В една прекрасна пролетна утрин на 1829 година някакъв мъж наоколо петдесет години яздеше по един планински път, водещ към неголямо селище близо до Гранд Шартрьоз^[2]. Селището е център на гъсто населен кантон, разположен в дълга, тясна долина. Поток с каменисто, често пресъхнало корито, но тогава препълнено поради топенето на снеговете, напоява притиснатата между две планински вериги долина, над която от всички страни се извисяват острите зъбери на Савоя и Дофине^[3]. При все че гледките, които се разкриват между двете Мориенски вериги^[4], са нещо обичайно и познато, кантонът, през който минаваше непознатият пътник, предлага причудливи земни форми и светлинни ефекти, каквито напразно бихте търсили по други места. Долината неочаквано се разширява и разкрива пред погледа ту неравен зелен килим, свеж и приятен за окото през всички годишни времена поради постоянно оросяващите го планински потоци, ту скромната живописна постройка на някоя дъскорезница — виждат се запасите й от дълги обелени борови стволове и водата, отклонявана от потока по големите квадратни дървени улеи, през чиито тесни процепи тя се процежда и образува пелена от тънки струйки. Тук-там се забелязват колиби сред градини с цъфнали овошки, които навяват мисли за отрудената бедност на техните стопани. По-нататък се издигат къщи с червени покриви от кръгли, плоски като рибешки люспи керемиди, които пък говорят за благополучие, постигнато с дългогодишен труд. Над вратата на всяка къща виси кошница, в която съхнат различни сиренета. Навсякъде по плетовете и оградите също като в Италия се увиват лози, заплетени в малки брястове, с чиито листа хранят добитъка. На места своенравната природа дотолкова е доближила хълмовете, че няма място нито за фабрики, нито за ниви, нито за колиби. Двете високи гранитни стени, разделени единствено от бучащия по праговете поток, са покрити с черни борове и буки, високи по сто стъпки^[5]. Всички тези стройни дървета с разнообразни корони и стволове, тук-там странно прошарени от мъх, образуват величествени колонади, отделени от долната и горната част на пътя с неравен жив плет от къпини, калини, чемшир и шипкови храсти. Този ден силните аромати на храстите се смесваха с благоуханието на дивата планинска природа, с упоителния дъх на младите филизи на лиственицата, тополите и смолистите борове. Няколко облака се плъзгаха край канарите и ту забулваха, ту откриваха сивкавите върхове, безплътни като мъглите, които разкъсваха на пухкави парцали. Природата на този край се менеше всеки миг, изменяше се и небесният светлик. Планините променяха цветовете си, склоновете — нюансите, а долчинките — формата си: повтарящи се гледки, които благодарение на някой неочакван контраст — проблясващ между стволовете на дърветата слънчев лъч, тучна полянка или сипей, се превръщаха в очарователни картини сред безмълвието в сезона, когато всичко е младо, а слънцето възпламенява чистото, синьо небе. С една дума, това бе прекрасен край, това бе Франция!

Високият пътник бе облечен в синя дреха, изчеткана със същата грижа, с каквато, изглежда, се отнасяше всяка сутрин към гладкия косъм на коня, който яздеше изправен, сраснал се с него като стар кавалерийски офицер. Макар черната му вратовръзка, фините кожени ръкавици, пистолетите, издуващи кобурите на седлото, и здраво закрепеният на задницата на коня куфар да не издаваха, че е военен, то загорялото му, с белези от дребна шарка, но правилно и безгрижно лице, решителните му движения, увереният поглед, напетата стойка разкриваха полкови навици, от които един войник не може да се освободи никога, дори и след като се е върнал към цивилния живот. Всеки друг на негово място би се възхитил от красотите на планинската природа, особено приветлива там, където се слива с просторните полета на Франция; но офицерът, навярно обиколил земите, в които, понесена от вихъра на Наполеоновите войни, се озоваваше френската армия, се наслаждаваше на пейзажа и ни най-малко не изглеждаше учуден от честите хрумвания на природата. Удивлението е чувство, което Наполеон като че ли изкорени от душите на своите войници. Затова спокойствието, изписано на лицето, е сигурен признак, по който могат да бъдат разпознати войниците, воювали под краткотрайните, но безсмъртни орли^[6] на великия император.

Този мъж наистина бе от военните, които днес все по-рядко се срещат, пощадени от снарядите, ако и да са пребродили всички бойни полета, където е командувал Наполеон. Животът му не бе забележителен с нищо. Беше се сражавал като прост войник, изпълнявайки предано дълга си и денем и нощем, независимо дали е близо или далеч от главнокомандуващия, без нито веднъж да замахне със сабята си напразно и неспособен да удари по-силно, отколкото е необходимо. На ревера си носеше розетката на „Почетният легион“, защото след битката при Москва^[7] неговият полк единодушно го посочи като най-достоен да получи ордена в този велик ден. Той беше от онези рядко срещани хора, външно сурови, а всъщност стеснителни, живеещи в мир със съвестта си, за които дори само мисълта да молят за каквото и да било бе унизителна. Затова и повишаването му в чин ставаше бавно според мудните правила на прослужените години. През 1802 година бе произведен младши лейтенант, а през 1829 година бе стигнал едва до ескадронен командир въпреки посивелите си мустаци; но животът му бе толкова неопетнен, че всеки военнослужещ, бил той дори генерал, неволно се обръщаше към него винаги с уважение — безспорно предимство, което неговите началници, изглежда, не можеха да му простят. Но пък за сметка на това обикновените войници изпитваха донякъде чувството, което децата изпитват към добрата майка, защото той умееше да бъде с тях и снизходителен, и строг. Някога войник като тях, той добре познаваше скръбните радости и радостните скърби, простимите или наказуемите простъпки на войниците, които винаги наричаше моите деца, и им разрешаваше, когато бяха на поход, да си взимат продукти или фураж от богатите. А що се отнася до личния му живот, за него се пазеше пълно мълчание. Като почти всички военни от онова време той беше видял света само през пушека на топовете или в моментите на затишие, толкова редки през европейската война, водена от императора. Дали някога бе мислил за брак, или не? Въпросът оставаше без отговор. Макар да не се съмняваха в успехите на командира Жьонеста сред жените при местенията от град на град, от страна в страна, когато е присъствувал на празненствата, организирани от полковете или в тяхна чест, никой не можеше да каже нищо сигурно по този въпрос. Без да бъде лицемерно добродетелен, без да отказва да участвува в гуляите, без да обижда военните нрави, той или мълчеше, или отвръщаше със смях, когато го питаха за любовните му приключения. При думите: „А вие, командире?“, отправени му от някой офицер, след като са си пийнали, той отвръщаше: „Да пием, господа!“

Напомнящ Баяр^[8], но без неговата шумна слава, у господин Пиер-Жозеф Жьонеста нямаше нищо поетично, нито пък романтично, с една дума, той бе съвсем обикновена личност, която не блестеше с нищо особено. Обличаше се като заможен човек. Въпреки че единственото му богатство беше заплатата, а пенсията — единственото му бъдеще, подобно на изпечените търговци, чийто дългогодишен опит в бедите граничи с твърдоглавие, този ескадронен командир винаги имаше да получава заплатата си за две години и никога не изхарчваше месечните си възнаграждения. Хазартът не го влечеше и когато някой от компанията поискаше в негово присъствие да влезе нов играч или да се покачи залогът на екарте^[9], Жьонеста навеждаше глава и гледаше ботуша си. Не си позволяваше никакви разточителства, но и никога не се лишаваше от необходими за всекидневието неща. Неговите униформи издържаха по-дълго, отколкото на останалите полкови офицери, благодарение на непрестанните, станали механични грижи, каквито мизерните доходи обикновено налагат. Може би биха го упрекнали в скъперничество, ако не развързваше напълно безкористно, дружески и без колебание кесията си, за да услужи на някой лекомислен младеж, разорил се при игра на карти или от друго някое неблагоразумие. Изглежда, навремето самият той бе изгубил големи суми на комар, защото бе много тактичен, когато даваше назаем. Не смяташе, че има право да се меси в работите на своя длъжник и никога не му споменаваше за дълговете. Дете на армията, сам на света, за него армията бе отечеството, полкът — семейството. Затова и другарите му рядко се питаха за подбудите на тази добросъвестна пестеливост, приписваха я на съвсем естественото желание да си осигури спокойни старини. Когато предстоеше да му бъде присвоено званието подполковник от кавалерията, можеше да се предположи, че целта му е да се оттегли някъде на село с пенсията и нашивките на полковник. След акция, когато младите офицери разговаряха за Жьонеста, те го причисляваха към хората, които в колежа са били отличници, а после цял живот си остават изпълнители, честни, без увлечения и стремежи, полезни и блудкави като белия хляб; но сериозните хора го преценяваха по съвсем друг начин. Нерядко някой поглед или многозначителен израз, каквито са често словата на саможивеца, разкриваха у този човек душевни бури. При внимателно вглеждане ведрото му чело издаваше силен характер, способен да потисне страстите, да ги погребе дълбоко в душата — способност, скъпо заплатена и придобита от всекидневните опасности и неочакваните нещастия на войната. Новопостъпил в полка син на пер^[10] на Франция се бе изразил един ден за Жьонеста, че би могъл да бъде най-съвестният свещеник или най-честният бакалин. „Добавете: и най-лошият ласкател сред маркизите!“ — обадил се Жьонеста, измервайки с поглед младия фукльо, който си мислел, че командирът му не го чува. Всички се разсмели, тъй като бащата на младия лейтенант бил ласкател на всички режими, лесноприспособим човек, свикнал да изплува при всички революции, и синът приличал на бащата. Във френската армия се срещаха личности като Жьонеста, величествени в битката, превръщащи се в обикновени хора след сражението, безразлични към славата и пренебрегващи опасностите. Може би такива характери се срещат много по-често, отколкото нашите собствени слабости ни позволяват да предполагаме. Но въпреки това другарите на Жьонеста се лъжеха, смятайки го за идеален. Мнителен, склонен лесно да избухва, докачлив в спор, той често искаше да се наложи дори когато не бе прав, и беше изтъкан от национални предразсъдъци. От войнишкия живот бе запазил слабостта си към хубавото вино. Когато си тръгваше от някое пиршество в парадната си униформа, изглеждаше сериозен, вглъбен, но с никого не искаше да сподели мислите си. Наистина Жьонеста добре познаваше нравите на висшето общество и законите на учтивостта, които за него бяха като заповед, изпълнявана с войнишка изрядност. Беше природно интелигентен, здравомислещ, добре запознат с военната тактика, маневрирането, теорията на фехтуването на кон и особеностите на ветеринарното изкуство, но образованието му бе невероятно занемарено. Знаеше смътно, че Цезар е бил консул или римски император, Александър — грък или македонец: би се съгласил с която националност или качество му посочите, без да спори. Затова в разговорите на историческа или научна тема ставаше сериозен и участвуваше само с одобрителни кимвания, като вглъбен човек, достигнал до откровенията на пиронизма^[11]. Когато в бюлетина до Великата армия^[12], господарка на Виена, писан на 13 май 1809 година в Шонбрун^[13], Наполеон съобщава, че също като Медея, австрийските принцове със собствените си ръце удушиха своите деца^[14], Жьонеста, който наскоро бе произведен капитан, за да не подрони авторитета на чина си, не попита коя е тази Медея. Довери се на гениалността на Наполеон, убеден, че императорът говори на Великата армия и на австрийския двор само официални неща; той си помисли, че Медея е някоя ерцхерцогиня със съмнително поведение. Но все пак, тъй като мисълта можеше да се отнася до военното изкуство, той бе неспокоен за значението на тази Медея от бюлетина до деня, в който госпожица Рокур^[15] възкреси на сцената Медея^[16]. След като прочете афиша, капитанът не пропусна още същата вечер да отиде в Театр Франсе^[17], за да види прочутата актриса в ролята на митологичната героиня, за която се осведоми от съседите си. Така или иначе, един мъж, обикновен войник, който е имал волята и енергията да се научи да чете, да пише и да смята, добре съзнаваше, че щом е капитан, трябва да се образова. И оттогава той жадно четеше романи и нови книги, от които получи половинчати знания, обаче добре се възползуваше от тях. В своята признателност към учителите си Жьонеста дори стигна дотам да поеме защитата на Пиго-Льобрьон^[18], като заявяваше, че намира книгите му за поучителни и често — за задълбочени.

И така, този офицер, който благодарение на придобитата си предпазливост не предприемаше никакво безполезно начинание, бе тръгнал от Гренобъл и се движеше по посока на Гранд Шартрьоз, след като предния ден бе получил от своя командир, полковника, осемдневен отпуск. Жьонеста нямаше намерение да изминава голямо разстояние без почивка, но заблуждаван всеки път от неверните обяснения на селяните, които разпитваше, реши за всеки случай да не продължава, без да е сложил нещо в уста. Въпреки че вероятността да завари някоя селянка в дома й, когато полските работи са в разгара си, бе малка, той все пак спря пред няколко колиби, които образуваха нещо като неправилно квадратно площадче, отворено за всеки минувач. Земята пред тази семейна територия бе добре утъпкана и преметена, но на места прорязана от вади за оборски тор. Покрай напуканите стени бе избуяла висока трева, растяха трендафил и бръшлян. В началото на този селски кръстопът имаше мизерен храст френско грозде, върху който бяха проснати да съхнат парцаливи дрехи. Първият обитател, когото Жьонеста срещна, бе едно прасе, което се въргаляше в сламата и при шума от стъпките на коня изгрухтя, вдигна глава и изплаши голямата черна котка. Неочаквано се появи млада селянка с голям вързоп билки на главата, следвана на разстояние от четирима дрипави, но наперени малчугани, шумни, с дръзки очи, красиви, загорели, истински дяволчета, които приличаха на ангелчета. Слънцето сияеше и сякаш пречистваше всичко — въздуха, колибите, вадите с тор и раздърпаната детска групичка.

Военният попита дали може да получи чаша мляко. Вместо отговор селянката нададе дрезгав вик. Ненадейно на прага на една от колибите се появи стара жена. Младата селянка влезе в обора, но преди това посочи на Жьонеста старицата. Той тръгна към нея, като държеше здраво коня и внимаваше да не нарани децата, които вече се мотаеха в краката му. Повтори молбата си, която жената категорично отказа да удовлетвори. Не искала, казваше, да обере каймака от гърнетата с мляко, от което трябвало да се прави масло. Офицерът отвърна, че добре ще заплати щетите, завърза коня си за гредата на една врата и влезе в колибата. Четирите деца изглеждаха на една и съща възраст и това странно обстоятелство удиви командира. Имаше още едно дете — пето, което почти бе увиснало на фустата на старата жена — слабичко, бледо, болнаво, то навярно изискваше най-големи грижи. Явно бе любимецът, най-малката рожба.

Жьонеста седна до висока студена камина, на която бе закачена Богородица от рисуван гипс, държаща в ръцете си младенеца. Възвишен символ! Голата земя служеше за под на къщата. С течение на времето грижливо утъпканата пръст бе станала неравна и макар да бе чиста, приличаше на пъпчива портокалова кора, гледана през лупа. Над огнището бяха закачени дървена обувка, пълна със сол, тиган и котле. Дъното на стаята бе изцяло запълнено от легло с колони, украсено в горната част с поръбена по края хоризонтална завеска. Освен това имаше трикраки столчета, направени от пръчки, забити в обикновена букова дъска, ракла за хляб, голям дървен черпак за вода, кофа и гърнета за млякото, върху раклата — чекрък, няколко цедилки за сирене, опушени стени, проядена от червеи врата с висок праг и прозирки между дъските; това бяха мебелите и украсата на този беден дом.

А ето на каква драма стана свидетел офицерът, който се забавляваше да удря по пода с нагайката си, без да подозира какво щеше да се разиграе пред очите му. Когато старата жена, следвана от келявия изтърсак, излезе от стаята, за да отиде до избата с мляко, четирите деца, след като проучиха най-подробно военния, почнаха да гонят прасето. Животното, с което те обикновено играеха, бе застанало на прага; дечурлигата се спуснаха към него така настървено и започнаха да го шляпат тъй яко, че то бе принудено бързо да избяга. След като неприятелят бе прогонен, децата се нахвърлиха върху една врата и под техния натиск езичето на износената ключалка поддаде. После се втурнаха в нещо като килер и командирът, който се забавляваше от тази сцена, ги видя как ръфат сушени сливи. В този момент влезе старата жена с лице като пергамент, облечена в мръсни дрипи, понесла гърненце мляко за госта. „Ах, негодници!“ — извика тя. После сграбчи всяко дете за ръката и го вкара обратно в стаята, без да му отнеме сливите, като грижливо затвори вратата на склада на изобилието. „Тук стойте, миличките ми, бъдете послушни. Ако не си отварям очите, тези проклетници ще изядат всичките сливи!“ — обърна се тя към Жьонеста.

После жената седна на трикрако столче, примъкна най-малкото между краката си и започна да го реши, миейки главата му с женска сръчност и майчинска грижовност. Четиримата малки крадци — едните седнали, другите прави, облегнати на леглото или раклата, сополиви и мръсни, ала здрави, мълчаливо гризяха своите сливи и гледаха чужденеца лукаво и присмехулно.

— Тези деца ваши ли са? — попита военният старата жена.

— О, не, господине, това са деца от сиропиталището. Дават ми три франка месечно и либра^[19] сапун за всяко дете.

— Но, стрино, те сигурно ви струват двойно повече.

— Да, господине, така ни казва и господин Бьонаси; но щом други вземат деца за същата цена, значи, трябва и аз като другите. И пак не дават деца на всеки, който поиска! Бая зор е, докато ги получиш. Дори даром да им даваме млякото, то и без това нищо не ни струва. Пък и, господине, три франка не са малко. Това прави петнайсет франка, които ти идват наготово, без да смятам петте либри сапун. А знаете ли колко трябва да се блъскаш, за да изкараш десет су^[20] на ден в нашите кантони!

— А имате ли земя? — попита командирът.

— Не, господине. Имах, когато мъжът ми беше жив. Но след смъртта му толкова се намъчих, че се принудих да я продам.

— Ами тогава как успявате да приключите годината без дългове, като единственото ви занимание е да храните, перете и гледате децата за две су на ден? — запита Жьонеста.

— Ех, скъпи ми господине, на Свети Силвестър^[21] съвсем не сме без дългове — отвърна старата жена, като продължаваше да реши малкия. — Какво да се прави, Бог не се гневи. Имам две крави. Освен това по жътва паберкуваме^[22], зимата събираме дърва, а вечер предем. Ох, дано само не се случва като миналогодишната зима. За брашното дължа седемдесет и пет франка на воденичаря. Слава богу, че е воденичарят на господин Бьонаси. А господин Бьонаси, това се казва истински приятел на бедните! Никога не е поискал дължимото му се от никого, няма от нас да започне я. Пък и нашата крава роди, което ще ни помогне поне малко да се издължим.

Четирите сирачета, които познаваха човешката грижовност единствено от обичта на тази стара селянка, вече бяха изяли сливите. Те се възползуваха от вниманието, с което майка им гледаше офицера, докато разказваше, и се събраха в стегната редица, за да натиснат вратата и резето, което ги делеше от вкусната купчина сливи, да отскочи. Тръгнаха не както френските войници вървят в атака, а мълчаливи като немците, подтиквани от непресторена и животинска лакомия.

— Ах, дяволи недни, няма ли да престанете най-сетне?

Старата жена стана, хвана най-силния от четиримата, леко го плесна по задника и го изхвърли навън. Той не заплака, а другите останаха като заковани.

— Доста грижи ви създават.

— О, не, господине, просто надушват сливите, миличките ми. Ако ги оставя за малко сами, ще им се подуят коремите.

— Обичате ли ги?

При този въпрос старицата вдигна глава, погледна войника леко насмешливо и отвърна:

— Дали ги обичам! Вече съм върнала три — добави тя и въздъхна, — гледам ги само до шестгодишна възраст.

— А свое дете нямате ли?

— Почина.

— На колко сте години? — попита Жьонеста, за да заличи въздействието на предишния си въпрос.

— На тридесет и осем, господине. Догодина на Свети Йоан ще станат две години, откак почина мъжът ми.

Тя приключи с обличането на болнавото дете, което сякаш й благодари с посърнал, нежен поглед.

„Какъв живот на саможертва и труд!“ — помисли си конникът.

Под този покрив, достоен за яслата, в която се е родил Исус Христос, весело и скромно се изпълняваха най-тежките задължения на майчинството. Какви благородни души, предадени на пълно забвение! Какво богатство и каква бедност! Войниците най-добре от всички могат да оценят какво величие се крие в добротата, обута в дървени обуща, и в Евангелието в дрипи. На други места човек може да види Библията подвързана с бродирани моаре, атлаз или сатен, с изпъстрен с плетеници и рисунки текст; обаче тук, в тази къща, витаеше духът на свещеното слово. Просто беше невъзможно човек да не повярва в Божията намеса, като виждаше тази жена, станала майка така, както Исус Христос стана човек, и която паберкуваше, страдаше, задлъжняваше заради някакви изоставени деца, объркваше сметките си и не искаше да си признае, че с това майчинство се разорява. Наблюдавайки тази жена, човек неволно можеше да допусне, че съществува негласно разбирателство между добрите люде на земята и висшите сили там горе; затова командирът Жьонеста я погледна и поклати глава.

— Господин Бьонаси добър лекар ли е? — попита той след малко.

— Не знам, драги ми господине, но лекува болните даром.

— По всичко изглежда — каза на себе си военният, — че този мъж действително е човек.

— О, да, господине, и то добър човек! Затова тук всеки го споменава в молитвите си и сутрин, и вечер!

— Майко, това е за вас. — Жьонеста й подаде няколко монети. — А ето и за децата — и добави едно екю^[23]. Има ли още много път до дома на господин Бьонаси? — попита той, яхнал коня.

— О, не, скъпи господине, най-много една левга^[24].

Командирът тръгна, убеден, че има поне още две левги. Но скоро зад редките дървета забеляза първите къщи, а после и покривите на селището, скупчени около островърха камбанария от плочи, закрепени по ъглите на постройката с тенекиени пластинки, които блестяха на слънцето. Този оригинален покрив е доказателство за близостта на Савоя, където често се среща. На това място долината се разширява. Няколко къщи, кокетно накацали в малката равнина или покрай водопада, оживяват този добре обработван край, укрепен от всички страни с планини и сякаш без видим излаз. Малко по-далеч от селището, издигнато посред южния планински склон, на една улица с брястове Жьонеста спря коня пред група деца и ги попита за къщата на господин Бьонаси. Децата първо се спогледаха, а после започнаха да оглеждат пришълеца така, както децата гледат всяко ново нещо: колкото деца — толкова различни физиономии, изразяващи почуда, толкова различни чувства и мисли. После най-дръзкото и най-засмяно хлапе от групата, с живи очи и изцапани боси крака, повтори, както правят децата: „Къщата на господин Бьонаси ли? — И добави: — Ще ви заведа.“ Хлапето тръгна пред коня отчасти за да си придаде важност, придружавайки непознатия, но и от типичната за децата услужливост или пък подтиквано от неудържимата вътрешна необходимост от движение, която на тази възраст направлява духа и тялото. Офицерът премина по цялата главна камениста и криволичеща улица, от двете страни на която се издигаха къщи, строени според приумиците на техните собственици. На едно място насред улицата се вдаваше пекарна, на друго я препречваше островръх дом, а пресичащото я планинско поточе бе оставило тук-там локви. Жьонеста забеляза няколко покрива от почернели дъсчици, много повече бяха сламените, имаше няколко къщи, покрити с керемиди, а седем или осем с етернитови плочи — навярно това бяха къщите на свещеника, на мировия съдия и на местните буржоа. Във всичко се чувствуваше безгрижие, сякаш отвъд селото не съществуваше друга земя и то като че ли никъде не свършваше и с нищо не бе свързано. Жителите му образуваха едно останало настрана от социалното развитие семейство, което само бирникът и незабележими нишки приобщаваха към останалия свят. След няколко крачки Жьонеста видя по билото на склона над селото широка улица. Навярно имаше старо и ново селище. И наистина, на едно място, откъдето се разкриваше простор за погледа, офицерът забави хода на коня и можа хубаво да разгледа солидните постройки, чиито нови покриви освежаваха старото село. От тези нови къщи покрай улица с млади дървета Жьонеста дочу песните, които пеят работниците, когато се трудят, шумовете от работилниците, стърженето на големи пили, тракането на чукове, грохота на различни производства. Той забеляза тънкия дим, който се виеше от комините на къщите, и по-гъстия пушек от огнищата на коларя, на ключаря, на ковача. А в края на селото, накъдето го водеше момчето, Жьонеста видя разпръснати ферми, добре обработени ниви, отлично поддържани насаждения, сякаш бе кътче от Бри^[25], сгушено в голяма чупка на местността, чието съществуване между селището и планините, с които завършва този край, не би могъл на пръв поглед да предположи.

Скоро детето спря.

— Ето вратата на неговата къща — каза то.

Офицерът слезе от коня и наниза юздата на ръката си. После, смятайки, че всяко усилие изисква възнаграждение, извади няколко гроша от джоба на жилетката си и ги подаде на детето, което ги взе учудено, ококори очи, без да благодари, и остана да наблюдава какво ще прави военният.

„По тези места цивилизацията не е много напреднала, трудът е на почит и просията все още не е проникнала“ — помисли си Жьонеста.

По-скоро от любопитство, отколкото от някакъв действителен интерес, водачът на военния се облегна върху ограждащата двора на къщата стена, висока до лакътя, в която от двете страни на порталните колони бе вградена почерняла дървена решетка.

Вратата, някога боядисана в сиво, в долната си част бе от плътно дърво, а в горната завършваше с жълти пречки, издялкани на края като върхове на копия. Краищата на украсяващите я олющени пречки описваха полумесец над всяко крило на вратата, която, като се затвори, образува огромна борова шишарка. Тази порта, разядена от червеите, с петна от мъх, е почти напълно разрушена от въздействието на слънцето и дъждовете. Увенчани от няколко саморасли алое и пълзящи растения, подпорните греди на вратата скриваха стеблата на две засадени в двора акации без бодли, чиито пищни зелени корони приличаха на пухчета за пудрене. Състоянието на портата издаваше нехайство у собственика, което не се понрави на офицера. Той смръщи вежди като човек, принуден да се прости с някаква илюзия. Свикнали сме да съдим за другите по себе си и ако охотно им прощаваме собствените си недостатъци, то строго ги осъждаме, ако не притежават нашите достойнства. И наистина, командирът си представяше господин Бьонаси грижлив или методичен човек, а вратата на неговия дом издаваше пълно безразличие към собствеността. Затова военен, влюбен в домашния порядък, какъвто бе Жьонеста, при вида на портала веднага щеше да направи заключение за живота и характера на неизвестния собственик. И въпреки предпазливостта си той направи именно това. Вратата беше открехната — поредното нехайство!

След като стопаните проявяваха такова простодушно доверие, офицерът, без да се стеснява, влезе в двора, върза коня за пречките на оградата и докато стягаше юздата, от конюшнята се чу цвилене — конят и ездачът неволно извърнаха глави. Вратата се отвори и оттам надникна стар прислужник. Носеше червена вълнена шапчица, типична за този край и досущ прилична на фригийската шапка, с която изобразяват Свободата. Тъй като в конюшнята имаше място за няколко коня, прислужникът попита Жьонеста дали идва при господин Бьонаси и му предложи да се погрижи за коня, любувайки се умилено на красивото животно. Командирът тръгна след коня си, за да види как ще бъде настанен. Конюшнята беше чиста, имаше слама в изобилие и двата коня на Бьонаси изглеждаха щастливи, по което винаги можете да разпознаете коня на свещеника сред други коне. Една прислужничка беше излязла на площадката пред вратата на къщата и като че ли очакваше непознатият официално да я запита за господаря й, но конярят вече бе съобщил на военния, че господин Бьонаси е излязъл.

— Нашият господар отиде на воденицата — каза му той. — Ако искате да го намерите там, трябва просто да вървите по пътеката, която стига до ливадата, а воденицата е накрая.

Жьонеста предпочете да разгледа околността, вместо да чака неопределено време завръщането на Бьонаси, и тръгна по пътя за воденицата. Когато премина неравната линия, която селището очертаваше по планинския склон, той видя ливадата, воденицата и един от най-красивите пейзажи в живота си.

Планините препречват пътя на реката и тя образува езерце, над което стъпаловидно се извисяват планинските върхове, а различните оттенъци на светлината или пък слънчевите и тъмните петна по техните хребети, обрасли с черни борове, подсказват, че зад тях се гушат немалко долини. Воденицата, построена неотдавна край водопада на малкото езерце, излъчва очарованието на самотната къща, спотайваща се сред водите, между короните на няколко водолюбиви дървета. От другата страна на реката, в подножието на склон, леко почервенял от лъчите на залязващото слънце, Жьонеста съгледа двадесетина изоставени колиби без врати и прозорци; по техните разпадащи се покриви зееха големи дупки, но околните земи представляваха отлично обработени и засадени ниви. Някогашните дворове на колибите бяха превърнати в ливади, напоявани от изрядно разположени системи, също както в Лимузен^[26]. Офицерът несъзнателно спря и се загледа в развалините на селото.

Защо хората обикновено наблюдават разрушенията, дори останките на мизерните постройки с дълбоко вълнение? Навярно защото за тях те олицетворяват нещастието, чиято глъбина всеки чувствува различно. Гробищата ни навяват мисли за смъртта, а изоставените села ни карат да се замислим за житейските несгоди; смъртта е предвидимо нещастие, а житейските несгоди са безкрайни. А не се ли крие именно в безкрайността тайната на дълбоката печал?

Офицерът стигна до каменистата пътека, която водеше към воденицата, но все още не бе успял да си обясни защо селото е било изоставено. Той попита едно воденичарче, седнало пред вратата върху чували с пшеница, къде е Бьонаси.

— Господин Бьонаси отиде там — отвърна воденичарчето и посочи една от порутените колиби.

— Това село е изгоряло, така ли? — попита военният.

— Не, господине.

— А защо е в такова окаяно състояние? — продължи Жьонеста.

— О, защо ли? — отвърна воденичарчето, вдигна рамене и тръгна да се прибира. — Господин Бьонаси ще ви каже.

Офицерът мина по нещо като мост, направен от големи камъни, между които течеше потокът, и скоро стигна до посочената къща. Сламеният покрив на колибата си стоеше, целият в мъх, но без дупки, а ключалките изглеждаха здрави. Жьонеста влезе и видя, че в огнището гори огън; край него до един болен, седнал на стол, бе коленичила стара жена, а прав, с лице към огъня, стоеше мъж. Този дом се състоеше от една-единствена стая, осветявана от малък прозорец с опънато на него платно. За под служеше утъпкана пръст. Цялата мебелировка се състоеше от стол, маса и одър. Никога преди това офицерът не беше виждал толкова примитивен и гол дом, дори и в Русия, където колибите на мужиците приличат на бърлоги. Тук нищо не напомняше за обикновените неща от живота, дори нямаше никакъв съд или прибор, необходим за приготвянето и на най-проста храна. Сякаш бе кучешка колибка, но без паничка. Ако не бяха одърът, закачената на пирон шаячна дреха и дървените обувки със слама по тях — единственото облекло на болния, — колибата би изглеждала също така пуста, както и останалите. Коленичилата доста стара селянка се мъчеше да задържи краката на болния във ведро, пълно с кафява вода. Като долови необичайния за ушите, привикнали към монотонните стъпки на селяните, шум от шпори, мъжът се обърна към Жьонеста с изненада, споделена и от старицата.

— Излишно е да питам дали вие сте господин Бьонаси. Аз съм пришълец и нямам търпение да се срещна с вас, затова бъдете така любезен, господине, да ме извините, че дойдох да ви търся на вашето бойно поле, вместо да ви чакам в дома ви. Не ми обръщайте внимание, вършете си работата. Когато приключите, ще ви кажа за какво съм дошъл.

Жьонеста приседна на крайчеца на масата и млъкна. Огънят осветяваше колибата по-силно, отколкото слънцето, чиито лъчи, пречупени от планинските върхове, очевидно никога не достигаха до този кът от долината. На светлината на яркия огън, поддържан от няколко смолисти елови клонки, военният се взря със скрит интерес в лицето на мъжа, което искаше добре да огледа, да го изследва и опознае. Господин Бьонаси, лекарят на кантона, изслуша Жьонеста безстрастно, с кръстосани пред гърдите ръце, отвърна на поздрава му и отново се обърна към болния, без да знае, че е обект на много сериозно изучаване от страна на военния.

Бьонаси беше среден на ръст, но с широки рамене и гърди. Свободен зелен редингот, закопчан до врата, попречи на офицера да забележи характерните за личността или нейното поведение подробности. Но от друга страна, сянката и неподвижността на лекаря даваха възможност да изпъкне лицето, добре осветено от отблясъците на огъня. Този човек имаше лице на сатир: същото леко изпъкнало, но цялото в малко или повече изразителни издатини чело; същият чип нос със закачлива трапчинка на върха; същите изпъкнали скули. Устата му бе зигзагообразна, устните — месести и червени. Брадичката му рязко стърчеше нагоре. Кафявите, живи очи с блестящо, седефено бяло изразяваха укротени страсти. Посивелите, някога черни коси, дълбоките бръчки на лицето и побелелите вежди, топчестият нос, покрит със сини жилки, жълтеникавият, тук-таме с червени петна тен, всичко издаваше петдесетгодишната възраст на този човек и неговата трудна професия. Офицерът можеше само да се догажда за обема на главата, покрита с каскет; но дори и скрита под тази шапка, тя му се стори от главите, които хората наричат дебели.

Привикнал от общуванията си с енергични люде, каквито Наполеон търсеше, да отличава хората, призвани за велики дела, Жьонеста съзираше някаква тайна в загадъчния живот на този човек и наблюдавайки лицето му, си помисли: „По каква ли случайност е останал селски лекар?“ След което внимателно разгледа физиономията на доктора, която въпреки приликата си с всички човешки лица издаваше вътрешно съществуване в разрез с грубата външност на Бьонаси, офицерът също като лекаря насочи вниманието си към болния, чийто вид напълно промени хода на мислите му.

При все че като дългогодишен кавалерист се бе нагледал на какви ли не неща, той се изненада и ужаси, когато видя човешко лице, което никога не е било озарявано от мисъл; бледа физиономия с изписано на нея наивно, мълчаливо страдание, както на лицето на дете, което все още не може да говори, а вече няма сили да вика: това бе животинското лице на умиращ стар кретен. Кретенът бе единственият човешки вид, който офицерът все още не бе срещал. Кой ли при вида на дебелата нагъната кожа на челото, на окръглените като на варена риба очи, на немощната, безчувствена глава, покрита с редки, хилави косици, не би изпитал също като Жьонеста неволно отвращение към това създание, което не притежаваше нито красотата на животното, нито преимуществата на човека, което никога не е имало разум и инстинкт и никога не е чувало, нито говорило някакъв език. Трудно е да изпиташ съжаление към това нещастно същество, защото за него приключваше нещо, което не можеше да се нарече живот. Въпреки това обаче старата жена го наблюдаваше с трогателно безпокойство и прокарваше ръце по онези части на краката му, до които не достигаше горещата вода, с толкова обич, сякаш бе неин съпруг. Самият Бьонаси, след като наблюдава известно време това мъртво лице и тези угаснали очи, внимателно взе ръката на кретена и му премери пулса.

— Горещата баня не действува — поклати глава лекарят, — да го сложим отново в леглото.

Той сам вдигна тялото, пренесе го на одъра, където навярно бе лежало, внимателно го положи, опъвайки почти изстиналите крака, оправи ръцете и главата така грижливо, както би постъпила майка със своето дете.

— Нищо не помага, ще умре — добави Бьонаси, застанал прав до леглото.

Старицата, с ръце на кръста, погледна умиращия и от очите й капнаха сълзи. Дори Жьонеста стоеше безмълвен и не можеше да си обясни защо смъртта на едно тъй безлично същество му правеше такова силно впечатление. Неволно и той споделяше безграничната жалост, която тези нещастни създания внушават на хората в лишените от слънце долини, където природата ги е захвърлила. Не произтича ли това чувство, превърнало се в религиозно суеверие у семействата, където има кретени, от най-висшата християнска добродетел — милосърдието, и от най-благотворната за обществото вяра, от мисълта за бъдещото възнаграждение — единствената, която ни помага да приемем несгодите на този свят? Надеждата, че ще заслужат вечното блаженство, помага на близките на тези нещастни същества и на онези, които ги заобикалят, постоянно да полагат изключителна майчинска, закрилническа грижа към бездушното същество, което отначало не я разбира, а по-късно я забравя. Изумителна вяра! Тя поставя сляпото милосърдие редом със сляпата злочестина. Там, където има кретени, населението вярва, че присъствието на такова същество носи щастие на семейството. Тази вяра облекчава живота на кретена, който в града би бил подчинен на строгите правила на мнимата филантропия и на дисциплината в някой приют. В долината над Изер^[27], където често се срещат, кретените живеят на открито заедно със стадата, които са научени да пазят. Така поне са свободни и уважавани, както би трябвало да се отнасяме към нещастието.

На равни промеждутъци проехтя далечният звън на селската камбана, която известяваше правоверните за смъртта на техния ближен. Отеквайки в пространството, тази религиозна мисъл достигаше отслабена до колибата и още повече увеличаваше тъгата. По пътя се чуха многобройните стъпки на мълчалива тълпа. После църковните песни отведнъж екнаха, събуждайки в душите неясни мисли, които вълнуват и най-невярващите и ги принуждават да се поддадат на затрогващата хармония на човешките гласове. Църквата идваше да подкрепи това същество, което не я познаваше. По пътя се показа свещеникът, пред него вървеше дете от черковния хор и носеше кръста, а зад него — клисарят със светената вода и още петдесетина жени, старци, деца, дошли да присъединят молитвите си към тези на църквата. Лекарят и военният се спогледаха мълчаливо и се отдръпнаха в един ъгъл, освобождавайки място за хората, които коленичиха в колибата и извън нея. Докато продължаваше утешителната церемония на предсмъртното причастие, отслужвана за това същество, което никога не бе грешило, но с което християнският свят се сбогуваше, повечето от тези недодялани хора се разчувствуваха искрено. Сълзи се стичаха по загрубелите, набраздени от слънцето и загорели от работа на открито страни. Това чувство на доброволно сродяване бе съвсем непосредствено. Нямаше човек в общината, който да не жалеше това бедно създание, който да не бе му дал дневната дажба хляб. Та нали то бе срещнало баща у всяко дете, майка у най-безгрижното момиченце?

— Умря — промълви свещеникът.

Тази дума предизвика всеобща, неподправена скръб. Запалиха свещите. Няколко души пожелаха да прекарат нощта край тялото. Бьонаси и военният излязоха. На вратата няколко селяни спряха лекаря, за да му кажат:

— Ех, господин кмете, щом вие не го спасихте, значи, Господ сигурно е искал да си го прибере.

— Направих всичко, което можах, деца мои — отвърна докторът.

— Не можете да си представите, господине — обърна се той към Жьонеста, когато се бяха отдалечили от изоставеното село, чийто последен обитател бе издъхнал, — каква истинска утеха крият за мен думите на тези селяни. Преди десет години едва не бях разкъсан в това село, сега пустеещо, но тогава обитавано от тридесет семейства.

Изразът на лицето и жестът на Жьонеста изразиха такава почуда, че лекарят му разказа историята, за която загатна с първите си думи.

— Господине, когато дойдох да се заселя тук, в тази част на кантона заварих двадесетина кретени — започна лекарят и се обърна да покаже на офицера полуразрушените къщи. — Разположението на махалата в дол без въздушни течения, край поток, чиито води идват от разтопяването на снеговете, и лишена по този начин от благодатта на слънцето, което огрява само върховете на планината, всичко благоприятствува разпространението на тази ужасна болест. Законите не забраняват съпружеството на тези нещастници, закриляни тук от някакво суеверие, чието влияние ми бе непознато и в началото го осъждах, но на което после се възхитих. И така, кретенизмът се е разпространил от това място чак до долината. Нямаше ли да им окажа голяма услуга, ако успеех да спра тази физическа и духовна зараза? Въпреки крайната наложителност на това начинание то можеше да струва живота на онзи, който го предприемаше. И тук, както и в останалите социални сфери, за да направя добро, трябваше да засегна не някакви интереси, а нещо по-опасно — религиозни вярвания, превърнали се в суеверия — най-трудноизкоренимите мисли на хората. Но от нищо не се уплаших. Първо ходатайствувах за мястото на кмет на кантона и го получих, после, след като имах устното одобрение на префекта, през нощта наех за пари хора, които пренесоха тези нещастни създания далеч към Егбел^[28] в Савоя, където има много кретени и там щяха добре да се грижат за тях. Веднага след като се разчу за този мой хуманен акт, цялото население ме намрази. Свещеникът проповядваше срещу мен от амвона. Въпреки усилията ми да обясня на най-мъдрите от селището колко важно беше да се махнат кретените, въпреки безплатното лечение за обитателите на този край веднъж от една гора стреляха по мен. Отидох при епископа на Гренобъл и го помолих да смени свещеника, негово преосвещенство бе така добър и ми разреши сам да избера свещеник, който да подкрепи моето дело. Имах късмет да срещна един от онези хора, сякаш пратени от небето. Продължих начинанието си. След като подработих духовете, една нощ пренесох още шестима кретени. При този втори опит вече ме защитиха няколко души, които ми бяха задължени, и членовете на общинския съвет, за които знаех, че са стиснати, а аз им доказах колко скъпо струва издръжката на тези бедни създания и колко изгодно би било за селището земите, които те притежават без актове за собственост, да станат общински, каквито липсваха на селото. Така на моя страна застанаха богатите, но бедните, старите жени, децата и няколко опърничави селяни продължаваха да бъдат враждебно настроени към мен. За нещастие не успях да преселя всички кретени. Кретенът, когото видяхте, не се бе прибрал у дома си, не бе хванат и на другия ден остана единствен в селото, обитавано само от няколко семейства, чиито членове бяха почти слабоумни, но все още не бяха стигнали до пълен кретенизъм. Исках да довърша начинанието и един ден пристигнах в селото официално, за да извади този нещастник от дома му. Моето намерение веднага стигна до жителите и приятелите на кретена ме изпревариха. Когато стигнах до колибата му, там се бяха събрали жени, деца, старци, които ме посрещнаха с ругатни и градушка от камъни. Сред тази врява може би щях да загина от опиянението, обхванало тълпата, възбудена от виковете и общия изблик на чувства, но ме спаси кретенът! Клетото създание се показа от колибата си, издаде гърлен звук и мигом се превърна във вожд на тези фанатици. При неговото появяване виковете секнаха. Тогава ми хрумна мисълта да предложа сделка и благодарение на настъпилата тишина успях да я изложа. Навярно при подобни обстоятелства моите съюзници не биха се осмелили да ме подкрепят, помощта им щеше да бъде определено пасивна, тъй като тези суеверни хора щяха да бдят най-енергично за запазването на последния си идол и аз разбрах, че ще бъде невъзможно да им го отнема. Затова обещах да оставя на спокойствие кретена в дома му, при условие че никой няма да се приближава до него, че семействата от това село ще преминат оттатък реката и ще се установят в селището, на другия бряг, в нови къщи, които аз се наемам да построя, като добавя и земи, които по-късно общината трябваше да ми изплати. Въпреки това, драги ми господине, бяха необходими шест месеца, за да пречупя съпротивата срещу изпълнението на сделката, колкото и тя да бе изгодна за семействата от това село. Привързаността на селяните към техните съборетини е необяснима. Колкото и да е нехигиенична колибата му, селянинът се привързва към нея много повече, отколкото банкерът към разкошния си дом. Защо? Не знам. Може би колкото чувствата са по-редки, толкова са по-силни? Може би човек, който по-малко живее чрез мисълта, живее повече чрез вещите? И колкото по-малко притежава, толкова повече ги обича. Може би селянинът е като затворника?… Той изобщо не разхищава душевните си сили, съсредоточава ги върху една-единствена мисъл и тогава чувствата му достигат апогея си. Простете тези разсъждения на човек, който рядко споделя мислите си. Всъщност, господине, недейте да смятате, че съм си губил времето с празни разсъждения. Тук трябва да се залага изключително на практичността и действието. За жалост, колкото по-малко мисъл има у тези бедни хора, толкова по-трудно е да ги накараш да прозрат истинските си интереси. Затова аз се заех с всички подробности около начинанието. Всеки от тях ми казваше едно и също нещо и в думите им имаше толкова здрав смисъл, че нищо не можех да възразя: „Ех, господине, та вашите къщи още не са построени!“ — „Добре — отвръщах аз, — обещайте ми обаче, че щом бъдат готови, веднага ще се преместите в тях.“ За щастие, господине, успях да прокарам решение, че нашето селище е собственик на цялата планина, в подножието на която се намира изоставеното сега село. Цената на горите, разположени по склоновете, бе достатъчна да се изплатят парцелите и къщите, които бях обещал да построя. Когато първото вироглаво семейство бе настанено в нова къща, останалите бързо го последваха. Благоденствието, което настъпи след тази промяна, бе почувствувано твърде осезателно, за да не бъде оценено дори и от онези, които най-суеверно държаха на своето село без слънце, все едно без душа. Успешният завършек на тази история, придобиването на общинско имущество, чиято собственост Държавният съвет потвърди, издигнаха авторитета ми сред обитателите на кантона.

Но, господине, колко много грижи бяха необходими! — възкликна лекарят, спирайки, и вдигна ръката си, а после я отпусна с красноречив жест. — Само аз знам разстоянието от селището до префектурата, откъдето нищо не излиза, и от префектурата до Държавния съвет, където нищо не влиза. Но, мир на земните власти, в крайна сметка те се огънаха пред моите досадни настоявания, а това е вече много. Ако знаете какво добро върши понякога един безгрижно сложен подпис!… Господине, две години след като се опитах да направя толкова дребни, но значими неща и ги осъществих, всички бедни семейства от общината притежаваха по две крави и ги изпращаха на паша в планината, където, без да дочакам разрешението от Държавния съвет, бях прокопал напречни напоителни канали, подобни на тези в Швейцария, Оверн^[29] и Лимузен. За голяма изненада на селяните там станаха прекрасни ливади и те получаваха много повече мляко благодарение на по-добрата паша. Резултатите от тази придобивка бяха огромни. Всеки селянин започна да подражава на моите напоителни системи. Ливадите, добитъкът, цялата селскостопанска продукция многократно се увеличиха. Вече можех спокойно да започна да облагородявам запуснатите земи на селището и да цивилизовам техните обитатели, тънещи в невежество. Да-а, господине, ние, самотните хора, сме твърде приказливи; зададат ли ни въпрос, никога не се знае къде ще свърши отговорът. Когато пристигнах в тази долина, населението наброяваше седемстотин души; сега са две хиляди. След случая с последния оцелял кретен всички вече се отнасят с уважение към мен. Постоянно проявявах към съселяните си едновременно добрина и твърдост и се превърнах в оракул на кантона. Направих всичко възможно, за да заслужа тяхното доверие, без да моля за това, нито пък да изглежда, че го желая. Чисто и просто се стараех да вдъхна уважение към собствената си особа благодарение на упорството, с което изпълнявах всичките си обещания, дори и най-лековатите. След като дадох дума, че ще се погрижа за съществото, което умря пред очите ви, бдях над него по-самоотвержено и от предишните му покровители. Беше хранено и гледано като осиновено дете на общината. По-късно селяните разбраха каква услуга им бях направил въпреки тяхното нежелание. И все пак още са запазили остатъци от предишното си суеверие; далеч съм от мисълта да ги упреквам за това — та нали често използувах техния култ към кретена, за да накарам по-просветените да помагат на нещастните.

— Ето че пристигнахме — прекъсна своя разказ Бьонаси, когато зърна покрива на дома си.

Лекарят съвсем не очакваше от своя слушател ни най-малка похвала и благодарност, разказвайки този епизод от административния си живот; той по-скоро се бе поддал на наивната необходимост да сподели вълненията си, както често се случва с хора, оттеглили се от цивилизования свят.

— Господине — обърна се към него офицерът, — позволих си волността да вкарам коня си във вашата конюшня, но вие навярно ще бъдете така добър да ме извините, когато научите целта на моето пътуване.

— А, да, и каква е тя? — сепна се Бьонаси, отърсвайки се от някаква угриженост и припомняйки си, че неговият спътник не е тукашен.

Със своя открит и сърдечен характер докторът бе посрещнал Жьонеста като стар познайник.

— Господине — отвърна военният, — чух за почти чудотворното изцеление на господин Гравие от Гренобъл, който е живял у вас. Идвам с надеждата да получа същите грижи, без обаче да имам същото право на благоразположение от ваша страна. Може би ще го заслужа! Дълги години съм в армията и вече ме мъчат стари рани. Навярно ще са ви необходими поне осем дни, за да прецените състоянието ми, тъй като болките се обаждат само от време на време и…

— В такъв случай, господине — прекъсна го Бьонаси, — стаята на господин Гравие е винаги готова, елате…

Влязоха в къщата, а лекарят така енергично бутна вратата, че Жьонеста си го обясни с удоволствието от появата на наемател.

— Жакот! — извика Бьонаси. — Господинът ще вечеря с нас.

— Но, господине — продължи военният, — не би ли било добре да се разберем за цената…

— За каква цена? — попита лекарят.

— За някаква такса. Не можете да храните мен и моя кон без…

— Ако сте богат — отвърна Бьонаси, — ще си платите; в противен случай нищо не искам.

— Нищо — възрази Жьонеста, — това ми се вижда твърде скъпо! Но богат или беден, задоволяват ли ви десет франка дневно, без да включвам грижите ви като лекар?

— Нищо не ми е по-неприятно от това да ми се плаща каквато и да била сума за удоволствието да бъда гостоприемен — продължи лекарят, смръщвайки вежди. — Що се отнася до моите лекарски грижи, ще ги получите само ако ми допаднете. Богатите не могат да купят времето ми, то принадлежи на хората от тази долина. Не ламтя за слава и богатство, не искам от моите болни нито хвалебствия, нито признателност. Парите, които ще ми дадете, ще отидат при аптекарите от Гренобъл, за да платя лекарствата за бедните от кантона.

Който и друг да бе чул тези изречени рязко, но без горчивина думи, би си казал също като Жьонеста: „Какъв човек!“

— Господине — заяви военният с привичното си упорство, — ще ви давам десет франка на ден, а вие правете с тях каквото искате. Сега, когато уредихме това, ще се разбираме по-добре — добави той и със затрогваща сърдечност стисна ръката на лекаря. — Въпреки моите десет франка ще видите, че не съм стиснат.

След този спор, при който у Бьонаси не прозря ни най-малко желание да изглежда щедър или пък филантроп, мнимият болен влезе в дома на лекаря, където всичко бе в унисон със занемарената врата и с небрежното облекло на неговия собственик. И най-незначителните вещи издаваха пълна небрежност към всичко, което не бе от първа необходимост. Бьонаси преведе Жьонеста през кухнята — най-краткият път до трапезарията. Опушената като на хан кухня беше пълна с всякакви готварски принадлежности в достатъчно количество — този разкош бе дело на Жакот, бившата прислужничка на свещеника, която казваше ние и управляваше като пълновластна господарка домакинството на лекаря. Върху камината бе поставена добре излъскана грейка за легло — навярно Жакот обичаше зиме да си ляга в затоплено легло, а очевидно сгряваше и постелята на своя господар, който по думите й за нищо не се сещал. Но Бьонаси я беше взел в дома си заради нещо, което за друг би било нетърпим недостатък. Жакот искаше да се разпорежда в къщата, а лекарят търсеше именно жена, която да господствува в дома му. Жакот купуваше, продаваше, шиеше, променяше, разместваше, подреждаше и разваляше всичко както й хрумнеше; господарят никога не бе й направил никаква забележка. Затова Жакот безнаказано властвуваше в двора и конюшнята, над коняря, в кухнята и къщата, над градината и господаря. По нейно нареждане се сменяше спалното бельо, переше се и се попълваха хранителните запаси. Тя преценяваше кой и кога може да влезе в къщата, тя насрочваше клането на прасетата, тя порицаваше градинаря, определяше обедното и вечерното меню, сновеше от мазето на тавана, от тавана в мазето, почистваше всичко както тя си знаеше и нищо не можеше да й се опре. Бьонаси държеше само на две неща: да вечеря в шест часа и да се изразходва определена сума месечно. Жена, на която всичко се подчинява, винаги пее; затова и Жакот се смееше, чуруликаше по стълбите, винаги си тананикаше, когато не пееше, и пееше, когато не си тананикаше. По природа спретната, тя поддържаше дома чист. Ако вкусът й бил друг, то господин Бьонаси щял да бъде много нещастен, казваше тя, защото бедният човечец до такава степен не обръщаше на нищо внимание, че можеше вместо яребици да му дадеш да яде зеле; ако не била тя, то той цяла седмица щял да ходи с една и съща риза. Но Жакот бе неуморима, непрестанно подреждаше изпраното и изгладено бельо, същинска чистница, благоговееща пред изрядната, ослепителната, уютната чистота. Враг на прахта, тя постоянно тупаше, миеше, избелваше. Сърцето я болеше при вида на външната врата. От десет години насам на първо число всеки месец успяваше да измъкне от господаря си обещанието да постегне вратата, да пребоядиса стените на къщата, всичко да бъде приветливо, но господинът все още не бе удържал думата си. Затова, когато се оплакваше от пълното нехайство на Бьонаси, тя почти никога не забравяше да добави и дежурното изречение, с което завършваше всички възхвали на своя господар: „Не може да се каже, че е глупав, защото направо чудеса върши в нашия край, но все пак понякога изглупява, ама така изглупява, че трябва всяко нещо да му слагаш в ръката като на дете!“

Жакот обичаше дома като свой. Всъщност след като бе живяла в него двадесет и две години, може би имаше право да се заблуждава? Когато Бьонаси пристигнал в този край и видял, че къщата се продава поради смъртта на свещеника, той купил всичко: стените и земята, мебелите, съдовете, виното, кокошките, стария стенен часовник с фигури, коня и прислужничката.

Жакот имаше вид на типична готвачка, гърдеста, така увита и пристегната в неизменния корсаж от кафява басма на червени точки, че очакваш всеки момент платът да се скъса при най-малкото движение. На главата си носеше кръгло плисирано боне, под което бледото й лице с двойна брадичка изглеждаше още по-бяло, отколкото бе всъщност. Ниска, подвижна, с пъргави закръглени ръце, Жакот говореше високо и безспир. Ако за момент млъкнеше и повдигнеше като триъгълник края на престилката си, то този жест предвещаваше обвинителна тирада, отправена към господаря или коняря. От всички готвачки в кралството несъмнено Жакот бе най-щастлива. За да бъде пълно щастието й, доколкото това е възможно тук на земята, селището непрекъснато ласкаеше суетата й, като я приемаше за авторитет — нещо средно между кмета и полския пазач.

В кухнята господарят не намери никого.

— Къде, по дяволите, са отишли всички? — възкликна лекарят. — Извинете ме — обърна се той към Жьонеста, — че ви въвеждам през кухнята. Парадният вход е откъм градината, но понеже нямам навика да посрещам гости… Жакот!

При почти заповедническото произнасяне на това име от вътрешността на къщата се отзова женски глас. След малко Жакот мина в настъпление, като на свой ред извика Бьонаси, който веднага отиде в трапезарията.

— Ах, ето ви най-сетне, господине! — скара се тя. — Все такива ги вършите. Винаги каните хора за вечеря, без да ме предупредите, и смятате, че като сте извикали: „Жакот!“, всичко е наред. Да не би да искате да посрещнете този господин в кухнята? Не трябваше ли да отворим салона, да запалим камината? Никол вече е там и ще направи каквото трябва. Сега поразходете малко госта си из градината; ще му бъде интересно, ако обича красивите неща; покажете му габрака на бившия ми господар, през това време ще успея да приготвя вечерята, да сложа масата и да затопля салона.

— Да, но, Жакот, този господин ще остане у нас. Така че не забравяй да огледаш и стаята на господин Гравие, спалното бельо, изобщо всичко, да…

— Сега пък да не започнете да се месите за чаршафите? — прекъсна го Жакот. — Щом ще спи тук, аз си знам работата. Та вие от десет месеца изобщо не сте влизали в стаята на господин Гравие. Няма нищо за гледане, чиста е като зеницата на окото ми. Значи, този господин ще остане у нас? — попита с по-благ тон.

— Да.

— За дълго ли?

— Ами не зная. Но какво значение има това за теб?

— А-а, така значи! Какво значение имало за мен! Ама че работа! А продуктите и всичко друго, а…

Без да довърши словесния поток, с който при друг случай би заляла господаря си, за да го обвини в липса на доверие, тя го последва в кухнята. Като разбра, че става дума за квартирант, Жакот се показа нетърпелива да види Жьонеста, пред когото направи раболепен поклон, а в същото време внимателно го оглеждаше от главата до петите. Лицето на военния изразяваше тъга и размисъл, които изостряха чертите му; струваше му се, че диалогът между прислужничката и господаря разкрива безличието на доктора, а това принуждаваше Жьонеста да се откаже неохотно от високото мнение, което си бе създал, възхищавайки се на упорството на лекаря да спаси този малък край от бедите на кретенизма.

— Този човек хич не ми харесва — сподели Жакот.

— Господине, ако не сте уморен — обърна се докторът към мнимия болен, — ще се поразходим из градината преди вечеря.

— С удоволствие — отвърна командирът.

Те прекосиха трапезарията и излязоха в градината през нещо подобно на вестибюл, който разделяше трапезарията от салона. От това помещение с голяма остъклена врата се излизаше на голямото каменно стълбище — украса на фасадата откъм градината. Алеи с чемшири по края се пресичаха накръст и разделяха на четири големи еднакви квадрата градината, която завършваше с гъст габрак — гордостта и радостта на предишния собственик. Военният седна на проядена от червеи пейка, без да забележи нито асмите, нито плодните дръвчета, заобиколени от решетести оградки, нито зеленчуците, за които Жакот по навик се грижеше усърдно още от времето на лакомия духовник, чието дело бе тази безценна градина — твърде безразлична на Бьонаси.

Изоставяйки баналния разговор, който бе повел, офицерът попита лекаря:

— Господине, как сте успели за десет години да увеличите три пъти населението на тази долина, в която сте заварили седемстотин души, а днес, както казвате, са над две хиляди?

— Вие сте първият човек, който ми задава този въпрос — отвърна лекарят. — Целта ми беше този къс земя да процъфтява, но в запълненото ми всекидневие не остана време да се замисля как. В общи линии и аз като просещ монах направих от нищо нещо. Дори господин Гравие, един от нашите благодетели, на когото успях да услужа, като го излекувах, не помисли за теорията, докато тичаше заедно с мен по планините, за да видим резултата от практиката.

Настъпи кратко мълчание, при което Бьонаси се замисли, без да забелязва пронизващия поглед, с който неговият гост се опитваше да надникне в душата му.

— Питате как стана това? — продължи Бьонаси. — Ами съвсем естествено и съгласно обществения закон за привличането между потребностите, които сами си създаваме, и начините за тяхното задоволяване. Това е обяснението. Народи, които нямат потребности, са бедни. Когато се установих в това село, то наброяваше сто и тридесет семейства, а долината — около двеста домакинства. Местната власт, в тон с всеобщата нищета, се състоеше от кмет, който не знаеше да пише, и помощник-кмет — чифликчия, чийто дом беше далеч от общината; имаше още мирови съдия, беден човечец, който живееше само от заплатата си и насила караше своя секретар — друг нещастник, който едва схващаше същността на служебните си задължения — да държи при себе си актовете за гражданското състояние. Свещеникът бе починал на седемдесетгодишна възраст и неговото място бе заел викарият, човек без образование. Това бяха мъдреците на района и те го ръководеха. Сред прекрасната тукашна природа жителите тънеха в кал и се препитаваха с картофи и млечни продукти: сиренетата, които повечето от тези хора носеха в малки кошници да продават на пазара в Гренобъл или околността, бяха единствената стока, от която можеха да изкарат малко парици. Най-богатите или работливите сееха елда за нуждите на местното население, понякога ечемик или овес, но не и пшеница. Единственият индустриалец беше кметът, който притежаваше дъскорезница и купуваше на безценица отсечените дървета, за да прави от тях дървен материал. Поради липса на пътища през лятото той пренасяше стволовете един по един, с големи усилия конете му ги влачеха чрез верига, закрепена на оглавника им и завършваща с желязна кука, която се забиваше в дървото. За да може човек да отиде до Гренобъл на кон или пеш, трябваше да използува широка пътека по билото на планината, тъй като долината бе непроходима. Вместо хубавия път до първото село, по който навярно сте дошли, идвайки към кантона, навремето имаше тресавище. До този затънтен край не бе достигнало нито едно политическо събитие, нито една революция, тук хората живееха извън социалния кипеж. Единствено Наполеон е оставил по тези места името си и се е превърнал в кумир благодарение на двама или трима завърнали се в родните си домове стари войници, които вечер разказват по седенките на тези прости хорица за невероятните приключения на императора и на неговата войска. Всъщност завръщането на войниците е необяснимо явление. Преди моето идване младите момчета, които отивали в армията, не се завръщали. Сам по себе си този факт е красноречиво доказателство за бедността на този край, така че не е нужно да ви я описвам. Ето, при такива условия аз се заех с кантона, от който зависят няколко добре развити общини отвъд планините, където хората живеят щастливо и почти богато. Да не ви говоря за колибите, истински конюшни, в които се тъпчеха заедно животни и хора. Минах през този край на връщане от Гранд Шартрьоз. Тъй като не намерих хан, бях принуден да преспя у викария, който временно живееше в тази къща, тогава обявена за продан. От дума на дума добих повърхностна представа за жалкото състояние на областта, чиито прекрасен климат, плодородна земя и природни дарове ме бяха очаровали. По онова време, господине, разочарован от всичко, аз исках да заживея живот, различен от предишното ми мъчително съществуване. Тогава ми хрумна мисъл, каквато обикновено Господ ни праща, за да можем по-лесно да приемем нещастията си. Реших да преобразя този край така, както наставникът — детето. Не ми бъдете признателен за благотворителността; за мен тя бе изгодна, защото изпитвах нужда от занимание за разтуха. И така, реших да посветя остатъка от дните си на трудноосъществимо начинание. Промените, които трябваше да се извършат в този природно богат, но напълно занемарен от хората кантон, можеха да запълнят цял един човешки живот; те ме изкушаваха и поради препятствията, които трябваше да преодолея за тяхното осъществяване. След като се уверих, че ще получа евтино къщата на свещеника и много безплодни и пустеещи земи, с жар се отдадох на призванието си на селски хирург — последният занаят, който някой би се сетил да осигури в своя край. Исках да стана приятел на бедните, без да очаквам от тях и най-малката награда. О, не се поддадох на никакви илюзии нито по отношение нрава на селяните, нито на спънките, които възникват, когато човек се опитва да облагороди хората или нещата. Съвсем не идеализирах тези хора, приех ги такива, каквито са — нито много добри, нито много лоши, бедняци, на които постоянният труд не позволява да се отдават на чувства, но понякога могат болезнено да преживяват. А най-важното разбрах, че мога да им въздействувам само чрез изгодата и незабавното благополучие. Всички селяни са рожби на свети Тома Неверни и винаги искат делата да подкрепят думите.

— Навярно ще се смеете на моето начало — продължи след кратко мълчание лекарят. — Започнах трудното дело с производство на кошници. Бедните хора купуваха в Гренобъл цедилките за сиренето и изобщо кошничарските изделия, необходими за мизерната им търговия. Дадох на един буден младеж идеята да вземе под аренда близо до потока голям участък земя, който всяка година наносите естествено напояват и наторяват и където ракитата би трябвало добре да вирее. След като пресметнах количеството кошничарски изделия, употребявани в кантона, отидох в Гренобъл да потърся някой млад и сръчен, но безпаричен работник. Когато открих такъв човек, лесно го убедих да се пресели тук, като му обещах, че ще му услужа със сумата, необходима за закупуване на ракитата за неговото производство, докато моят плантатор на ракита започне да го снабдява. Убедих го да продава своите кошници по-евтино от тези в Гренобъл, като ги изработва по-добре. Той ме разбра. Ракитата и кошничарството представляват сделка, чиито резултати могат да се видят едва четири години по-късно. Вие навярно знаете, че ракитата става добра за рязане след три години. През първата година запасите от ракита носеха печалба на моя кошничар. Скоро се ожени за жена от Сен Лоран дю Пон, която имаше малко парици. Тогава си построи дом, просторен, с хубаво местоположение и разпределение на стаите съобразно моите съвети. Каква победа, господине! Бях успял да създам първата промишленост в селището, бях довел производител и няколко работници. Вие навярно бихте окачествили радостта ми като детинщина!… През първите дни след като моят кошничар се нанесе, винаги колчем минавах покрай неговата работилница, сърцето ми учестено забиваше. А когато в новата къща със зелени капаци на прозорците, пред чиято врата имаше пейка, асма и наръчи ракита, видях спретната, хубаво облечена жена, кърмеща едро бяло-розово бебе сред весели работници, които пееха и сръчно плетяха кошници, ръководени от някога бедния и мършав, сега излъчващ щастие съпруг, трябва да ви призная, господине, че не можех да устоя на желанието за малко и аз да стана кошничар. Влизах в дюкянчето, за да разбера как вървят работите, седях и изпитвах доволство, което не мога да ви опиша. Наслаждавах се на радостта на тези хора и на моята собствена. Домът на човека, който пръв без колебание повярва в мен, олицетворяваше цялата ми надежда. Не бе ли това, господине, бъдещето на този край, което вече носех в себе си така, както жената на кошничаря първата си рожба?…

За много неща трябваше да действувам безпощадно, противопоставих се на много закостенели представи. Срещнах яростна съпротива, подклаждана от невежия кмет, чието място бях заел, а влиянието му се стопяваше пред моето. Тогава реших да го направя свой помощник и съучастник в добродетелното начинание. Да, господине, именно най-твърдата от всички глави се опитах първа да просветля. Въздействувах на този човек, подклаждайки честолюбието му и наблягайки на облагите. В продължение на шест месеца вечеряхме заедно и наполовина го посветих в плановете си за подобрения. Мнозина биха видели в това необходимо приятелство най-досадните страни в моето начинание; но нали този човек щеше да ми служи като инструмент, и то най-ценният от всички? Горко на онзи, който презира своята секира или безгрижно я захвърля. А и щом искам да облагородявам земята, бих бил твърде непоследователен, ако се откажех от мисълта да облагородя един човек! Най-бързият начин за забогатяване на общината бе построяването на път. Ако успеехме да издействуваме от общинския съвет разрешение да свържем селището с главния път за Гренобъл, то моят помощник щеше пръв да се възползува от него, тъй като, вместо да влачи по такъв скъпо струващ начин дърветата през пътеки и урви, той би могъл при хубав общински път лесно да ги превозва, да развърти голяма търговия с дървен материал и вече да печели не жалките шестстотин франка годишно, а големи суми, които постепенно ще го направят богат. Най-сетне помощникът ми се убеди и стана мой пламенен привърженик. Цяла една зима бившият кмет се чукаше със своите приятели в кръчмата и успя да докаже на нашите управници, че един хубав коларски път е извор на богатство за областта и дава възможност на всеки да търгува с Гренобъл. Когато общинският съвет гласува построяването на път, издействувах от префекта сума от благотворителните фондове на окръга, за да платим превоза, който общината не можеше да осигури, тъй като не разполагаше с каруци. И накрая, за да приключим по-бързо това голямо дело и невежите по-скоро да почувствуват резултатите, тъй като те непрекъснато мърмореха срещу мен, че съм искал да възстановя ангарията, през първата година на управлението ми всяка неделя извеждах доброволно или насила населението — жените, децата и дори старците, на билото на планината, където собственоръчно бях очертал върху превъзходен терен пътя, който води от нашето село до широкия път за Гренобъл. За наше щастие строителен материал се намираше в изобилие около трасето. Това продължително начинание изискваше от мен много търпение. Ту едните, без да познават законите, отказваха тази повинност на открито, ту пък другите, които нямаха хляб и действително не можеха да губят нито един работен ден. Така че се наложи на бедните да раздаваме пшеница, а другите пък да успокоявам с приятелски слова. Все пак, когато привършихме две трети от пътя, който е около две тукашни левги, жителите вече бяха убедени в неговите предимства до такава степен, че последната трета бе завършена с изненадващ за мен плам. Подсигурих бъдещето на общината, като посадих двойна редица тополи от всяка страна на пътя. Днес тези дървета вече са цяло богатство и нашият път, който винаги е сух поради разположението си и така добре е направен, че поддръжката му ни струва годишно едва двеста франка, изглежда като царски друм. Ще ви го покажа, тъй като не сте могли да го видите: за да дойдете до селото, вие навярно сте тръгнали по красивия долен път, който пък жителите сами решиха да построят преди три години, за да имат връзка със заселниците в долината. Така, господине, преди три години здравият обществен разум на селото, някога напълно лишено от знания, възприе идеи, които пет години по-рано някой пътник навярно отчаяно би се опитвал да му втълпи.

Но да продължим нататък. Предприятието на кошничаря беше плодоносен пример за нещастното население. Ако пътят трябваше да се превърне в непосредствено условие за бъдещото благоденствие на селото, то сега бе необходимо да подтикна към създаване на основните занаяти, за да бъдат подхранвани първите два кълна на благоденствието. Едновременно с помощта, която оказвах на селянина да отглежда ракита и на кошничаря, със строежа на пътя незабележимо продължавах делото си. Имах два коня, а търговецът на дървен материал, моят помощник, имаше три и можеше да ги подковава само в Гренобъл. Затова убедих ковач, който разбираше малко и от ветеринарна медицина, да се засели в селото, като му обещах, че ще има много работа. Същия ден срещнах един загрижен за съдбата си стар войник, на когото цялото състояние бяха стоте франка пенсия. Той знаеше да пише и да чете. Назначих го за секретар в кметството. По щастливо стечение на обстоятелствата му намерих и съпруга и неговите мечти за щастие се сбъднаха. Но, господине, за тези две нови семейства, за семейството на кошничаря и за двадесет и двете домакинства, които напуснаха селото на кретените, бяха необходими къщи. Още дванадесет домакинства, чиито глави на семейство бяха работници, производители и консуматори, се установиха в нашето село: зидари, строители, майстори, препокривачи, дърводелци, ключари, стъклари, на които за дълго време осигурихме работа. Не беше ли правилно, след като са построили къщи за другите, да построят и за себе си? Та нали водеха и работна ръка? През втората година на моето управление в общината бяха издигнати седемдесет къщи. Едно производство води след себе си друго. Многолюдното селище наложи и нови потребности, непознати дотогава на тези нещастници. Нуждата раждаше производство, производството — търговия, търговията — печалба, печалбата — благополучие, а благополучието — полезни идеи. Различните работници поискаха да купуват готов хляб и ние се сдобихме с хлебар. Но елдата вече не можеше да бъде храна на население, изтръгнато от покваряващото бездействие, станало истински дейно: заварих го да се храни с черна пшеница, а сега исках да го приуча първо към ръжта или към смес от пшеница и ръж, а по-късно и у най-бедните да видя късче бял хляб. За мен интелектуалният напредък бе изцяло свързан с по-високите здравни изисквания. Във всеки край месарят е доказателство както за по-голяма култура, така и за богатство. Който работи — яде, а който яде — мисли. Предвиждайки деня, когато отглеждането на пшеница ще стане необходимост, внимателно проучих качеството на почвите. Бях убеден, че ще мога да спомогна за процъфтяване на земеделието и за удвояване на населението, щом то започне да се труди. Моментът за това бе назрял.

Господин Гравие от Гренобъл притежаваше в общината земи, от които не получаваше никакви доходи, но те можеха да бъдат превърнати в житни ниви. Както знаете, той е началник на отдел в префектурата. От една страна, поради привързаността си към родния край, а от друга, отстъпвайки пред моите натрапчиви досаждания, той на няколко пъти вече доброволно се бе съгласил с моите искания. Успях да го убедя, че неволно е работил за себе си. След няколкодневни настойчиви молби, преговори, обсъждане на сметки, след като заложих собственото си състояние като гаранция срещу евентуалните рискове на начинанието, от което ограничената му жена се опитваше да го ужаси, той се съгласи да построи тук четири ферми по сто арпана^[30] и обеща да отпусне необходимите суми за разораване на земята, за закупуване на зърно за посев, на земеделски сечива, на добитък и за построяването на пътища, улесняващи експлоатацията на земите. Аз пък построих две ферми, първо, за да не пустеят моите земи и най-вече, за да дам личен пример за полезните методи на модерното земеделие. За шест седмици в селището се установиха още триста жители. Шестте ферми, в които трябваше да се настанят семейства, огромните пространства за разораване изискваха работна ръка. От всички страни заприиждаха колари, копачи, калфи, надничари. Пътят за Гренобъл беше задръстен от каруци, от пътници и в двете посоки. Цялата област се оживи. Движението на парите породи у всички желанието да печелят, апатията бе изчезнала, селото се бе пробудило. Още две думи, и приключвам историята на господин Гравие, един от благодетелите на този кантон. Въпреки напълно естественото недоверие на провинциалния гражданин, на чиновника, уповавайки се на моите обещания, той вложи повече от четиридесет хиляди франка, без да знае дали ще си ги възвърне. Днес всяка от неговите ферми е наета за хиляда франка, а фермерите му така добре организираха работата, че сега всеки от тях притежава поне сто арпана земя, триста овце, двадесет крави, десет вола, пет коня и наема повече от двадесет души работници. Но да се върна към онова, което преди ви разказвах.

На четвъртата година фермите бяха завършени. Реколтата от пшеница се стори на селяните пословично богата, както би трябвало да се очаква при девствена почва. Колко пъти през годината треперих за съдбата на делото си! Дъждът или сушата можеха да провалят начинанието ми и да подкопаят доверието, което вече внушавах. Отглеждането на пшеница пък наложи построяването на воденицата, която видяхте и която ми носи около петстотин франка годишно. Затова селяните казват на своя език, че ми върви, и вярват в мен така, както в своите светини. Тези нови строежи, фермите, воденицата, насажденията, пътищата създадоха работа за всички занаятчии, които бях привлякъл. Въпреки че нашите постройки наистина добре представят похарчените шестдесет хиляди франка, тези пари ни бяха възвърнати многократно от доходите, създавани от потребителите. Усилията ми продължаваха да насърчават зараждащата се промишленост. По мой съвет в селото се засели градинар-пипиниер и аз подканих най-бедните да отглеждат плодни дръвчета, за да могат един ден да поемат монопола върху продажбата на плодове в Гренобъл. „Вие носите да продавате в града сиренета — казвах им аз, — защо да не носите и птици, яйца, зеленчуци, дивеч, сено, слама и т.н.?“ Всеки мой съвет бе източник на печалба за онзи, който го послуша. И така се създадоха множество работилнички, чието развитие, отначало бавно, от ден на ден се ускоряваше. Сега всеки понеделник от селото тръгват за Гренобъл повече от шестдесет каруци, пълни с нашите разнообразни продукти. Тук се отглежда повече елда за изхранване на птиците, отколкото преди — за хората. Тъй като търговията с дървен материал значително се разрасна, тя бе разделена на няколко бранша. Още през четвъртата година на нашата промишлена ера в селото се появиха търговци на дърва за горене, на греди, на дъски, на дървесна кора, после дойдоха въглищарите. Освен това в селото бяха построени четири нови дъскорезници за дъски и греди. Като се понаучи да търгува, бившият кмет почувствува нужда да се научи да чете и пише. Той съпостави цените на дървения материал в различните селища и забеляза такива разлики в полза на своето предприятие, че успя, обикаляйки от място на място, да си създаде нова клиентела и днес снабдява с дървен материал една трета от департамента. А превозните ни средства се увеличиха толкова рязко, че в селото вече работят трима колари, двама сарачи и всеки от тях има поне по трима чираци. Освен това потребяваме толкова много желязо, че в селото ни се засели ковач — майстор на сечива, и е много доволен. Желанието за печалба амбицира моите производители и ги подтикна да разпрострат търговията си от селото върху целия кантон, от кантона в департамента, за да увеличат печалбите, увеличавайки продажбите. Вече само с една дума им посочвах новите пазари, а техният здрав разум свършваше останалото. Четири години бяха достатъчни, за да се промени обликът на селището. Навремето, когато минах оттук, не чух никакъв вик, а в началото на петата година навсякъде кипеше трудово оживление. Веселите песни, шумът от работилниците и острите или приглушени удари на инструментите кънтяха приятно в ушите ми. Виждах как населението дейно се трудеше, събрано в ново село, чисто, хигиенично, с много зеленина. Всеки жител съзнаваше своето благоденствие и лицата изразяваха задоволство, което човек изпитва от полезно запълнен живот.

— Според мен тези пет години представляват първата ера от разцвета на нашето село — продължи след малко лекарят. — През това време бях успял да разора всички земи, всичко покълна — и в главите на хората, и на полето. Увеличаващото се движение на населението и занаятите вече не можеше да бъде спряно. Подготвяше се втора ера. Скоро хората поискаха да се обличат по-хубаво. При нас се засели пасмантерист, а заедно с него обущар, шивач и шапкар. Това начало на по-луксозен живот привлече месар и бакалин; после дойде акушерка, която ми ставаше все по-необходима, тъй като губех много време за израждания. Разораните терени родиха отлична реколта. Освен това по-високото качество на нашите земеделски произведения се поддържаше и от повечето естествени и животински торове, резултат от увеличения брой на населението. Сега моето дело можеше да се разгърне докрай. След като оздравихме домовете и постепенно накарахме хората да се хранят и обличат по-добре, вече исках и домашните животни да почувствуват наченките на цивилизацията. От грижите за животните зависи красотата на породите и на отделните видове, а оттам и качеството на получаваните продукти. Именно поради това започнах да убеждавам селяните да подобрят санитарните условия в оборите. Чрез сравнението между изгодата от добре настанено и тимарено животно и слабата продуктивност на лошо гледаното чувствително промених отглеждането на добитъка в общината: вече нито едно животно не боледуваше. Кравите и воловете бяха тимарени като в Швейцария и Оверн. Кошарите, конюшните, краварниците, мандрите, плевните бяха построени отново по образец на моите и тези на господин Гравие, които са просторни, добре проветриви — с една дума, здравословни. Нашите фермери бяха моите апостоли, те бързо убеждаваха недоверчивите, като с непосредствени резултати им доказваха колко добри са предписанията ми. Що се отнася до безпаричните, аз им давах назаем, като облагодетелствувах предимно бедните работливи хора: те служеха за пример. Вслушвайки се в съветите ми, селяните бързо продадоха болните, хилави или негодни животни и ги замениха с добри породи. По този начин след известно време нашите продукти спечелиха на пазара борбата с продуктите от другите общини. Създадохме отлични стада, а в резултат и хубави кожи. Този напредък беше изключително важен. И ето защо в селската икономика нищо не е без значение. Преди нашите дървесни кори се продаваха на много ниски цени, а кожите ни нямаха особена стойност; но след като ги подобрихме, реката ни даде възможност да построим работилница за щавене, надойдоха кожари и тяхната търговия бързо се разрасна. Докато преди виното беше непознато в селото, пиеше се само тънко джиброво вино, сега то стана естествена необходимост и се появиха кръчми. По-късно най-старата от тях се разшири, стана хан и започна да осигурява магарета за пътниците, които вече минаваха по нашия път, за да отидат до Гранд Шартрьоз. От две години насам търговията ни значително се разшири и сега има работа за двама ханджии. В началото на втората ера от нашия разцвет почина мировият съдия. За наш късмет неговият наследник, бивш нотариус от Гренобъл, се бе разорил при неуспешна сделка, но все още имаше пари да бъде богат на село. Господин Гравие го убеди да се засели при нас. Построи си красива къща, подпомогна усилията ми, присъединявайки своите. Построи ферма, разчисти земи, обрасли с диви полски растения. Днес притежава три хижи в планината. Има многобройно семейство. Той освободи бившия секретар и бившия пристав и ги замени с много по-образовани и най-вече много по-работливи хора. Тези две нови домакинства построиха спиртоварна, преработваща картофи, и даракчийница за вълна, две твърде полезни предприятия, които мъжете ръководят, като едновременно изпълняват и служебните си задължения. След като вече осигурих приходи на общината, без да срещна съпротива, ги използувах за построяването на ново кметство, в което уредих безплатно училище и отредих жилище за първоначален учител. За тази важна длъжност избрах един нещастен, отхвърлен от целия департамент свещеник, който намери при нас убежище за старините си. Учителката е благородна жена, разорена и объркана, на която осигурихме средства; неотдавна тя организира пансион за момичета, където богатите фермери от околността започват да изпращат дъщерите си. Господине, дотук имах право да ви разказвам историята на това земно кътче от свое име, но идва момент, когато господин Жанвие, новият свещеник, истински Фенелон^[31], но ограничил се само в рамките на една енория, започна да участвува в обновяването наравно с мен: той съумя да придаде на нравите в селото другарски, мирен дух, който сякаш сплоти населението в едно семейство. И господин Дюфо, мировият съдия, макар че дойде по-късно, също заслужава признателността на жителите. Ще ви обрисувам накратко нашето положение с цифри, които са по-изразителни от описанията ми: сега общината разполага с двеста арпана гори и сто и шестдесет арпана ливади. Без да издребняваме до сантимите, общината осигурява допълнително на свещеника сто екю, двеста франка на полския пазач, също толкова на учителя и учителката. Общината разполага и с петстотин франка за поддръжка на пътищата, също толкова за ремонт на кметството, на дома на свещеника, на църквата и за някои други разходи. След петнадесет години общинските гори за сечене ще носят сто хиляди франка и общината ще може да плаща данъците си, без това да струва на жителите нито грош. Така ще станем една от най-богатите общини във Франция. Но, господине, навярно ви отегчавам — обърна се Бьонаси към Жьонеста, като забеляза, че гостът му имаше толкова замислен вид, сякаш не го слушаше.

— О, съвсем не — отвърна командирът.

— Господине — подхвана лекарят, — търговията, промишлеността и нашето потребление бяха с местно значение. Напредъкът ни можеше да спре до едно определено равнище. Наистина издействувах да се построи поща, магазин за тютюн и цигари, за барут и за карти^[32]; след едно приятно прекарване в нашето селце и благодарение също на новото ни общество убедих бирника да напусне общината, в която предпочиташе да живее дотогава, и да се пресели в центъра на кантона; когато се явяваха благоприятни условия и необходимост от ново производство, веднага го организирах. Заселих предприемчиви домакинства и хора, у всички възпитах чувство за собственост. По този начин колкото повече пари печелеше населението, толкова повече земи се разораваха и обработваха; малките стопанства, дребните собственици завладяваха и постепенно разораха и парцели по планинския склон. Нещастниците, които заварих тук да мъкнат пеш до Гренобъл малко сирене, сега отиваха дотам с каруца, носеха за продан плодове, яйца, пилета, пуйки. Неусетно всички се бяха замогнали. Най-зле беше онзи, който имаше само градина, зеленчуци, плодове, както и ранни плодове и зеленчуци. И накрая друг признак за благоденствие бе, че вече никой не печеше сам хляба си, за да не губи време, а децата започнаха да пасат стадата. Но, господине, трябваше непрестанно да подклаждам това промишлено огнище, като не спирам да го подхранвам с нови неща. Селището още не притежаваше преработвателна промишленост, която да може да поддържа търговската продукция и да доведе до сключването на големи сделки, до изграждането на складове, на пазар. Не е достатъчно дадена област да не губи нищо от паричната маса, която притежава и която съставлява капиталът й; вие изобщо не бихте увеличили нейното благосъстояние, ако благодарение на взаимоотношението производство-потребление само прекарате ловко или не толкова ловко тази сума през възможно най-голям брой ръце. Не това е проблемът. Ако един край има висока производителност, а стоките, които произвежда, и потреблението са в равновесие, то за да се създадат условия за нови печалби и за увеличаване на общественото богатство, е необходимо да се търгува с други селища, за да има постоянно активно салдо. Тази мисъл винаги е карала държавите без териториална база като Тир^[33], Картаген, Венеция, Холандия и Англия да държат монопола над транспорта. Исках да измисля нещо подобно за нашата малка сфера на действие, за да стигнем до третата търговска ера. Този напредък, едва забележим за минувача, тъй като нашият кантонален център прилича на всички останали във Франция, бе учудващ единствено за мен. Жителите, струпали се постепенно в селището, участвуваха в това развитие и не можеха да преценят цялостния резултат. На седмата година срещнах двама чужденци, истински благодетели на селището, което може би ще превърнат в град. Единият е тиролец, изумително сръчен, който прави такива обувки за селяните и боти за елегантния свят в Гренобъл, каквито никой обущар дори в Париж не би могъл да изработи. Беден пътуващ музикант, един от онези изобретателни германци, които се трудят и сами произвеждат оръдието на своя труд, създават и музиката, и инструмента. Той отседна в селото ни на връщане от Италия, която бе прекосил, пеейки и работейки. Попита дали някой няма нужда от обувки; изпратиха го при мен. Поръчах му два чифта ботуши, чийто калъп направи сам. Изненадан от сръчността на този чужденец, аз го поразпитах и установих, че е точен и ясен в отговорите си. Маниерите, лицето му, всичко потвърди доброто мнение, което вече си бях създал за него. Предложих му да се засели при нас и обещах да облагодетелствувам неговото производство с каквото мога, и наистина му предоставих значителна парична сума. Той се съгласи. А пък аз си имах нещо наум. Кожите, които произвеждахме, вече бяха станали по-качествени и известно време можехме да ги използуваме само за нас, като произвеждаме обувки на умерени цени. Исках да повторя историята с кошниците, но в по-голям мащаб. Случайността ми предоставяше изключително сръчен и трудолюбив човек, когото трябваше да наема, за да се създаде в селището доходна и стабилна търговия. Обувките са стока, която ще се потребява винаги, това е производство, на което клиентът бързо оценява и най-незначителните предимства. Имах късмет, господине, че не сбърках с този човек. Днес разполагаме с пет кожарски работилници; те оползотворяват всички кожи, произвеждани в департамента, понякога дори закупуват кожи чак в Прованс^[34], а всяка от тях притежава и дъбилия. Но представете си, господине, тези работилници вече не успяват да набавят необходимата кожа на тиролеца, който има четиридесет работници… Другият човек, чиято история е не по-малко любопитна, но която може би ще ви се стори отегчителна, е обикновен селянин, намерил начин да произвежда по-евтино от всички останали шапките с големи периферии, които се носят по нашия край. Той ги изнася във всички съседни департаменти, чак до Швейцария и Савоя. Тези две производства, които са непресъхващ извор на благоденствие, ако кантонът успее да поддържа доброто качество на стоките и техните ниски цени, ми подсказаха идеята всяка година да организирам тук три панаира. Префектът, изненадан от промишления напредък на кантона, ми помогна да издействуваме кралско разпореждане за правото да ги организираме. Миналата година се състояха и трите панаира. Те вече са известни чак в Савоя като панаирите на обувките и шапките. Научавайки за тези промени, главният писар на един нотариус в Гренобъл, беден млад човек, но начетен и много работлив, който е сгоден за госпожица Гравие, отишъл в Париж да ходатайствува за откриване на нотариална кантора. Молбата му бе удовлетворена. Тъй като неговият пост не му струваше нищо, той можа да си построи къща точно срещу дома на мировия съдия, на площада на новото село. Сега вече има пазар един път седмично, сключват се твърде големи сделки за животни и пшеница. Догодина навярно ще дойде аптекар, после часовникар, търговец на мебели и книжар, с една дума, представителите на необходимия житейски разкош. Може би в крайна сметка ще заприличаме на малък град и ще имаме истински градски къщи. Образованието толкова се повиши, че не срещнах никаква съпротива в общинския съвет, когато предложих да постегнем и украсим църквата, да построим дом за свещеника, да очертаем хубава панаирна площ и да посадим дървета, да определим строителните линии, за да можем по-късно да имаме хубави, просторни и прави улици. Благодарение на всичко това, господине, сега имаме хиляда и деветстотин домакинства вместо сто тридесет и седем, три хиляди глави рогат добитък вместо осемстотин и вместо седемстотин души население — две хиляди в новото селище, а общо три хиляди, като прибавим и населението от долината. В общината има дванадесет богаташки къщи, сто заможни семейства и двеста преуспяващи. Останалите работят. Всички знаят да четат и пишат. Имаме седемнадесет абонамента за различни вестници. Все още ще срещнете бедни хора в кантона, дори според мен са твърде много, но никой не проси, има работа за всички. Сега изтощавам два коня дневно, за да обиколя болните си; вече мога по всяко време да се разхождам спокойно в радиус от пет левги и ако някой стреля в мен, десет минути по-късно ще бъде мъртъв. Мълчаливата обич на жителите е всичко, което лично аз спечелих от тези промени, като изключвам удоволствието хората, които срещам, весело да ме поздравяват: „Добър ден, господин Бьонаси!“ Вие разбирате, че състоянието, което неволно спечелих от образцовите стопанства, е за мен средство, а не резултат.

— Ех, ако в общините всеки последва вашия пример, господине, Франция би била велика и би могла да се надсмива над Европа! — възкликна Жьонеста въодушевено.

— Но вече ви държа половин час в градината — каза Бьонаси, — тъмно е, хайде да сядаме на масата.

Откъм градината фасадата на къщата има по пет прозореца на всеки етаж. Състои се от приземие и първи етаж; покривът й е от керемиди с издадени мансардни прозорчета. Боядисаните в зелено капаци на прозорците изпъкват върху сивите стени, по които единственото украшение е лозата, виеща се като фриз между двата етажа. Долу покрай стената едва креят няколко храста бенгалска роза, полузалети от водата, която капе от покрива, тъй като няма водосточна тръба. Като се влезе от главния вход, стълбищната площадка образува вестибюл, а вдясно се намира салон с четири прозореца, два от които гледат към двора, два — към градината. Подът на този салон, който за починалия свещеник е бил предмет на немалко икономии и на много надежди, е с паркет, стените в долния край са облицовани с дърво, а нагоре са украсени със стенни килими от миналия век. Големите широки кресла, тапицирани с китайска копринена дамаска, старите позлатени свещници на камината и завесите с големи пискюли подсказваха, че свещеникът е живял охолно. Бьонаси беше допълнил тази стилна обстановка с две дървени масички с резбовани гирлянди по края, поставени една срещу друга в нишите между прозорците, и със стенен часовник, изработен от черупка на костенурка, инкрустирана с мед, който красеше камината. Лекарят рядко влизаше в тази стая, от която лъхаше влага — типично за постоянно затворените помещения. В салона като че ли още се долавяше присъствието на покойния свещеник и дори специфичният мирис на неговия тютюн сякаш идваше от ъгъла при камината, където обичал да седи. Две дълбоки кресла бяха симетрично разположени отстрани на огнището, в което не бе горял огън, откак тук бе пребивавал господин Гравие, когато искряха светлите пламъци на борината.

— Вечерите все още са студени — обади се Бьонаси — и огънят доставя удоволствие.

Жьонеста се бе замислил. Той започваше да си обяснява безгрижието на лекаря към обикновените житейски неща.

— Господине — обърна се той към Бьонаси, — вие сте човек с истинско гражданско съзнание и се учудвам, че след като сте направили толкова много за този край, не сте се опитали да осведомите правителството.

Лекарят се засмя, но тихичко и някак тъжно.

— Какво, да напиша изложение за начините да бъде цивилизована Франция, така ли? Преди вас и господин Гравие ми бе казал същото, господине. За жалост правителството не може да бъде поучавано, а от всички правителства е най-трудно да бъде просветено онова, което си въобразява, че сее знания. Вероятно това, което ние направихме за този кантон, всички кметове във Франция би трябвало да направят за своите кантони, общинският началник — за своя град, околийският управител — за околията, префектът — за департамента, министърът — за Франция, всеки в сферата, в която действува. Там, където убедих да се построи път от две левги, в своя район на действие някой ще довърши път, друг — канал; ето например аз поощрих производството на шапки за селяните, а министърът би могъл да освободи Франция от чуждестранното промишлено иго, като насърчи работата на няколко часовникарски ателиета, като подпомогне усъвършенствуването на нашите железарски и стоманени изделия, на нашите инструменти или високите ни пещи, като развие производството на коприна или отглеждането на синилниче^[35]. В търговията поощряване не означава протекционизъм. Стремежът на истинската държавна политика трябва да бъде да освободи страната от всякаква чуждестранна зависимост, без да прибягва до срамните митнически ограничения и разните забрани. Спасител на промишлеността е единствено самата промишленост, на нея й е жизнено необходима конкуренцията. Ако е покровителствувана, изпада в летаргия; тя умира както от монополизирането, така и от протекционистките такси. Страната, която превърне останалите държави в свои длъжници, е тази, която ще ратува за свободна търговия, тя ще притежава необходимата противодействена мощ, за да поддържа цените на своите стоки по-ниски от тези на конкурентите. Франция може по-успешно от Англия да достигне тази цел, защото притежава достатъчно обширна територия, за да определя такива цени на земеделските продукти, които да запазват заплатите в промишлеността: към това трябва да се стреми френското правителство, защото там е живецът на съвременната икономика. Драги ми господине, подобно изследване не бе целта на моя живот. Задачата, която късно си поставих, възникна случайно. Пък и подобен род неща са твърде обикновени, за да ги превръща човек в наука, те не блестят с нищо, нито пък имат някаква теоретична стойност — бедата е, че те чисто и просто са полезни. Освен това работата в тази насока не напредва бързо. За да постигне някакъв успех, човек трябва всяка сутрин да се събужда с едно и също необикновено и на пръв поглед леко постижимо мъжество — рядко възнаграждаваното мъжество на преподавателя, който постоянно повтаря едни и същи истини. Ние почтително се прекланяме пред човек като вас, който е проливал кръвта си на бойното поле, но напълно пренебрегваме човека, който бавно изхабява живота си да повтаря едни и същи думи на деца на една и съща възраст. Доброто, извършвано тихомълком, в сянка, не блазни никого. Ние напълно сме лишени от гражданската добродетел, с която в миналото великите люде са служели на отечеството, заставайки в последната редица, когато не са ръководели. Болестта на нашето време е манията за величие. Светците са повече от нишите за статуите им. И ето защо. При монархията изгубихме достойнството, с религията на нашите бащи — християнската добродетел, а с безплодните си опити да управляваме — патриотизма. Вместо да вдъхновяват масите, тези принципи вече съществуват само частично, тъй като идеите никога не умират напълно. За да поддържаме духа на обществото, сега единственото ни помощно средство е егоизмът. Индивидите вярват само в себе си. Бъдещето принадлежи на обществено активната личност; вече не виждаме по-далеч от това. Великият човек, който ще ни спаси от пропастта, към която стремително вървим, навярно ще си послужи с индивидуализма, за да възроди нацията; но засега, очаквайки прераждането, живеем във века на материалните интереси и на рационалното. Тази последна дума е в устата на всеки. Нас ни преценяват не според достойнствата, а според това колко тежим в обществото. Способният човек от народа е удостоен само с бегъл поглед. Това мислене вече е присъщо и на правителството. Министърът изпраща някакво медалче на моряка, който с риск на живота си спасява давещи се, но връчва кръста на Почетния легион на депутата, който му продава изборния си глас. Тежко̀ на така устроена държава. Народите, както и индивидите, дължат енергията си единствено на възвишените чувства. А чувствата на един народ са неговите вярвания. Вместо вярвания ние си имаме лични интереси. Как искате често да срещате хора с гражданска смелост, когато всеки мисли само за себе си и вярва само на себе си, а главното условие за тази смелост е саможертвата? И гражданската, и войнската смелост се основават на един и същи принцип. Вие сте призвани да отдадете живота си изведнъж, а нашият си отива бавно, капка по капка. И в двата случая се водят еднакви битки, но под различна форма. Не е достатъчно да си порядъчен човек, за да цивилизоваш едно земно кътче; трябва и да си образован. А образованието, честността, патриотизмът не значат нищо без непреклонната воля, с която човек трябва да се откаже от всякаква лична изгода и да се отдаде на някоя общественополезна идея. Вярно е, че във Франция живеят немалко образовани хора, не един патриот в община; но съм убеден, че не във всеки кантон има човек, който наред с тези драгоценни качества притежава постоянството и упоритостта на ковача, който неуморно обработва желязото. Човекът, който руши, и човекът, който гради, са две проявления на волята: единият подготвя, а другият довършва делото. Първият изглежда като гений на злото, а вторият като гений на доброто; единият се кичи със слава, а другият потъва в забрава. Злото шуми около себе си, пробужда жалките душици, изпълва ги с възхита, а доброто дълго време е безмълвно. И естествено човешкото самолюбие бързо избира по-бляскавата роля. Затова мирното начинание, извършено без користен умисъл, винаги ще бъде случайно, докато образованието не промени нравите във Франция. Но когато нравите се променят, когато всички ние станем издигнати граждани, няма ли въпреки безметежността и удобствата на живота да се превърнем в най-скучния, най-скучаещия народ, най-прозаичния, най-нещастния на тази земя? Не съм аз този, който може да отговори на подобни възлови въпроси, не аз ръководя тази държава. Освен изброените съображения има и други проблеми, които възпрепятствуват властта да си изгради ясни принципи. По отношение на напредъка и културата нищо не е абсолютно. Идеите, които подхождат за даден край, се оказват пагубни за друг — това се отнася както за умовете, така и за географските условия. Ние имаме толкова много лоши управници, защото управлението, както и добрият вкус изискват много чисто и много възвишено чувство. Дарбата се влияе от определена душевна нагласа, а не от науката. Никой не може да оценява нито действията, нито мислите на един управник; неговите истински съдници са далеч от него, а резултатите — още по-далеч. Затова всеки напълно безопасно може да се смята за управник. Във Франция умът очарова и внушава дълбоко уважение към хората с хрумвания, но идеите са твърде недостатъчни там, където всъщност е необходима воля. Освен това управлението не означава да се налагат на масите идеи или повече или по-малко справедливи методи, а да се даде на лошите или добрите хрумвания на масите правилна насока, която да ги приобщи в служба на общото благо. Ако предразсъдъците и привичките в даден край го изведат на лош път, то жителите сами се отказват от грешките си. Та нали всяка грешка в селското стопанство, в политиката или в бита води до загуби, които стечение на времето се поправят, щом заговори личната изгода? За мой голям късмет, когато дойдох тук, заварих тази община останала извън общественото развитие. По моите съвети земята бе правилно обработена; в земеделието не преминахме през обичайните заблуждения, а и земята е плодородна: така че ми бе лесно да въведа обработката на земята с пет сеитбообращения, да направя изкуствени ливади и да започна саденето на картофи. Моята агрономическа система не се сблъска с нито един предразсъдък. Селяните вече не си служеха с лоши палешници за ралата както в някои области на Франция, а мотиката бе достатъчна за малкото оран, която се извършваше. Коларят беше заинтересован да хвали плуговете ми на колела, за да може да продава коларските си изделия. В негово лице имах съмишленик. Но и тук както навсякъде винаги съм се стремял интересите и на едните, и на другите да съвпадат. Освен това тръгнах от производства, които пряко интересуваха тези бедни хора, към производства, които увеличаваха тяхното благосъстояние. Нищо не съм привнесъл отвън, само подпомагах износа на стоки, който трябваше да обогати населението, защото печалбите от него бяха непосредствени. Хората бяха мои апостоли с делата си, без дори да подозират това. И друго съображение! Нашата община е само на пет левги от Гренобъл, а близо до големия град винаги се намират пазари за стоките. Не всички общини са разположени в такава близост с големи градове. Или: всяко подобно начинание трябва да се съобразява със своеобразието на района, с неговото разположение, природни ресурси, трябва да се изследват теренът, хората и условията, а не примерно да се садят лозя в Нормандия. И така, нищо не е по-променливо от властта, тя има малко общовалидни принципи. Законът е еднакъв за всички, но нравите, почвите, умовете не са, така че управлението е изкуството да прилагаш законите, без да накърняваш интересите на хората и съобразявайки се с местните условия. От другата страна на планината, в подножието на която е разположено нашето изоставено село, е невъзможно да се оре с плугове на колела, тъй като почвите са плитки. И ако кметът на тази община реши да ни подражава, той би разорил подопечните си. Затова го посъветвах да засадят лозя и миналата година този малък край получи отлична реколта. Сега разменя своето вино срещу нашата пшеница. Освен това имах известно влияние над хората, които наставлявах, и бяхме постоянно във връзка. Лекувах селяните от болестите, които лесно се лекуваха, тъй като всъщност винаги главното бе да възвърна силите посредством питателна храна. Дали от пестеливост или от недоимък, но селяните се хранят толкова лошо, че болестите им са резултат само на нищетата; иначе в общи линии те са здрави. Когато окончателно реших да се посветя на това самопожертвувателно, уединено съществуване, дълго се колебах дали да стана свещеник, лекар или мирови съдия. Драги господине, неслучайно народът събира в една поговорка трите черни мантии — на свещеника, на блюстителя на закона, на лекаря: единият лекува раните на душата, другият — на кесията, а третият — на тялото. Те представляват трите основни предпоставки за съществуването на обществото: съвестта, имота, здравето. Някога първият, после и вторият са олицетворявали Държавата. Нашите предци са смятали, може би с право, че свещеникът, който направлява мислите, трябва да олицетворява цялата власт: в онези времена той е бил крал, върховен жрец и съдия. Но тогава всичко се е свеждало само до вярата и съвестта. Днес е съвсем различно, но да приемем обществото такова, каквото е. Е, добре! Смятам, че напредъкът на цивилизацията и благоденствието на масите зависят от тези трима души, те представляват триизмерната власт, която непосредствено въздействува на народа чрез Фактите, Изгодата и Принципите, трите главни последици от въздействието на Събитията, Собствеността и Идеите върху една нация. Времето минава и води до промени, собствеността намалява или се увеличава — всичко трябва да се регулира в зависимост от тези изменения: така се раждат принципите на реда. За да цивилизоваш, за да създадеш производства, трябва да изясниш на масите къде личните интереси съвпадат с националните, олицетворявани от Фактите, Изгодата и Принципите. Затова ми се струва, че тези три професии, пряко свързани с човека, сега са най-силните лостове на цивилизацията; само те могат непрестанно да осигуряват на един благодетелен човек най-ефикасните средства за подобряване съдбата на бедните класи, с които тези професии имат всекидневен досег. Но селянинът по-охотно слуша лекаря, който му предписва лекарства, за да спаси тялото му, отколкото свещеника, който разсъждава за спасението на душата му: единият може да му говори за земята, която обработва, другият е принуден да му говори за небето, от което за жалост днес селянинът твърде малко се интересува. Казвам „за жалост“, защото догмата за отвъдния свят е не само утеха, но и инструмент, с който може да се управлява. Не е ли религията единствената сила, която утвърждава обществените закони? Ние едва неотдавна възстановихме култа към Бога. При отсъствие на религия правителството бе принудено да измисли ТЕРОРА, за да стане възможно прилагането на законите; но това беше човешки терор и той отмина. Та, господине, когато селянинът е прикован болен на одъра или вече е на оздравяване, той е принуден да слуша смислените разсъждения и добре ги разбира, щом са му изложени ясно. Ето, тази мисъл ме накара да стана лекар. Пресмятах заедно със селяните, но за тях; давах им само съвети, в чийто резултат бях уверен, за да ги накарам да признаят правилността на моите разбирания. Никога не трябва да грешите пред народа. Непогрешимостта извиси Наполеон, тя щеше да го превърне в бог, ако светът не бе научил за поражението му при Ватерло. Мохамед създаде религия, след като превзе една трета от земния шар, и то защото спести на света гледката на своята смърт. И за кмета, и за завоевателя важат едни и същи принципи: Нацията и Общината са едно и също стадо. Навсякъде човешката маса е една и съща. Освен това бях неумолим към онези, на които давах пари назаем. Ако не бях твърд, всички щяха да ми се присмиват. И селяните, и благородниците в крайна сметка престават да уважават човека, когото мамят. Нима не е проява на слабост да се оставяш да те изиграват? Само силата управлява. Никога не съм вземал и един грош за лекуване освен от тези, които са явно богати; но не съм премълчавал цената на усилията си. Не пестя лекарствата, освен ако болният тъне в нищета. Селяните не ми плащат, но те много добре знаят какво ми дължат; понякога успокояват съвестта си, като носят за конете ми овес или пшеница, когато не е скъпа. Но дори воденичарят да ми предложи само змиорки като цена за моите грижи, пак ще му кажа, че е твърде щедър за такава дребна услуга. Моята любезност е доходна: зимата ще мога да получа от него няколко чувала брашно за бедните. Знаете ли, господине, тези хора имат сърце, когато не го нараняваш. Днес вече си мисля, че те са по-добри, отколкото смятах преди.

— Доста сте се измъчили — каза му Жьонеста.

— Аз ли? Съвсем не — отвърна Бьонаси. — Не ми е коствало повече усилия да казвам полезни неща, отколкото би ми струвало да говоря празни приказки. Минавайки покрай домовете им, разговаряйки с тях, шегувайки се, аз им говорех за самите тях. Отначало не ме слушаха, трябваше да се преборя с натрупаната у тях ненавист: аз бях гражданин, а за тях всеки гражданин е враг. Тази битка ме забавляваше. Дали вършиш добро или зло, усилията са едни и същи, а разликата е само в чистата или гузна съвест. Истината е, че ако безделниците пожелаят да живеят почтено, биха могли да бъдат милионери, вместо да ги бесят.

— Господине — извика Жакот, влизайки при тях, — вечерята изстива.

— Господине — обърна се Жьонеста към лекаря и го хвана за ръката, — само една забележка имам по това, което чух. Не съм чел нищо за войните на Мохамед и не мога да преценя военните му способности; но ако бяхте видели как императорът действуваше по време на кампанията във Франция, лесно можехте да го сбъркате с бог. А беше победен при Ватерло, защото бе нещо повече от човек, прекалено тежеше на тази земя и земята се вдигна срещу него, това е. Всъщност напълно споделям мнението ви за останалото и, дявол да го вземе, жената, от която сте се пръкнали, не си е губила времето!

— Хайде — подкани Бьонаси, усмихвайки се, — да сядаме на масата.

Цялата трапезария бе облицована с дърво и боядисана в сиво. Мебелировката се състоеше от няколко плетени стола, бюфет, скринове, печка и прословутия стенен часовник на покойния свещеник, а на прозорците висяха бели завеси. Масата, застлана с бяла покривка, не говореше за разкошен бит. Съдовете бяха от печена бяла глина. Супата, приготвена по вкуса на свещеника, бе с най-питателния бульон, който някога готвачка е варила на тих огън. Едва лекарят и неговият гост бяха изяли супите си, и в кухнята нахълта човек, който въпреки протестите на Жакот се втурна в трапезарията.

— Е, драги, какво се е случило? — попита лекарят.

— Ами… такова, господине. Нашата господарка, госпожа Виньо, пребледня като платно, стана толкова бяла, че всички се уплашихме.

— Е, няма как, ще трябва да прекъсна вечерята си — откликна спокойно лекарят.

Бьонаси стана. Въпреки настояванията на домакина Жьонеста захвърли салфетката си и се закле по войнишки, че няма да остане на масата без стопанина, и се върна в салона да се топли край камината, размишлявайки за нещастията, които неизбежно съпътствуват земната орис на хората от всички съсловия.

Бьонаси се върна бързо и двамата бъдещи приятели отново седнаха на масата.

— Преди малко идва Табуро, за да разговаря с вас — каза Жакот на господаря си, като поднесе затоплените ястия.

— Кой е болен у тях? — попита лекарят.

— Никой, господине, иска да се съветва с вас по лична работа и пак ще дойде.

— Добре. Този Табуро — обърна се Бьонаси към Жьонеста — за мен е цял философски трактат. Внимателно го огледайте, когато дойде, сигурен съм, че ще ви бъде забавен. Беше надничар, честен човек, пестелив, ядеше малко и работеше много. Веднага щом спечели няколко екю, умът му взе да сече; той последва движението напред, в което успях да увлека този беден кантон, и се стремеше да се възползува от него, за да забогатее. За осем години натрупа много пари, много за мащабите на кантона. Навярно сега притежава около четиридесет хиляди франка^[36]. Обзалагам се хиляда срещу едно, че няма да познаете по какъв начин успя да спечели такава сума. Той е лихвар, закоравял лихвар, и е измислил толкова хитра комбинация, основана на изгодата за всички жители на кантона, че напразно бих си губил времето, ако започна да ги разубеждавам в облагите, които те смятат, че извличат от търговията си с Табуро. Когато този дявол видя, че всеки обработва земята, отиде някъде наблизо в околността да закупи зърно, за да даде на бедните необходимите им семена за посев. И тук както навсякъде селяните, че дори и някои фермери нямаха достатъчно пари, за да платят зърното за посев. На едни Табуро даваше назаем чувал ечемик, за който те му връщаха след вършитбата чувал ръж; на други — сетие^[37] пшеница срещу чувал брашно. Сега вече този хубостник разпростря своя странен начин на търговия в целия департамент. Ако нещо не му попречи, може би ще спечели милион. И така, скъпи ми господине, надничарят Табуро, добро момче, услужливо, разбрано, помагаше на всеки, който го помолеше. Но пропорционално на печалбите си господин Табуро заобича съдебните процеси, стана свадлив, високомерен. Колкото повече богатееше, толкова по-порочен ставаше. Щом селянинът премине от простичкото си трудово всекидневие към охолен живот или влезе във владение на поземлена собственост, той става нетърпим. Съществува една полудобродетелна, полупорочна, полуобразована и полуневежа класа, която винаги ще създава неприятности на правителствата. Вие донякъде ще откриете духа на тази класа у Табуро, привидно прост човек, дори невежа, но без съмнение мъдър, когато става дума за личните му интереси.

Шум от тежки стъпки предупреди за пристигането на заемодателя на зърно.

— Влезте, Табуро! — извика Бьонаси.

Предупреден от лекаря, офицерът внимателно огледа селянина. Табуро бе слаб, полуприведен мъж с изпъкнало, силно набръчкано чело. Това изпито лице бе сякаш пробито от две малки сиви очички, изпъстрени с черни точици. Лихварят имаше тънки стиснати устни, а острата му извита брадичка като че ли се стремеше да достигне смешно изгърбения нос. Изпъкналите му скули, набраздени звездообразно, издаваха скитническия живот и лукавството на мошеника. Косите му вече сивееха. Беше облечен в синьо, доста чисто сако, квадратните му джобове подскачаха върху бедрата, а отпред то се отваряше и показваше бяла жилетка на цветчета. Той остана прав, опирайки се на тояга с дебел край. Въпреки че Жакот го пъдеше, едно малко къдраво кученце последва търговеца на зърно и легна в краката му.

— Какво се е случило? — попита Бьонаси.

Табуро изгледа недоверчиво непознатия, който седеше на масата заедно с лекаря, и отговори:

— Не става дума за заболяване, господин кмете, но вие умеете еднакво добре да лекувате болките на кесията и на тялото. Дошъл съм да се посъветвам с вас за едно малко затруднение между мен и един човек от Сен Лоран.

— Защо не отидеш при мировия съдия или при неговия секретар?

— А, не, ваша милост е по-ловък и ще бъда по-спокоен за моята работа, ако имам одобрението ви.

— Скъпи Табуро, на драго сърце давам безплатни лекарски съвети на бедните, но не мога да разглеждам даром делата на такъв богат човек като теб. Знанието се заплаща скъпо.

Табуро взе да мачка шапката си.

— Ако искаш моето мнение, а то ще ти спести бая пара, която щеше да бъдеш принуден да броиш на правосъдието в Гренобъл, ще изпратиш една торба овес на бедната госпожа Мартен, онази, дето отглежда сама децата от приюта.

— Боже, господине, на драго сърце ще го сторя, щом това ви се вижда необходимо. Мога ли да разкажа случая, без да отегча господина? — добави той, като посочи Жьонеста. — И така, господине — започна той след утвърдителното кимване на лекаря, — един човек от Сен Лоран преди два месеца дойде при мен и ми каза: „Табуро, можете ли да ми продадете сто тридесет и седем сетие ечемик?“ — „Защо не — отвърнах му, — такъв ми е занаятът. Трябват ли ви веднага?“ — „Не, ще ми трябват за сеитбата напролет“ — отвръща ми той. „Добре!“ И така, споразумяхме се за цената и след като си изпихме виното, се разбрахме, че ще ми ги плати по цената на ечемика на последния пазар в Гренобъл, а аз ще му ги доставя през март, то се знае без фирата. Но, драги ми господине, цената на ечемика расте ли, расте и ето че моят ечемик се надига и надига, като кипващо мляко. И тъй като бях на зор за пари, продадох ечемика. Това бе съвсем естествено, нали, господине?

— Не — отвърна Бьонаси, — твоят ечемик вече не ти е принадлежал и ти просто си го съхранявал. Ами ако цената на ечемика беше спаднала, нямаше ли все пак да принудиш купувача да го купи на договорената цена?

— Но, господине, той може би изобщо нямаше да ми плати. На война като на война! Търговецът трябва да печели, когато има такава възможност. В края на краищата една стока е ваша, когато сте я платили, нали така, господин офицер? Личи си, че господинът е служил в армията.

— Табуро — заговори сериозно Бьонаси, — някой ден ще си изпатиш. Рано или късно Бог наказва лошите постъпки. Как е възможно един толкова способен, образован човек като теб, който търгува почтено, да дава на кантона примери за недобросъвестност? Ако водиш подобни дела, как ще искаш после бедните хора да бъдат честни и да не те мамят? Тогава твоите калфи ще крадат част от работното време, което ти дължат, и всички в общината ще се покварят. Ти си виновен. Твоят ечемик е трябвало да бъде доставен на купувача. Ако човекът от Сен Лоран си го беше взел, нямаше да можеш да си го върнеш обратно, нали? Значи, ти си разполагал с нещо, което вече не ти е принадлежало, тъй като ечемикът е бил обърнат в пари според вашата уговорка. Но разказвай нататък.

Жьонеста погледна многозначително лекаря, за да му обърне внимание върху неподвижността на Табуро. По време на мъмренето ни едно мускулче по лицето на лихваря не трепна; челото му не бе се зачервило, а погледът му си остана спокоен.

— Значи, господине, длъжен съм да доставя ечемика на цената, на която се продаваше през зимата. Но аз мисля, че изобщо не му дължа този ечемик.

— Слушай, Табуро, бързо доставяй ечемика, или не разчитай повече на ничие уважение. Дори и да печелиш подобни дела, за хората ще бъдеш човек без съвест, без достойнство, без чест…

— Хайде, не се бойте, кажете ми, че съм мошеник, измамник, крадец. В деловите отношения тези неща се казват, господин кмете, и никой не се обижда. Нали знаете, в търговията — всеки за себе си.

— Не разбирам защо умишлено постъпваш така, че да заслужиш подобно отношение?

— Но, господине, ако законът е на моя страна…

— Но законът няма да бъде на твоя страна.

— Напълно ли сте сигурен в това, господине, ама съвсем, съвсем сигурен? Защото, нали виждате, работата е сериозна.

— Разбира се, че съм сигурен. Ако не вечерях, щях да ти прочета Наказателния кодекс. Но ако има процес, ти ще го загубиш и повече никога няма да стъпиш в моя дом — не желая да посрещам хора, които не уважавам. Ясно ли ти е? Ще загубиш делото.

— А, съвсем не, господине, няма да го загубя — заяви Табуро. — Разбирате ли, господин кмете, всъщност човекът от Сен Лоран ми дължи ечемика; аз го купих от него, а той отказва да ми го достави. Исках, нали така, да съм съвсем сигурен, че ще спечеля делото, преди да отида при съдебния пристав и да вляза в разноски.

Жьонеста и лекарят се спогледаха, прикривайки изненадата си от остроумната комбинация, която този човек бе измислил, за да разбере истината за съдебния случай.

— Е, драги Табуро, твоят партньор е недобросъвестен и не трябва да сключваш сделки с подобни хора.

— Да, господине, ама тези хора разбират от търговия.

— Сбогом, Табуро.

— Ваш покорен слуга, господин кмете, моите почитания, господа.

— Как ви се струва? — заговори Бьонаси, след като лихварят си отиде. — Не смятате ли, че в Париж този човек може бързо да стане милионер?

След като се навечеряха, лекарят и неговият гост се настаниха в салона, където разговаряха за война и политика до края на вечерта, докато стана време за лягане. По време на този разговор Жьонеста изрази яростната си омраза към англичаните.

— Господине — попита Бьонаси, — мога ли да узная кого имам честта да приема в дома си?

— Казвам се Пиер Блюто — отвърна Жьонеста — и служа като капитан в Гренобълския гарнизон.

— Добре, господине. Желаете ли да следвате режима на господин Гравие? Сутрин, веднага след закуска, той обичаше да ме придружава в обиколките ми из общината. Не съм сигурен дали ще ви харесат твърде прозаичните ми занимания. В крайна сметка вие не сте нито собственик, нито кмет на селото и в кантона няма да видите нещо невиждано на други места — всички колиби си приличат. Но просто ще глътнете чист въздух и разходката ви ще има някаква цел.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това предложение, а аз самият не смеех да ви го направя, да не би да ви досаждам.

Командирът Жьонеста, когото ще продължим да наричаме така въпреки умишлено избрания от самия него псевдоним, бе изпроводен от домакина си до стаята на първия етаж над салона.

— Да, виждам, че Жакот е напалила огън — одобри лекарят. — Ако нещо ви липсва, над леглото ви е шнурът на звънеца.

— Не мисля, че може да ми липсва каквото и да било! — възкликна Жьонеста. — Има дори събувалка. Човек трябва да бъде стар пехотинец, за да знае стойността на тази принадлежност! На война, господине, има моменти, в които си готов да изгориш къща, само и само да намериш събувалка… След продължителен поход и особено след акция има случаи, когато подутият крак въпреки всички усилия не помръдва в мокрия ботуш; затова неведнъж ми се е случвало да си лягам с ботушите. Когато си сам, бедата все пак се търпи.

Командирът хитро намигна, за да придаде на последните си думи нужния подтекст. После заразглежда изненадан удобната, чиста и почти богаташки подредена стая.

— Какъв разкош! — възкликна Жьонеста. — А при вас навярно е прекрасно обзаведено?

— Елате да видите — покани го лекарят, — аз съм ви съсед, разделя ни само стълбището.

Жьонеста с почуда се озова в гола стая; единственото украшение по стените беше старата, на места избеляла жълтеникава хартия на кафяви розетки. Леглото бе желязно, грубо лакирано, подобно на затворническо, над него на дървена греда бе окачена завеса от сиво хасе, която се разделяше на две. Пред леглото бе постлано тясно изнищено килимче. До възглавницата имаше нощно шкафче на четири крака, което се отваряше и затваряше с шум, наподобяващ тракане на кастанети. Три стола, две плетени кресла, шкаф от орехово дърво, върху който бяха поставени леген и старинна кана за вода с оловен обков на капака, допълваха мебелировката. Камината беше студена и всички необходими принадлежности за бръснене бяха сложени направо върху боядисания й каменен корниз, пред старо огледало, окачено на връвчица. Плочките на пода бяха добре изметени, но захабени, напукани и издълбани на много места. На двата прозореца висяха пердета от сиво хасе със зелени ресни по края. Всичко, дори кръглата маса, върху която бяха разпръснати няколко листа, мастилница и пера за писане, всичко в обикновената обстановка, на която изрядната чистота, поддържана от Жакот, придаваше известно благородство, подсказваше, че обитателят на тази стая води почти монашески начин на живот, равнодушен към вещите и изпълнен с духовни изживявания. През отворената врата офицерът видя кабинет, в който лекарят очевидно рядко влизаше. Кабинетът беше в същото състояние като спалнята. Няколко прашни книги се валяха върху прашни полици, а лавиците бяха заети от шишета с етикети — признак, че тук фармацията заема повече място от науката.

— Сигурно ще ме попитате защо има такава разлика между вашата стая и моята, нали? — заговори Бьонаси. — Вижте, винаги съм се срамувал заради хора, които, настанявайки гостите си, им дават такива огледала, в които човек изглежда по-нисък или по-висок, отколкото е всъщност, болен или получил удар. Не сме ли длъжни да направим временното жилище на приятелите си колкото е възможно по-приятно? За мен гостоприемството е едновременно добродетел, щастие и разкош; но под какъвто и ъгъл да погледнете гостоприемството, дори в случаите на користни подбуди, не смятате ли, че домакинът трябва да бъде безкрайно радушен и ласкав към своя гост или към своя приятел? Затова във вашата стая са хубавите мебели, дебелият килим, драпериите, стенният часовник, свещниците и нощната лампа. За вас са свещта, грижите на Жакот, която навярно ви е донесла нови пантофи, мляко и своята грейка. Надявам се, че никъде няма да ви се случи да седите така удобно и приятно, както в мекото кресло, което покойният свещеник е открил и донесъл отнякъде; вярно е, че за да намериш образците на доброто, красивото и удобното във всяко нещо, трябва да се обръщаш към Църквата. Надявам се, че във вашата стая всичко ще ви се понрави. Ще намерите хубави бръсначи, отличен сапун, изобщо дреболиите, които създават домашния уют. Но, драги господин Блюто, все пак мнението ми за гостоприемството не обяснява напълно разликата между нашите стаи. Вие навярно прекрасно ще разберете защо моята стая е гола, а в кабинета ми цари безпорядък, когато утре станете свидетел на непрекъснатата върволица от хора. Първо, не водя живот на домашар, винаги съм навън. Ако съм си вкъщи, по всяко време идват селяни да говорят с мен; на тях принадлежат и тялото ми, и духът ми, и стаята ми. При това положение мога ли да се грижа за етикета или да се притеснявам от неизбежните щети, които неволно ще ми причинят тези хорица? Луксът е само за богатските къщи, дворците, будоарите и стаите за приятели. Освен това аз се прибирам тук само за да спя — за какво ми са на мен скъпите парцали? Не можете да си представите колко безразлично ми е всичко тук на земята!

Двамата приятелски си пожелаха лека нощ, стиснаха си сърдечно ръцете и се прибраха да си легнат. Преди да заспи, офицерът се замисли за този човек, който с всеки изминал час се издигаше все повече в очите му.

Бележки

[0] Романът „Селският лекар“ е публикуван за първи път през септември 1833 г. През 1834 г. излиза второ издание, други две са публикувани през 1836 г., а четвъртото вижда бял свят през 1839 г. Още през 1835 г. Балзак е обявил намерението си да включи този роман в цикъла „Сцени от селския живот“, но това става едва през 1846 г., когато влиза в XIII том на „Човешка комедия“. Разказът на Гогла на няколко пъти е бил публикуван самостоятелно под заглавие „История на императора, разказана в плевнята от един стар войник“. ↑

[1] На майка ми — чувствата на Балзак към майка му са сложни и противоречиви — от омраза до искрена нежност. Посвещението, което датира от 1836 г., навярно е продиктувано от чувство на признателност към госпожа Дьо Балзак, която няколко години не само се е занимавала с домакинството на сина си, но му е била и нещо като литературна секретарка. ↑

[2] Гранд Шартрьоз — планински масив във френските Предалпи. ↑

[3] Савоя и Дофине — области в Югоизточна Франция, до границата с Италия. В административното деление на страната те са департаменти. ↑

[4] Мориен — местност в Савойските Алпи, дълга долина между две планински вериги. Цялата Савоя е била присъединена към Франция през 1860 година. ↑

[5] Стъпка — стара френска мярка за дължина, равна на 33 сантиметра. ↑

[6] Орли — има се предвид гербът върху Наполеоновите военни знамена — метонимично знамената на Наполеоновата армия. ↑

[7] Битката при Москва — така французите наричат Бородинската битка през 1812 г., когато Наполеон побеждава руската армия при Москва, опожарява града, но трябва бързо да отстъпи пред лютата зима и преследващите го руски войски. ↑

[8] Баяр, Пиер Терай дьо (1476–1524) — френски военачалник, прославил се с храбростта си във войните в Италия в края на XV и началото на XVI век. Наричали го „безстрашния и безукорен рицар“. ↑

[9] Екарте — игра на карти, обикновено за двама. ↑

[10] Пер — член на Горната камара на френския парламент през периода 1814–1848 година. ↑

[11] Пиронизъм — учение на древногръцкия философ Пирон (около 365–275 г. пр.н.е.) за относителността на човешките възприятия и възгледи. В името на тази относителност той проповядва въздържане от всякакви съждения, за да не се греши и по този начин да се постигне душевен покой. ↑

[12] Великата армия — така са били наричани войските, които Наполеон е командувал от 1805 до 1814 година. ↑

[13] Шонбрун — виенски замък от XVIII век, където на 14 октомври 1809 г. е подписан мирният договор между Франция и Австрия. ↑

[14] … също както Медея своите деца — има се предвид позорното бягство на Виенския двор, когато прощаването му с жителите на Виена се изразило в убийства и погроми. ↑

[15] Госпожица Рокур — театрален псевдоним на Франсоаз Мари-Антоанет Сосрот (1756–1815). Имала е голям успех като актриса. Наполеон й наредил да обиколи с трупата си Европа. ↑

[16] „Медея“ — тук става дума за трагедията на големия френски драматург Пиер Корней (1606–1684). ↑

[17] Театр Франсе — сега Комеди Франсез. Основан през 1680 г. от Луи XIV. ↑

[18] Пиго-Льобрьон, Гийом Шарл Антоан (1753–1835) — френски писател, автор на комедии и на еротични романи, забранени през периода на Империята (1804–1814). ↑

[19] Либра — стара мярка за тежина, която във Франция е била равна на 489,5 грама. ↑

[20] Су — стара френска монета, равна на 1/12 от франка. ↑

[21] Свети Силвестър — празник у католиците, празнува се на 31 декември. ↑

[22] паберкуваме — паберкувам (диал.): бера, събирам пабер; баберкувам.

Ба̀берка, паберка, бабер, пабер (диал.) — 1. Недорасъл царевичен кочан с редки зърна; 2. Недозрял дребен, некачествен, изостанал след редовната беритба плод. — Б. NomaD. ↑

[23] Екю — стара френска сребърна монета от времето на Луи XIV, равна на 3 франка. ↑

[24] Левга — стара мярка за разстояние с различна стойност в различните страни — обикновено от 4,445 до 4,556 километра. ↑

[25] Бри — местност на изток от Париж, между реките Марна и Сена, плодородна, богата и гъсто населена. ↑

[26] Лимузен — област в северозападната част на Централния планински масив, който се намира на юг от Париж. Известен е с развито говедовъдство. ↑

[27] Изер — река в Северните Алпи, извираща близо до границата с Италия. ↑

[28] Егбел — административен център на кантон в Савоя. Сега курортно селище. ↑

[29] Оверн — френска област в Централния планински масив. Основен поминък е животновъдството. ↑

[30] Арпан — стара френска мярка за повърхнина, варираща според местностите от 3,5 до 5 декара. ↑

[31] Фенелон, Франсоа дьо Салиняк дьо ла Мот (1651–1715) — френски прелат и писател. Известен с политическите, естетическите и религиозните си произведения и трактати като „Приключенията на Телемах“, „Изследване върху съвестта на един крал“, „Максими на светците“ и други. Човек със строг морал и безкористен, той се ползувал с всеобщо уважение. ↑

[32] … издействувах да се построи поща… карти — търговията с тези стоки е била държавен монопол и затова е било необходимо разрешение от властите, за да се практикува от частни лица. ↑

[33] Тир — град в Ливан, южно от Бейрут. Старо финикийско пристанище, чиито управници в IX в. пр.н.е. организирали по Средиземноморското крайбрежие множество търговски агенции. ↑

[34] Прованс — бивша провинция в Южна Франция със столица Екс-ан-Прованс. Географски включва областта на Авиньон и Ница. ↑

[35] Синилниче — растение, от което се е приготвяла синя боя. ↑

[36] Четиридесет хиляди франка — равняват се най-малко на 200 000 нови франка. ↑

[37] Сетие — стара френска мярка за вместимост, варираща в различните области и в зависимост от премерваната стока. Средно е била равна на около 0,466 литра. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Оноре дьо Балзак Селският лекар [0] (1)

Метаданни

Данни

Избрани творби в 10 тома. Том 7

Информация

История

Сваляне / Връзки

1. Местността и човекът

Оноре дьо Балзак
Селският лекар ^[0] (1)