Димитър Талев
Пепеляшка и царският син (3)

III

Детето се роди малко преди да се раздени. Биляна заспа рано тая нощ в стаята си и спа спокойно докъм полунощ. Събуди я още първата болка, при все че дойде бързо и премина леко през утробата й. През последните дни младата жена беше все в очакване, та дори в съня си усети още първия знак. И пак първата й мисъл беше не за детето, което вече идваше, а за Самуила. Къде ли е той сега и ще се върне ли тъкмо днес, как ли ще я завари? От някое време лека тъга попритисваше сърцето й като студена, грапава длан. Струваше й се, че Самуил я избягваше, все се бавеше някъде, не бързаше да се върне при нея. Тя не издаваше с нищо тревогата и страха си, не искаше да си признае, да приеме дори и тая тъга, която напоследък измъчваше сърцето й. Тя си мислеше, че е по-добре Самуил да е по-далеч от нея тия дни, да не я вижда така погрозняла — с увиснал корем, виждаше и погрознялото си лице в металическото огледало, което й бе донесъл той отнякъде. Ала в същото време Биляна искаше той да е по-близу до нея, боеше се да стои сама със сляпата си леля сега, когато й предстоеше да роди първото си дете. Той сега не беше на война, а по цели дни и недели дори не идваше да я види. Когато биваше при нея, държеше се някак по-настрана, избягваше да я погледне. Не беше й казал ни една груба дума, беше както винаги и повече от всеки път загрижен за нея, но тя усещаше, че някаква сила го теглеше все по-далеч от нея. Беше й тъжно, ала Биляна с нищо не издаваше скритата си болка.

Не се мярваше насам напоследък и отец Емилиян, но младата жена сякаш го бе забравила. Той и преди рядко идваше сам при двете жени, сега пък и съвсем изчезна.

Биляна всичко си бе приготвила за раждането. Научи я сляпата й леля какво беше нужно за такъв случай. Самуил бе й казвал нееднаж да доведе на острова някоя опитна жена, но Биляна отказваше. Тя не искаше да знаят повече люде за предстоящото раждане и я залъгваше някаква мисъл да го скрие от другите, да скрие после и детето от чужди погледи. Знаеше, че не ще бъде така, че не може и да бъде така, но го искаше и гледаше поне засега да отстрани от себе си всеки чужд човек. Приготви чисти дрехи за детето и за себе си, приготви и едно остро ножче, а със сляпата леля, след като бяха плели толкова дълго рибарски мрежи, сплетоха и една детска люлка от върбови клонки. Биляна грижливо ги обели, за да бъдат по-чисти, сложи ги да киснат във вода, за да се плетат по-добре. Опита се тя и да поукраси детските дрешки, също и люлката, доколкото умееше и както я караше непрестанната радост за детето, която туптеше в гърдите заедно със сърцето й. Но най-много се грижеше тя дрешките да бъдат меки и топли.

Като зачестиха болките, в нея изчезна всичко друго, забрави тя дори и Самуила. Болките обладаха, изпълниха цялото й тяло. Тя ги следеше вътре в себе си, пресрещаше ги, като да бяха живи, стискаше очи и зъби, докато преминаха през нея, и после поемаше дъх, събираше сили за следващия пристъп. Тя не мислеше сега за Самуила, не мислеше за нищо, освен за тия редовно и все по-често повтарящи се болки, които като някаква оживяла сила в нея отделяха детето от тялото й, тласкаха го навън. И все пак, струваше й се, че трябваше да се държи сега пред някого именно така — да не стене, да не вика, да посреща болките храбро и да не повреди някак детето, когато дойде. Не можеше да спре само обилната вода, която течеше от всяка пора на кожата й, мокреше косата й, лицето. И тоя трепет на сърцето, когато болките отново се връщаха…

Когато най-сетне детето дойде, стори й се, че всичко бе минало много бързо. Тя се зае ловко, похватно за всичко, което беше нужно, след като усети между нозете си малкото живо тяло. После чу гласа на леля си, огледа се, видя стаята и светилника, който светеше ярко наблизу. Да, всичко се бе свършило. Тя се приведе към детето, което плачеше с разтворена беззъба устица. Момче! А Самуил беше все там, във всяка нейна мисъл, както винаги. Биляна не спомена името му, ала тъкмо към него бе отправила тая своя мисъл и дума: момче. Усмивка озари бледото й, влажно лице. Сляпата жена подвикна иззад вратата:

— Чувам гласа му, чувам… Дойде ли вече… Ами отвори ми, Биляно, що си залостила вратата!

— Почакай малко.

— Момче ли е, а? Така ми се чува…

— Момче.

— О, о, как ще се радва войникът, баща му!

Биляна бе затворила вратата на стаята си с дървената заключалка още щом почнаха родилните болки — да не влиза никой, да бъде сама и най-вече да не би да влезе Самуил, да я види…

Когато отвори на леля си, детето беше вече повито.

— Не мога да го видя, щерко — каза сляпата с тъга. — А ти сега легни, аз ще ти дам, каквото ти е нужно. Все мога.

— Добре, тетко. Но върви и ти да поспиш, рано е още, тъмно. Мене нищо не ми е нужно.

Старата жена излезе. Биляна се огледа да не би да е забравила нещо, което трябваше да свърши, сетне пристъпи с отмалели нозе и легна на леглото близу до люлката, притегли върху себе си вълнената покривка. Новороденото бе притихнало в пелените си, бързо притихна и нейното тяло и душата й в приятно облекчение, в безболезнена умора. Така олеква и свободно отскача във въздуха клончето, от което се откъсва зрелият плод. Биляна забеляза, че в треперливата светлина на светилника започнаха да се открояват все по-ясно прозорците на стаята й. Съмваше се, а днес може би ще дойде Самуил… Но като си помисли сега за Самуила, тя забеляза, че мисълта й като че ли беше раздвоена. Един лъч от мисълта й за любимия се отделяше и се насочваше към детето в люлката. То беше пак една и съща мисъл, но беше раздвоена. Тя не искаше да бъде така, детето още нямаше определен образ в съзнанието й, но ето във всяка нейна мисъл за Самуила беше и то, новороденото. Тя си мислеше как ще влезе той в стаята, как ще погледне люлката, нея. Притихналото й сърце пак затуптя по-бързо, препълнено с радостна тревога, с неясен страх и неясни надежди. Не беше се зарадвал той много, когато на времето му призна, че е бременна, а как ще приеме сега детето? Тя искаше той да се зарадва. Детето се бе откъснало от самото й сърце, то беше нейно, то беше тяхно.

Биляна лежа дълго, после стана да угаси светилника. Слънцето надничаше вече в прозорците й. Вън някъде пред къщата се чу гласът на отец Емилиян — тих, но напрегнат, дори тревожен:

— Какво става у вас? Виждам прозорците светят цяла нощ…

— Роди ни се момче — чу се и гласът на сляпата.

Настана мълчание, сетне заговори пак отецът:

— Трябва да го кръстим още тия дни.

— Те си знаят: майка му… баща му.

— Баща му… кога ли ще дойде той? С новороденото е грехът и само кръщението ще го очисти.

Сляпата жена нищо не отговори. Не се чу повече и гласът на монаха.

 

 

Самуил Мокри се отдели от дружината на царя, която продължи за Обител, а той зави по пътя за Преспа, следван само от Радоя. Докато бяха в Охрид заедно с царя, Радой нямаше възможност да се изприкаже — Самуил беше все далеко от него; сега едва дочака да се отдалечат малко от царската дружина, сбута коня си да бъде по-близу, и започна. Нетърпението му беше голямо, но слугата и сега не можеше да надвие тежината на езика си. Самуил едва го дочуваше, едва долавяше по някоя дума — слугата не беше изучил нищо по-ново в Охрид, повтаряше познати неща, познати намеци против цар Роман, когото не можеше да понася редом с господаря си, а сега се нахвърли и срещу двамата Хрисилиевци.

— Ти, го-господарю, трябва да ги изгониш от Охрид, от къщата си… Не са дошли те за добро и от голяма любов към те-тебе, пък и към сестра си, господарката.

Самуил бе свикнал да чува гласа му, когато биваха сами, успокояваше го тоя глас много пъти, внушаваше му някакво чувство на сигурност, на безгрижие.

Към насрещния край на долината, през която яздеха двамата конници, светлееха в далечината водите на голямото Преспанско езеро. Петринската планина оставаше вдясно и все по-назад, докато напред, от двете страни на езерните води, се издигаха, все по-високи нататък, тъмномодри, сини или дори бледосинкави, стръмнините на Баба и, още по-далеко насреща, на Галичица. Пътят скоро излезе от долината и заизвива по източното крайбрежие на Голямото езеро ту по-близу, ту по-далеч от брега, някъде пък и по самия бряг. Отраженията на двамата конници често се появяваха по гладката повърхност на водата край брега и дълго пътуваха заедно с тях. Гористи или пък съвсем голи каменисти стръмнини се спущаха и направо в езерото. Пътят лъкатушеше ту между дъбови или букови дънери, ту край сиви или синкави скали, през долища и сипеи. По водата се виждаха рибарски чунове, но повечето от селцата тук се гушеха из диплите на планините, дето людете са намерили педя земица, за да закрепят хижите си. На брега се виждаха само по няколко дълбоко забити кола, о които рибарите връзваха чуновете си след лов. Но имаше тук човешки жилища, които стърчаха на дебели колове в самата вода. Дето е храната на човека, там някъде наблизу е и хижата му, ала тук не се срещаха много люде и човешки жилища между водата и каменистите стръмнини. Едва по-надолу, където Голямото и Малкото езеро вече се разделяха, се бяха струпали по-наблизу селца и най-голямото между тях — Герман.

Когато Самуил Мокри зави с коня си по пътя, който минаваше по тесния песъчлив провлак между двете езера, вече се свечеряваше. Слънцето се бе скрило зад Суха гора, пламтяха в слънчев блясък само високите планински върхове, сияеше, бледосиньо и ведрото септемврийско небе, ала долу водите от двете страни на провлака вече тъмнееха. Откъм планините на север и запад пълзяха насам широки сенки, остър ветрец набираше на ситни бръчки водната шир.

— Ко-корен пуснахме на седлата днес — каза вече сърдито Радой. — Откога още яздим…

Той бе бъбрил едва ли не през цялото време, но Самуил тоя път като че ли съвсем бе оглушал. Не отговори нищо и сега. Откакто се получи вестта за бунтовете в ромейската империя, неговите мисли бяха насочени все нататък. Нужно беше да се провери докъде стигаха новите размирици в империята — може би отново настъпваше сгодно време за него и за всичките му планове. С всеки удар на сърцето му все по-силно се разгаряше в него същата оная сила, която отнемаше съня от очите му, която пораждаше в мозъка му дръзки мисли и кроежи, хвърляше го върху седлото на коня, тласкаше го по пътищата, не му даваше покой ни денем, ни нощем. Не оставяше на спокойствие Самуил Мокри и всички, които бяха по-близу и по-далеч от него, не оставяше на спокойствие и целия български народ. Не беше време за мир и покой, не беше време. Още в Охрид се реши да се събира войска по цялото царство. Самуил подхвана войводите, които бяха там, подхвана и царя, макар да не очакваше нищо от него — нужна му беше само неговата царска благословия, която впрочем цар Роман никога не отказваше. С нужните думи и по подобаващ начин Мокри изпрати царя във Воден, който град и сега беше средище на България, за да бъде българският цар на мястото си в тоя час. Изпрати с него и хитроумния Димитри Полемарх, също и храбрия Илица, да бъдат те по-близо до царя сега, когато бяха по-нужни от всякога и ум, и храброст. Иваца той изпрати в Девол и когато другите тръгнаха от Охрид на изток, деволският войвода тръгна на запад, да подготвя събирането на войската по тоя край на държавата. Така ще бъде навсякъде. И пак Самуил Мокри вземаше всичко на своите плещи, вземаше в ума и сърцето си грижата за цялата държава, за това, което трябваше да се предприеме, което трябваше да стане в по-близки и по-далечни дни. Сега в България имаше мъже, на които би могъл здраво да се опре и по-здраво, отколкото някога на родните си братя — Ивац, Илица, Кракра, Никулица, Несторица, но той искаше да бъде навсякъде, да види всичко с очите си, да докосне с ръцете си. Това беше някаква неутолима жажда на сърцето му.

Час по час през тревожните му мисли, които го водеха ту към ромейските предели, ту по разни краища на царството, при един или друг от българските войводи и боляри, дори и при някои от най-простите му войници, за които си спомняше, преминаваше бързо или се застояваше за някое време образът на Биляна. Той никога не беше успявал да прогони младата жена от мислите си и нито бе пожелавал това. Ала откакто му призна тя, че е бременна и откакто бременността й започна да личи, той се държеше по-настрана от нея. Тя бе погрозняла, но не грозотата й го отблъскваше, а някаква смътна боязън. Той и сега бързаше не най-много заради нея към своя любим остров, макар да го водеше нататък и мисълта, че ще я види.

Конниците скочиха от конете си пред голямата каменна врата, която се издигаше на брега на Малкото езеро, тъкмо срещу острова. Стражата поздрави великия войвода с оръжието си. Дотичаха коняри и отведоха конете в една конюшня наблизу. По широки каменни стъпала се слизаше до водата на езерото, дето чакаше чун с двама веслари. Великият войвода и слугата му влязоха в чуна, който на часа потегли за острова. Там гората бе разчистена още по-нашироко и бе израснал вече цял град. От също тъй широки каменни стъпала, които бяха вкопани в скалистия бряг на острова, започваше улица, постлана с едри камъни. От двете й страни се издигаха по няколко неголеми сгради, а на горния й край се отваряше стъгда. Оттам започваха други три улици но беше очертано само началото им. Между две от тях се издигаше новият дом на Самуила Мокри. Насреща, сред доста широко място, се виждаше малка църква, изградена с грубо дялани камъни, а до нея беше прилепена съвсем малка хижа. В началото на друга от тия улици стърчеше голяма двукатна сграда с прозорци и врати, които зееха празни — сградата не беше довършена. Имаше вече и люде доста по улиците на тоя нов град — бойници, и всякакви стражи и пазачи, виждаха се също технитари с кожени престилки, с разни уреди в ръцете си, а най-голям шум и говор се чуваше по работилниците и по две сгради, които едва сега се строеха.

Тукашният дом на Самуила беше почти празен и някак без душа, без топлина. В него нямаше нито една жена. Беше голяма и здрава сграда, строена с широка ръка и тънък вкус, със сдържани, почти строги, но богати украси от разноцветни мрамори, стъкла, благородно дърво, желязо, мед, сребро, злато, скъпоценни камъни. Но имаше немного още недовършени неща, други още и незапочнати. Няколко малки дружини технитари, живописци и резбари все още работеха и по двата ката, но повече по украсите. Завършени бяха напълно и наредени само няколко стаи.

Едва-що бе влязъл великият войвода в дома си, дойдоха да му съобщят, че иска да го види отец Емилиян. Великият войвода каза:

— Запалете светлина.

Стаите се бяха изпълнили със здрач, който бързо се сгъстяваше. От прага се чу гласът на монаха:

— Светлина… да. — Той не се доизказа, а продължи: — Приветствувам те в дома ти, велики войводо. Моля за прошка, може би трябваше да почакам, но аз само за малко…

Той се извърна към слугата, чакаше го да си излезе.

— Говори, отче — каза Самуил, щом останаха сами.

Отец Емилиян постоя един миг с приведени очи и рече, без да се помръдне:

— Роди ти се син.

Самуил трепна, като че ли не бе очаквал такава вест, и попита това, което само дойде на езика му:

— Кога?

— Миналата нощ — отговори отецът с равен глас. После добави: — Дойдох да те помоля да ми позволиш да кръстя новороденото и да кажеш името му.

— Добре, отче — въздъхна Самуил, — кръсти го. Името му… не съм мислил за това.

Слугата донесе два запалени светилника и пак излезе. Отец Емилиян каза:

— Може би защото не си го искал…

— Да, не го исках! Не го исках аз това дете. — Самуил се приближи към един от прозорците, макар сега, при светлината в стаята, нищо да не се виждаше вън. Загледан в тъмния прозорец, той продължи: — Ти знаеш всичко, говорили сме и преди. Аз имам семейство.

— Не беше скрито нищо и досега. Всички знаят за незаконното ти съпружество.

Самуил рязко се обърна към него:

— С жена си аз не живея. И не мога да живея, а не съм от камък или себеотречен. С моята незаконна жена аз намерих хубав живот и много по-хубав, отколкото със законната. Или трябваше да стоя със законната си жена като с верига?

Едва сега подигна очи към него духовникът:

— Ти знаеш каква е моята вяра. В нея има само един закон: любов към човека и милост. И това е единственият закон на нашата истинска християнска вяра. От нея изхождам аз във всяка своя мисъл и във всяко свое дело. Любовта трябва да бъде ключът във всяко човешко дело. Ти искаш да изоставиш ли тази жена тъкмо сега, когато ти роди дете?

— Не, не! — пристъпи бързо към него Самуил. — Но ето аз съм сега с две семейства, с това дете.

— Като се съблазни и изпита сладостта на греха, сега ще изпиташ и горчивината му. Това трябва да се помни винаги. Най-напред те съди и ще те осъди църквата, но няма смелост да ти го каже и да ти наложи своята власт. Ти си по-могъщ от нея.

— А ти? — взря се в него Самуил със своя втренчен поглед. — Ти, който си също духовник, строиш църкви…

— Аз никого не съдя и не наказвам. Изповядвам своята вяра и я изпълнявам към себе си и към другите. Аз живея според своята вяра. Не съдя и не наказвам, защото това е против християнската ми вяра, но аз винаги говоря истината и това стига.

— Не, не, не! — поклати Самуил глава нетърпеливо. — За живия човек е нужен съд, нужно е и наказание. Той трябва да се бои от грях и от меча на палача. Иначе не ще има ред в човешкия живот.

— Аз казвам да има любов между людете и тогава животът им ще бъде по-добър. Не ще спреш ти злото с меча на палача. Ти ще накажеш, след като злото е извършено, ала то е вече извършено.

— Ти няма да вършиш зло, като знаеш, че те чака наказание тук на земята и пъкъл горе на небето.

— С любовта ще направиш повече и много повече. Който носи любовта Христова в сърцето си, не ще направи зло никога.

— О, сладкодумний — усмихна се тъжно Самуил Мокри. — Ти вече отдавна живееш сам тук на острова, в църквата си, и повече живееш с мислите си. Които идват в църквата ти, идват, за да те слушат и да се молят на бога. Ако влезеш между човешкото стадо, не ще можеш без посох.

— Ще дойде време, когато всеки ще иска да влезе в моята църква, която аз изградих с ръцете си и с вярата си. Сега аз искам да ми дадеш новородения си син, за да го въведа в истинската Христова вяра и църква. Боя се, че нему повече ще е нужна Христовата десница, щом дори родният му баща го посреща без радост. Тежко на тоя нов човек, който се ражда извън закона. Тежък ще бъде животът му.

— Закона наруших най-напред аз и тежко ще бъде и на двама ни.

— Не го изоставяй — каза тихо духовникът, като разчиташе не на гласа си, а на силата на словата, които произнасяше. — Ти се опитваш да избягаш от греха, който си извършил, но как ще живее новороденото без твоята закрила?

Великият войвода помълча един миг и махна с ръка:

— Нека бъде името му Давид. Това е името на моя най-любим брат и така аз свързвам детето с моя род. Ето, аз приемам греха си пред всички.

Духовникът мълчаливо се обърна и си излезе. Самуил прекоси няколко пъти стаята и току се отпусна на един стол. Той каза, което трябваше да каже, за да бъде справедлив, но от сърцето му още не беше излязла същата боязън, която изпитваше поради своя незаконен син. Ето колко малка е човешката сила и колко често човек излиза сам срещу себе си…

Към вратата се дочу тихо покашлюване. Самуил позна кой бе влязъл и продума, без да се обърне:

— Ти сега какво…

— Ро-родил ти се син.

Гласът на Радоя беше издрезгавял и пълен с укор. Слугата и не мислеше да скрива недоволството си. Той продължи:

— Едно време тичаше право там. Не знаеш ли как те чакат се-сега там?

— Ще ида.

Радой като че ли не го чуваше:

— Та-такива сме ние всички. Където си прескачал плета, после все гледаш да го отминеш. Тя, като е, во-воденичарка…

— Излез.

— Ще изляза. А ти сърбай се-сега, каквото си надробил.

Слугата излезе. Самуил огледа разсеяно празната стая, въздъхна. Такова е човешкото сърце — пълно с противни една на друга сили. Но човек трябва да се бори и със сърцето си. Човек не бива да се оставя на тия враждуващи сили. Великият войвода стана бързо и излезе гологлав, без наметка. Вън нощното небе все още светлееше, но Самуил би намерил познатата пътека и в черен мрак.

 

 

Когато Самуил Мокри влезе в двора на къщата, в която живееше Биляна с леля си, някъде навътре в малкия дом се чу неясният глас на старата жена. Веднага след това се чу близу до входната врата младият глас на Биляна:

— Тука съм, тука.

Това беше сякаш отговор и за Самуил, който бързаше насам и беше вече пред вратата на малката къща. Миг след това вратата се отвори и в светлината, която идваше сякаш от вътрешността на къщата се показа младата жена. Тя го очакваше, тя бе чула стъпките му. Мълчаливо се отдръпна да му стори път, но той я стисна в прегръдките си още на прага. Изчезнаха, потънаха някъде другите му мисли, остана само тая могъща, всепобеждаваща сила, която се излъчваше от младото, трепетно тяло на любимата, тая топлина и сладост, която облада цялата му душа. Но това не беше временен порив на сърцето му, а беше същата неутолима жажда за тялото на любимата, за нейната близост и сега още по-силна от всеки друг път. Той не мислеше в тоя миг за нищо друго, ала все пак някъде дълбоко в сърцето му и мимо неговата воля, дори сякаш извън съзнанието му, тлееше тъмна тревога, тлееше същата боязън, която малко преди това го възпираше да дойде при Биляна.

Те пристъпиха по-нататък в малкото преддверие. Самуил се отдръпна една стъпка, като държеше и двете ръце на младата жена. Искаше да я погледне при пълната светлина на окачения на стената светилник — каква ли беше тя сега, след раждането? Себелюбиво е човешкото сърце и не иска да се откаже от нищо. С раждането Биляна сякаш и сама се бе преродила. За един само ден, тоя първи ден след раждането, бяха изчезнали всички признаци на преминалата бременност. Младото тяло бе придобило наново своите предишни очертания, дори, поослабнало след раждането, бе станало още по-стройно и негли, по-кръшно. Наедрели, гърдите на младата майка напираха кръгли и твърди през дрехата й. Още рано през тоя първи ден, тя се бе умила грижливо, кожата на лицето й беше свежа и чиста, косата й беше бухнала и също лъщеше от чистота. Така биваше винаги, когато го посрещаше тя, но в очите й сега имаше нещо ново — станали бяха като че ли по-големи, по-бляскави, погледът им беше по-дълбок, по-топъл. Самуил отново я сграбчи в обятията си. Биляна тихо изохка под силата на стремителната му прегръдка, задъхана от вълнение и радост, че той все още я обичаше толкова много. А до всяка нейна мисъл за него, до всеки трепет на сърцето й за него беше и мисълта й за детето, за тяхното дете. Но тя не се решаваше да го спомене, да поведе бащата към люлката му. Тя се боеше, че той не би се зарадвал на сина си, на родения от нея син, и нека то, мъничкото, лежи там в люлката си самичко. Ето, при толкова радост от срещата, беше й тъжно за малкото, трябваше да го държи настрана от родния му баща и самичко там, но той, любимият, чаканият, не биваше с нищо да се смущава и огорчава… Пък може би и сам ще попита за детето си, то беше и негово.

Навътре в къщата пак се чу гласът на сляпата:

— Има ли някой в къщи, Биляно? Да не би войникът ти да е дошъл?

— Да, тетко…

Гласът на Биляна беше тих, беззвучен — какво ще стане сега? И старата жена живо продължи отвътре:

— Елате, елате и двамата тука, да ви благословя за рожбата ви. Жив и здрав да ти е синът, войнико, внуци и правнуци да дочакаш с него!

Старата тетка и досега не знаеше кой беше войникът на внучката й; светът беше затворен в слепотата й, тя не отиваше никъде, не се срещаше с никого. По едно време Биляна я излъга, че се е венчала за своя войник и тя приемаше посещенията на Самуила като редно нещо, както и отсъствията му, щом беше войник. Преди тя все питаше за войника и Биляна трябваше да я излъже. Това не беше много лесно за младата жена — тя не искаше да има никаква лъжа между нея и Самуила, не се успокои напълно дори когато Самуил прие лъжата й като необходима. Биляна беше доволна от връзката си със Самуила и такава, каквато беше тя. Той идваше при нея, обичаше я, хранеше я и я обличаше — нищо повече не искаше тя от него. Той беше женен, беше болярин. Само идването на детето промени много нещо и много повече, отколкото бе очаквала. Промените идваха една след друга.

Биляна нададе ухо да чуе какво ще отговори Самуил на сляпата. Той нищо не отговори, по лицето му се изписа недоволство. Не можа и тя да скрие болката си в тоя миг. Самуил видя в широко разтворените й очи нейното трепетно очакване, после главата й клюмна като отсечена. Той подръпна стремително ръката й:

— Ела да го видим.

Това беше само заради нея, а той самият не би пожелал, не би се сетил да погледне новороденото. Едва го докосна с поглед и сега, но каза:

— Давид ще го кръстим. На името на моя най-стар брат.

Биляна мълчаливо се притисна към него, от очите и бликнаха сълзи, сълзи на благодарност. По-сложно беше безредието в мислите и чувствата на Самуила. Той не искаше, боеше се да приеме това дете за свое, а знаеше, че е негово и искаше да бъде справедлив към неговата майка, към своята любима.

Не беше много радостна тая среща между тях — първа след раждането на детето им. Биляна не обичаше Самуила по-малко в тоя час, тя и не помисли да го укори в нещо, ала в обичта й сега имаше и скръб. Още по-голяма беше скръбта на Самуила, като виждаше, че тя оставаше неизменно привързана към него, а беше и някак нова, още по-чиста и още по-хубава. Той не можеше да й отвърне по същия начин, със същата топлина, със същия поглед поради една унизителна боязън на сърцето си, поради мъчителна слабост. И не можеше да продължи много тая среща, не можеше да изтрае по-дълго той в това мъчително за него колебание. Самуил Мокри си тръгна с чувство, че иска да избяга. Биляна, както винаги, тръгна след него да го изпрати. На прага той я спря и видя в големите й очи познатия блясък, познатата усмивка. Той я докосна едва и каза:

— Върни се. Може да настинеш. Хладна е нощта, а ти сега…

В това докосване и в гласа му имаше много обич, но той не можа да направи, не можа да каже нищо повече.