Димитър Талев
Пепеляшка и царският син (7)

VII

Самуил Мокри се настани в своето воденско жилище заедно със сина и с племенника си. През тия дни двете момчета го виждаха рядко и набързо. Те бяха оставени сами на себе си. Весел и забавен беше животът им във Воден. Тоя град напоследък бе удвоил жителите си поради многото войска в него и сега беше най-оживеното селище в цялата държава.

Иван-Владислав и тая сутрин се събуди по-рано от своя братовчед. Той живо се приподигна на леглото си и погледна през прозореца насреща. Небето беше облачно от край до край, златният кръст на близката църква светеше меко, без блясък в здрачното утро; дървесата, които се виждаха оттук, стърчаха неподвижни с разредената вече и повехнала шума, сякаш бяха наметнати с овехтели, дрипави покривала. Дали няма да вали днес? Синът Аронов се отпусна на гръб върху възглавниците и се огледа с досада по стаята.

На другата страна на широката стая беше леглото на Гаврил-Радомир. Сега той беше преметнал покривката презглава и спеше дълбоко; никакъв шум не се дочуваше откъм леглото му. Изпод долния край на покривката се подаваше само единият му крак, разголен до коляното; беше едър, силен крак с права, широка кост, с развит, жилест прасец, с необикновено голямо стъпало. Младата лъскава кожа беше тъмнозлатиста — още не беше изчезнал летният загар по нея, придобит по бреговете на Охридското езеро. Иван-Владислав гледаше с омраза тоя едър гол крак. През лятото братовчедът му го бе водил много пъти, едва ли не всеки ден на езерото, учил го бе да плува, да лови риба. Ароновият син искаше да се научи да плува, да стои дълго под водата, да лови риба, но през цялото време чувствуваше надмощието на братовчеда си и това го озлобяваше. Те стояха голи един до друг и Ароновият син виждаше, чувствуваше с болка колко дребно и хилаво дори беше неговото тяло редом с красивото, могъщо тяло на братовчеда му. Гаврил-Радомир беше винаги весел и бодър, винаги готов да се пребори по пясъка или да се хвърли във водата по най-дълбоките места, беше неуморим с греблата в ръце, ловеше риба щастливо и с голяма леснина, пък и той самият беше като риба в бистрата езерна вода. Иван-Владислав неохотно събличаше дрехите си пред него и цял трепереше от студ, ако се случеше да излязат на езерото по-рано сутрин или на залез; той се боеше и от водата, колкото и да прикриваше страха си, гнусеше се да пипне студеното, лигаво рибе тяло, а когато се случеше да се докосне до него жаба, сърцето му замираше от непреодолим страх и отвращение. Той прикриваше умело тия свои страхове и слабости, но сърцето му се изпълваше със злоба и ненавист към по-щастливия братовчед. И като криеше хитро своята слабост, в същото време гледаше да се покаже там, дето беше силен, гледаше да наложи на братовчеда си своята сила, да го подчини, да го води. Това правеше най-вече за себе си, да чувствува сам своята сила и надмощие, докато простодушният Самуилов син не винаги схващаше тия негови скрити домогвания.

Живият ум на Иван-Владислав работеше непрекъснато. Той искаше да знае всичко и знаеше много повече, отколкото беше възможно и редно за неговата възраст. Ходеше между людете даже и там, където не беше място за него, подслушваше разговорите им и сам влизаше в разговор, питаше и разпитваше; търсеше и се срещаше с по-забележителни люде, четеше разни писания, учеше все повече ромейски, пожела да научи езика на старите елини, също и на латинците, ала в Охрид и в цялото българско царство нямаше много писания на тия езици, нямаше и много учители или люде, които пишеха на тях и ги говореха. Тая жажда за повече знания беше жажда на ума му, но беше и жажда за по-голяма сила, за предимство над другите, беше преголямо честолюбие и надменност, презрение към другите. Иван-Владислав знаеше цената на тая душевна сила в него, обичаше да я показва и не пропущаше случай да не я използува. Той изпитваше голяма радост, когато успяваше да стъпи върху другия, да му се надсмее. Злорадство имаше в сърцето му и склонност към злото. С такова сърце, с такъв ум, с такава душа се бе откъснал той от утробата на своята майка Варвара Аронова.

Иван-Владислав се радваше много, че бе дошъл в непознат и многолюден град. Той караше братовчеда си да скитат по цял ден из Воден и не можеше да се насити на новите си срещи тук, на всички нови неща, които можеше да види. Гаврил-Радомир трудно се задържаше по-дълго на едно и също място и това даваше възможност на Ивана-Владислава да го води по своя воля, като даваше вид, че води не той, а Самуиловият син. Те ходеха и двамата с мечове, с леки ризници под връхните дрехи, с кожени шлемове и без наметки, за да им бъде по-леко. Гаврил-Радомир носеше знаци на хилядник, а Иван-Владислав не носеше никакви знаци, понеже и никакъв не беше нито във войската, нито в царското управление. Които не го познаваха, мислеха, че той е някакъв знатен придружник на младия хилядник.

Гледайки разголената нога на братовчеда си, Иван-Владислав мислеше за него. Предния ден те бяха срещнали по една от крайните воденски улици две млади хубави жени. Наблизу нямаше други люде. Двете жени минаха с очи, вперени в хубавия хилядник, и дори едната приветливо му се усмихна. Не откъсваше поглед от тях и Радомир, а когато жените вече отминаваха, в захласа си той се спъна о един камък и едва не се просна на земята. Жените се изкикотиха на тая му несполука, той се извърна да ги види още еднаж, обърнали се бяха и те със засмени лица. Радомир сграбчи братовчеда си, цялата кръв се бе качила в главата му:

— Да ги уловим, а?

От очите на Владислава отскочиха искри:

— Хайде!

Ала в същото време жените избързаха нагоре и влязоха в един вратник.

Иван-Владислав бе виждал братовчеда си и друг път така възбуден. Жените се заглеждаха лакомо в него, а еднаж Мирослава Самуилова едвам бе успяла да спаси от ръцете му една от своите охридски приятелки; тогава Радомир наби сестра си, която сама бе тласнала приятелката си в ръцете му, после пък се спусна да я спасява. Иван-Владислав мразеше жените и се отвращаваше от тях, но още в бащиния си дом в Средец бе узнал много от тайните на женския пол. Какво не бе чувал от устата на родния си баща, ставал бе и годеник, виждал бе жената, с която би спал, ако не беше се разкрила измамата на Василия Втори. Всичко това стигаше за неговия схватлив ум, но във въображението си той отиваше и по-далеко. Братовчедът му Гаврил-Радомир, колкото и да беше буен в още неизяснените си чувства, цял се забъркваше и смущаваше, когато Владислав му разказваше в общата им стая или в някой скрит ъгъл разни безсрамни истории с жени, които наистина се бяха случвали или пък той ги измисляше. Опитвал се бе да разправя такива истории и на братовчедките си, на техните приятелки и те с писъци се разбягваха от него.

Ароновият син гледаше с омраза едрата нога на братовчеда си и обмисляше как да го заплете в някаква забавна история с двете жени, които бяха срещнали предния ден.

— Биче! — подвикна той към Радомира и като не получи отговор, добави с по-нисък глас: — Бико!

Така викаше Владислав на братовчеда си, когато искаше уж да се пошегува с него. В тоя прякор и в начина, по който го произнасяше, той влагаше сякаш някаква ласка, подсещайки за телесната му сила и хубост, но в скритата му мисъл това беше израз на презрение за телесната сила на братовчеда и за умствената му слабост, макар Гаврил-Радомир да не беше дотолкова глупав за своята възраст.

— Бико — повтори Владислав. После завика: — Ама ти докога ще спиш! Ако чакаш слънцето, днес то няма да изгрее… Хайде ставай! Биче, Бичеее…

Радомир се надигна изпод завивката и му се усмихна с още сънени очи.

— То още… не се е съмнало — сладко се протегна той.

На утринната закуска в трапезарията двете момчета бяха сами; Самуил бе вече излязъл. Към края на закуската Владислав се приведе към братовчеда си и тайнствено му пошепна:

— Днес ние с тебе можем да свършим една хубава работа.

— Каква работа… — проломоти Радомир с пълна уста.

Владислав сложи в устата си едно малко залъче.

— Ще отидем на лов, ама… не за някой вепър или… — Той пак се приведе към него: — Ще отидем да уловим ония две жени, които вчера…

— О, добре! Хайде… — развесели се буйно Радомир.

— Чакай. Много бързаш. Те може би още спят…

— Да, но как мислиш…

— Както се ходи на лов — каза Владислав. — Ще отидем там, ще ги издебнем и ще ги хванем.

Тукашният дом на Самуила Мокри беше на стъгдата, дето бяха царският дворец, домът на патриарха, съборната църква, също и домовете на някои от по-първите боляри. Тук беше по-тихо; минаваха войници и най-вече в часовете, когато се сменяваше стражата, минаваха по-първите люде на царството с придружниците си, докато другите воденски граждани избягваха да се мяркат по тая стъгда. Градът шумеше и гърмеше по съседните улици и стъгди. Нататък се отправиха и двете момчета, щом излязоха тоя ден от дома на великия войвода.

И тук повечето от минувачите бяха войници, облечени и някои още необлечени, във войнишко рухо. Имаше люде от всички тукашни краища, също и от по-далечни места на царството — виждаше се по облеклото им, по цялата им външност. Макар всички да се знаеха, че са от един и същ народ и език, всяко племе и дори всеки род си имаше своя носия, свои накити и знакове, свои обичаи и привички, свое държане между другите люде. Горди и надменни бяха мияците от подножията на Шар и Кораб — с тъмни очи, с румени лица и широки, изпъкнали чела, с черни или кафяви вълнени наметки, които се спущаха назад от широките им рамена; тук имаше много и от едроглавите, със сплескани тилове бръсяци, които гледаха изпод вежди с остри или хитри, лукави погледи; имаше много и от горещите драговити, които обичаха страстно хубавите оръжия и пееха буйни песни, имаше и от ваюнитите — мълчаливи и сурови мъже; имаше и от сдържаните, кротки сагудати, от велегизитите, макар част от тях да живееха в пределите на ромейското царство; дошли бяха и много шопи от Мъгленската област, от Тиквешията, от Овче поле, от Велбъждката област и от Средецката, с бели, тесни беневреци и наметки, нашарени с червени и сини конци; дошли бяха люде и от поречието на Струма, и смоляни от поречието на Места, мнозина и от северните племена, отвъд Маторие гори. Сред това пъстро множество се срещаха тук-там и мъже, които по носия и по всичко бяха като другите, но по чертите на лицето им човек би помислил, току-що са слезли от север с дружините на Аспаруха и Кубера — бяха с тесни и криви очи, с изпъкнали скули, а някои от тях все още размахваха дълги кики^[1] и плитки на ниско остриганите си глави. Жена по тия улици и стъгди не се мяркаше — би била като овца между вълци. По всички посоки се движеше, блъскаше се и се натискаше навалица от груби, буйни, сурови мъже, които, според нрава си, приказваха високо и се смееха гръмогласно или пък пристъпваха с тежки, отмерени стъпки и гледаха мълчаливо, като да дебнеха нещо. Улиците и стъгдите бяха изпълнени с шумната им врява и викот, с тропота на стъпките и на оръжията им, но също и с миризма на нечисти мъжки тела, на конска пот. Те се спираха повече пред работилниците за оръжия и облекло, пред продавачниците на храна и всякакви плодове, които бяха в голямо изобилие по тия места, макар да беше вече късна есен. Час по час ту тук, ту по-нататък се надигаше силен шум и викот, някой разблъскваше тълпата или тя и сама кипваше като разбунено море:

— Уааа! Дръжте го бре! У-ха-ха-хааа…

Някой дрипльо, види се, грабнал от работилницата или от продавачницата някакво оръжие, опинци или хляб, или ябълка, или калинка и се втурнал през навалицата да избяга, да се скрие. Продавачът крещи след него, надават викове и други наоколо, ала никой не го хваща, никой не го гони и се надига след дръзкия грабител весел смях. Намерил, задигнал — на добър му час и със здраве!

Шумно, весело беше и по кръчмите, при все че беше още ранен час.

Двамата братовчеди навлязоха сред навалицата и както винаги, когато беше нужна по-голяма сила и повече смелост, пръв вървеше Самуиловият син, за да отваря път, да разбива с гърдите си вълните на това кипнало, живо море. Людете се блъскаха един в друг, блъскаха се и в тях — никой не им обръщаше внимание, че бяха от знатните, щом бяха дошли тук. Един петдесетник налетя тъкмо върху тях с коня си, пък и не можеше да задържа добре животното — мнозина замахваха пред муцуната на коня да го подплашат или го блъскаха с юмруци по задницата. Живо работеше с лакти Самуиловият син и му беше весело сред тая блъсканица. Иван-Владислав вървеше веднага след него, като зад прикритие. Той се гневеше на шумната навалица и се отвращаваше от нея, боеше се да не се блъсне някой в него, да не го докосне някой от тия вонещи селяци и дрипльовци. И току побутваше братовчеда си:

— Хайде, по-бързо… Нямаме работа ние тук.

Гаврил-Радомир не бързаше. Това ходене из тълпата той превърна в игра. Никой не се отдръпваше пред него и той сам си правеше път: един ще отстрани с лакът, друг ще хване с две ръце и ще го премести като пълна стомна, а на някой зазяпал се в отсрещната продавачница ще натисне калпака или шлема му чак до очите, ще дръпне доста осезателно киката му или въшливата му плитка. И се смееше от сърце на тия люде — на изненадата на един, на уплахата на друг, на гнева на трети. Той беше много висок, много силен и никой не се решаваше да му се опъне. Радваше се младият човек на силата си.

Най-сетне двете момчета излязоха от шумното гъмжило и преминаха в по-тиха улица. Иван-Владислав още не можеше да смири гнева си, да потисне отвращението си:

— Мръсно стадо… Блъскат се като добитък. Не мога да ги търпя!

Радомир го гледаше с весело недоумение.

Излязоха на същата улица, където предния ден бяха срещнали двете млади, закачливи жени. Сега тая крайна улица беше по-тиха, по-пуста. Показа се някаква стара жена и бързо изчезна. През ниските огради на дворищата се мяркаха повече люде, чуваха се гласове. Двамата младежи минаха пред вратника, в който предния ден бяха влезли жените. Вратникът беше затворен. Те минаха още един път. Самуиловият син дори отиде и побутна вратника, готов да се вмъкне неканен в къщата. Владислав го следеше с нетърпелив поглед, махна му с ръка, да го насърчи отдалеко. Вратникът беше залостен. Те минаха още няколко пъти нагоре-надолу и Радомир се отчая:

— Няма ги. Да си вървим.

Насреща се зададе едно младо момиче, почти дете. То носеше малка празна делва, стискаше дръжката й с още слабата си ръка. Излезе от един близък двор и забърза срещу двамата младежи.

— Ето слука — продума тихо Владислав.

— Тая пък… — започна Радомир колебливо, но братовчедът му го прекъсна:

— Бива си я, не виждаш ли? Това ни излиза насреща. Преструвай се, че не я забелязваш — добави той с бърз шепот, — да не се уплаши. И щом се приближим…

По още нежните бузи на Гаврил-Радомир пропълзя гъста руменина, веселите му дръзки очи заблестяха хищно. Девойчето срамежливо наведе глава и вече се изравняваше с двамата младежи, когато Самуиловият син с една широка стъпка се изправи пред него и го сграбчи с две ръце. В първия миг то се втренчи в него изненадано, но веднага след това хубавите му тъмни очи се изпълниха с ужас. Усетил в ръцете си младото гъвкаво тяло, Радомир го притисна към себе си, делвата падна от ръката на девойчето, то нададе страшен писък.

Някъде наблизу се чуха уплашени гласове, чуха се гласове и по-нататък. Наизлязоха люде на улицата, повечето жени, деца, заприиждаха от всички страни. Дигна се шумна глъчка, разнесоха се по цялата улица викове. Откъде се намериха толкова люде по тая глуха улица! Радомир като че ли нищо не виждаше и нищо не чуваше. Крехкото тяло на момичето се поддаваше на силната му прегръдка, той го притискаше до задушаване, но и не знаеше какво друго да стори тук, насред улицата. Главата на момичето немощно клюмна. Радомир го пусна изненадан и уплашен, то присви колена и се строполи на земята, а той се дръпна встрани и едва сега забеляза, че около него се бе събрала цяла тълпа. Той се огледа — търсеше откъде да мине, търсеше братовчеда си. Иван-Владислав още преди това се бе отдалечил благоразумно и иззад един ъгъл наблизу наблюдаваше какво ще стане по-нататък. Играта ставаше много забавна!

Жените около Радомира махаха ръце и викаха с пискливи гласове:

— Злодей! У! Болярин! Началник! Нападна момичето посред бял ден! Дръжте го! Да му смажем главата! У-ууу…

И все повече се приближаваха. Между тях имаше и мъже, някои се притъкмяваха да се нахвърлят върху Радомира. Той замахна с ръка, поиска да му сторят път.

— Махнете се!

Насреща неочаквано се зададе войник с дълго копие и като че ли всички отеднаж го забелязаха. Чуха се насърчителни викове, после стана по-тихо и които бяха на пътя на войника, бързо се отдръпнаха.

— Сестра ми! — викаше той задъхан. — Разбойнико! Ей сега…

Той се втурна с насочено копие срещу Радомира и нито забеляза знаците му на хилядник. Радомир изтегли меча си и с един силен удар отби насоченото към гърдите му оръжие. Започна се двубой. Людете се поотстраниха и се спотаиха от страх, от непреодолимо любопитство, отвори се широко място за двамата противници. Радомир излезе на средата на улицата, за да върти меча си по-свободно, докато войникът налиташе върху него ту от едната, ту от другата страна:

— Ей сега ще те изтърбуша! Скот! Сестра ми… на улицата…

Гаврил-Радомир вече се премерваше да отбие още еднаж копието му и да го срази с един бърз удар на меча си, ала в същото време отнякъде дотичаха и други двама войници с мечове, дотичаха и двама-трима по-възрастни мъже, надигали сопи и други някакви оръжия. Чуха се пак викове, запищяха и жените:

— Пазете се! Ей сега ще удари! Бийте болярина? Убийте го! Пазете се! Оле-ле…

Радомир размахваше меча си и се въртеше на всички страни, противниците му налитаха все по-смело.

Привлечена, види се, от виковете на тълпата, откъм единия край на улицата се зададе конна стража от десет души. Водеше я Рун. Пръв я забеляза Иван-Владислав и едва ли не подскочи от някаква дива радост. Всичко ставаше толкова любопитно! Той местеше нозе, дращеше с нокти стената до него от нетърпение. Конете на стражата бързо изтопуркаха нагоре и се врязаха в тълпата.

— Сторете път! — викаше Рун, дигнал високо къс бич.

Тълпата се поотдръпна, но не преставаше да размахва юмруци, да вика:

— Сега ще отърват болярина! Що чакате още, бре, бийте, бре!…

Стражата изтласка нападателите и ги събра на едно място, а Радомир се отдръпна на срещуположната страна с меча си в ръка, задъхан, плувнал в пот и с побеляло лице от умора и безсилна ярост.

— Вземете оръжието им! — рече Яков Рун и сам побутна коня към младия хилядник. Той позна сина Самуилов, но с нищо не показа това и попита строго от седлото си: — Какво става тук? Каква е тая битка?

Радомир приподигна рамена и нищо не отговори. Развикаха се от тълпата:

— Боляринът е виновен! Тоя! Нападна едно момиче. Да го насили тук, на улицата, посред бял ден! Спуснаха се людете да го спасяват. Брат му! Войник… Едвам го спасиха от ръцете му. Ама ти ще пуснеш болярина… Не смееш!

— Млък! — дигна пак Рун бича си срещу тях, после се обърна рязко към Радомира: — Дай меча си и тръгвай пред коня ми!

Гаврил-Радомир се дръпна и дигна оръжието си като за бой:

— Меча си няма да ти дам!

— Дай меча! — повтори Рун.

Радомир отстъпи още една крачка и навири оръжието си още по-застрашително. Тълпата се сгъсти около тях, завика злобно:

— Аха, не смееш! Болярин е, не смееш да го пипнеш. А ония… взеха им оръжието, ще ги откараш в тъмницата! Гарван гарвану…

Рун срита коня право върху тълпата и зашиба с бича, без да вижда къде удря. Той биеше разярен, разголил кривите си зъби. Тълпата се разпръсна сред оглушителни писъци и викот. Богомилът обърна коня към Самуиловия син и сега нямаше да го изпусне.

— Хванете го! — завика той към войниците си. — Хванете го веднага, веднага!

Неколцина от стражите извъртяха конете си срещу Радомира, а той започна битка с тях, отстъпвайки крачка след крачка пред конете и оръжието им.

— Хвърляй оръжието! Предай се! Ще загинеш… — викаше гневно богомилът, но не спомена името на вироглавия младеж. Това беше единствено негово снизхождение към великия войвода, към развилнелия се негов син. Но той се побоя за живота на младежа и викна отново: — Хвърлете му примка! Примка!

Един от стражите откачи от задната част на седлото примка и я размаха. Той мина зад Радомира, примката се разтвори, разлюля се като живо, нагънато колело високо над главата на младия хилядник и току се спусна, впи се в шията му. Войникът прехвана още по-здраво края на примката и подкара коня си. Радомир се опита да я среже с меча, дигна брада в безпомощно усилие да се измъкне, посегна и с ръка да разкъса задушаващото го въже, ала всичко беше напразно. Войникът го повлече като дънер, той падна възнак с посиняло лице. Тълпата пак се умълча. И само един-единствен глас се разнесе наоколо, продран, грозен, пълен с омраза, с тържествуващо злорадство:

— Още малко! Дръпни още мъъъничко! Да го свършиш…

По знак на Рун неколцина от войниците скочиха от конете си, изтръгнаха меча от склещената ръка на Радомира и го освободиха от смъртоносния пръстен на примката. Той бе загубил съзнание и трябваше да полежи, докато се съвземе.

— Вържете го! — повели Рун.

 

 

Иван-Владислав видя всичко докрай иззад своя ъгъл. А когато стражите подкараха братовчеда му, той се спусна към градската средищна стъгда; трябваше да занесе по-скоро вест на другата, на по-силната страна. Сега ще се намеси и чичо му. Той, великият войвода Самуил Мокри, ще узнае весели неща за своя син.

Владислав знаеше, че през последните дни чичо му беше повече в царския дворец, и се затича нататък на своите тънки нозе, подхванал късия си меч. Царската стража го спря пред вратите на двореца, той попита:

— Тук ли е великият войвода Самуил Мокри? — И бързо добави: — Аз съм негов племенник, трябва да му съобщя нещо много важно.

Десетникът на стражата го изгледа от глава до пети; виждаше се, че момчето беше от благородните. Той каза колебливо:

— Те сега всички боляри са с царя. Няма да те пуснат при тях.

— Ти ме пусни само да вляза в двореца.

— Влизай.

Спряха го и в самия дворец. Владислав и тук повтори същите думи, на края гласът му потрепера като на плач:

— Синът на великия войвода е в голяма опасност…

Накараха го да седне, да почака в преддверието.

Той седна с натъжено лице, а в сърцето му беше още по-весело. Играта продължаваше ето и в самия царски дворец.

Той не промени тъжния израз на лицето си и в същото време се оглеждаше на всички страни с голямо любопитство. По широкото преддверие се разхождаше с безшумни стъпки някакъв началник. Пред една голяма двукрила врата в дъното стояха на стража двама войници с щитове и дълги копия, мълчаливи и неподвижни, като да бяха от камък. Час по час през други врати от двете страни на преддверието влизаха и излизаха други люде във воинско облекло или писци в монашески раса. Иззад голямата врата в дъното се дочуваха гласове — там беше царят с болярите. В още тесните момчешки гърди на Ароновия син се надигна някакво ново чувство на презрителна гордост.

 

 

От два дни в ниската и мрачна тронна зала във воденския царски дворец се съвещаваха и решаваха великите боляри с кавхана и царя, също и първите воински началници на царството. Предния ден всеки бе говорил спокойно и бе казал що мисли по важните работи на царството, ала тая сутрин още със започването на съвещанието започнаха и препирни. То се виждаше още предния ден, а сега се видя още по-ясно, че кавханът и повечето от болярите и военачалниците бяха на една страна, докато Самуил Мокри и други някои от болярите и войводите като Ивац, Никулица, Кракра и Симеон Илица, който бе дошъл чак от Великия Преслав, бяха на друга страна. Царят седеше на своя дървен трон на горния край на залата и нищо не говореше; виждаше се само, че страдаше много от това несъгласие между първите люде на царството.

За пръв път от редица години Самуил Мокри срещаше такава съпротива от страна на болярството, та и от страна на царя, макар и само с мълчанието му. Противниците на великия войвода сега говореха с неговия език и оттам идваше голямата им смелост, но имаше и нещо друго: откакто бе излязъл пред всички в царството, Самуил много пъти бе показвал, че поставя закона и правото по-високо от себе си, та страхът от него намаля сред людете. Той би бил по-страшен, ако би вършил всичко по своя воля и не би почитал толкова много закона и правото на другите.

Като откри предния ден съвета, царят, както беше ред, даде думата най-напред на кавхана, но кавханът отстъпи реда си на великия войвода, както ставаше винаги. Самуил Мокри каза, че е дошъл час да се дигне поход срещу Византия, и обясни защо беше нужен на царството такъв поход. Тъкмо от тия негови обяснения започнаха и споровете. Пръв след великия войвода заговори кавханът.

— Далеч е от мене всяка мисъл — започна той със спокоен и дори малко угодлив глас — да се противя на нашия славен велик войвода и да му преча. Но той беше кратък в своето слово и мене не ми е много ясно защо трябва тъкмо сега да дигаме поход срещу Византия. Нека след нас се изкажат и всички, които са тук, за да не остане нищо неясно и неразбрано.

Кавханът говори дълго, но не каза нищо повече, а само изля поток от думи, за да направи по-приемливо своето несъгласие. Самуил усети, че кавханът имаше и скрити свои мисли. Говориха и други от велможите, пак тъй с много думи, но не за да направят мислите си по-ясни, а се виждаше, че всички взимаха страната на кавхана. Самуил Мокри забеляза и това, че те се насърчаваха един от друг, а станаха да говорят и такива, които преди само бяха дигали посоха си, за да кажат „да“ на всяка негова дума. И все пак първият ден на царския съвет мина спокойно. Великият войвода задържаше в паметта си всичко, що беше достойно за отговор, и то не беше много. Остана да се продължи работата на другия ден и най-вече, за да се чуе отговорът на великия войвода.

Днес царският съвет започна и завърши по-иначе. И сега, по знак на царя, започна пръв кавханът. Той не наруши с нищо нужната почтителност към великия войвода, но в словото му звучеше твърдост и смелост:

— Тая нощ очи не съм затворил. Премислих не един път и не два пъти всяка дума, която се каза вчера тук. Не и не, велики боляри и първи мъже на царството! Не е време и час за поход срещу ромеите, нито към която и да е друга посока. Ние имаме нужда само от спокойни дни и нека се молим на всевишния да бъдат те много за нашето царство. Походи правихме, върнахме си наша земя, взехме и земя, която никога преди не е била към нашето царство. Това ни стига. Мислих аз и затова, което чухме и знаем за Византия. Да, бунтове има там и размирици. Дай, боже, да продължат още много. Докато гори огън на главата на втория Василий, нам ще ни бъде добре, ние ще живеем спокойно. Ако влезем в ромейското царство, бунтовете там ще спрат и василевсът ще се обърне срещу нас. Преди година време ние го поразихме, но не поразихме силата на ромеите и защо сега да я обръщаме пак срещу себе си? Не и не, велики боляри и войводи, нам не ни е нужен поход към ромейската империя и може походът ни да се превърне в голяма беда за нас.

Това каза кавханът и го повтори със същата смелост. Ред беше след него да говори великият войвода на царството, но Самуил Мокри рече от мястото си и без да се обръща към никого:

— Нека говорят всички тук, които искат да говорят. Аз ще говоря последен.

Не говориха мнозина след кавхана и най-многословен между тях беше Димитри Полемарх, но той беше някак и на двете страни. Като млъкна и последният от тия, които се бяха решили да дигнат глас, Самуил Мокри стана от мястото си и излезе на средата на залата. Изгледа той всички, обърна се и към царя, сетне тръсна глава наназад, както правеше винаги, когато е решил да не отстъпва. С това гневно движение започна и словото си, макар иначе да започна изтихо и като на шега:

— Тая нощ вие не сте спали добре. Лоши сънища сте сънували… Като говоря за поход срещу ромейското царство — повиши той глас, — то не е от мене и заради мене. Тоя поход е за царството ни. Нужно е да се сложи здрава основа и здрава ограда на царството ни и тъкмо сега е време. Ще вземем всички градове и земи на юг между двете морета до Коринт. Ще вземем и Драч с неговата област. Ще вземем и Солун, та да легне царството ни по брега на Бялото море. Ще съберем много народ, много градове и земи в границите на царството ни, много народ и всякакви богатства. Дето има повече народ и повече земя, там има и повече богатства. Искам аз българското царство да бъде силно и богато, людете му да бъдат сити и богати. — Той млъкна за малко; сам виждаше, че не беше казал всичко, че не беше изяснил докрай мислите си. И продължи: — Ходя между всякакви люде и всякакъв народ. Виждам с очите си, че тия, които имат залък хляб и щип сол, са малко, а още по-малко са тия, които имат нещо повече от хляб и сол. Много повече и безброй са тия наши люде, които нямат ни хляб достатъчно, ни сол и дрипите им не могат да покрият месата им. Трябва да помислим и за тях. Ние тук сме двайсет души, а те са безброй. Ние тук имаме всичко, а те нямат нищо. Ние трябва да мислим и за тях, защото те с множеството си са нашата най-голяма сила, когато държат рало и мотика в ръцете си или когато държат меч. Ще кажа и това, че между тях ведно с бедността има и правда. Между тях има повече правда, отколкото между нас, които имаме всичко и в гордостта си не се боим и от бога. — Самуил забеляза, че велможите в залата се гневяха или все по-малко разбираха думите му. Тогава той пристъпи по-близу до тях и местейки втренчения си поглед от човек на човек, продължи: — Искам да ме разберете, за да има между нас съгласие и сговор. Защото иначе или аз трябва да легна под нозете ви, или вие трябва да легнете под нозете ми. — По залата се разнесе тих шум, болярите се раздвижиха неспокойно по местата си, някои се приведоха един към друг да си шушукат и всички попоглеждаха към царя негли да го предизвикат, но бързо и някак отчаяно отвръщаха погледи от него. Самуил Мокри не се извръщаше да погледне царя, той знаеше как изглеждаше сега смутеното царско лице. Той сложи ръка върху позлатения нагръдник на бронята си и продължи: — Нека ме съди бог, но аз говоря за доброто на всички, които говорят нашия български език, и повече за нищите, защото те се нуждаят най-много от всякаква помощ и подкрепа. Комуто е добре на тоя свят, сит е и облечен, той ще иска да не свършва тоя ден и да не се променя нищо около него. Той се тревожи и се бунтува против всяка промяна. Като вас, които се боите от тоя поход, за който ви говоря. Но аз ще поведа тия, които искат да се промени животът им към по-добро, които искат да се облекат и наситят. Вас ще ви оставя и вие ще останете сами. Като останете в нужда и слабост, вие ще видите, спокойни дни има само за силните, а не за тия, които избягват всяка опасност. Такъв е човешкият живот на земята, че всяко добро се пази с меч. Ето ще кажа още две ясни думи и най-напред за вас: ако ние не обуздаем и надвием ромейското царство, то ще ни покори и ще ни превърне в свои слуги и роби безправни. Ако вие не мислите и не искате да мислите за простия наш народ, помислете добре за себе си. За това, което можете да загубите, и за това, което можете да спечелите. Ако Василий Втори прегази царството ни, най-напред вас ще прегази и стъпчи. Към тебе, болярино, ще посегне най-напред ромеецът и не ще успееш да запазиш ти ни сана си, ни имота си, ни главата си. Ами неговият меч и сега е обърнат към нас! Ние надвихме Василия Втори миналата година, но той не поиска мир с нас, а и до днес не е признал царството ни. Опитва се да ни разделя, да разпалва вражда и междуособици сред нас — не обърна ли срещу царството ни моя нещастен брат, а ето и в Охрид паднаха главите на други изменници на царството. За да има спокойни, мирни дни за нас, добри дни за целия наш народ, българското царство трябва да стане силно царство и страшно за своите врагове. Ние няма да седим на топло край огнищата и да чакаме Василий да надвие противниците си в империята и отново да се обърне срещу нас, а наближава ден, когато и сами ще го потърсим, за да го сразим с всичките му полкове. Това е моята последна дума.

Великият войвода млъкна, поклони се на царя и се върна с бързи стъпки на мястото си. Той мислеше, че бе казал всичко и не ще може никой да му възрази, ала тъкмо след тия негови думи започнаха още по-шумни спорове в тронната зала. Наистина пак никой не се дигна открито срещу великия войвода и неговите най-верни люде, но още по-ясно болярите застанаха на страната на кавхана. Те също говореха за царство и народ, за правда и сила, но искаха мир с империята. В започналото словоборство те искаха да насочат срещу великия войвода собственото му оръжие. Той вече не отвори уста да отговори, да оспори каквото и да е. Когато цар Роман обяви съвещанието за приключило и напусна залата, веднага след него излезе и той.

В преддверието на двореца Самуил съгледа племенника си, който се запъти към него с бързата си момчешка походка. И такова беше лицето на Владислав, че великия войвода изеднаж се спря, сякаш да посрещне някакъв удар. Той попита отдалеко:

— Какво има?

Иван-Владислав се приближи мълчаливо — след Самуила бяха наизлезли и други от войводите и великите боляри. Момчето се поклони на чичо си и застана много близу до него, ала като заговори, макар и със сподавен глас, чу се наоколо всяка негова дума.

— Стражата задържа Радомира — рече то с приведена глава, като да се срамуваше от думите си. — Той сега е в тъмница. Погрижи се за него, чичо…

Владислав хвърли наоколо бърз поглед изпод вежди и забеляза, че някои от болярите се бяха заслушали в думите му.

— Защо е задържан Радомир? — попита Самуил строго. Той не искаше да скрие, че синът му е задържан, колкото и да го смути тая вест.

— Той се би на улицата, чичо.

— С кого се би? Защо?

— Той… той нападна едно момиче на улицата, дотича брат й с копие, събраха се и други люде… — занарежда Ароновият син изтихо, но пак се чу наоколо всяка негова дума.

— Стига — прекъсна го Самуил и го поведе към изхода.

Вън валеше ситен есенен дъжд, облачното небе тежеше ниско над града. Великият войвода прекоси разкаляната стъгда пред двореца, не се и сещаше да се загърне с наметката си, чиито краища се развяваха зад него. По стъпките му подтичваше Иван-Владислав, а още по-назад бързаха двамата му почетни пазители с дълги копия в ръце, притиснали към себе си широки щитове. Следван от племенника, той влезе в къщата си на другата страна на стъгдата.

Те се затвориха насаме, Самуил захвърли наметката и застана срещу племенника си сърдит и страшен:

— Разкажи ми всичко.

Иван-Владислав заразказва с плачлив тон и не пропусна нищо, дори поприбави нещо тук и там, за да бъде разказът му по-ярък. За себе си той не спомена. Самуил го изслуша докрай и промълви с огорчение:

— Срамно.

— Но то, момичето, му се усмихна… — се опита Владислав негли да защити братовчеда си.

Самуил му посочи вратата:

— Върви си в стаята.

Владислав се отправи нататък с лице разтъжено до плач, с наведена глава и отпуснати рамена, мечът, препасан на тънкия му кръст, изглеждаше като провесена опашка.

Съкрушеният вид на Ароновия син беше лъжлива маска на неговото тържествуващо злорадство.

Съобщиха на великия войвода за Рун и той на часа го повика. Щом се показа богомилът, Самуил го изпревари:

— За сина ми ли идваш?

Рун не се изненада — вече целият град говореше за тая случка.

— Да — отговори той късо и добави: — Ти може би не знаеш всичко.

— Разкажи да чуя.

— Хванал мома на улицата. Насъбрал се народ, братът на момата, войник, с копие, също други люде, а синът ти с меча си. Започнала битка и да благодари той, че не е пролял кръв. Хванахме го с примка, не се даваше. Той самият всичко си призна. Сега е в градската тъмница.

Самуил рече:

— Не ща да чуя вече нищо за това поганство на сина ми. Предай го на съд и нека получи, което му се пада. Друго?

— Нищо.

— Върви си по работата.

Рун излезе.

Великият войвода откачи меча си от широкия металически колан и внимателно го сложи в ъгъла. После седна на широк тежък стол, сложи и двете си ръце на подпорките му, дигна лице към прозореца насреща, като че ли да погледа дъжда и облачното небе вън през мътните цветни стъкълца, през които и нищо не можеше да се види. Той сякаш се боеше да не би някой да забележи мъката му.

Досега той бе виждал Радомира като хубав и весел младеж, който бе радвал сърцето му. Сега Радомир разкриваше друг свой образ и се обръщаше против него, отдалечаваше се от него. Той нямаше още ни един косъм на лицето си, а се показваше като безсрамен женолюбец!

Като чичо си Арона и дали не беше вероломен като него? Същата лоша кръв течеше може би и в неговите жили. Или може би сатаната искаше да го накаже за братоубийството, като е вселил духа на убития в сърцето на родния му син. Но Арон беше изменник и предател, той получи заслужено наказание, висшият промисъл избра него, Самуила, за оръдие на правдата. Ето и до тоя час не беше престанала да гори в него болката за позорно загиналия брат, но той, ако трябва, и сега би насочил срещу него меча на палача. Ами ако и родният му син стигне до ръба на такава черна пропаст, ще блъсне ли и него в пропастта, както блъсна брата си? Да, и своя роден син ще блъсне… О, каква непоносима болка прониза сърцето му само като го помисли!… Та това беше една младежка лудория? И после, не живееше ли и той самият с друга жена, докато е все още жива законната му жена? Сега людете ще кажат: синът като бащата. Та затова ли е тази мъка, тази ярост в сърцето срещу неразумния младеж — заради сина людете ще си спомнят и за прегрешенията на бащата. Спомена той и Арона, тежките му грехове, съди го и сега, докато гние в гроба, получил наказанието си. О, истински милостив и великодушен е човек само към себе си! И какъв заплетен възел е човекът! А той, Самуил Мокри, все се опитва да го разплете, да го познае, да го извади на светлина.

Той разтърси рамена, като да минаха морници през тялото му или искаше да отхвърли някакво претежко бреме от плещите си. В мислите му сега беше и Биляна, неговата най-голяма скръб. Той я остави полужива. Остави я, избяга от нея, ала и той остана сам без нея. Студено беше около него и сега му беше нужна тя, Биляна. Далеч остана тя. Отдалечи се от него и синът му…

Той стана бързо. Студено беше и в стаята в тоя мрачен, дъжделив есенен ден. А нямаше къде другаде да отиде, при кого да отиде той, Самуил Мокри, великият войвода на българското царство. Тръгна да се разхожда низ стаята, в своята каменна клетка. Тръгна да върви, да върви, да се отдалечи някъде. И се върна с мислите си в тронната зала при царя и всички велики боляри. Тук бяха най-големите му грижи, но тук не беше така сам. Тук беше верният му Симеон Илица, храбрият Ивац, Кракра, Никулица. Каза той в залата, което беше нужно. Глупците останаха слепи и глухи. Сега те ще се радват на срама, който му донесе синът, ще злословят, ще го съдят.

Вратата тихо се отвори. Изправи се там слугата му Радой:

— Няма ли да обядваш… Скоро ще бие за вечерня по църквите.

Самуил го гледаше и сякаш не бе го чул. Ето човека, който никога няма да го изостави, който винаги ще бъде до него, с него, ще се грижи за храната му, за леглото му с неизменна грижа и обич. Очите на великия войвода се напълниха с влага и сърцето му затупа по-силно, по-свободно. Винаги му беше по-леко с неговия слуга, с неговия млечен брат и ето, като че ли отеднаж се върна двадесет години назад, в тяхната първа младост.

— Да — викна той някак прекалено високо, сякаш току-що бе скочил от коня след богат лов из горите. — Гладен съм, Радое!

Радой стоеше с мрачно лице до отворената врата и гледаше изпод вежди господаря си, като да бе забравил защо бе дошъл и какво бе казал. Самуил познаваше добре и най-добре лицето на слугата си.

— Какво има?

Радой не се помръдна. Сетне каза:

— Пусни момчето. Пусни го от тъмницата.

Самуил сви вежди:

— Каквото е дробил, това и ще сърба.

Но той усети как се отмести тежък товар от плещите му. Слугата каза по-нататък:

— Ти не слушай тоя сатана богомила. Той е ду-душевадник. Ти не знаеш ли какъв е човек на се-седемнайсет години? Така ти — завъртя едва дебелия си език Радой, — така ти и себе си мъчиш…

Сърцето на великия войвода затупа още по-леко, по-свободно. Той се приближи към Радоя с бързата си походка, втренчил в него строги очи. И сякаш продължаваше прекъснат разговор:

— Ще пратя нови съгледвачи в Цариград и ще ги дочакам да се върнат. Само толкова ще чакам, не повече. И ако там е, както досега — тръгвам!

— Къ-къде? Все тръгваш, все вървиш…

Самуил мълчаливо го побутна от вратата и се отправи към трапезарията. Слугата повлече нозе след него.

 

 

Цели две недели великият войвода не попита нищо за сина си, дори името му не спомена. През това време той изпрати в Цариград нови двама съгледвачи и ги зачака с нетърпение. Започна и третата неделя, откакто Гаврил-Радомир беше в тъмница. Радой напразно го молеше за младия затворник, великият войвода все го прекъсваше. А момчето беше непрестанно в мислите му, та и в сънищата му. Тъгуваше за него, очакваше го да се върне. И се вдаде с още по-голяма ревност във всекидневната си работа. Отиде чак до източната граница с ромеите — през Струмица, през теснините между Огражден и Беласица, слезе и по Струма, да дочака по-скоро съгледвачите си от Византион. Не можеше да се обуздае, да потисне своето нетърпение, ала то беше и от мъката в сърцето му, мъката за сина, от самотията му също сред толкова люде, които не можеха да разберат и приемат мислите му.

По Струма Самуил Мокри не се бави много, не дочака съгледвачите си. Когато се върна във Воден, синът му беше вече в къщи, след като бе излежал наказанието си за улично размирие. Самуил го срещна в преддверието на воденската си къща. Момъкът се притече още щом чу тропота на конете, но се спря в преддверието и гледаше баща си с виновна усмивка. Самуил не издаде с нищо вълнението си от срещата, дори още повече се навъси и каза рязко:

— Безсрамник! Ако се повтори тая срамотия, ще те съдя аз тогава и ти цял живот ще се разкайваш. — Момчето наведе очи и стоеше пред него като небесен воин с новото си, чисто облекло, с което се бе преоблякло след излизането си от затвора. О, как би желал Самуил да го прегърне, след като го бе чакал и бе копнеел за него толкова дълго! Но той надви бащинската си слабост и строго изрече войнска повеля: — Ще влезеш още сега в някоя от деволските дружини на войвода Ивац. Още сега ще се явиш при войводата и ще му предадеш моята воля. И ще живееш там, с войниците, които ще водиш. — Момъкът дигна към него радостни очи, бързо се върна по лицето му младата, свежа руменина. Самуил би желал да го притисне на гърдите си, но викна гневно, та се чу гласът му из цялата къща: — Тук не те искам!

Той мина бързо край сина си и отмина. Повлече нозе и Радой, който бе стоял досега до вратата зад него с топлата му пътническа наметка през ръка, капнал от умора след продължителното пътуване. Спря се той пред момъка с разтъжено лице:

— Той и себе си върти на ръжен… Върти и другите, и тебе, но себе си още повече…

Отчаянието на слугата стана безпределно, когато малко по-късно Самуил му каза:

— Рано утре тръгваме за Преспа.

Тоя път Радой занемя. И току проплака:

— Така ще си измрем ние с тебе… по-по пътищата…

Те пътуваха сега още по-бързо и конниците, които придружаваха великия войвода, едвам успяваха да спазват нужното разстояние след него. На третия ден Самуил влезе в Преспа. Той не се и спря в тукашното си жилище, а се отправи към малката горска къща. Там искаше да отиде той, за там бързаше толкова много.

Гората бе цялата оголяла; ръждавееше се прегоряла шума само по дъбовете, които растяха между другите дървеса и храсталаци на острова. Пътеката беше постлана нагъсто с окапали листа, които потъваха с глух шум под стъпките му в размекналата се влажна пръст. Виждаше се надалеко през разперените голи гранки^[2], през вършините нататък се провря и изчезна в далечината ято птици, но Самуил нищо не забелязваше. Много отдавна не беше бързал така към самотната къща. С какво можеше да го привлече сега Биляна, болна и осакатяла? Той бързаше и това беше като някакво бягство.

Около къщата беше много тихо, колкото и да беше смълчана цялата есенна гора. Самуил влезе в двора. Вратата на къщата се отвори с остро скърцане. Друга, още по-голяма и някак застрашителна тишина го посрещна откъм вътрешността на къщата. И още тук, на прага, Самуил усети, че най-милият негов дом беше празен. Но той не можеше да повярва на предчувствието си и влезе бързо в къщата. Вратите на стаите бяха разтворени и шумът на тежките му стъпки се чуваше из цялата къща. Да, тя беше празна. Всичко беше, както преди, всяка вещ беше на мястото си, само людете не бяха там — леглата на двете жени бяха изоставени и празни, празна беше и люлката на детето. Каква пустош в тоя човешки дом, останал без люде…

Самуил Мокри излезе вън, мина пак през двора, огледа се наоколо. Не се забелязваше никаква човешка следа. Жените бяха напуснали къщата. Напуснали са къщата за дълго, може би завинаги. Но те не биха могли да я напуснат сами, нито едната, нито другата. Някой им е помогнал. Или може би някой ги е отвлякъл… Великият войвода почувствува слабост в нозете си.

Той беше сам тук. Толкова много се бе променила и гората наоколо; без зелената си шума, без птиците и животинките си. Смълчана, с оголелите си гранки, тя като че ли се бе отдалечила от оградата на къщата и той като да беше в някакво непознато, чуждо място, някъде на края на света. Зад него беше тишината на празната къща, пред него — оголялата и пуста, някак призрачна гора. Биляна бе изчезнала; не се чуваше ни гласът й, ни шумоленето на дрехите й, ни шумът на бързите й ситни стъпки. Той беше сам, сам в целия свят…

Отец Емилиян изникна сякаш от земята; приближи се безшумно и се спря на десетина стъпки. Самуил се загледа в него, като да беше някакво внезапно появило се привидение в черното си расо.

— Ела по-близу — рече великият войвода строго, разгневен на своята слабост, на слабостта на зрението си, което го бе измамило да вижда привидения.

Монахът пристъпи още няколко крачки:

— Видях те и сам идвам при тебе.

— Къде е тя? — попита Самуил със затихнал глас; той предусещаше отговора на монаха, четеше го по суровия, решителен израз на сухото му и още повече побледняло лице. Великият войвода бързо добави: — Ти знаеш.

— Знам.

— Къде е, къде е отишла?

— Върна се там, откъдето бе дошла — отговори монахът с равен глас, като да започваше проповед.

— Ти ще ми кажеш къде е.

— Няма да ти кажа. Такава е нейната воля.

— А моята воля?

— Аз зачитам повече волята на слабия — отговори отец Емилиян и сякаш още преди това беше готова на езика му всяка негова дума. — Зачитам повече волята на слабия, който се нуждае от моята подкрепа.

— Ти ли й помогна да замине?

— Помогнах й. Как би могла сама… С детето, със сляпата. Всичко стана по нейно желание и така ще бъде по-добре и за нея, и за тебе.

— За моето и за нейното добро ще мисля аз, а не ти. Кажи ми къде е.

— Няма да ти кажа. И не ме питай. Това, което направи тя, е най-добро за нея.

— Ти заставаш между мене и нея… — Самуил пристъпи, втренчил в него застрашителен поглед: — Не се изпречвай на пътя ми!

Монахът нито се помръдна и рече със същия равен глас:

— Аз изпълних християнския си дълг към нея. Господ бог е на моя страна и ти няма да ме уплашиш с никаква човешка сила и насилие.

Самуил го погледа мълчаливо някое време, строгостта в погледа му омекна и заговори той някак вразумително:

— Ти казваш по нейна воля… Това не може да бъде. Тя никога не е била против мене със своята воля, никога не е искала да се отдалечи от мене. Аз също… Сега ти — повиши отново глас великият войвода, — ти искаш да я отделиш от мене. Ти, не тя, ти в името… на бога.

— Да, в името на бога — подзе думите му отец Емилиян. — Тя пожела от обич към тебе да се отстрани от пътя ти и аз й помогнах. Аз и сам й казах: махни се от пътя му, ти ще му пречиш. Отстрани се ти, преди той да те изостави.

— Ти си я подучил. Тя знае, че аз никога няма да я изоставя.

— Лъже те грехът сега, а утре сърцето ти друго ще заговори. Тя е вече жив труп, велики войводо. Сърцето ти няма да я иска повече с недъга й.

— Не говори скверни думи. Не виждаш ли, че се връщам при нея, дошъл съм да я потърся? И винаги ще бъде тъй. Нейната несрета е и моя несрета, аз я приемам и ще нося бремето й заедно с нея.

— Големи са заблудите на човешкото сърце. Ти им вярваш, докато не ги видиш по-ясно. Твоята привързаност към тая жена е такава, че ти не ще можеш да стоиш дълго при нея, щом не можеш да спиш с нея. Такава е всяка човешка и земна привързаност, с полза някаква.

Самуил протегна ръка към него, посочи го с пръст:

— А ти, виждам, говориш за своята неземна привързаност, за своята небесна любов към тая жена.

Монахът не се смути и все пак лицето му се опна, очите му припламнаха мрачно в дълбоките си дупки от голямо, мъчително напрежение. Той каза:

— Аз любя само бога и чрез него всички люде тук на земята.

— Ти не можеш да прикриеш истината с тия свои неясни думи. Човешката любов е земна, както и всичко човешко. Аз обичам тая жена и нейната близост ми е нужна, както хлябът и водата. Земна е и твоята любов към нея, защото се опитваш да ми я отнемеш и да я скриеш, да я запазиш за себе си. Кажи къде си я скрил, ако ти е мил животът! Ти искаш да ме ограбиш.

— Няма да ти кажа никога. Твоята любов е нетрайна и ще премине. Ако аз наистина любя тая жена, мога да я любя, без да я виждам и докосвам, както любя ангелите и пречистата майка божия!

— Ти, безумецо — процеди през зъби великият войвода, — ти и всички изстъплени като тебе, които сковават душата и мисълта и всичко човешко в лъжливи думи, във вериги, по-тежки от железните! Кажи ми къде си скрил като крадец тази жена или ще те предам в ръцете на друг един подобен на тебе и той ще изтръгне истината заедно с езика ти.

Монахът дигна глава с притворени очи, като да се предаваше някому в ръцете без съпротива, с безропотно примирение, както би нарекъл той своята монашеска надменност към всяка човешка слабост.

— Върви си! — махна с ръка Самуил и се извърна, за да не го вижда повече.