираш или най-малкото да проявяваш недоверие към него?

Лекарят млъкна, вглъбен в съкровените си мисли, и не забеляза, че думите му притесниха неговия спътник, който, за да не издаде своето объркване, започна да оправя поводите на коня си. Бьонаси продължи:

— Бих искал да омъжа милата Фосьоз, на драго сърце бих дал една от моите ферми на някое добро момче, което ще я направи щастлива, и тя наистина би била щастлива. Да, бедното момиче ще обича децата си до полуда и всички чувства, които напират в него, биха се излели в едно-единствено, което при жената обема всички останали: в майчинството; но досега нито един мъж не й е харесал. А чувствителността й е опасна за самата нея; тя знае това и когато видя, че съм го забелязал, сподели с мен предразположението си към нервни депресии. Фосьоз е от онзи род жени, у които и най-незначителният досег предизвиква опасни трепети; затова трябва да сме й признателни за нейната сдържаност и женска гордост. Тя е недостъпна като лястовица. Ех, ако знаете, господине, каква дълбока многообразна душевност! Била е сътворена, за да бъде богата и обичана; щеше да бъде благодетелка и вярна. А сега, на двадесет и две години, тя вече изнемощява под бремето на собствената си душа и полека гасне, жертва на изострената си чувствителност, на своята твърде силна или твърде изнежена природа. Пламенна, но несподелена страст ще доведе до лудост клетата Фосьоз. След като изучих нейния темперамент, след като разбрах същността на нейните пристъпи и на трескавите й въжделения, след като бях свидетел на хармонията между нейното състояние и промените в атмосферата, след като установих, че тя се влияе от фазите на луната — факт, който внимателно проверих, аз се погрижих за нея, господине, като за създание, различно от другите, чието болнаво съществуване може да бъде разбрано единствено от мен. Както ви казах, за мен тя е агънцето с панделките. Но сега ще я видите, ето нейната къщичка.

Двамата ездачи бяха изкачили с равен ход около една трета от планината по стръмни, оградени с храсталаци пътеки. На един завой Жьонеста забеляза къщата на Фосьоз. Домът бе разположен на голям планински рид. Красива наклонена зелена полянка, приблизително три арпана, с дървета и няколко водопадчета, бе заградена от достатъчно висок зид, за да служи като ограда, но не и прекалено висок, та да закрива изгледа към околността. Тухлената къща с плосък покрив, с няколко стъпки широки стрехи, бе очарователна сред планинския пейзаж. Тя се състоеше от приземие и етаж с боядисани в зелено врата и капаци на прозорците. Къщата беше с южно изложение, но не толкова просторна, че да има други прозорци и врати освен на фасадата, чиято изрядна чистота й придаваше някаква селска кокетност. Издадените части на стрехите бяха облицовани по немската мода с боядисани в бяло дъски. Около къщата се издигаха няколко цъфнали акации и други благоуханни дървета, шипкови храсти, пълзящи растения, голям орех, пощаден от секирите, а в потоците растяха няколко плачещи върби. Зад нея имаше букова и елова гора — широк тъмен фон, на който красивата сграда ярко се открояваше. В този час на деня въздухът бе пропит от разнообразните аромати на планината и градината на Фосьоз. Чистото ведро небе бе облачно чак при хоризонта. В далечината върховете вече аленееха, обагрени от лъчите на залязващото слънце. От тази височина като на длан се виждаше цялата долина от Гренобъл чак до скалния пояс, а в подножието му се намираше езерцето, край което Жьонеста бе минал предния ден. На доста голямо разстояние над къщата се мяркаше редицата тополи, която ограждаше големия път от селото за Гренобъл. А самото село, огрявано косо от слънчевите лъчи, блестеше като диамант и от всичките му прозорци струяха отразените червени зари.

Тази гледка накара Жьонеста да спре коня си и да посочи работилниците в равнината, новото селище, къщата на Фосьоз.

— След победата при Ваграм^[28] и завръщането на Наполеон в Тюйлери^[29] през 1815 година — въздъхна той — този пейзаж ме е развълнувал най-силно. На вас, господине, дължа тази наслада, защото вие ме научихте да вкусвам красотата, която човек може да открие във всяко кътче.

— Да — усмихна се лекарят, — по-добре е да се строят градове, отколкото да се превземат.

— Ех, господине, не можете да си представите какво означава превземането на Москва и Мантуа^[30]! Нима то не носи слава на всички нас? Вие сте доблестен човек, но и Наполеон беше такъв; ако не беше Англия, вие двамата бихте се спогодили и нашият император нямаше да падне. Сега, когато е мъртъв, мога да призная, че го обичам! Освен това — огледа се офицерът — тук няма шпиони. Какъв владетел! Проникваше в душите на всички! Щеше да ви назначи в Държавния съвет, защото бе ръководител, и то велик ръководител, знаеше дори колко патрона са останали в паласките след битка. Горкият човек! Докато ми разказвахте за вашата Фосьоз, си мислех, че той, именно той умря на Света Елена^[31]. Какво ще кажете! Е, това ли бяха мястото и жилището, които можеха да удовлетворят човек, свикнал да живее с крака в стремената и задник на трон? Казват, че там се е занимавал с градинарство. По дяволите! Та той не бе създаден да сади зеле! Сега трябва да служим на Бурбоните, и то честно, господине, защото в края на краищата Франция си е Франция, както вие сам казвахте вчера.

При тези думи Жьонеста машинално слезе от коня и повтори движенията на Бьонаси, който завързваше коня си за едно дърво.

— Да не би пък да не си е у дома? — запита се лекарят, като не видя Фосьоз на прага на къщата.

Те влязоха и не завариха никого в стаята в приземието.

— Навярно е чула тропота на двата коня — усмихна се Бьонаси — и се е качила да си сложи шапчица, коланче, някакво парцалче.

Той остави Жьонеста сам и отиде да потърси Фосьоз. Военният заразглежда стаята. Стената бе облепена със сиви тапети на розички, а на пода вместо килим имаше сламена рогозка. Столовете, креслото и масата бяха от необелено дърво. Нещо като жардиниери, направени от обръчи и ракита, пълни с цветя и мъх, красяха тази стая, а на прозорците висяха бели памучни перденца с червени ресни. Върху камината имаше огледало, а между две лампи бе поставена ваза от едноцветен порцелан; до креслото стоеше табуретка от борово дърво; на масата лежаха разкроено платно, няколко готови джобчета, започнати ризи, всички принадлежности за шивачка на бельо: кошничката й, ножиците, конците, иглите. Всичко беше чисто и свежо като раковина, която морето е изхвърлило на пясъчния бряг. От другата страна на коридора, в дъното на който имаше стълбище, Жьонеста забеляза кухня. Вероятно и първият етаж също като приземния се състоеше само от две стаи.

— Не се плашете — говореше Бьонаси на Фосьоз. — Хайде, идвате ли?…

Като чу тези думи, Жьонеста бързо се върна в стаята. Скоро се появи зачервено, срамежливо и стеснително младо момиче с хубава фигура, облечено в рокля от розова батиста на ситно райе с бял нагръдник. Лицето й бе забележително единствено с известна плоскост на чертите, по което напомняше лицата на казаците и русите, които имаха твърде печална слава във Франция след разгрома през 1814 година^[32]. Наистина Фосьоз също като северняците имаше чип и дълбоко разположен нос; устата й бе голяма, а брадичката малка, ръцете й червени, краката яки, с развити стъпала като на селянките. Макар че лицето й беше изложено на вятър и слънце, то бе бледо като на попарено цвете, но тази бледност придаваше някакво своеобразие на нейната физиономия и я правеше привлекателна от пръв поглед. Сините й очи изразяваха такава нежност, движенията й бяха толкова грациозни, гласът й издаваше тъй дълбока чувствителност, че въпреки външното несъответствие на чертите с качествата, които Бьонаси бе хвалил пред офицера, той разпозна във Фосьоз своенравното и болнаво създание, измъчвано от неосъществените пориви на душата си. След като разпали в камината силен огън от брикети и сухи клони, Фосьоз седна в креслото и продължи да шие започната риза; така, външно спокойна, седеше пред очите на офицера полузасрамена, без да смее да вдигне поглед; но учестеното повдигане на гръдта й, която с красотата си порази Жьонеста, издаваше уплаха.

— Е, мило дете, напредвате ли? — попита я Бьонаси, като си играеше с разкроените парчета плат за ризи.

Фосьоз погледна срамежливо и умолително лекаря.

— Не ми се карайте, господине — отвърна тя, — днес нищо не съм шила, въпреки че вие сте ми ги поръчали, и то за хора, които много се нуждаят от тях. Но времето беше толкова хубаво! Разхождах се, събрах за вас гъби и бели трюфели, които занесох на Жакот; тя остана много доволна, защото имате гости за вечеря. Бях ужасно щастлива, че съм отгатнала това. Нещо ми подсказваше да отида да набера.

И тя отново започна да боде с иглата.

— Госпожице — обърна се към нея Жьонеста, — имате много красив дом.

— Съвсем не е мой, господине — отвърна Фосьоз и отправи на непознатия поглед, който, ако можеше, би се изчервил. — Той е на господин Бьонаси. — И тя нежно погледна лекаря.

— Вие добре знаете, дете мое — заговори той, хващайки я за ръката, — че никога няма да ви изгонят оттук.

Фосьоз рязко стана и излезе.

— Как я намирате? — обърна се докторът към офицера.

— Тя наистина е трогателна — отвърна Жьонеста. — А вие сте й подредили тук прекрасно гнезденце!

— Ами! Тапети за петнадесет или двадесет су, но добре подбрани, това е всичко. Мебелите не са нищо особено, направи ги моят кошничар, който искаше да ми засвидетелствува признателността си. Фосьоз сама уши пердетата от няколко она^[33] хасе. Нейното жилище и съвсем обикновената покъщнина ви се струват красиви, защото ги виждате в планинска къщичка, в затънтен край, където не сте очаквали, че ще попаднете на нещо хубаво и спретнато; но тайната на това изящество е в хармонията между дома и природата, която е събрала тук поточета, китка дървета, посяла е на тази поляна най-хубавите си треви, ароматни ягоди, прелестни теменужки.

— Какво ви стана? — поинтересува се Бьонаси, когато Фосьоз се върна.

— Нищо, нищо — отвърна тя, — стори ми се, че една от кокошките не се е прибрала.

Тя лъжеше, но само лекарят забеляза това и й прошепна на ухото:

— Вие сте плакали.

— Защо ми говорите такива неща пред друг човек? — запита тя.

— Госпожице — обади се Жьонеста, — грешите, като стоите тук самичка. Колкото и очарователна да е клетката ви, на вас ви трябва съпруг.

— Така е, господине — отвърна тя, — но виждате ли, аз съм бедна и с труден характер. Не ми се ще да нося ядене на нивата или да карам каруца, да усещам гнета на сиромашията над онези, които бих обичала, без да мога да я премахна, да се грижа по цял ден за децата и да кърпя дрехите на някой мъж. Господин свещеникът ми казва, че тези мисли не са християнски; знам това, но какво да направя? Някои дни предпочитам да изям парче сух хляб, отколкото да си сготвя. Защо трябва да досаждам на някой мъж с моите недостатъци? Той може би ще се претрепва, само и само да задоволява прищевките ми, а това не би било справедливо. Е, няма как, такава ми била орисията и ще трябва да си я търпя сама.

— Всъщност клетата ми Фосьоз се е родила мързелива — обади се Бьонаси — и човек трябва да я приеме такава, каквато е. Но това, което сега ви каза, означава, че все още не е обичала никого — добави той, смеейки се.

После стана и излезе за малко на поляната.

— Вие сигурно много обичате господин Бьонаси — заговори я Жьонеста.

— О, да, господине! И много други хора от кантона също като мен са готови в огъня да се хвърлят за него. Но той, който лекува другите, страда от нещо, което нищо не може да излекува. Вие сте негов приятел, нали? Може би вие знаете какво го измъчва? Кой е могъл да причини мъка на човек като него — земно олицетворение на Бога? Познавам мнозина в нашия край, които вярват, че пшеницата им расте по-добре, когато е минал сутринта край тяхната нива.

— А вие, какво мислите вие?

— Аз, господине, когато го видя… — Тя сякаш се поколеба, после добави: — Тогава през целия ден съм щастлива. — Фосьоз наведе глава и започна да шие с необичайна пъргавина.

— Е, как, разказа ли ви капитанът нещо за Наполеон? — попита лекарят, връщайки се в стаята.

— Господинът е виждал императора? — възкликна Фосьоз, като се взря в лицето на офицера със страстно любопитство.

— О, по дяволите, повече от хиляда пъти.

— Ех, колко ми се иска да чуя нещо военно.

— Утре може би ще дойдем да пием кафе с мляко при теб. И тогава ще ти разкажем нещо военно, дете мое — обеща Бьонаси, като я притегли към себе си за врата и я целуна по челото. — Знаете ли, това е моята дъщеря — добави той, като се обърна към офицера, — ако не я целуна по челото, през целия ден нещо ми липсва.

Фосьоз стисна ръката на Бьонаси и му каза тихо:

— Колко сте добър!

Те си тръгнаха, но тя ги последва, за да види как се качват на конете. Когато Жьонеста възседна коня си, тя попита шепнешком Бьонаси:

— Кой е този господин?

— Охоо! Може би съпруг за теб — отвърна лекарят, слагайки крак в стремето.

Тя остана да ги гледа как слизат по склона и когато вече минаваха отдолу, покрай градината, я видяха, покатерила се на купчина камъни, за да ги зърне още веднъж и да им кимне за последен път.

— Господине, в това момиче има нещо необикновено — обърна се Жьонеста към лекаря, когато вече бяха далеч от къщата.

— Нали? — възкликна той. — Десетки пъти съм си казвал, че от нея ще излезе очарователна съпруга, но аз не бих могъл да я обичам другояче освен като сестра или дъщеря; сърцето ми е мъртво.

— Тя има ли родители? — попита Жьонеста. — Какви са били баща й, майка й?

— О, това е дълга история — продължи Бьонаси. — Вече няма нито баща, нито майка, нито роднини. Интересувал съм се от всичко, свързано с нея, дори от произхода на името й. Фосьоз е родена в селото. Баща й, надничар от Сен Лоран дю Пон, се е казвал Фосьор, навярно съкратено от фосоайор^[34], защото от незапомнени времена тяхното семейство се занимавало с погребването на мъртвите. От това име лъха цялата печал на гробищата. По силата на един римски обичай, все още запазен тук, както и в някои други френски области, жените приемат името на мъжете си с добавка на окончание за женски род и затова момичето е било наречено Фосьоз по името на баща си. Надничарят се оженил по любов за камериерката на не знам коя си графиня, чиито земи се намират на няколко левги от селото. А тук, както изобщо на село, чувството играе много малка роля при браковете. Обикновено селяните търсят жена, за да им ражда деца, за да имат вкъщи домакиня, която да им готви, да им носи храна на полето, да им тъче платно, да шие ризи и да им кърпи дрехите. Отдавна не бе имало подобно приключение в този край, където много често младеж изоставя годеницата си заради по-богата с три или четири арпана земя. Съдбата на Фосьор и жена му не била достатъчно щастлива, че да отучи жителите на Дофине от користните им сметки. Фосьоз била красива жена, но починала при раждането на дъщеря си. Съпругът така тежко преживял тази загуба, че умрял още същата година и завещал на детето си само крехкия и естествено твърде несигурен живот. Малката била милостиво прибрана от съседка, която я отгледала до деветгодишна възраст. Но тъй като изхранването на Фосьоз се превърнало в твърде тежко бреме за тази женица, тя изпратила своята питомка да проси в сезона, когато по пътищата е най-оживено. Един ден сирачето отишло да моли за хляб в замъка на графинята, където го оставили да живее в памет на покойната му майка. Възпитавали я така, че да може един ден да стане камериерка на дъщерята на семейството, която пет години по-късно се омъжила. През цялото това време малката била жертва на всевъзможните прищевки на богатите, повечето от които са непостоянни и непоследователни в щедростта си: благодетели на настроение или по приумица — ту покровители, ту приятели, ту господари, те още повече подсилват лъжовността на и без това неестественото положение на облагодетелствуваните от тях нещастни деца, играят си с чувствата, живота или бъдещето им съвсем безгрижно, защото не гледат на тях като на хора. Отначало Фосьоз почти се сприятелила с младата наследничка; научили я да чете, да пише, а бъдещата й господарка понякога се забавлявала да й дава уроци по музика. Последователно компаньонка и камериерка, те я превърнали в непълноценно същество. Там тя придобила вкус към разкоша, към гизденето и възприела маниери, несъвместими с действителното й положение. Оттогава нещастието доста брутално преобразило душата й, но не могло напълно да премахне смътното чувство, че е предопределена за по-възвишена съдба. Един твърде пагубен за бедното момиче ден младата графиня, вече омъжена, сварила своята камериерка Фосьоз, пременена с една от балните й рокли, да танцува пред огледалото. Шестнадесетгодишното сираче било безмилостно изгонено; леността отново довела Фосьоз до мизерия, тя пак заскитала по пътищата, започнала да проси, да работи, както вече ви разказах. Често й минавала мисълта да се удави, понякога пък да се предложи на първия срещнат мъж; повечето време лежала на слънце край някой зид, тъжна, унесена, заровила глава в тревата; тогава пътниците й подхвърляли дребни монети именно защото не им искала нищо. Цяла година лежала в болницата в Анси след доста усилна жътва, когато работила единствено с надеждата, че ще умре. Трябва да я чуете как разказва за чувствата, си през този период от живота й — понякога нейните наивни признания са твърде интересни. Накрая се завърнала в селото по времето, когато бях намислил да се заселя тук. Исках да опозная морала на моите бъдещи подопечни и тогава проучих и нейния характер, който ме удиви; по-късно, след като наблюдавах и органическите й несъвършенства, реших да се погрижа за нея. Може би с течение на времето тя ще свикне с шивашкия труд, но за всеки случай съм осигурил бъдещето й.

— Много е самотна тук — обади се Жьонеста.

— Не, една от моите овчарки идва да спи при нея — отвърна лекарят. — Не забелязахте постройките на фермата ми, които се намират над нейната къща, защото са скрити в боровете. О, тя е в безопасност! Всъщност в нашата равнина няма лоши хора; ако случайно се появи някой, пращам го в армията, където от него става отличен войник.

— Горкото момиче — каза Жьонеста.

— Ами! Жителите на общината съвсем не я съжаляват — продължи Бьонаси, — напротив, те смятат, че е много щастлива; разликата между нея и другите жени е, че на тях Господ е дал сила, а на нея слабост, но те не виждат това.

В момента, когато двамата ездачи излязоха на пътя за Гренобъл, Бьонаси, който предвиждаше въздействието от неочакваната гледка, доволен спря коня си, за да се наслади на изненадата на Жьонеста. Два зелени водопада, високи по шестдесет стъпки, ограждаха, докъдето стигаше погледът, широк, изпъкнал като градинска алея път и представляваха такъв природен паметник, със създаването на който човек можеше да се гордее. Короните на неподкастрените дървета приличаха на огромни зелени палми, което именно прави италианската топола един от най-великолепните представители на растителния свят. Едната страна на пътя, вече потънала в сянка, представляваше огромна стена от черни листа; а другата, ярко осветена от залязващото слънце, което позлатяваше вейките, разкриваше пред погледа преливащите контрасти на светлосенките, предизвикани от играта на слънчевите лъчи и бриза върху тази подвижна завеса.

— Навярно тук сте много щастлив! — възкликна Жьонеста. — Всичко ви радва.

— Господине — обади се лекарят, — любовта към природата е единствената, която не измамва надеждите на човека. При нея няма разочарования. Ето, тези тополи са десетгодишни. Виждали ли сте други тополи, които толкова добре да са се хванали както моите?

— Бог е велик! — промълви военният, като се спря насред пътя, чиито край и начало не виждаше.

— Вашите думи са мехлем за душата ми! — възкликна Бьонаси. — С удоволствие слушам как повтаряте същото, което често си казвам на това място. Наистина тук като че ли витае Божи дух. Тук ние сме като две точици и чувството за нашето нищожество винаги ни кара да мислим за Бога.

Те продължиха бавно, мълчаливо, вслушвайки се в стъпките на конете, които отекваха в галерията от зеленина сякаш под сводовете на катедрала.

— Колко вълнения, за чието съществуване гражданите дори не подозират — обади се лекарят. — Усещате ли аромата, който изпускат мъзгата на тополите и смолата на мурите? Каква наслада!

— Послушайте! — извика Жьонеста. — Нека спрем. Тогава някъде отдалеч дочуха пеене.

— Жена ли е, мъж ли е или пък птичка? — попита тихо военният. — Или е гласът на този величествен пейзаж?

— От всичко по малко — отвърна лекарят, слезе от коня и го завърза за клона на една топола.

После даде знак на офицера да направи същото и да го последва. Тръгнаха бавно по пътека, оградена от двете страни с жив плет от разцъфнал глог, който пръскаше силен аромат във влажния вечерен въздух. Слънчевите лъчи заливаха пътеката и сякаш съседството на сянката, която хвърляше стената от тополи, подчертаваше още повече ослепителния им блясък. Ярките снопове къпеха в алена светлина колиба, разположена в дъното на песъчливия път. Върху сламения й покрив, обикновено кафяв като кестенова кора, с позеленели от тлъстига и мъх разкривени краища, сякаш бе нападал златен прах. В светлинната мъгла колибата едва се виждаме; но старите стени, вратата, всичко при този мимолетен блясък бе неочаквано красиво, както се случва понякога с човешкото лице под въздействието на страст, която го сгрява и обагря. В живота на открито, сред природата, се срещат подобни пленителни и мимолетни чародейства, които изтръгват от нас същите думи като на апостола, който в планината казал на Исус Христос: Да разпънем шатъра си и да останем тук.^[35] В този момент сякаш пейзажът пееше с чист и нежен глас, какъвто бе и самият той, но глас, тъжен като гаснещия на запад светлик; двусмислен образ на смъртта, божествено предупреждение, което слънцето отправя към небето, както цветята и красивите насекоми-еднодневки — към земята. В този час на деня слънчевите отблясъци са пропити с печал и песента също бе печална; всъщност това бе народна песен, песен за любов и жалба, подклаждала някога националната омраза на Франция към Англия, но Бомарше възвърна истинската й поетичност, като я пренесе на френската театрална сцена и тя зазвуча в устата на един паж, разкриващ признанията на сърцето си пред своята кръстница^[36]. Този напев бе изпълняван жално от глас, който покъртваше и разнежваше душата.

— Това е лебедова песен — каза Бьонаси. — За един век човешкото ухо може да чуе подобен глас само веднъж. Да побързаме, трябва да му попречим да пее! Това дете се убива, би било жестоко да продължаваме да го слушаме. — Жак, спри! Хайде, замълчи! — извика лекарят.

Мелодията секна. Жьонеста за миг остана неподвижен и изумен. Облак закри слънцето, пейзажът и песента едновременно замряха. Тъмнина, хлад, тишина замениха нежното великолепие на светлината, топлия полъх на въздуха и песента на детето.

— Защо не ме слушаш? — говореше Бьонаси. — Вече няма да ти давам нито оризови сладкиши, нито супа от охлюви, нито пресни фурми, нито бял хляб. Значи, искаш да умреш и да съкрушиш клетата си майка?

Жьонеста пристъпи в малък, доста чисто поддържан двор и видя петнадесетгодишно момче, слабичко като момиче, русо, но с редки косици и с румено, сякаш начервено лице. То бавно се надигна от пейка под голям жасмин и буйно нацъфтели люляци, които го обгръщаха с клоните си.

— Много добре знаеш — продължи лекарят, — че съм ти казал да си лягаш при залез-слънце, да не се излагаш на вечерния хлад и да не говориш. А ти дори се решаваш да пееш?

— Но, господин Бьонаси, тук беше топличко, а е толкова приятно да ти е топло! На мен все ми е студено. Като се почувствувах добре, без да се замислям, взех да си повтарям за развлечение: Малбру отива на война. И се заслушах в собствения си глас, защото той звучеше почти като свирчицата на вашия овчар.

— Хайде, момчето ми, повече да не правиш така, разбрахме ли се? Дай ми ръката си.

Лекарят опипа пулса му. Очите на детето бяха сини и обикновено гледаха кротко, но сега блестяха някак трескаво.

— Ами да, така си и знаех, целият си в пот — каза Бьонаси. — Майка ти няма ли я?

— Не, господине.

— Хайде, прибирай се и си легни!

Невръстният болен, последван от Бьонаси и офицера, влезе в колибата.

— Запалете свещ, капитан Блюто — помоли го лекарят, който в това време помагаше на Жак да свали грубите си парцаливи дрехи.

Когато Жьонеста освети колибата, се слиса от невероятната кльощавост на детето, което бе само кожа и кости. Бьонаси сложи малкото селянче да си легне и после почука гърдите му и се вслуша в звука; след като внимателно прецени хриповете, които се чуваха със зловещо предзнаменование от гърдите на детето, той зави Жак, отдалечи се на четири крачки, скръсти ръце и го загледа.

— Как се чувствуваш, момчето ми?

— Добре, господине.

Бьонаси приближи до леглото масичка на четири струговани крака, потърси чаша и едно шишенце върху перваза на камината и приготви някаква течност, като към чистата вода прибави от шишенцето няколко капки гъста кафява течност, внимателно отмерени на светлината на свещта, която Жьонеста му държеше.

— Майка ти много се забави.

— Господине, идва си — обади се детето, — чувам стъпките й по пътеката.

Лекарят и офицерът зачакаха, като се оглеждаха. Пред леглото имаше тюфлек от мъх, без чаршафи и завивка, върху който майката вероятно си лягаше облечена. Жьонеста посочи това легло на Бьонаси, който леко кимна, за да покаже, че и той се бе възхитил от майчината саможертва. Като чу шум от дървени обуща в двора, лекарят излезе.

— Майко Кола, ще трябва тази нощ да бдите над Жак. Ако ви каже, че се задушава, ще му дадете да пие от течността, която съм приготвил в една чаша на масата. Внимавайте всеки път да отпива по две или три глътки. Течността в чашата трябва да ви стигне за цялата нощ. В никакъв случай не пипайте шишенцето; а сега преоблечете сина си, целият е в пот.

— Днес не можах да изпера ризите му, скъпи господине, трябваше да продам конопа в Гренобъл, за да имам пари.

— Добре, ще ви изпратя ризи.

— По-зле ли е клетото ми момче? — попита жената.

— Не можем да очакваме нищо добро, майко Кола, постъпил е неразумно и е пял; но не му се карайте, не го нагрубявайте, бъдете търпелива. Ако Жак започне много да се оплаква, изпратете някоя съседка да ме повика. Сбогом.

Лекарят извика офицера и тръгна към пътеката.

— Това малко селянче е охтичаво, нали? — попита Жьонеста.

— Ех, за жалост така е — отвърна Бьонаси. — Науката не може да го спаси, освен ако не стане някакво природно чудо. Нашите преподаватели в медицинския институт в Париж често са ни говорили за явлението, на което току-що станахте свидетел. Някои болести от този род предизвикват в гласните органи изменения и за известно време болните придобиват способността да издават звуци, чието съвършенство не може да бъде достигнато от нито един виртуоз. Днес прекарахте тежък ден, господине — продължи лекарят, след като се качи на коня. — Навсякъде страдания и смърт, но навсякъде също и примирение. Хората на село умират философски, те страдат, мълчат и лягат да мрат като животни. Но да не говорим повече за смърт и да пришпорим конете. Трябва да стигнем в селото по светло, за да можете да видите новия квартал.

— О, вижте! Там нещо гори — посочи Жьонеста планината, откъдето се издигаха пламъци.

— Този огън не е опасен. Нашият варджия навярно приготвя вар. Това новосъздадено производство използува за гориво клони от дива метла.

Изведнъж се чу изстрел, Бьонаси неволно възкликна и заяви с нетърпелив жест:

— Ако е Бютифе, ще видим кой кого ще надвие.

— Стреля се оттам — посочи Жьонеста букова горичка в планината, точно над тях. — Да, да, там горе, доверете се на слуха на стария боец.

— Да побързаме! — извика Бьонаси, който се насочи по права линия към горичката и конят му полетя през ровове и поляни, сякаш участвуваше в бягане с препятствия — толкова много му се искаше да хване стрелеца на местопрестъплението.

— Човекът, когото търсите, бяга — извика му Жьонеста, който едва успяваше да го следва.

Бьонаси бързо обърна коня си, върна се назад и скоро човекът, когото търсеше, се показа на една отвесна скала, на сто стъпки над главите на двамата конници.

— Бютифе — извика Бьонаси, като видя, че онзи държи дълга пушка, — слизай!

Бютифе позна лекаря и отвърна с почтителен приятелски жест, който изразяваше пълно подчинение.

— Приемам — съгласи се Жьонеста, — че подтикнат от страх или друго силно чувство, човек може да се изкачи на върха на тази скала, но не си представям как ще слезе оттам.

— За това не се безпокоя — отвърна Бьонаси, — козите сигурно завиждат на този юначага! Сега ще видите.

Навикнал през войната да преценява присъщите на мъжете качества, офицерът се възхити на невероятната ловкост, на изящната сигурност в движенията на Бютифе, докато той слизаше по издатините на канарата, на чийто връх така смело себе изкачил. Стройното и силно тяло на ловеца грациозно запазваше равновесие във всички положения, които грапавините го принуждаваха да заеме — той така спокойно поставяше крака си на острите камъни, сякаш стъпваше върху паркет, и изглеждаше напълно сигурен, че при нужда ще може да се задържи. Служеше си с пушката като с обикновен бастун. Бютифе бе млад мъж, среден на ръст, но сух, слаб и жилав, чиято мъжествена хубост удиви Жьонеста, когато той застана близо до него. Очевидно ловецът бе от онези контрабандисти, които вършат занаята си без насилие и използуват единствено хитростта и търпението, за да мамят държавната хазна. Изсеченото му лице бе загоряло от слънцето. Светложълтите му очи блестяха като на орел, а приликата допълваше тънък нос, леко закривен на върха като клюн. Скулите му бяха покрити с мъх. Полуотворените му алени устни разкриваха ослепително бели зъби. Брадата, мустаците, дългите рижи, естествено къдрави бакенбарди, които си пускаше, още повече подчертаваха решителния и страховит израз на лицето му. Всичко в Бютифе излъчваше сила. Мускулите на ръцете му, постоянно в движение, бяха необикновено корави и изпъкнали. Гърдите му бяха широки, а очертанията на челото му подсказваха природна надареност. Изглеждаше безстрашен и непоколебим, но спокоен като свикнал да рискува живота си човек, който тъй често е изпробвал силата на тялото или на ума си във всякакви опасности, че вече е напълно уверен в себе си. Беше облечен в изпокъсана от тръни риза, на ходилата си имаше кожени подметки, привързани с ремъци от змиорка. През синия му дочен панталон, закърпен, но отново раздран, се виждаха зачервените му стройни, тънки и жилести като на елен крака.

— Това е човекът, който навремето стреля по мен — каза тихо Бьонаси на военния. — Ако сега поискам да бъда избавен от някого, той би го убил без колебание.

— Бютифе — продължи той, обръщайки се към бракониера, — мислех те наистина за човек на честта и дадох своята честна дума, защото имах твоята. Обещанието ми пред кралския прокурор в Гренобъл бе основано на клетвата ти, че повече няма да ловуваш, ще станеш порядъчен, грижлив, работен мъж. Сега стреля с пушката, а се намираш в земите на граф Лабраншоар. Ами ако неговият пазач бе чул, клетнико? За твоя радост няма да ти съставя акт, защото ще те обявят за рецидивист, а освен това нямаш право да носиш оръжие! Оставих ти пушката, тъй като разбирам твоята привързаност към оръжието.

— Хубаво оръжие — обади се офицерът, разпознавайки, че специалната ловна пушка е изработена в Сент Етиен^[37].

Контрабандистът вдигна глава, сякаш искаше да му благодари за добрите думи.

— Бютифе — продължи Бьонаси, — съвестта трябва да те гризе! Ако отново се върнеш към стария си занаят, пак ще се озовеш в парк, ограден с високи стени; тогава вече никакво покровителство не ще може да те спаси от каторгата; ще бъдеш белязан, жигосан завинаги. Още тази вечер ще ми донесеш пушката, аз ще ти я пазя.

Бютифе конвулсивно стисна цевта на оръжието си.

— Имате право, господин кмете — каза той. — Сбърках, потъпках обещанието си, куче съм аз. Пушката се полага на вас — но вземете ли ми я, вие получавате и моето наследство. Последния куршум ще изстрелям в слепоочието си! Но какво да правя! Постъпих, както желаехте, стоях си мирно и тихо през зимата; но напролет кръвта ми кипна. Не мога да обработвам земята, не ми е присърце цял живот да угоявам птици; не мога да се навеждам да прекопавам зеленчуци, нито да размахвам камшика и да карам каруца, нито пък да чеша гърба на някой кон в конюшня. Тогава какво, да умра от глад ли? Добре се чувствувам единствено там, горе — продължи той след малко, посочвайки планините. — Там съм от осем дни, видях дива коза и сега тя е — и той показа върха на скалата — на вашите услуги! Добри ми господин Бьонаси, оставете ми пушката. Слушайте, честна Бютифеска дума, ще се махна от общината и ще отида в Алпите, където ловците на диви кози няма да ми кажат нищо; напротив, ще ме приемат с радост и ще пукна там, на дъното на някой ледник. Вижте, откровено казано, предпочитам да прекарам една или две години по чукарите, без да срещна нито управници, нито митничари, нито пъдари, нито кралски прокурори, отколкото да гния сто години във вашето блато. Само за вас ще ми е мъчно, другите ми играят по нервите! Вие поне, когато сте прав, не изпотрепвате хората заради това.

— А Луиз? — попита го Бьонаси.

Бютифе се замисли.

— Момче! — обади се Жьонеста. — Научи се да четеш, да пишеш, ела в моя полк, ще яздиш кон, ще станеш карабинер. Ако един ден затръбят да оседлаваме конете за някоя малко по-порядъчна война, ще видиш, че Господ те е сътворил да живееш сред оръдията, куршумите, сраженията — и ще станеш генерал.

— Да, ако Наполеон се бе върнал — отвърна Бютифе.

— Нали знаеш нашето споразумение? — попита го лекарят. — Ти ми обеща, че при второто нарушение ще отидеш войник. Давам ти шест месеца, за да се научиш да четеш и пишеш; после ще намеря чий богаташки син да замениш в армията.

Бютифе погледна планините.

— А, не, няма да отидеш в Алпите! — възкликна Бьонаси. — Мъж като теб, човек на честта, с много качества, трябва да служи на отечеството си, да командува бригада, а не да умре, вкопчен за опашката на някоя дива коза. Съществуването, което водиш, ще те закара право на каторга. Твоите изтощителни занимания те принуждават дълго да почиваш; така постепенно ще придобиеш лентяйски навици, които напълно ще унищожат в теб всякаква склонност към ред, ще те приучат да злоупотребяваш със силата си, да станеш единствен свой съдник. Но аз искам дори против волята ти да те вкарам в правия път.

— Значи, ще трябва да пукна от скука и мъка? Задушавам се в града. Когато водя Луиз в Гренобъл, не мога да издържам повече от един ден.

— Всички ние имаме наклонности, с които трябва или да се преборим, или да ги превърнем в полезни за себеподобните ни. Но вече е късно, момчето ми, бързам, утре ще дойдеш у дома и ще ми донесеш пушката си, ще поговорим за всичко. Довиждане. Продай дивата коза в Гренобъл.

Двамата ездачи си тръгнаха.

— Това се казва истински мъж — заговори Жьонеста.

— Да, само че мъж, тръгнал по лош път — обади се Бьонаси. — Но какво да се прави? Нали го чухте. Не е ли жалко да се прахосват такива чудесни качества? Ако неприятел нахлуе във Франция, Бютифе начело на сто младежи би задържал в Мориенските планини цяла дивизия в продължение на месец, но в мирно време енергията му служи само да нарушава законите. Нужна му е някаква сила, с която да се преборва; когато не рискува живота си, Бютифе се бори с обществото, подпомага контрабандистите. Този юначага сам преминава Рона на малка лодка, за да пренесе пратка с обувки в Савоя; побягва тежко натоварен на недостъпен връх, където може да остане два дни, препитавайки се с коричка хляб. Той просто обича опасността така, както някои обичат съня. Привикнал към сладостта на прекалено силните усещания, той вече се е откъснал от обикновения живот. А аз не искам такъв човек, тръгвайки неусетно по нанадолнището, да стане разбойник и да умре на ешафода. Но, капитане, как ви се струва нашето село?

Жьонеста забеляза в далечината голям кръгъл площад с много дървета; в средата му имаше чешма, заобиколена от тополи. Площадът бе ограден от насип, върху който се издигаха три реда различни дървета: първо акации, после японски лакови дървета, а най-горе — ниски брястове.

— Тук става нашият панаир — каза Бьонаси. — А главната улица започва от двете красиви къщи, за които ви говорих — на мировия съдия и на нотариуса.

Те тръгнаха по широка, доста грижливо павирана с големи камъни улица, от двете страни на която се издигаха стотина нови къщи, почти всичките отделени една от друга с градини. В дъното се очертаваше красивият портал на църквата. По средата, напречно на улицата, бяха прокарани две нови улици и там вече се издигаха няколко къщи. Кметството, разположено на църковния площад, се намираше срещу дома на свещеника. Докато Бьонаси вървеше, жени, деца, мъже, чийто работен ден бе завършил, щом го зърнеха, веднага излизаха пред вратите си; едни му сваляха шапка, други го поздравяваха, дечицата викаха и скачаха около коня му, сякаш добротата на това животно им бе известна също както и добротата на неговия господар. Всички изразяваха сдържана радост, някак свенлива, но заразителна, каквито са дълбоките чувства. Виждайки какъв прием оказват жителите на лекаря, Жьонеста си помисли, че предния ден Бьонаси твърде скромно му бе описал обичта на хората от кантона. Това наистина бе най-сладката власт — властта, чиито титли са изписани в сърцата на поданиците, с една дума, най-истинското господство. Колкото и могъща да е славата или властта на даден човек, много скоро душата му започва да оценява правилно чувствата, които пробужда всяко негово действие, и проумява действителното си нищожество, когато установява, че неговата господарска воля нищо не променя, не носи нищо ново, нищо велико. Дори и да владеят цялата земя, кралете, както и всички смъртни, са обречени да живеят в ограничен кръг, на чиито закони се подчиняват, и тяхното щастие зависи от личните им възприятия. А Бьонаси срещаше у всеки в кантона само послушание и приятелско разположение.

Бележки

[1] Анжу — провинция в Западна Франция. ↑

[2] Връзка — френската дума за религия е religion, което идва от глагола relier — свързвам, а съществителното връзка е „lien“. ↑

[3] Планините на Лионе — намират се в Югоизточна Франция.

Рона — най-пълноводната френска река, извираща от Швейцария, но голямата й част (522 км) преминава през цяла Източна Франция и се влива в Средиземно море. ↑

[4] Вовнарг, Люк дьо Клапие, маркиз дьо (1715–1744) — бил е на военна служба, но на 28 години излиза в оставка и се посвещава на въпросите на морала. Написал е няколко произведения на тази тема. ↑

[5] Шамфор — прозвище на Себастиан Рош Никола (1740–1704), литератор, моралист и изключително остроумен човек. В неговата книга „Мисли, максими и анекдоти“ наистина има такава история, без обаче да се споменава Вовнарг. ↑

[6] Моравските братя — християнска секта, възникнала сред хусистите в Чехия около средата на XIV век, проповядваща нравствено усъвършенствуване чрез скромен трудов живот. В средата на XV век се оттеглят към границите на Силезия и Моравия.

Лоларди — последователи на английския проповедник Уолтър Лолард (XIII-XIV в.). Отричали съществуващата църква и духовенството. Поддържали исканията на плебейските маси за социално равенство. Тяхната ерес се разпространила в Бохемия през XIV в., а през XVI в. — в Германия и Холандия.

Очевидно по този въпрос Балзак не е съвсем наясно. По всичко изглежда, че той бърка двете секти, а и никоя от тях не е била разпространена в Унгария. ↑

[7] Бос — плодородна равнина в Парижкия басейн с добре развито земеделие. Особено добре вирее пшеницата. По аналогия с тази област Бьонаси назовава така въпросния кът от общината. ↑

[8] … голямата мобилизация през 1792 г. — обявена от революционното правителство за отпор на чуждестранната интервенция след свалянето на Луи XIV. ↑

[9] Амиен — град във Франция, северно от Париж. Там на 25 март 1802 г. в резултат на победите на френската армия в Италия и Германия е бил сключен мирният договор между Франция, Испания, Англия и Португалия. ↑

[10] Империята — става дума за управлението на френското правителство, назначено от Наполеон през 1804 година. То просъществувало до 1814 г., когато императорът е принуден да абдикира. През 1815 г. е възстановено, но само за 100 дни. ↑

[11] Березина — река в Беларус, приток на Днепър. Мостът е построен в лютия ноемврийски студ на 1812 г., за да се осигури отстъплението на Наполеоновата армия. ↑

[12] … е жив само Гондрен — всъщност мостоваците са били 400, от които само двама са останали живи. ↑

[13] Вилна — или Вилно, стари названия на Вилнюс, столицата на Литва. ↑

[14] Бурбоните — династия, водеща началото си от X в., дала на Франция и Испания много крале и висши сановници. ↑

[15] Тоаз — стара френска мярка за дължина, равна на 1,949 метра. ↑

[16] Олдърмен — общински съветник в Англия. Балзак го взима като тип на почтения и миролюбив англичанин. ↑

[17] Валутина — победа на маршал Ней над руската армия на 19 август 1812 г. ↑

[18] Малкия капрал (ефрейтор) — такъв прякор са измислили войниците на Наполеон поради ниския му ръст. ↑

[19] Двадесет и девети бюлетин — поредният бюлетин за действията на армията, издаден от Наполеон на 3 декември 1812 г. В него се говори за изключителните трудности при отстъплението в големия мраз, почти без артилерия, без снаряди и без кавалерия поради липсата на коне. ↑

[20] Дофин — до Френската буржоазна революция титла на първородния син на краля, наследник на короната. ↑

[21] … онзи — има се предвид Наполеон. ↑

[22] Жюно, Жан-Анлош, дук дьо Арбантес (1771–1813) — френски генерал, адютант на Наполеон в Италия, генерал в Египет, ръководил войските в Португалия. Участвувал и в руския поход през 1812 г., но заболял душевно и се самоубил.

Нарбон, Луи граф Нарбон Лара (1755–1813) — служил в кралската армия. В началото на революцията се присъединил към нея, но после бил обвинен в симпатии към Луи XIV и избягал в чужбина. При Наполеон се върнал и изпълнявал различни дипломатически мисии. ↑

[23] Бурия — 1. Тръба за свирене. 2. Кюнец. — Бел. NomaD. ↑

[24] Вюртембергски — жител на Вюртемберг, някогашна провинция в Югозападна Германия. ↑

[25] Gehe mir aus dem Gesicht, oder ich schlag dich tadit (нем.) — „Махни се от очите ми или ще те убия!“ Жьонеста повтаря същото изречение на неправилен немски език. ↑

[26] Атласки планини — планински масив в Северна Африка. По-голямата му част се намира в Мароко, останалата — в Алжир. ↑

[27] Лангдок — област в Южна Франция, която има излаз на Средиземно море. ↑

[28] Ваграм — село в Австрия, североизточно от Виена, където на 6 юли 1809 г. Наполеон побеждава ерцхерцог Карл Хабсбургски — генерал от австрийската армия. ↑

[29] Тюйлери — някога кралски дворец в Париж, напълно разрушен през 1882 година. Сега на негово място се намира паркът Тюйлери. ↑

[30] Превземането на Мантуа — една от блестящите изяви на Наполеон по време на кампанията в Италия. Остатъците от разбитите край различни селища австрийски войски успяват да се укрепят в Мантуа, но в крайна сметка се предават на Наполеон. ↑

[31] Света Елена — остров, разположен в южната част на Атлантическия океан, английска колония. Там е бил заточен Наполеон от 1815 г. до смъртта му през 1821 г. ↑

[32] Разгрома през 1814 година — т.е., когато войските на Свещения съюз окупирали Франция и завзели Париж. В техните редици имало и руски казаци. ↑

[33] Он — стара френска мярка за дължина, равна в Париж на около 1,188 метра. ↑

[34] Фосоайор (fossoyeur) — на френски означава гробар. ↑

[35] Да разпънем шатъра си и да останем тук — Евангелие от Матея, книга VII, 4. ↑

[36] … един паж… своята кръстница — от комедията на Бомарше „Сватбата на Фигаро“. ↑

[37] Специална ловна пушка от Сент Етиен — става дума за едноцевно, дълго и тежко ловно оръжие с голям калибър. Сент Етиен е град близо до Париж, който и сега е център на френското оръжейно производство. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Оноре дьо Балзак Селският лекар [0] (2)

Метаданни

Данни

Избрани творби в 10 тома. Том 7

Информация

История

Сваляне / Връзки

2. През поля и хълмове

Оноре дьо Балзак
Селският лекар ^[0] (2)