Димитър Талев
Пепеляшка и царският син (12)

XII

Зимата започна изеднаж и с незапомнена сила. Докъм деня на свети Димитри времето по цялата страна беше тихо и необикновено топло за тия есенни месеци. Сутрин полята и планините се събуждаха забулени с леки бели мъгли, разкриваха се за цял ден срещу слънцето, вечер отново навличаха булата си. Селяците посрещаха и изпращаха еднообразните дни с неспокойни сърца. Полята и пасищата съхнеха без влага. На самия празник беше толкова топло, че людете ходеха по ръкави. Духаше и топъл, влажен вятър. Това продължи докъм ужина^[1]. Зададе се внезапно откъм север и изток черно чернило по цялото небе, а пред него препускаше вятърът със страшна сила. Растеше черната стена все по-високо, по нея се кръстосваха мълнии, от горе до долу и на всички страни, режеха очите със синкавия си блясък.

Людете се кръстеха учудени и тревожни — такъв облак можеше да се дигне само посред лято. Идеше насам сред шум и трясък, по пътищата се дигаха вихрушки и бягаха пред него на юг. Още преди да се стъмни тоя ден, небето потъмня, почерня цяло и кой го знае докъде — над цялата страна и може би над целия свят. И докато шумеше още вятърът — рукна дъжд, засъска, зачука през него и едра суграшица. После всичко стихна неочаквано и бързо. Вятърът като да се изтегли между земята и надвесеното небе, профуча и се загуби накъм двете морета на юг и на запад. Земята побеля от напластяващата се суграшица, но за късо време острият пясък на сипещите се отгоре ледени зрънца затихна. Просторът все по-нашироко се изпълваше с друг един шум — еднозвучен, тих като едвам доловим шепот. Земята побеля още повече, побеля, засия и небето, пространството между тях се изпълни със снежинки и сякаш с бяло сияние. Затихна всичко и остана да се чува само тихото шумолене на снежинките. После настъпи бяла снежна нощ.

Валяха снегове по цялата страна. И дори над морето на юг, което се случваше еднаж на десет и петнайсет години. За тая едничка нощ се насипа две педи ситен, сух сняг. Тъмнееха се само острите планински върхове и камънаци, реките между своите бели брегове, тъмнееха се езерата и морето също, разлюляло лениво оловени води, които поглъщаха снежинките без следа. Всичко живо се изпокри по дупки и хралупи, людете — по своите домове, прибрали преди това по обори и навеси, та и по хижите си питомните твари, с които живееха. Замлъкнали бяха и кучетата по селата, дори и петлите пропущаха нощните часове. Сладък и дълбок беше нощният сън при еднозвучния шепот на снежинките. Ала така премина и денят, в сняг и тишина, така настъпи и втора нощ. Едва късно след обед на втория ден по цялата северна и източна страна се показа светлосиньо небе…

През тия няколко дни и нощи Агата Самуилова не се дигна от широкото си легло. Там й носеха да яде и да пие и всичко, което й беше нужно. Децата не се задържаха много в силно затоплената й стая, която беше пълна и с всякакви човешки миризми, та не можеше да се диша в нея. Когато влизаше някое от децата или слугините донасяха храната й, дърва за огнището, нощното й гърне. Агата питаше все едно и също от леглото си, провлечено, плачливо:

— Още ли вали? — И добавяше: — Ще измръзнем…

За Охрид снегът беше рядко чудо, а такъв дебел сняг не се помнеше от много години. Тия дни все снегът и страхът от снега бяха в мислите на Агата. Тя и нямаше много мисли. Като се научи, че Биляна бе изчезнала, без следа от острова и след като Самуил завзе родния й град, тя вече за нищо не се тревожеше, от нищо не се вълнуваше. По едно време й мина през ума да покани баща си Ивана Хрисилий в Охрид — да го види след толкова години, да видят дядо си и децата й. Казаха й, че това не ще може да стане без позволението на Самуила, но Самуил не идваше в Охрид, а тя не се реши да изпрати някого при него, колкото от страх, много повече от безволие. Така и прегоря желанието й да види баща си.

Третата й щерка Мирослава често я разпитваше за нейното минало, за живота й, преди да се омъжи за Самуила. Мирослава се гордееше, че майка й беше ромейка, макар иначе да не я зачиташе много поради нрава и безволието й. Въпросите на Мирослава и молбите й да разкаже нещо за предишния си живот съживяваха Агата, но за късо време. Миналото бе останало много далеч и тя нямаше воля да говори по-дълго за него, далечните спомени не я вълнуваха, много от тях и бяха се заличили в паметта й. Мирослава питаше:

— Дядо ми Йоан чист ромей ли е, истински?

— Истински — отговаряше накъсо Агата.

— А баба, твоята майка?

— И тя.

— Ето аз съм наполовина ромейка — въздишаше Мирослава и пак питаше: — Хубава ли е вашата къща в Драч?

— Хубава.

Мирослава се отегчаваше от късите отговори на майка си, колкото голямо да беше любопитството й. Тя в нищо не беше упорита и постоянна, не можеше да диша дълго и тежкия въздух в затворената стая на своята майка.

Затвори се още една страна в живота на Агата Самуилова, когато в началото на тая есен старата дойка на децата й се разболя и за една неделя умря. Поплака тогава Агата доста и от стаята си излезе на няколко пъти, но скоро всичко й премина и като да не е била на тоя свят Анастасия Тофе от Драч, която бе отгледала децата й. Така изчезваше от мислите на Агата всяко нещо, което се отдалечаваше или изчезваше от живота й. Родният й край, близките й там се мяркаха в паметта й като насън. Спомняше си по-често за гостуването на царя в охридския й дом и с тоя спомен се съживяваше в нея едно отколешно желание да бъде някъде по-близу до него, ала и то беше вече неясно. Тя живееше като между две затворени врати пред нея и зад нея и не помнеше кой ги бе затворил. Вълнуваше я и я радваше само вкусното, обилно ядене. Сутрин започваше с него. Едвам дочакваше да й донесат в леглото първата утринна закуска, и посягаше към нея с разтреперани пръсти. Малко по-късно приемаше и втора, по-обилна закуска пак в леглото си. Ставаше едва за обеда, но често караше слугите да го донасят пак в стаята й. Нетърпелива беше и с ужината, и с вечерята. И не избираше много яденето за вкуса му или за разнообразието му, ами повече за обилието му, но риба имаше винаги на трапезата й. От някое време започна да попийва и вино повече. Провесените й бузи се зачервяваха от виното, главата й се замайваше, но тя се усмихваше блажено, радваше се, че то й донасяше сладък сън след яденето.

Агата бе излязла от живота на децата си и те живееха някак отделно от нея, макар под един и същ покрив. Като нямаше кой да ги събира заедно, те и сами се отделяха едно от друго, всяко според нрава си. Така беше и през тия дни и нощи, когато дълбокият сняг затвори всичко живо в бърлогата му. Четирите щерки спяха по две в стая, но се бяха подредили не по възраст, което беше естествен ред, а според желанието коя с коя да бъде. Рипсимия, най-старата, не можеше да търпи Мирослава и взе в стаята си най-малката — Денница, за да я наглежда нощем. Тя би спала добре и с Теодора-Косара, но Мирослава не искаше в стаята си нито най-голямата, нито най-малката си сестра, а Косара можеше да спи с всяка от сестрите си. Иначе девойките се събираха в една обща дневна стая, но всяка си имаше в нея свой кът и свое занимание. В дневната стая на момичетата прекарваше дните си и ларисчанката Ирина Каматерос.

Рипсимия беше вече мома за омъжване и дори времето й бе започнало да минава, но жених не се явяваше. У Рипсимия всичко се забелязваше, тя сама забелязваше всяко нещо и го показваше на другите по някакъв свой начин. Едва-що започна да се момее, тя вече се държеше строго като големите, остави настрана всякакви детски игри и забави, обиждаше се и се караше, ако някой не я зачиташе като възрастна. Такива бяха заниманията й, думите й, като на възрастна, ходеше редовно на църква, поучаваше строго по-малките си сестри, караше се на слугите за всяка небрежност, но във всичко пазеше достолепието си. Своите момински занимания и задължения изпълняваше усърдно, по-малките си сестри поучаваше с тих шепот, тихо, сдържано се караше и на слугите; не говореше излишни думи, тя и в смеха си беше въздържана — рядко ще се засмее и повече само с тънките си устни. Не можеше да скрие и голямата си грижа, че вече навършваше двайсет години, а още не беше омъжена. Иначе тя беше търпелива във всяко нещо, само към Мирослава проявяваше по-голямо нетърпение, може би защото Мирослава пък беше премного невъздържана.

Мирослава беше най-хубава между сестрите си и хубостта й беше бляскава, привличаше погледите на всички. В нея беше всичко хубаво — и лицето й, и черната й коса, и бяло-розовата й кожа, и дребното й, но стройно, кръшно тяло. Тя беше весела, шумна, във всичко й вършееше леко, но и сама подреждаше работите си винаги и в своя полза. Беше и лукава, безсрамна, като хитро животинче с мека, лъскава кожа, което и не мисли, не всякога знае как да скрива хитрините и животинското си себелюбие. На трапезата тя вземаше най-вкусното и посягаше пред всички, дори и в блюдото на майка си. Когато идваха купци със стоки в дома на великия войвода, Мирослава избираше за себе си най-много и най-хубави вещи. Слизаше често и в града — с една-две от слугините и винаги с двама въоръжени с мечове слуги след тях. Ходеше по гости и срещи, имаше си приятелки, а и неколцина от най-знатните охридски момци се навъртаха около нея. Тя, канеше приятелките си в бащиния си дом, та развеселяваше тихия иначе дворец на великия войвода. Майка й не канеше гости, нито пък водеше по гости момичетата си и Мирослава Самуилова сама се грижеше за себе си.

— Ами ние ще подивеем тук, затворени във вътрешната крепост — казваше тя. — Остаряла е вече нашата майка и не мисли за нас…

Теодора-Косара, втората от Самуиловите щерки, не приличаше на нито една от сестрите си. Тя беше сдържана като Рипсимия, но не досаждаше никому със своята мъдрост, не показваше никому своите качества, нито обиждаше някого поради недостатъците му. Тя също ходеше често в църква, но с голямо смирение. Никому не натрапваше, не показваше своето благочестие и всички вярваха в нейната набожност. Тя също беше хубава — с тъмна коса, а с бяла, нежна кожа и светли, сини очи, но нейната хубост не беше блестяща, не беше разкошна като хубостта на Мирослава. Младата хубост на Косара беше светла, чиста, някак радостна и не пробуждаше в сърцето ни завист, ни похотливи желания. Като виждаше Теодора-Косара, че застарялата й майка се отделяше от децата си, опитваше се да я замества около най-малката си сестра Денница, която все още имаше нужда от майчински грижи. Каквато беше хубостта на Косара, такова беше и сърцето й — милостиво и топло.

През тия снежни дни четирите девойки бяха все в общата си стая, с тях беше винаги и малката ларисчанка.

Щом се събудеше сутрин, Денница скачаше от леглото и се втурваше още с нощната си дреха в малката стаичка да Ирина Каматерос през един тесен ходник. Преди ларисчанката спеше заедно с Анастасия Тофе и се хранеше в готварницата, но след смъртта на старата кърмачка, наредиха й да се настани в една стаичка тъкмо срещу стаите на младите господарки. Ирина беше още невръстно девойче и се страхуваше нощем самичка в стаята си, понякога слугите забравяха да й запалят и огън, но тя никога не се оплакваше. Всяка сутрин, когато Денница влизаше в стаичката й, намираше я умита и облечена, с грижливо вчесана коса. Денница я повличаше към общата стая, после пък и петте девойки се събираха в малката трапезария за утринна закуска. С това започваше всеки техен ден. И както при всяка закуска сутрин се слагаше хляб на трапезата им, така редовно Рипсимия правеше всякакви бележки на малката ларисчанка. Това бяха бележки, които тя всъщност отправяше към сестра си Мирослава и така й беше по-удобно да ги прави. Буйна, черна и къдрава беше косата както на Мирослава, така и на Ирина. Рипсимия не пропущаше да каже на ларисчанката още при първия залък:

— Стягай косата повече, като я заплиташ. И с вода малко я приглади. Виж как е бухнала… не е прилично така.

Ирина притискаше уплашено ръчички върху къдрите си, да ги приглади още повече, и не смееше да възрази нищо на Рипсимия, но вместо нея се обаждаше Мирослава:

— Те не са прави и редки като твоите, та да ги приглажда с водичка.

Мирослава защитаваше своята коса и клъвваше по-голямата си сестра, както и тя се опитваше да я кълве. Така ставаше при много случаи, но двете сестри се кълвяха и направо — Рипсимия тихо, понякога шепнешком, през зъби, с доброжелателска строгост, а Мирослава се нахвърляше буйно срещу нея и не винаги подбираше думите си.

— Пак, ли слизаш в града? — ще попита Рипсимия с едва присвити очи, като да вижда сестра си от далечно разстояние.

— Пак.

— Много често. Не е прилично така. Людете…

— Аз няма да ставам калугерка! — нахвърляше се Мирослава със зачервено лице. — Искам да се срещна с люде, да си поприказвам, да се посмея. А ти намираш само недостатъци и зеленееш от яд.

Рипсимия млъкваше със своята обидена гордост и не продумваше никому по няколко дни. Гледаше всички с нескривано презрение и ги оставяше на глупостта, на лошотията им.

Сега Мирослава нямаше къде да отива. Прокарани бяха пътеки по дебелия сняг едва из двора на войводската къща, а до управлението снегът не беше докоснат. Вече четвърти ден девойките седяха от сутрин до вечер в стаята си. Само тя, Мирослава, изчезваше час по час — ходеше при майка си, по стаите на слугините, разправяше им какви ли не истории, в които тя беше главната героиня, и ги караше да й се удивляват, слизаше и в готварницата, сновеше по цялата къща. Не можеше да се застои по-дълго на едно и също място. Понякога се залавяше със старата арфа на майка си — учила се бе да свири с голямо усърдие, особено след като каза еднаж старата дойка, че всяка благородна дама трябва да умее да свири на арфа.

Опита се да посвири Мирослава и днес. Беше късно след обед. Слънцето бе преминало вече откъм западната страна на къщата, от два дни небето беше ведро, яркосиньо и през цветните стъкла на прозорчетата в стаята нахлуваше обилна мека светлина. През прозрачните стъкла се виждаше и снегът, който се бе натрупал по дебелите стени пред самите прозорци. Рипсимия седеше на по-светло до прозорчетата пред една широка рамка на четири подпори, на която бе опънато бяло ленено платно, и усърдно, съсредоточено везеше по него с червени, сини и черни конци, също и със златни нишки. Огнището беше на срещуположната страна и там, до прозорците, беше хладно, ала Рипсимия вече от дълго не се помръдваше. Тя казваше винаги, че човек не бива да угажда на тялото си, че трябва да се учи на лишения и несгоди. Никой не се решаваше сега да я подкани да дойде по-близу до огнището, дето седяха Косара и Мирослава, както и двете по-малки момичета в ъгъла до самото огнище. Вдадени в игрите, двете момиченца непрекъснато си приказваха, тихо, еднозвучно и едва ли се чуваха помежду си. Час по час умницата Ирина повишаваше гласец и поучаваше нещо другарката си като стара баба. Седнала близу до тях с някакво плетиво в ръце, Косара се вслушваше в непрестанното чуруликане на двете деца и по устните й се появяваше усмивка. На другата страна на голямото огнище седеше Мирослава, прегърнала арфата, но се виждаше, че мислите й бяха другаде, тънките й розови пръсти се движеха лениво и някак по своя воля по опънатите струни. Оттатък, в стаята си, Агата Самуилова тихо покашлюваше.

Неочаквано по стъклата на един от прозорците шумно запърхаха врабчета. Първи се втурнаха нататък двете малки момичета. Мирослава, сякаш тъкмо това бе чакала, остави арфата в ъгъла и също се спусна към прозореца. Приближи се нататък и Косара, само Рипсимия не се помръдна от мястото си. Врабчетата, може да бяха три или четири, продължаваха да удрят с крилца в стъклата, пърпаха в снега на стената и ту се отдалечаваха за един миг, ту отново се нахвърляха върху прозореца; през дебелите пъстри стъкла се дочуваше как цвърчаха накъсо и тревожно. Рипсимия изви строг поглед към сестрите си — затуляха светлината, пречеха й:

— Какво се струпахте сега тук! Врабчета. Не сте ли виждали?

— Ха да отворим и да ги уловим! — викна Мирослава възбудена. — Ще ги сложим в клетка да ни чуруликат.

— Те са гладни — рече Косара с тихия си, но плътен, приятен глас. — Да им хвърлим трошици. Идете — обърна се тя към двете малки девойчета, — идете да донесете малко хляб.

Двете деца радостно припнаха. Рипсимия изви нависоко тънките си вежди:

— Чудни работи! Врабците ще храниш. Можеш ли да нахраниш всички врабци? Ти не се грижи: тях ги храни тоя, който ги е създал.

— Ха! — изкриви презрително въздебелите си алени устни Мирослава. — Не си ли виждала врабчета, умрели от глад! Какво ще ядат в снега?

Двете деца донесоха хляб. Косара мълчаливо го нарони на ситни трохи, отвори прозореца и разхвърли трохите по снега на стената.

— Скоро затваряй! — викна Рипсимия. — Не се отварят прозорците на такъв студ.

Врабчетата бяха побягнали някъде. Косара затвори прозореца, после се приближи към огнището и сложи в огъня няколко цепеници. Двете малки момичета заскачаха пред прозореца и нададоха радостни гласчета:

— Ето ги, ето ги! Пак дойдоха. Кълват, кълват!

 

 

Големите ранни снегове попречиха на Самуила Мокри да разпредели по-добре войската си за през зимата. Хубавото време по тия места продължаваше най-често до Коледа и той не бързаше да настани войската на зимен стан. Всеки ден очакваше да паднат обсадените градове Верея и Сервия, а в такъв случай войската трябваше да се разпредели по друг начин из тукашните градища и по-големи твърдини. Големият сняг дойде внезапно и затвори всички пътища. Най-много войска имаше пак във Воден и по околните селища. В тоя град беше и полкът на Гаврил-Радомира, Самуиловия син.

Войниците се радваха на големия сняг. Бяха все млади люде и се радваха по момчешки, но снегът значеше и неколкодневна пълна почивка. Нямаше да ги карат ни на поход, ни на учение, ни на каквато и да е друга работа. Отделяха по неколцина сутрин за храната на людете и конете, а другите прекарваха в безделие по войнишките помещения из крепостта или по къщите, дето бяха настанени. Те се кърпеха и се пощеха край огнищата във временните си жилища или пък излизаха вън на големи, шумни купчини и се биеха със снежнитопки, правеха снежни човеци, мечки или се бореха и търкаляха по дълбокия сняг с радостен шум и викот. Войниците се присмиваха на тукашните люде, които сякаш се бояха и да стъпят в снега — воденчани рядко виждаха сняг и още по-рядко дебел по три и четири педи.

Гаврил-Радомир живееше с другите началници от полка си в една от крепостните кули близу до източната градска порта. Самуил вече не му се сърдеше, но и не го прибра във воденския си дом, а го остави да живее с другарите си, като мислеше, че така ще обуздае по-добре младежката му дързост. Нека синът на великия войвода живее като другите и да знае, че не е нищо повече от другите. Гаврил-Радомир не се оплакваше. При него често идваше братовчедът му Иван-Владислав, който и сега живееше в бащиния му дом и беше между най-приближените на великия войвода.

Във войската беше забранено да се играе, на кокалчета, но като се видяха затворени от снега, неколцина от другарите на Радомира седнаха да играят. Другите се събраха около тях да гледат. Войводата на полка живееше в града и тая сутрин не беше дошъл да види войниците си. От прозорчетата на кулата, от двете й страни, се виждаше само дебелата снежна покривка и високата кула като че ли стърчеше самотна някъде сред пусто поле. Дочуваха се отвън или от войнишките помещения на по-долния кат на кулата сподавени гласове и някак далечни сред глухата тишина, която тежеше над цялата околност; снегът, затиснал сякаш цялата земя, бързо поглъщаше всеки шум и звук. Тихо беше и в помещението на началниците. Широкият пръстен жарник^[2] беше пълен догоре с дъбова жар, наоколо се разнасяше приятна топлина, та младите мъже бяха разпасали коланите си, разкопчали бяха горните си кожени дрехи. Играта бе започнала весело и спокойно.

Играеха четирима — двама петдесетници, един стотник и един от по-старите хилядници, без когото играта не би и почнала. Всеки имаше по едно кокалче — капаче на коляното на заден овчи крак. Хвърляха ги редом и четирите, като преди това всеки ги разклащаше в затворената си шепа, за да падат на пода пред играчите неподредени. Всеки играч гледаше кокалчетата да паднат не на по-широките си страни, а на гладката и по-тясна страна, та да остане отгоре другата по-тясна страна, която е нагъната като човешко ухо. Колкото кокалчета застанеха на тая си страна, играчът ги прибираше като своя печалба и когато те се свършваха, всеки играч слагаше по едно ново кокалче. Кокалчетата се разменяха за разни вещи от оскъдното войнишко имущество, ако някой искаше да се снабди с такива кокалчета, за да може да играе. Играта можеше да върви тихо и невинно, ала можеше да стане и опасна. Понякога десет кокалчета между възбудени и пристрастени играчи струваха цяло богатство — купуваха се с ценни вещи, та и с пари. А имаше и друг начин за игра с кокалчета, само между двама играчи и само с две кокалчета. Сядаха те един срещу друг и ги хвърляха редом, но преди това уговаряха какво залагат в играта.

Играта между четиримата продължи много и гледачите наоколо започнаха да се отегчават; някои и се отдръпнаха, всеки на одъра си край стената. Кокалчетата преминаваха ту в един, ту в друг от играчите, та започнаха и те да се отегчават. Тъкмо в тоя час отвън дойде друг един стотник, който живееше в следващата крепостна кула и бе тръгнал по гости.

— Аха — започна той още от вратата. — Ще ви обадя! На кокалчета играете. Ето и синът на великия войвода…

— Аз не играя — отвърна веднага Гаврил-Радомир и цял се изчерви.

Той не беше разбрал шегата на стотника и всички наоколо прихнаха да се смеят. Шегобиецът продължи още по-застрашително:

— Не играеш, но стоиш тук и гледаш как играят други. И това се наказва, не знаеш ли?

— Знам, но…

Радомир се огледа и като видя, че всичките му другари се смеят, засмя се и той на шегата и на собствената си недосетливост. В зимното си облекло изглеждаше грамаден. Беше и много по-млад от другите, гъстата му коса беше подрязана само на гладкото бяло чело и се спущаше от двете страни на лицето му, проблясваща като чисто злато. Закачливият стотник едва стигаше до гърдите му, но като че ли искаше да се покаже тъкмо пред него и току се изпъна насреща с дребния си ръст:

— Искаш ли да си хвърлим и ние с тебе? Или се боиш от баща си, а?

— Как… — запъна се младият великан. — Защо ще се боя…

— Ама не така — посочи гостът с рядката си брадица четиримата играчи и все повече се разпалваше. — Това е детска игра. Ние с тебе с по едно кокалче и на какво, кажи! Нещо по-голямо, та като го загубиш, да те заболи. Кажи де!

— Ти кажи.

Радомир се намръщи — стотникът вече не се шегуваше, не се шегуваше и той. Всички наоколо се умълчаха — чакаха да видят какво ще стане, прекъснаха играта си и четиримата играчи. Дребният стотник беше като пиян от някаква предизвикателна гордост, той улови с два пръста сребърния колан на Радомира, подръпвайки го при всяка дума:

— Аз ще ти кажа. И… думата — дума, а! Аз залагам моя кон, ти залагаш твоя. Съгласен ли си? Ако се боиш…

— Съгласен съм — прекъсна го Радомир и свали ръката му от колана си. Той беше вече цял обладан от мисълта за предстоящата игра. Така беше с него винаги — предаваше се изцяло на всяка своя мисъл, на всяко свое желание.

— Дайте две хубави кокалчета — протегна ръка стотникът. Сложиха две кокалчета в ръката му, а той ги поднесе на Радомира: — Избери си.

Младият хилядник си избра едно от кокалчетата със смешна, детинска загриженост, та стотникът го изгледа с надменно присвити очи и небрежно подхвърли в ръката си останалото кокалче. Той кимна към младия си противник:

— Хвърляй да видим кой ще почне.

Радомир се озърна да види къде да хвърли кокалчето си и току приклекна на каменния под; приклекна срещу него и стотникът, струпаха се около тях останалите началници. Гладкото зачервено лице на Радомира лъсна от влага, ръцете му леко потреперваха от страстно нетърпение. Той хвърли на пода кокалчето си. Хвърли своето и стотникът. Падна се да почне пръв играта Радомир. Той веднага понечи, но стотникът го спря с ръка:

— Чакай да се разберем: ти твоя кон, аз моя, нели?

То беше вече уговорено, ала той искаше да смути противника си, да пресече щастливия му удар. Радомир бутна ръката му и промърмори разсеяно:

— Да, да…

Той бързаше да хвърли кокалчето си и го хвърли. То подскочи и падна на широката си страна.

— Тюх! — махна с големия си юмрук младият играч и още повече се изчерви. Той и не мислеше за коня си сега, гневеше се на несполучливия удар. И втренчи ревниви очи в ръката на стотника. Стотникът дълго разклаща кокалчето в ръката си, едва-едва присвил насмешливи устни. Той не бързаше — искаше да покаже как се играе, предвкусвайки победата си. Най-сетне ловко подхвърли кокалчето. Задържа се то на по-тясната страна. Сполука! Всички наоколо ахнаха съчувствено към Радомира, който губеше коня си.

— Е, е — обади се другият хилядник. — Това е на шега. Как може коня!

Щастливият стотник опули срещу него сърдити очи:

— Така е уговорено. Аз не съм го карал насила! Отказваш ли се? — обърна се той към Радомира.

— Нееее — подигна широките си рамена Самуиловият син. И току добави: — Аз имам още един кон.

Дребният стотник зяпна срещу него с алчни очи:

— Ти… И за него ли?

— И за него — кимна живо Радомир.

— Стига, стига! — завикаха другарите им един през друг: — Това вече съвсем… Ще останеш без кон!

Двамата играчи бяха като глухи. Стотникът попита тихо, с пресекнал глас:

— Ще хвърляме ли?

— Да — отвърна Радомир и посегна да хвърли кокалчето си, но стотникът пак го спря. Той не искаше да изпусне вероятната нова печалба и каза строго:

— Редът сега е мой. Нели аз спечелих…

— Добре. Хвърляй.

Кокалчето на стотника пак застана на по-тясната си страна, която печели.

Радомир се усмихна радостно на сполуката му; той пак не мислеше за своята загуба, а повече се радваше, че беше негов ред да хвърля. Сега той искаше да покаже майсторство и пак беше смешен с голямата си ревност в играта. Отпусна се на двете си колена върху каменния под, за да му бъде по-удобно, и се приведе напред, златната му коса се провеси на едри къдри. Той изплези накриво език, пристисна го с белите си широки зъби и току метна кокалчето на пода. То също се задържа на тясната си страна, но тая, която не печели.

— Аааа!… — нададоха вик всички наоколо, запреплитаха се гласове: — Това пък съвсем не може! Как тъй! Няма какво да язди! Хайде… Оставете…

— Конете са мои — удари малкия си юмрук в гърдите гостът.

— Е твои — засмя се с цялото си лице Радомир. — Спечели ги.

— И двата.

— И двата, и двата — поклати глава младият великан, като че ли загрижен да не би противникът му да изпусне печалбата си. После той пак се усмихна: — Аз не можах.

Изеднаж наоколо стана съвсем тихо. Двамата възбудени играчи — най-напред стотникът и след него Радомир, се огледаха като събудени от сън. Близу до вратата на помещението бе застанал великият войвода със строго лице, загърнат в походната си наметка. На вратата зад него стоеше Иван-Владислав и други някои от началниците. Играчите в помещението не бяха забелязали кога бе влязъл Самуил. Най-напред го съгледа по-старият хилядник и мълчаливо сбута другите началници, но в същото време Радомир и противникът му продължаваха своя възбуден разговор; на пода пред тях лежаха двете кокалчета. Другарите им не успяха да ги предупредят, но великият войвода преди това още всичко бе видял. Стотникът-играч веднага скочи, изправи се и Радомир, но някак без да бърза, покорен на съдбата си. Великият войвода се загледа тъкмо в него:

— Хилядник Мокри! Вземи веднага петдесет конници и тръгвай за Верея. Да отвориш през снега пътя към обсадения град.

Гаврил-Радомир нищо не отговори. Виждаше се — баща му искаше да го изобличи. Младият хилядник винаги можеше да намери един кон, но своите собствени коне бе загубил в играта с кокалчетата. Самуил продължи:

— Ти нямаш свои коне. По същия начин можеш да загубиш и меча си.

— Не… Меча никога! — улови се разпалено за думите му Радомир.

Великият войвода продължаваше да го гледа с леден поглед и Радомир наведе очи, засрамен от момчешката си пламенност. Самуил Мокри огледа всички там и пак се обърна към Радомира:

— Не знаеш ли ти, че игра с кокалчета не се позволява и още повече, когато е със залог! Който залага конете си, ще заложи и меча си, и главата си.

— Ние на шега… велики войводо — обади се неочаквано щастливият в играта стотник.

— Ти искаш и да ме излъжеш? — обърна се към него Самуил.

Стотникът се смути за един миг, но веднага след това цял се съживи, заговори с голяма смелост:

— Не… Ние така… да минава времето. Хайде рекох… Всичко беше на шега!…

Съвзеха се и другите играчи:

— Да… Ние тъй… Времето да минава. Няма що друго в тоя сняг…

Великият войвода пак огледа всички:

— Вие искате да спасите другаря си и себе си. Добро е такова другарство между войници. Добро е — повтори той и добави: — Но аз не мога да простя на един хилядник, който е заложил на игра бойните си коне. Радомир Мокри! Кажи на войводата си, че те връщам един чин по-долу: отсега ти не си хилядник, а си стотник.

Скоро след тая случка Самуил Мокри отново прибра сина си между своите приближени, за да бъде пред очите му.

 

 

Цяла една неделя, от вторник до вторник, времето остана непроменено. Дебелите снегове затиснаха цялата страна и много места надалеко от българските граници. Промени се и целият живот, всичко изглеждаше необикновено и чудно. Загубиха се в снега и пътищата, и градовете, и селата, и горите. Людете и животните като да бяха дошли отнякъде и не можеха да намерят мястото си; в далечината по снега изглеждаха като черни сенки. И тишина лежеше над цялата земя, глуха, мъртва, като че ли вечна. Променяше се в нея всеки шум и глас, звучеше някак отдалеко, извън нея. Людете приказваха помежду си като да бяха глухи, кучето се ослушваше в собствения си лай. Като спря валежът, небето се изясни и така остана — опънато синьо платно над цялата земя, няма ни сянка, ни облаче да се покаже, само слънцето от сутрин до вечер блести по него като тежък златен щит. Вечер, преди още да започне да синее снежният простор, долиташе някъде отдалеко хаплив ветрец, подсвирваше изтънко по кумините, по баджите и цяла нощ раздухваше звездната жарава по черното небе.

Поуплашиха се людете — още от Димитровден такива снегове, но беше весело край огнищата и дните минаваха по-леко. На осмия ден изеднаж се дигна откъм Бялото море силен, топъл вятър. Втурна се, мина по цялата страна като пламък и не спря два дни и две нощи.

— Фффуууу… — започваше да вие отдалеко и преминаваше със страшна сила над поля и гори, над села и градове. Горите се люшкаха ту на една, ту на друга страна, превиваха до земята голите си клони и стенеха проточено, ехтяха и планините, като да се сриваха от високите си върхове. Вятърът напъваше вратите, пробиваше мехурите, опънати по малките прозорчета, развяваше пушъка по кумините и покривите, дигаше сламата, разместваше зеленясалите плочи, с които бяха покрити хижите, грабваше всяка вещ по земята и я отнасяше надалеко. Изпокри се всичко живо, опустяха дворищата и улиците — бояха се и людете, и всяка жива твар от голямата сила на вятъра. Случваше се да спре човека, не може той и крачка да стори срещу него, ще смъкне и дрехата му от гърба или ще го понесе, не може минувачът да се задържи, да спре, където е наумил. Людете, се лепяха по стените, криеха се зад ъглите, за да минат някак покрай него или зад него. Бояха се и по хижите си, да не би да се сгромолясат те върху им, като трепереха и скърцаха чак от основите.

Белите снегове започнаха да омекват и да сивеят. По стръмнините се оголваха скали, чернееха се пукнатини, потъмняха и горите от обилна влага. Снеговете се топяха под топлия дъх на морския вятър, зашумяха, забълбочиха води изпод изтънялата снежна кора. Реките потекоха мътни и преливаха бреговете си нашироко. От планините се сриваха цели преспи и чезнеха в потеклите мътни води, лъснаха по низините дълбоки вирове и блата. На страхотния вой на вятъра неотстъпно заприглася друг един шум, който не спираше нито за миг и ставаше все по-силен, завладя целия простор. Към края на второто денонощие, когато вятърът съвсем утихна, остана да бучи и тътне само тоя мощен шум на потеклите води. Тъкмо когато вече гаснеше тоя втори ден, ниско на потъмнелия хоризонт на югозапад някак неочаквано се показа сърпът на новата месечина, тънък, с мътен блясък, разтворил широко двата си остри рога. Излизаше ясен знак на небето, но людете и без него виждаха, че времето пак се променяше.

Снеговете се свличаха от планините и изчезваха в мътните води, пороищата търкаляха камъни по дълбоките долища, реките заливаха полята. Това сякаш не стигаше, та се надигнаха отново тъмни облаци от всички страни сред гръм й ослепителни мълнии, изчезна от небето младият месец — ненужен, злокобен знак и плиснаха, зашумяха поройни дъждове. Като да беше посред лято — и въздухът беше топъл, влажен, душен, но летният дъжд ще прошумоли, ще зашурти и ще отмине, а сега небесните води течаха по цели денонощия…

През тия страшни дни отец Емилиян прекарваше повече в малката си църква пред недовършения още иконостас. Той се молеше непрестанно и все по-горещо, както някога, преди години, искаше да измоли милост за прокълнатия човешки род и още повече сега, когато в надигналите се стихии виждаше божи гняв. Не беше виждал никога по това ранно време такива снегове, а се стопиха те и изчезнаха за една-две нощи. Ако би пожелал бог, мислеше си монахът, не би могло да устои срещу небесния вятър ни дърво, ни скала и още по-малко стените, които градеше над земята немощната човешка ръка. Ако би пожелал бог, но той само показа своята страшна сила. После започнаха да прииждат, да се надигат водите. Кой би могъл да ги спре и върне? Бурята размъти двете езера, после тя утихна, но водите Продължаваха да растат, да се надигат тъмни и тежки, като да бяха разтопено олово; по затихналата и неподвижна водна повърхност бе угаснала всяка светлина и блясък, изчезнало бе всяко отражение. Песъчливият провлак между двете езера, Голямото и Малкото, изчезна, погълнаха го прииждащите води. Островите и в двете езера потънаха ниско. Снишиха се и бреговете; наоколо, затъваха сякаш и планинските стръмнини. Водите растяха и растяха. Човешките сгради по островите, по Преспа, по Град и Мали град — жилищата, работилниците, църквите, крепостните стени и кули сега бяха ниско надвесени над дълбоките, размътени води и изглеждаха толкова нетрайни.

Църквата на отца Емилияна се пълнеше с люде; никога не бяха се събирали толкова богомолци между каменните й стени, пък и около тях. Идваха тук до един жителите на новия град, колкото бяха. На брега отвъд оставаха само стражите, които пазеха каменния вход на града. Жителите на Преспа пълнеха църквицата от страх — бояха се да не би водите да погълнат острова, заедно с построения от тях град, и колкото се надяваха на светия покрив, на няколкото безсловесни икони, още повече се надяваха на отца Емилияна, когото смятаха за застъпник пред бога. Те се тълпяха около него, погледите и думите им бяха пълни със страх и надежда. Инокът се молеше, караше и тях да падат на колена, да се молят. Така той прекарваше много часове в църквата си с уплашените люде и рано сутрин, и вечер до късно. През същото време от небето се изливаше пороен дъжд, плющеше по плочите на покрива, по целия остров, по водата и по цялата земя наоколо. И какво знамение в тая късна есен; земята трепереше от нестихващи гръмотевици, които отекваха със страшна сила по околните планини, като че ли говореше от небето сам страшният бог, а по застиналата тъмна повърхност на водите се отразяваха ослепителни светкавици. Отец Емилиян задържаше около себе си ужасените люде, молеше се за грешните им души, но и неговото сърце беше изпълнено със страх пред гнева господен. Не започваше ли, не се ли повтаряше библейският потоп?

На третия ден дъждът престана за някое време, заглъхна и небесният тътнеж. Чуваше се само непреодолимият шум на потеклите и прииждащи води, който изпълваше пространството между небето и земята. Един по един людете напущаха църквата, загрижени в тоя час на затишие за жилищата си, за храната си, за това, което бяха градили с ръцете си. Напусна църквата и отец Емилиян. Откакто бяха започнали тия стихии, той имаше една непрестанна грижа: какво ли ставаше с напуснатата къща в гората, край брега на езерото? В тая негова грижа беше цялата му мисъл за Биляна. Той побърза нататък, мина през оголялата есенна гора, през безлюдната поляна около къщата, влезе в запустелия двор. Вратата на Биляниния дом беше блъсната и висеше само на едната си кука; разбити бяха от бурята и повечето от прозорците й. Той прекрачи високия праг. На много места по пода бяха се набрали кални локви — текла бе вода през разтворените прозорци, през пробития покрив. Монахът надникна и по стаите. Подяден от водите, ъгълът откъм западната страна на къщата бе рухнал. Изоставеният дом се рушеше, в преддверието стоеше изправено на подставката си дървеното изображение на Самуила Мокри. И по него бе текла вода — тъмнееше се по дървото широко влажно петно.

Той излезе отново вън и седна на високия праг, подпря лакти на колената си. Сам беше тук, сред това запустение, оживяха в ума му рой мисли за неща, които бяха минали отдавна, за далечни и по-близки дни, за това, което беше винаги будно в неговата памет, за всички люде, които бе срещал, за тия, които сега се събираха около него, за божия гняв над живите и над мъртвите също. В това усамотение, на прага на запустелия дом, той мислеше за себе си без всякаква лъжа. Не беше ли грехът, който го доведе и сега до прага на тоя дом? Той се боеше от бога повече от другите люде, а се бе оставил да го поведе грехът. Мина през мислите му и Рун, неговият мъчител, мина и Самуил Мокри с цялата си власт и сила, мина и Биляна с греховната си невинност. Подпрял лакти на острите колена, отпуснал рошавата си глава на сухите, хлътнали гърди, монахът заплака с голяма горест за себе си, за целия човешки род.

 

 

Дебелите снегове по планината затвориха всички Бабчоровци в хижата им. Затвориха цялото село. Нощем, в бялата тишина, която бе легнала сякаш върху цялата земна твърд, се чуваше само гладният вой на вълците. После се дигна топлият вятър, потекоха водите, продъни се и самото небе. Зарева, застена реката в дълбокия дол, та се чуваше и до хижата на Бабчор, която беше далеко, на самия край на селото. По едно време шумът на реката се промени — стана по-плътен, по-дълбок и се превърна на страшен тътнеж, който надви, заглуши всички други шумове. Наближаваше да се мръкне, но в хижата на Бабчорите и преди това беше мрачно поради тъмните облаци, които тежаха току над голите върхове на дървесата. С прииждането на нощните тъмнини и ревът на реката ставаше по-страшен. Младен Бабчор викаше нещо оттатък, види се, от страх, а Малина дойде и се скри с пожълтяло лице в стаичката на Биляна. Тя сви нозе и се притисна към недъгавата жена, повтаряйки едни и същи думи като несвястна:

— Чуваш ли — реката. Ще ни отнесе! Дъждът не спира, не спира…

Втурна се отеднаж в стаичката и Въла с изхвръкнали очи като уплашено добиче. Озърна се, не знаеше къде да се дене и току се хвърли ничком до сестра си, запуши уши с големите си шепи. Биляна я гледаше и беше й чудно, че грубата, зла мома дойде при нея да търси спасение в преголемия си страх.

Неочаквано в хижата навлязоха и чужди люде. На два или три пъти, напълни се цялата хижа. Лаят на кучето, което се криеше някъде вън, бе заглушен от забъркана врява и викот:

— Загинахме… Водата отнесе долните хижи… Реката придойде три разтега високо! Отвсякъде тече силна вода… И Студен извор долу се отвори ей така, изхвърли камъни и пръст, цяла река потече… Разбягаха се всички по горните хижи, а ние тука…

Людете бяха побягнали кой както е сварил и бяха жива вода. Нахвърляха дърва в огъня, струпаха се около огнището. Повечето бяха жени, деца, до най-мъничките, които майките им носеха на гърдите си.

Като се събраха толкова много и огънят ги поприпече, те се поуспокоиха и позатихнаха, но за малко време. Настъпваше нощ. В сгъстилата се тъмнина светкавиците удряха право в очите, а гръмотевиците между стръмнините в дълбокото долище отекваха с чудовищна сила и негли над самия покрив на хижата. Между небесните трясъци се чуваше непрестанният рев и тътен на реката. Поуспокоилите се люде започнаха да се споглеждат и се плашеха един от друг, зашумяха отново, завикаха един през друг:

— И тук ще ни отнесе! И планината ще отнесат тия води! Развилнели са се всички бесове, всички самовили и юди, тича отгоре самият змей на планината… Оооо… Оооо…

Заплакаха, завиха много от жените, децата пък още по-силно. Някои се кръстеха непохватно, споменаваха Исуса Христа и Богородица, но много по-често споменаваха Перун и злите бесове. Там, откъдето идеше големият им страх, Исус и дева Мария още не бяха проникнали.

— Да сложим нещо в огъня, да изгори за Перун… — рече някоя от жените, запазила в паметта си далечен спомен.

Зачуха се и други гласове тук и там:

— Нещо живо ще го насити… Живо да изгори в огъня.

— Някога… някога са му давали живи люде. Деца…

— Вземали са ги… от гърдите на майките им. Да го наситят. Да го укротят.

Пак се поумълчаха уплашените селяци. Някаква смътна надежда мина през мислите им. Отдалеко бяха дошли в паметта им тия мисли и тия страшни думи. Някои от младите майки, които държаха малки деца на ръцете си, започнаха да се присвиват над рожбите си, да ги скрият от лоши погледи, притискаха ги по-силно на гърдите си, поиздръпваха се настрана, а две влязоха при Биляна, ведно с децата си. Като позатихнаха людете в хижата, ревът и тътнежът на водите вън се засили; в същото време тресна гръмотевица току над покрива над хижата и пробуботи някъде надолу, повтори се и потрети.

— Ооооо… Оооо! — завиха пак няколко жени, писнаха и деца.

Биляна Маркова чуваше всичко от своя ъгъл. Малкият Давид беше до нея, заиграл се с други деца. Чуваше тя бесовските думи на уплашените люде, името на Перуна, което заглушаваше името на истинския бог. Видя и уплахата на младите майки, които потърсиха при нея закрила и подслон за децата си. А воят на жените вън се засилваше ведно със страхотния рев на бурята:

— Ооооо…

Някаква стара баба с разрошена бяла коса и хлътнала, беззъба уста току се изправи на вратата на стаичката и заоглежда младите жени, децата им с диви, кръвясали очи, изви дрезгав, скърцащ стон:

— Загивамеее… Светът загива… Дайте едно… Да нахраним бога!

— Махни се, вещице проклета! — писна, надигна се срещу нея една от младите майки в стаичката.

Бабата се шмугна някъде встрани.

Биляна се раздвижи нетърпеливо, приподигна се на лактите си:

— Помогнете ми да стана… Искам да стана!

Помогнаха й. Тя се изправи на патериците си, прихвана я отзад Малина. Биляна се показа на вратата на стаичката, излезе и по-напред с бледо, строго лице. И такова бе станало лицето й вече от много време, като на икона в църквата. Няколко от жените там изрекоха в един глас:

— Болярката…

Биляна огледа всички с големите си тъмни очи, като да търсеше тъкмо тия, които я нарекоха така, сетне продума сърдито:

— Защо забравяте бога в тоя час? Кой друг ще ви помогне? — Тя продължи по-кротко, но вече всички я слушаха, втренчили очи в нея: — Не знае ли някой от вас божията молитва?

Никой не се обади. После Биляна чу гласа на Младен Бабчор:

— Ти започни, започни…

Тя подигна очи нагоре, както се бе подпряла на патериците си, гласът й затрепера тих, но ясен:

— Отче наш, който си на небето, да бъде волята ти…

Запя след нея и Бабчор, надигнаха се и други гладове:

— Да бъде волята ти…

Ревът на потеклите води, небесните тътнежи като че ли позатихнаха в набожната песен на тия уплашени люде, но бурята не спираше и нямаше да спре скоро в тая черна нощ.

 

 

Най-страшни бяха стихиите за войската и най-вече за тия войници, които живееха по шатри и землянки. Със снеговете беше по-лесно — войниците ринеха снега, палеха огньове. После силните ветрове събаряха шатрите, потеклите води изпълниха землянките. Великият войвода нареди войската, която беше около Воден, да се прибере в града; настани се по-нагъсто с другите войници по крепостните кули и войнишките помещения, а една част се пръсна по къщите. Прибрани бяха в крепостта на сушина една част от бойните уреди, също и от конете. Градът още повече заприлича на войнишки стан. Рун, който подушваше всичко, усети, че сега мястото му беше във Воден, и пристигна в тоя град по най-силните дъждове.

Самуил Мокри се бе надявал, че войската ще прекара лека зима по тия южни места. Мислил си бе също, че и през зимата ще може да се раздвижи пак на изток или на юг, вече още по на юг от Лариса. Пък и от преголямо воинско усърдие и ревност той гледаше войската му да бъде все около него. Всеки ден очакваше да паднат и двата обсадени града. С такива мисли и надежди го завари стихията. Той знаеше, че някои от войводите го съдеха, понеже не беше разпуснал войската за през зимата. Дори и царят му каза:

— Не мислиш ли да разпуснеш войската, светли войводо? Не е късно и сега.

Самуил знаеше какви мисли тревожеха царя. Негови, но и чужди мисли, защото всички отиваха при него да се оплакват. Великият войвода му отговори:

— Ако разпусна войската, скоро ще трябва пак да я събирам и това е много по-трудно. Ние сега, царство ти, не можем без войска.

Но в душата си Самуил Мокри страдаше поради големите несгоди, които търпеше войската. Войниците бяха повечето селски люде и търпяха много, но, от друга страна, можеха и да се погрижат за себе си, да се запазят от студ, от влага, както бяха правили и преди в трудния си живот. Самуил се учудваше на тяхното хитроумие да се облекат по-топло, да преградят по-добре жилището си, да намерят дърва за огнищата си. Когато нямаше откъде да вземат, което им беше нужно, те и крадяха, което можеха да откраднат. Великият войвода им помагаше, колкото беше възможно да се помага, и дори не надаваше много ухо на оплакванията на окрадени граждани или се опитваше да защити крадците:

— Нели и те са живи души… — На други пострадали пък ще каже: — Ще ви се плати… Като мине зимата, взетото ще ви се върне.

Той пусна цяло едно отделение войници да живеят във войводския му дом — първите, които видя без подслон и в нужда. Слугата му Радой още на другия ден влезе при него да се оплаква от тия необикновени гости:

— Не са люде… В го-готварницата се бутат, готвачът не може да се отърве от тях. Виж, казват поганците му, какво лапа войводата, а ние — бу-булгур и просо. Всичко измърсиха за един ден, по зидовете пикаят като песове…

— Давайте им да похапват и от моята паница — отвърна войводата със спокоен глас, но такъв беше погледът и целият израз на лицето му, че нямаше да претърпи никаква противна дума. Той изви ръце назад и започна да се приближава към слугата, вперил в него напрегнатия си поглед: — И кажи им да не пикаят по зидовете, че ще заповядам да ги нашибат с пръчки. А ти — пристъпи още по-близу великият войвода — не стой като ястреб над главите им за всяко нещо, че и тебе ще пратя да постоиш на дъжда.

Радой се уплаши повече от спокойния му глас, но не показа страха си и дръзко отговори:

— Пуснеш дивия селяк до прага, а той…

— А ти от кои си, болярино? — прекъсна го Самуил и току му викна: — Излизай!

Най-после поройните дъждове и тия необикновени светкавици престанаха, утихна времето, уталожи се под чисто, синьо небе. Пораздвижиха се людете развеселени, но не трая дълго радостта и веселбата им. Зададе се откъм север, засвирука остър резлив ветрец, позасили се и вече не престана да духа. След току-що отминалите снегове и бури людете не му се уплашиха много, но севернякът не спираше ни ден, ни нощ, все тъй остър и с еднаква сила. Проникваше навсякъде, минаваше като че ли през всякакви прегради. Първи усетиха децата колко беше зъл и лют, махаха те посинелите си ръчички и плачеха с глас от него. За ден-два, все така упорит и леден, вятърът скова всички неизтекли води, всичко по земята и дълбоко в нея. Изстина и невидимият въздух, дори и самото божие слънце.

Тъкмо по тия мразовити дни Самуил Мокри отиде да види какво ставаше около стените на Верея, отиде след това и до Сервия. Вратите на тия два града бяха все още затворени, но по стените им не се виждаха люде; свиреше там, между зъберите, само злият вятър. Войниците им се криеха по крепостните кули или долу, по войнишките помещения. Същата пустош беше и около стените на обсадените градове. Людете на Илица при Верея и на Полемарха при Сервия бяха се изпокрили под земята. Виждаха се само купчините на землянките им и пушъкът, който излизаше от тях. Стърчаха оставени на вятъра и обсадните уреди; тук-там около тях или в някой трап се мярваха копията с острите върхове на железните шлемове на българските стражи около обсадения град. Мъртвило беше тук и пустош, но враговете се дебнеха и от двете страни. Великият войвода доведе по петстотин нови войници при двата града, а по петстотин от старите изпрати във Воден. Веднага след него довтасаха и по двесте волски двуколки с храни, също и дълги кожуси за стражите, които пазеха отвън. Симеон Илица, като видя грамадите пълни врещи, връзки сушени меса и риба, тулумите също с късове меса и лой, въздъхна:

— Ще зимуваме ли… Да бяхме ударили най-после!

Хвана го Самуил за ръката, придръпна го дружески:

— Човешката кръв не е като водата. Не бива да я проливаме без нужда. Тия — посочи той с глава крепостните стени — не ще издържат още дълго. Но и ние, войводо, няма да чакаме безкрай.

По иначе посрещна Димитри Полемарх новите войници и двуколките при Сервия. Зарадва се той и сам посочи високите крепостни стени, върлите стръмнини около обсадената твърдина с хитра усмивка на тънките си устни:

— Защо ще си бия главата в тия стени… Ще накарам ромеите сами да ми отворят градските порти.

Хитроумният Полемархий щадеше може би и ромейската кръв: няколко капки ромейска кръв течеше и в неговите жили, което личеше и от името му.

На връщане към Воден Самуил Мокри прекара цяла неделя в землянката на Симеона Илица. Те празнуваха заедно деня на свети Никола Чудотворец. Драг му беше войводата-мълчаливец, но Самуил искаше да изпита по-отблизу и трудностите на обсадния живот.