Димитър Талев
Пепеляшка и царският син (11)

XI

Биляна Маркова виждаше всичко от своята малка стая. И като нямаше свои радости, живееше с чуждите. Тая година и родитбата беше добра по нивиците и лозята край селската река, израснаха буйни треви по ливадите, та и жълъд за свинете се роди по горите в голямо изобилие. Боляринът на тия места беше на война с мнозина от людете си, тия пък от господарските люде, които бяха останали, колкото и да бяха усърдни, не можеха да приберат всичко, що беше господарско.

В хижата на Младен Бабчор неочаквано си дойде неговият син — младият Бабчор, който беше на война.

— Е, свърши ли се войната? — попита баща му, оглеждайки го с хитрите си очи. — Май не ще да се е свършила, щом идваш с меча си.

Младият Бабчор бе избягал от войската, докато минаваше тя по големия път от Охрид за Воден. Дошъл си бе в родното село без позволение, с едно дребно конче, което бе забрал още в Тесалия и то ходеше с обоза на полка. С него младият Бабчор докара и две врещи с плячка. Дошъл бе той да види момата си в селото, да се ожени за нея. Сега беше и такова време, че който искаше да направи нещо, можеше да го направи, още повече, ако имаше меч на бедрото. Още същия ден младият Бабчор доведе и момата си в бащината хижа. Едва след това каза на стария, което бе наумил да му каже:

— Дойдох за два дни. До Воден все ще настигна полка си. Докарах кон, две пълни врещи и жена ето си доведох. Тя ще работи вместо мене и ще пази моето.

Тук нямаше нищо неясно. Войникът бе докарал кон и плячка, в хижата влизаше и нов работник. Дуна, доведената мома, беше дребничка, но много пъргава, с весели черни очи и все засмяна. Едва-що влязла в хижата, и мигом си намери работа около двете врещи, които бе донесъл младият Бабчор. Свекърът, старият Бабчор, я поогледа и току кимна с глава: добре. Трите жени, свекървата и зълвите, я гледаха изпод вежди и всяка според нрава си; по-малката зълва веднага се сдружи със снахата и взеха заедно да се кикотят. До вечерта в хижата на Бабчор се събра много народ и повечето бяха жени. Бабчор изкара цяла делва с медовина и започна сватбено веселие. Младите жени пееха песни със зачервени бузи и в песните си изричаха безсрамни думи, които иначе не биха казали. Те се улавяха ръка за ръка и се въртяха около младоженците, подрусваха се през всеки четири стъпки, поклащайки коремите си, повтаряха все едни и същи думи като любовни заклинания и на края провличаха грубите си гласове в песен. Споменаха за поп, да дойде и да венчае младоженците по християнски, ала нямаше поп ни в селото, ни в някое от по-близките села. Тогава начертаха с мек въглен на челата на двамата млади люде по едно малко кръстче и всичко, що правеха по-нататък за сватбата им, беше по старите бесовски обичаи, както и безсрамните им песни.

Биляна лежеше полуизправена в ъгъла си и търпеливо слушаше сватбения шум и викот. До нея седеше и детенцето й, тя го пазеше да не полази вън от стаичката и гостите да го изпогазят с босите си нозе. Те всички се бяха изпоредили да я погледат, да поговорят с нея, но сега бяха я забравили в нейния ъгъл. Само две бабички бяха се настанили в другия ъгъл на стаичката й клатеха глави една срещу друга, мляскаха с беззъбите си уста, приказваха си, без да се слушат.

Тъкмо в разгара на сватбената веселба в хижата влезе бащата на младоженката с двамата й братя и други неколцина техни роднини. Сватбарите замлъкнаха и се отдръпнаха встрани, зачакаха с любопитство. Бащата на Дуна беше попрегърбен старец с кръгла глава, цяла обрасла с бели косми. Той се спря сред хижата, подпрян на дълга тояга, а другите му люде останаха до вратата. Срещу него излезе старият Бабчор, цял засмян, с мустаки и брада, полепнали от медовина. Зад него застана и младият Бабчор, юнашки извил лакти на хълбоците си, а мечът му виси до под лявото коляно. Бащата на Дуна въртеше сърдити очи — търсеше дъщеря си и като я видя скрита зад сватбарите, замахна с тоягата:

— Хайде с мене, разбесувала се кучко!

Засмя се още по-весело старият Бабчор:

— Е, свате… Влезе тя в хижата ми вече и няма да ти я дам.

— Ти какво — викна срещу него Дуниният баща. — Млада е още тя… не си е отработила още хляба, що ми е изяла!

— Е-е — надебели глас Младен Бабчор, готов да се присмее, но каза, което трябваше да каже сега според обичая: — Ние пък ще платим за хляба й.

— Ще платите — поомекна гласът на Дуниния баща. — Ама защо я вземате, без да ме питате!

Младен Бабчор се поизвърна към сина си, кимна му с лукаво примижали очи. Младоженецът бръкна в пазвата си, рови там дълго и току извади три медни парици и ги сложи в разтворената шепа на Дуниния баща. Сватът погледна жадно почернелите парички и още по-сърдито поклати косматата си глава:

— Малко е това! Цял живот ще ви работи дъщеря ми…

Младоженецът разбута сватбарите, отиде при младоженката, после те двамата дълго ровиха в двете врещи с плячката. Върна се пак младият Бабчор и метна на рамото на Дуниния баща дълга ромейска риза от бял лен, метна на другото му рамо дълъг червен пояс. Между сватбарите се надигна весела врява. Ала сватът пак поклати глава:

— Малко е…

— О-о… — нададоха викове сватбарите. — Малко било!

Приближи се към свата Младен Бабчор с пълно гърне медовина:

— Е, свате… Не е малко. Виж каква риза! И пенези ти дадохме, ти не си и виждал толкова. Вземи, пийни, свате…

Сватът мушна паричките дълбоко някъде в пазвата си и побърза да вземе с две ръце гърнето, негли се страхуваше да не му го грабнат.

Веселбата отново започна. Задушно беше в селската хижа в горещия летен ден. Лицата, на сватбарите лъщяха от обилна пот, сплъстили се бяха нечистите им коси. Мина още време, в хижата взе да тъмнее; светлееше само разтворената врата и прозорчето в стаичката на Биляна. Младият Бабчор вече не откъсваше поглед от Дуна, въртеше и тя все към него черните си очи. Когато потъмня най-сетне и широкият отвор на вратата, младоженецът улови младоженката за ръка и я поведе навън. Дигнаха се подире им оглушителни викове и писъци през несдържан, похотлив смях. Втурнаха се навън двама по двама и други по-млади мъже и жени.

Настъпила бе вън топла лятна нощ. Гората, току пред вратата на селската хижа, тънеше в мрак. Над блесналите вършини на дървесата току-що се бе показала пълната месечина, кръгла и едра като изопнат сватбарски тъпан.

 

 

Биляна Маркова видя и сватба от своя скрит ъгъл. Сега, при толкова много люде, с радостите им, с песните им, тя се почувствува съвсем откъсната, отстранена от живота. Като неподвижен камък, захвърлен край пътя. Нейната голяма тъга си оставаше все една и съща. Прекарала бе години наред в самотната къща на острова в Малкото езеро, ала там бе Самуил и тя никога не бе мислила за своята самотност. Сега всичко й беше по-тежко и как се бе обърнал целият й живот — между толкова весели люде само тя беше тъжна, с разранено сърце.

До нея, с нея беше детето й. Излязло бе вече от пелените си и лазеше по стаята. Малина, по-младата Бабчорова щерка, препречваше вратата с два пръта да не излиза малкото, когато бяха сами с майка му; то можеше да излезе и вън от хижата, да го изядат свините, пък и орел можеше да го дигне. Знаеше то вече и името си — Биляна с името му го държеше близу до себе си, като с връвчица:

— Давиде… Давидко! Ела, мамино, ела тука, при мене.

То се връщаше в ъгъла при нея от насрещния край на стаята или откъм вратата, където го примамваше другият, външният свят. Беше послушно, кротко, бледолико дете, затворено и то между тия четири стени.

В ъгъла до нея бяха двете й патерици, като живи. Колкото имаше още надежда в живота й, тя идеше от тях, от тия две изкусно направени патерици. Тя се надяваше да застане един ден на нозете си с тяхна помощ. Откога още бе започнала да се учи и по цял ден беше с тях.

През първите дни и седмици трябваше да й помага Малина. Ще я дигне младата девойка на силните си ръце, ще я изправи, но Биляна не можеше да се задържи на нозете си нито за един миг. Хайде пак, хайде още един път и още един път. Така много пъти през деня, но Малина не можеше да стои дълго с нея — викаха я за работа, пък и се уморяваше да я дига и да я държи толкова пъти на ръцете си. Когато Малина излизаше от стаята, Биляна заплакваше в ъгъла си, плачеше тихо, без глас, гълташе сълзите си — да не чува девойката и да не се отчайва. Понякога Биляна казваше бодро:

— Още малко, сестрице. Усещам как ми идат сили.

Насърчавайки доброто момиче, тя искаше да насърчи и себе си. Много дни и седмици все рухваше на ръцете на девойката и не чувствуваше в себе си никакви нови сили.

Един ден тя най-сетне се задържа за кратък миг на нозете си, подпряна на двете патерици. Не се превиха нозете й за тоя кратък миг. Така, с тия мигове на плаха надежда, минаха още много дни.

Бабчоровите люде се връщаха вечер в хижата си капнали от умора. Понякога идваха и чужди люде в хижата, Биляна ги чуваше да проклинат живота си, да оплакват месата си, костите си, прогнили от работа. А тя лежеше в своя ъгъл премаляла след много опити през целия ден да проходи с патериците. Повличаше се на лакти до стената, подпираше се с гръб. После започваше да се дига вече, сама нагоре, притискайки се в стената с гръб и лакти, още и още, докато спираше дъхът в гърлото й. Пак така много пъти през деня, много и много дни наред. Едвам ще се приподигне и пак ще падне долу, на пода, студената и твърда стена не можеше да я задържи. Но един ден тя застана, подпряна, притисната към стената и с гръб, и с лакти, и с длани. Сърцето й бе заседнало в гърлото от умора, напираше да я задуши.

Така тя започна и сама да се изправя на стената, макар с преголеми усилия, вземаше една по една двете патерици от ъгъла, слагаше ги под мишниците си, увисваше на тях. С един скок и с още един стигаше до вратата на стаичката си. Преминаваше тъй през цялата хижа и отиваше до външната й врата, подпираше се там, на вратата. Тъкмо беше през веселите, слънчеви дни по Гергьовден. Пред нея е малкото каменисто дворче, разхвърляни са по него широки слънчеви петна. Низ двора ходят кокошки, десетина голи розови прасенца и майка им с провесено до земята виме, с щръкнали цицки по него; скоро, още тия дни, ще ги поведе тя из гората. В сянката по-нататък лежи старото куче с побелели косми по главата и с полуслепи очи. То не ходи вече никъде, като Биляна. Насреща е гората. Дебелите разкривени дънери сякаш се крият един зад друг в здрачната сянка под широките, гъсто сплетени листати корони. Слънцето наднича през горските вършини, огрява селската хижа и малкия двор пред нея, а ето просиява и здрачът под гъстата горска шума. Едно слънчево петно току-що се е промъкнало, ляга в коренището на вековен дъб и като мъничко слънце огрява околните дънери; те се виждат с напуканата си кора, с жълтеникавия мъх по тях, засияват и трептят широки бледозелени листа, израснали в сянка на тънките хилави издънки по стеблата на старите дървеса. В светлината на слънцето всичко наоколо се променя всеки миг и Биляна всичко вижда. Тя е излязла от стаичката си като от тъмен затвор. Навежда се едва-едва навън, поглежда на едната страна, после на другата: няма ли да дойде Самуил, да се покаже като някога на острова между дебелите дънери на горските дървеса…

Това ставаше вече всеки ден, често и по два пъти на ден.

Една вечер я намери подпряна на вратата Въла, по-голямата Бабчорова щерка.

— Дръпни се да мина! — изблещи срещу нея зли очи момата. Имаше къде да мине тя, но Биляна мълчаливо се отдръпна и цяла се облегна на двете си патерици. Въла изкриви присмехулно лице: — Я се виж как си увиснала на патериците… като пълна вреща с тикви.

Биляна се огледа уплашена, видя присвитите си нозе, едва докоснали пръстения под, видя извитите си навън лакти, а което не можеше да види с очи, помисли и за него — щръкналите, изострени рамена, хлътналата глава… С мъка се довлече тя до своя ъгъл, смъкна се с гръб по стената, сложи грижливо двете патерици в ъгъла. Да, тя не можеше да посрещне така Самуила… Не ми го пращай, боже, докато не ми пратиш здраве и сили, да го посрещна застанала на нозете си, както някога!…

Тя не се отчайваше и продължаваше да се изправя всеки ден на патериците, да подскача на тях до другия ъгъл, до външната врата на хижата. Ала сега следеше зорко, сякаш с чужди, недружелюбни очи всяко свое движение, следеше доколко можеше да се задържа на пръстите на нозете си. Започна да прескача и прага на хижата. Излизаше в малкия, неравен двор и стоеше там подпряна, увиснала на двете патерици до последни сили.

 

 

В деня на сватбата, когато наизлязоха всички, а младите се разпиляха из гората, в хижата останаха само старият Бабчор и стопанката му. Също и Биляна с детето си в своята стаичка, при светлината на запалена борина. Замаян от медовината, Младен Бабчор ходеше из хижата и ломотеше неразбрано, а Бабчорица все му шепотеше нещо или кълнеше гласно и главата му, и жаждата му за медовина. По едно време той се изправи пред отворената врата на стаичката с едва-едва приклекнали нозе, посегна да се улови за дървената преграда с несигурно движение; сивите му очи плаваха като в локвички маслиново масло. Биляна го гледаше от ъгъла и току придръпна детето си по-близу. Бабчор побутна с опакото на ръката единия си мустак, завъртя се и езикът му:

— Сватба… Сватба… но… ти кога ще ми дадеш нови парички…

— Не е дошло още време — отвърна Биляна. — Аз броя дните. Остават още два.

— Остават… Ти ми дай сега паричките. Два, нека са два. Ще ги помним. Ти дай сега паричките… тия двата ще ги помним.

Надзърна през рамото му и Бабчорица. Чакаше да види какво ще стане с паричките. Чакаше и Младен Бабчор, приклекнал едва на разлюлените си нозе. Биляна въздъхна, загледана пред себе си с помръкнал поглед. В пазвата й бяха скрити, вързани в едно парцалче, последните две парички. За огърлиците и пръстена тя и не помисли; те бяха като някакви частици от Самуил. Ех, нека бъде волята божия. Поотстрани леко детето и бръкна в пазвата си. Подаде на Младена Бабчор последните си пари ведно с парцалчето:

— Вземи. Но ти не забравяй и тия два дни, които още не са минали.

Бабчорица бутна мъжа си с лакът, излезе пред него:

— А ти не забравяй, че и сега двама ви храним. Бабата умря, но пък детето ти яде колкото един голям човек. Да си знаеш и ти… Ето и светило ти даваме!

— Добре, добре — махна Биляна с ръка. — Храната е все толкова и преди, и сега. — Тя изеднаж се съживи, опита се дори да се изправи: — Ами вие не можете ли да ми намерите някаква работа? Ръцете ми са здрави, мога да седя и да върша нещо.

— Работа… — стисна устни Бабчорица. — Каква работа ще вършиш ти, та да се храниш!

— Работа — повтори след нея Бабчор. Той смигна на Биляна през рамото на жена си и добави: — Защо ти е работа, като имаш пенезички…

Биляна не каза нищо повече. Двамата Бабчоровци се махнаха от вратата й. Тя обърна глава към детето си. То седеше до нея и мълчаливо играеше с нечистите пръстчета на босите си крачета. Тя дълго гледа при треперливата, пушлива светлина на борината бледото му лице, гъстата тъмна коса като калпаче на главата му, която сякаш едвам се крепеше на тънката детска шия. Едри сълзи започнаха сами да текат от очите й, една след друга, една след друга.

Боровата треска на каменната подставка сред стаята догоря и угасна. Остана да свети само едно въгленче, но и то скоро угасна. Малкият Давид заспа до майка си и тя го притисна по-близу. Угасиха борината и двамата Бабчоровци оттатък, скоро и затихнаха. Биляна Маркова лежеше с отворени очи в тъмнината и като че ли беше сама-самичка в целия свят. В ума й все една и съща мисъл като чръв в сухо дърво:

— Детето… детето… Давид…

А в тая една и съща мисъл пак беше и той — Самуил.

Вън беше ясна, лунна нощ и светналото прозорче озаряваше едвам доловимо цялата стаичка. По едно време на отворената врата се изправи Малина. Чуваше се в тъмнината замореното дишане на девойката, като да бе тичала насам.

— Влез, Малино — продума тихо Биляна. — Поседни до мене, ако не ти се спи.

Тя се досещаше, че девойката не беше дошла току-така на вратата й. Малина пристъпи и седна. Чу се как тихо въздъхна и като да облиза устните си в тъмното. Усещаше негли Биляна какво ставаше с момичето — нели и тя бе въздишала някога така?

— Що има, Малинке… — И като почака напразно отговор, тя пак попита: — Намери ли си момък?

— Намерих си — отговори веднага Малина; тя дори прошумоли, търсеше в тъмнината да се улови за Биляна.

Биляна сама намери ръката й, взе я в своите ръце:

— Хубаво… Хубаво. Това е най-голямата радост за човека. Сега за пръв път ли се виждате?

— Ха! Не го ли знам аз Стоица! — съживи се Малина. — Тича по мене като кутре, пък доскоро сополите не се сещаше да си обърше… Сега какъв е… ръцете му като желязо. Дошъл бе на сватбата, видях го как ме гледаше като вълк.

— Хубаво… — заговори като на себе си Биляна, докосна лицето й — беше горещо и влажно. Девойката се притисна още повече към нея. — Хубаво… — Но той да бъде като тебе, нищи и селски човек. Ако е по-високо, ти няма да го стигнеш. Кога и да е, ще си отиде, ще те остави. Може да е много и много добър, може много и много да те иска, но тъй… водата ще го отнесе на една страна, а тебе ще те повлече на друга. Да бъде във всичко като тебе, за да вървите заедно. Иначе ти не ще можеш да го настигнеш и колкото е по-добър, толкова повече ще жалиш за него. А твоят Стоица?

— Стоица ли? — приподигна се Малина и гласът й прозвуча сърдито, презрително, ала със скрита радост: — Той е селяк като мене, Стоица. Дрипльо. Ще има да кърпя ризата му.

Девойчето тихо се закикоти и пак се гушна в Биляна.

— Хубаво, Малинке. А няма ли да го вземат войник?

— Малък е още на години. Вземат ги по-големите. Ето и тоя, Вълиният овчар, нели е още тука… А твоят — попита изеднаж девойката, — къде е твоят?

— Моят… Далеко е моят — провлече тихия си глас Биляна.

— Жив е, нели? — затаи дъх Малина.

— О, жив… Но… аз съм мъртва — въздъхна сподавено Биляна.

Те замълчаха и двете, всяка със свои, различни мисли. После Биляна продължи с едвам чут шепот:

— … За мене е по-добре да си умра.

Никой не й отговори. В тишината се чуваше само дълбокото, равномерно дишане на щастливата девойка. Тя бе заспала. Биляна беше съвсем сама в дълбоката нощ.

 

 

Двамата младоженци се прибраха от гората още преди изгрев слънце, но вече всички в хижата се бяха разшавали.

— Хайде на работа! — чу се продраният глас на стария Бабчор. — За нищия друго не остава. Без работа за нищия няма живот…

Никой не му отговори. Четирите жени вече се готвеха да излязат и без неговата ненужна повеля. Младият Бабчор, синът му, седеше на един останал от зимата пън край стената, мушнал ръцете във войнишкия си колан, разкрачен. Той следеше всяко движение на булката си и сякаш не чу думите на стария. После рече лениво и пак тъй, загледан в младата си невеста: — Аз съм… войник.

— Войник — хвана се за думата му старият. — А кой ще те храни! Нищият един ден като не работи и вече няма що да яде.

— Ето… Дуна ще работи за мене. А, Дуно…

Дуна изви към него черните си очи и цяла се засмя:

— Аха!

— Че аз, иначе, ще си отида във войската — начупи застрашително вежди войникът. — Там ромейки, колкото искаш. Самуил Мокри пак ще ни поведе.

— Мокри… — закашля се старият Бабчор, но като си пое дъх, продължи: — Много иска да те знае тебе Самуил Мокри! Такива като тебе… хиляди.

— Кой… мене ли? — скочи младият Бабчор и размаха ръце: — Аз със Самуила Мокри ей така като с тебе съм говорил. Коляно до коляно с него до огъня. — Всички се заслушаха в младия войник. Оттатък, в стаичката си, Биляна бързо, с неочаквани сили се приподигна на лакти, цяла вдадена в гласа на младия Бабчор. Той продължи: — Да, да! Седна той, седнах и аз. Ти Бабчор ли се казваш? — Бабчор. — От кое място си? — От Вич съм, казвам аз, от Вич планина. — Знам, знам, казва той. Вие, казва, не бързайте за дома. Ние с вас голямата нива орем. — Аз пък ето: побягнах — заглъхна отеднаж гласът на войника и той огледа всички в кръг с уплашени очи.

В хижата стана тихо. Сякаш едва сега си спомниха тия люде, че когато войникът избяга от войската, за него наказанието е голямо; може и с меч да го посекат. Младият Бабчор погледна невестата си.

— Аз… само за два дни — каза той тъкмо на нея, и кой друг ще го разбере по-добре? Тя му кимна насърчително, ала и в нейните хубави очи имаше голям страх. Войникът продължи и гласът му закрепваше с всяка нова дума: — Ще ги настигна, преди да влязат във Воден. Оттука право натам; ще тичам ден и нощ. Утре рано-рано тръгвам.

— Да беше тръгнал още днес — каза бащата. — Те може да променят пътя.

— Не. Каза се: за Воден отиваме. При царя. — Младият Бабчор изеднаж добави и гласът му беше пълен с надежда: — Ако ме хванат… аз… при Самуил Мокри. Ще му кажа тъй и тъй, ожених се. Той е добър.

— Той е много добър! — чу се неочаквано гласът, на Биляна Маркова откъм нейната стаичка, силен, потреперващ. — Много, много е добър Самуил Мокри!

Младият Бабчор се спусна към стаичката. Биляна се бе изправила, подпряна на ръцете си отзад, с пребледняло, сякаш прозрачно лице, а очите й бяха широко разтворени, пламнали. Войникът я погледа един миг учуден; пристъпи и старият Бабчор, привлечен от гласа й. Младият попита:

— Ти… откъде го знаеш?

Биляна наведе очи. Виждаше се как се надигаха острите й рамена, гърдите й от силно вълнение. Тя затвори очи, да задържи образа му. Той беше пред нея, толкова близу. Ако каже още две думи, той наистина ще дойде при нея, ще я вземе оттук, ще я заведе на техния остров с детето й, с тяхното дете. Ако каже на тоя негов войник коя е и го изпрати при него… И тя се опита да се насърчи: ще помогне и на войника да не бъде наказан за отклонението му. Младият Бабчор ще му каже: „Биляна е в нашето село, в нашата хижа с твоя син. Биляна тъгува за тебе и те чака. Детето ти е пораснало, но тя не смее да му каже кой е баща му, да му каже името ти…“

Двамата мъже видяха още по-учудени как се процедиха от очите й две сълзи и потекоха по бледите й, хлътнали страни. Старият Бабчор си спомни, че преди време се мълвеше из селото за тая жена, че била болярка и… Той побутна сина си и влезе в стаичката, загледа се в Биляна с подозрителен поглед. Струпаха се на вратата и жените. Старият Бабчор протегна ръка, но не се реши да докосне Биляна, а искаше тъкмо сега да надзърне в очите й.

— Кажи де — рече той. — Кажи откъде познаваш Самуил Мокри.

— Тъй — преглътна сълзите си Биляна. — Чувала съм за него.

— Чувала си — шареше по нея с хитрите си, недоверчиви очи старият Бабчор. — А защо ти така за него… добър. Готова си да се закълнеш… Като да ти е роден брат или…

Биляна мълчеше смутена — уплаши се отеднаж, че се е издала, но се опита пак да се прикрие:

— Не, не… Аз и не съм го виждала. Чувала съм да говорят.

Погледа я старият Бабчор още един миг — не вярваше на думите й, а в същото време в хитрия му ум започнаха да се заплитат някакви кроежи. Сепна се Биляна от мълчанието му, от неговата подозрителност, обърна строги очи:

— Нели ти казах… Това съм чувала и нищо повече не знам.

Старият Бабчор поклати глава, обърна се и излезе от стаичката. Повлякоха се след него и домашните му. Той отиде чак на другия край на хижата, махна им с ръка да се приближат. Дигна срещу тях кривия си пръст и зашепна тихо, тайнствено:

— Нели приказваха, че може да е… болярка. Знам ли каква е! Може да му е някаква роднина, а? — бутна той с протегнатия си пръст войника. — На твоя войвода…

— Хм! — стисна устни презрително старата Бабчорка и чумоса мъжа си с разперени пръсти: — Тука ли ще ти дойде бре, да е такава! Хайде, хайде да вървим, че слънцето откога още…

Погледна я старият разколебан, махна и той с ръка:

— Хайде…

Още по тъмно на другата сутрин младият Бабчор тръгна да догони полка си, а няколко дена по-късно в селската хижа неочаквано пристигна отец Емилиян.

 

 

Монахът победи мъчителите си и запази своята тайна. Те го доведоха до последния предел на човешкото търпение и твърдост, но той изтрая на мъките един миг повече. Те не можеха да измислят по-големи мъки, а да го убият, не смееха. Разрошената космата глава на монаха лежеше като мъртъв камък на пода; като мъртво беше проснато цялото му тяло. Дочуваше се само пресекливото му дишане през полуотворената уста, с побелели, пресъхнали устни, които се бяха напукали и се виждаха по тях почернели кървави петна.

— Говори! Говори! — викаше надвесен над него Рун. — Ще кажа да ти прережат гърлото!

Възпалените, кръвясали клепачи на инока бавно се разтвориха, тъмните, размътени зеници се обърнаха да потърсят Руна и се спряха срещу неговите очи, все тъй мътни, без блясък, застинали в непреклонно упорство или в мъртвешко безразличие. Богомилът се отдръпна и тръгна да се разхожда без посока из църквата. Той бе мъчил много люде, но никой не бе устоял така на тия най-страшни мъки.

— Остави го — рече на помощника си, спусна се към вратата и побягна вън. Махна на другия си помощник да се приближи: — Проклет сатана… Развържете го и го пренесете в кучешката му колиба. Там ще го оставите, да пукне, ако ще!

Богомилът се отдалечи, побягна. Двамата мъчители развързаха монаха, пренесоха го в колибата му до църквата и там го оставиха на твърдото легло. Отец Емилиян беше в безсъзнание.

На другия ден беше неделя. Още рано сутринта преминаха на острова няколко чуна, пълни със селяни от близките села. Това беше позволено от самия велик войвода. Позволено беше на селяните да идват в празнични дни в църквата на отец Емилиян. Тоя път богомолците се учудиха, че църквата е празна. Винаги досега бе ги посрещал отец Емилиян, застанал пред олтара със строги очи. И веднага започваше службата, която беше повече проповед, а не някакво тържествено богослужение. Простите селяци се бояха от него, но идваха в църквата му. Те не разбираха добре какво пее той и какво проповядва така строго, с какво ги заплашва и що им обещава в името на бога, ала вярваха някак в самия него. Нека той говори с бога — те не умееха, нека се моли за тях, нека ги поучава, нека им се кара. Той бе искал от тях да направят по-голяма църква — народно сборище и общ дом, ала къде имаха те време да правят църква! Те се бояха от голямата строгост на монаха и все пак той не беше ни болярин, ни войвода, а после и ангарията се забрани. Тая църква той сам си направи; малка беше тяхната помощ. Божите работи си бяха негови. Те ще вървят след него и нека той ги спасява, както може. Понякога оставаха в паметта им негови думи и те ги задържаха ревниво — всеки колкото можеше да запомни, повтаряха ги, когато бяха в страх и неволя, когато ги блазнеше сатаната, и тия отделни думи бяха молитвите им. Той беше свет човек — така го знаеха, и когато оживяваше в тях страхът им от бога или от дявола, молеха се с неговите думи. Не можеха да бъдат праведни като него, знаеха това и се надяваха на него, на голямата божия милост, както ги учеше той.

Тая ранна сутрин те се озъртаха още по-уплашени в мрачната църквица. Дойдоха по-късно и някои от людете, които работеха на острова, дойдоха и двама от стражите. Селяците сами не се сещаха да потърсят монаха, но сега тръгнаха всички да го търсят. Намериха го в колибата му.

Дни наред отец Емилиян беше като мъртъв. Като се посъвзе малко от силния огън, от лютата сила на солта, той не охкаше, не стенеше от страшните болки, които продължаваха да го мъчат, а всяка негова дума сега беше молитва към бога и към милостивата божия майка. Раните не заздравяваха. Не помагаха никакви лекове и билки. Това продължи пак много дни, през цялата зима, докато започна да пие овче мляко. През зимата нямаше и какво много да яде — преди още се бе отрекъл да яде месо или каквото и да е от месо и кръв. Щом започна с млякото, раните взеха бързо да се чистят и да целеят. Селските жени му носеха мляко в изобилие, също и пшеничен хляб, какъвто селяците ядяха само на Божик или Великден; той им се караше и връщаше всичко излишно, задържаше само по едно пръстено гърне със сурово мляко. Макар да го намериха почти мъртъв и дълго да бе между живота и смъртта, никой не се учуди, когато наново се изправи на нозете си и тръгна пак по острова, по селата наоколо. Сега людете още повече му вярваха и още повече се бояха от него, като знаеха, че под вехтото си расо, което сам бе опрал на езерото от кърви и гноища, носеше следи и ръбове от страшни рани.

Ала имаше часове, когато и отец Емилиян се боеше от людете, когато и той се опитваше, както всеки друг слаб човек, да скрие някои свои дела и мисли. Той отиваше много често на поляната сред гората, където беше изоставената къща на Биляна Маркова, влизаше и в самата къща. И лъжеше сам себе си, за да излъже чак и бога. Отиваше да погледне дали вратата не се бе отворила, дали не се бе разбил някой прозорец от нощната буря, дали не бе влязла в къщата някоя горска гадина. Отиваше и да почисти къщата, също и около нея от довеяни от вятъра листа и клонки. Защо да се руши и замърсява, боже, това човешко жилище, макар да е изоставено? А може пак да дойде някой ден в него стопанката му — такава надежда също тлееше в сърцето на монаха. И с такава — една лъжлива грижа той пожела един ден да отиде и да види недъгавата жена в далечното село, където я бе оставил.

Той тръгна нощно време и пътуваше по странични пътеки, да не може никой да улови следите му. Намери Биляна сама с детето й в празната хижа — всички Бабчоровци бяха отишли на работа. Само старото куче в двора лавна два пъти, уплашено от черното му расо. Той остави тоягата си в ъгъла, погледна бързо Биляна и седна до самата врата в стаичката й. Тя му каза от сърце:

— Радвам се, че те виждам, отче, след толкова време…

Той нищо не отговори, но лицето му почервеня ведно с голата мършава шия. Биляна се нажали от вида му — след мъките, които претърпя, той се промени външно: събра се някак в себе си, намаля и още повече ослабна, а лицето му се затвори и като че ли никога вече нямаше да го озари усмивка. От жал за него Биляна се разтъжи и за себе си.

— Искам да си умра, отче — каза тя кротко, спокойно, като да говореше за най-просто нещо. После въздъхна и посочи с глава детето, което си играеше край нея: — Само то ме спира. Да го изпратя на баща му, но все ми се струва, че той не го обича много…

Монахът отвърна строго:

— Изпратени сме тук не по наша воля и не по наша воля ще бъдем повикани горе.

Той се уплаши от кротките думи на Биляна, но не издаде страха си. Само стана още по-строг към нея и по-загрижен. Тя продължи:

— Да си отида оттука, да си легна в земята. Той няма да ме види вече, няма да го видя и аз никога… Защо да живея? Само това дете, но колко са моите грижи и за него… Кажи ми какво да правя, отче.

Отец Емилиян слушаше думите й сякаш с голяма досада, но това беше прикритие на страха му за нея, също и на злобата му към другия, към по-щастливия. Той й се скара, поглеждайки я пак за миг:

— Ще носиш кръста си докрай! — Сетне продължи с поомекнал глас, с приведени очи: — Нели казахме: тук ще живееш. Нели така поиска сама…

— Знаеш ли, че пенезите ми се свършиха и как ще бъде по-нататък? Аз мога да работя… Седнала мога да работя, ръцете ми са здрави. Не може ли да започна пак да плета мрежи…

— Пенези нямаш…

— Нямам.

Той дълго мълча. После рече:

— Не се грижи за нищо. Пенези аз ще ти намеря.

— Докога ще бъде тъй?

— Всичко е по волята на бога. Ние ще живеем, както ни е дадено, и няма да се оплакваме и с това да съдим господа. — Той пак млъкна и се замисли, но изеднаж каза: — Детето ние можем да му изпратим, то е и негово.

— Не, не — понечи да се приподигне Биляна. — Не, докато съм жива. Мъничко е то и как ще живее без майка, с чужди люде, макар и в палат? Той е все на война, баща му, и то ще бъде самичко между чужди. Но… — потреперя гласът й колебливо, ала тя не се доизказа и погледна детето с насълзени очи.

— Аз ще ти намеря пенези — рече пак монахът. Той не стоя още дълго и Биляна се учуди, като стана да си върви:

— Толкова път си бил и сега пак…

Монахът я погледна, сега може би малко по-продължително, взе тоягата си от ъгъла и излезе прегърбен през вратата, като черна сянка, която бързо изчезна.

Той бързаше към острова, въпреки че колената му се подкосяваха от умора. Във всяка мъка и болка изпитваше някаква горчива сладост и от нея идваха сили в сърцето му. А сега бързаше да изпълни, което бе решил, и бързаше още повече затова, че то беше трудно за изпълняване.

Върна се пак по тъмна нощ. И не отиде да остави тоягата в колибата си, ами я подпря до вратата на църквата и влезе вътре. Пред иконостаса винаги гореше кандило, но докато бе той на път, бе угаснало. Светлееха само прозорчетата на църквата от зрака на ведрата звездна нощ. Не го спря и тъмнината — в малката църква той познаваше всяко нещо, знаеше го де е и без да го вижда. Коленичи пред иконата на Богородица и легна ничком да измоли прошка за грях, който бе сторил в мислите си, но искаше да стори и с ръката си. Той бе събирал много дни златото за нимбата на същата икона люспица по люспица, зрънце по зрънце, по пясъците на рекичките, които слизаха от околните планини, но то не беше негово богатство — посветил го бе на майката божия. От нея искаше да го измоли сега, легнал ничком на студените камъни пред олтара:

— Да я спася от глад… Няма кой друг да й помогне… Самотна и нещастна… На моите ръце остана… Пресвета Богородице… Помогни й чрез мене, твоя раб… Да я спася от гибел и смърт…

Когато се изправи, църквата се бе изпълнила с предутринен здрач. Монахът подигна плахо очи към иконата. Образът на Богородица едвам се долавяше, но така, неясен, изглеждаше по-истински, златната нимба около приведената глава тихо сияеше в здрача. Той и като че ли се боеше от тая оскъдна светлина, от настъпващия ден — посегна отеднаж и започна да кърти с кокалестите си пръсти нимбата. Някога сам я бе закрепил там, а сега я дърпаше като крадец, който се бои да не го заварят. Когато широкият златен полукръг остана в ръцете му, монахът го стисна здраво, извърнал лице от иконата. И току мушна златото в пазвата си. На голо под кълчищената си риза, притисна го и с ръка, да не би да изпадне.

Той излезе вън. Утрото едва-що изгряваше. Водите на двете езера, доколкото се виждаха оттук, бяха като застинали, неподвижни и светлосинкави под утринното небе. Монахът въздъхна и усети как хладният въздух проникна дълбоко в гърдите му. Едва сега усети той колко голяма беше умората му и повлече нозе към колибата си. Забрави да удари дървеното клепало, както правеше сутрин и вечер. Влезе в колибата, затвори плътно вратата й. Хвърли се ничком върху леглото и веднага заспа, притиснал на гърдите си златната нимба.

 

 

Два дни по-късно отец Емилиян влезе с тоягата си в Охрид. Той се запъти през града направо към езерото, за да умие прашните си боси нозе, набити до кръв по дългия път, ала едва стигна до главната стъгда. На стъгдата се бе събрал може би целият град и не можеше да се мине. Тълпяха се човек до човек, всички зяпнали в една посока. Монахът съгледа над главите и рамената им, далече нататък, към средата на стъгдата, висока бесилка и на нея, изглежда, току-що бяха окачени двама мъже. Близу там беше и Рун, изправил се на коня си над събралите се наоколо люде. Отец Емилиян неволно попритисна с ръка златната нимба, която криеше в пазвата си. Той видя обесените и не искаше да ги гледа повече, не искаше да гледа и своя мъчител. Наведе очи и чакаше множеството да се раздвижи, за да продължи пътя си. Людете около него приказваха възбудено, шегуваха се, смееха се високо и смехът им звучеше грозно, толкова близу до една бесилка:

— Преправени ромеи били и двамата.

— И двамата! Не го ли познаваш оня там, вдясно? Тукашен е, българин. Довел ромееца от Драч.

— Драч сега нели е наш…

— Наш, ама те с кораби идват, през морето. Идват да оглеждат.

— Спипал ги Рун тия и двамата. И нашия с ромееца.

— Всичко надушва. Да не му попаднеш в ръцете. И боляри беси. Помниш: Кукул, Михаил Кукул.

— Ако не те обеси, мъ… ще те извие с ръце като мокра риза.

— Хо-хо-хо-хоо…

— Ами! Ще кажеш и каквото не си сънувал.

— Богомил е…

— Богомил! Богомил само по име. Сатана е той. И царят се бои от него.

— Ти говори по-тихо, че…

Тълпата по стъгдата зашумя още повече и се раздвижи. Отец Емилиян побърза да се отдалечи накъм езерото.

Той продаде нимбата още същия ден на един охридски златар, за двайсет сребърни пенези. Повече не можа да вземе. Той побърза да скрие парите, златарят побърза да скрие златната нимба. И тутакси напусна Охрид. Бързаше да занесе парите. Боеше се да не срещне и Рун по градските улици. Но Рун го настигна по пътя.

Монахът вече наближаваше мястото, където пътят се разделяше за Обител и за Преспа, когато чу отдалеко още тропот на копита. Ускори ход, размаха тоягата си по-бързо, но не се обърна да погледне. Подгони го само предчувствие, че след него върви Рун. И наистина богомилът скоро го настигна. Придружаваха го същите двама негови помощници, които бяха с него и на острова. Той се изравни с монаха и вече го отминаваше, когато изеднаж се обърна. Дебелите му вежди се дигнаха високо, строгото му лице стана някак присмехулно:

— А! Ти ли си…

Срещата беше случайна, но и страхът сякаш отеднаж изчезна от сърцето на монаха. Богомилът яздеше някое време мълчалив и отец Емилиян помисли, че ще го отмине. Ала богомилът пак заговори, без да се обръща:

— Отстъпих аз с тебе, пък знам, че ти си скрил жената. Аз с никого не отстъпвам в нищо, но за тебе великият войвода попречи. Меки очи има той, а скритият враг това и чака. Не мога да ги изтребя, като има кой да ги закриля. Днес тук ще се покаже някой, утре там… Не мога да ги затрия. Царството пак е заприличало на въшлясала риза. Да е до мене — обърна се той изеднаж към инока със зло лице, — да е само до мене, всички чернокапци ще окача на бесилката. До един.

— Всички — повтори след него отец Емилиян, гледайки пред себе си. — Как могат да бъдат всички виновни и врагове на царството!

— А вие не казвате ли, че всички люде са грешни!

— Греховете са много, човекът се ражда в грях.

— Добре сте си я наредили вие. А пък аз, като срещна двама, знам, че поне единият е враг или може да стане враг.

— Злото се лекува не с насилие, а с добро.

— А вие не заплашвате ли с пъкъла! Опашати светии. Да благодариш ти на Самуила Мокри.

Стигнали бяха до мястото, където се раздвояваше пътят, и Рун срита ядно коня си, подкара го за Обител.

Отец Емилиян сви по пътя за Преспа. И колкото повече се приближаваше към острова, толкова по-силно го обладаваше едно радостно нетърпение. Всичко бе минало благополучно, дори и срещата с богомила. В пазвата си носеше двайсет сребърни пенези. Тя ще преживее с тях още много време.

В Преспа той пристигна по тъмно. Легна в колибата си, да прекара в почивка една част от нощта, ала не можа да заспи. Нозете го боляха, мисълта му беше будна — той спори дълго в ума си с богомила. Стана от леглото по-рано, отколкото бе намислил. Зората на новия ден го настигна далеко от брега на Малкото езеро, по една пътека за Вич планина. Той бързаше нетърпеливо да направи едно добро дело, да спаси човешки души. Той бързаше да види още един път Биляна.

 

 

В Обител Рун не се бави много. Премина в Прилеп, но и там престоя само два дни. На третия ден потегли с двамата си другари на север, през Бабуна планина. Тримата конници яздиха някое време по гористите подножия на най-южното разклонение на планината. Рун пътуваше без голямо желание по тоя край и бързаше да мине през него по-скоро. Почти всички, села навътре в планината бяха богомилски и най-голямото между тях беше назовано с името на първоучителя Богомила. Откакто премина Рун на страната на царството, в сърцето му се надигаше все по-голяма злоба срещу своите. Той не се отричаше от богомилството си, но все повече и повече съдеше своите и неусетно неговото богомилство ставаше по-друго от тяхното. Това, от което се бе отрекъл, още повече ненавиждаше в тях и не желаеше да ги среща на пътя си. Той и се боеше някак от тях, при все че беше човекът, от когото се бояха едва ли не всички в царството.

Още далеко преди пладне тримата конници прехвърлиха високия хребет Чръно камение и се спуснаха по кривулиците на пътя, който слизаше ниско надолу и така извиваше, че много често се връщаше съвсем близу до току-що направения завой. На много места пътниците пресичаха завоите направо през гъсталака. По дъното на долината, в която слязоха, гората беше още по-гъста и се изправяше съвсем близу от двете страни на пътя. Рун се озърташе неспокойно ту на една, ту на друга страна, може би от прекалена подозрителност, или пък наистина бе доловил нещо и му се струваше, че някой го следи, някой го дебне, скрит в гъстата гора. В дълбоката долина беше тихо, извисилата се от двете страни планина, чак до синьото небе, изглеждаше величествена и някак тайнствена със своето мълчание, та предизвикваше неволен трепет в сърцето.

По пътя насреща се зададоха неколцина дървари, нарамили тежки секири, и като видяха конниците, отдръпнаха се встрани, да не пречат. По-нататък конниците срещнаха и други неколцина дървари, които също се отдръпнаха да сторят път на царските люде, свалили в босите си нозе острите секири. Малко по-нататък пътят излизаше на една тясна поляна и тъкмо тримата конници стигнаха до средата й, наизлязоха от всички страни селяци със секири, пък и с други оръжия, показаха се неколцина и с дълги войнишки копия. Рун се огледа и преди да реши дали да подкара коня през тия люде, или пък да го спре, те се сгъстиха около него и около другарите, му. Може да имаше до сто души. Налепиха се бързо и по конете мнозина, уловиха се за юздите им, за стремената, за седлата, дори и за опашките им. Трите коня не можеха вече и да се помръднат, а само се опитваха да поклащат глави с вирнати уши и току се местеха от крак на крак.

— Какво искате… Дръпнете се, дръпнете се от пътя ми! — викаше гневно Яков Рун, но селяците се притискаха все по-плътно около тримата конници. Върнаха се насам и ония дървари, които бе срещнал богомилът преди това още по пътя.

Той посегна към меча си. В същото време току пред коня му се изправи един много едър мъж с прошарена коса и брада, личеше отдалеко и голямата му сила. Той държеше грамаден меч и с него замахна срещу Рун.

— Слизай. Кръв ли искаш да се пролива?…

Гласът му беше гръмлив, като да излизаше от, бъчва.

— Кои сте вие? Дръпнете се да мина! — противеше се Рун и срита коня си, но животното не можеше да пристъпи ни крачка.

— Викат те на разговор нашите старци — рече едрият мъж; в твърдия му глас се долавяше и заплаха. Той и добави: — Ако не дойдеш, ще те отведем насила.

Рун беше в ръцете на богомили, както и се досещаше. Той и другарите му можеха и да съсекат някои от тях с мечовете си, но не можеха да се отскубнат от ръцете им. С пламнало лице от безсилен гняв, та дори и очите му се бяха налели с кръв, той скочи от коня и се остави да го поведат. Скочиха и двамата му другари, но тях селяците задържаха при конете на поляната. Пръв тръгна едрият селяк с меча си в ръка, след него Рун, а след тях се струпаха много селяци. Навлязоха те всички в гората, но скоро се отвори между храсталаците една скрита пътечка. Вървяха мълчаливо, рядко някой от селяците ще промълви нещо набързо. Людете вървяха й през самия гъсталак, встрани от пътеката, и непрекъснато се чуваше шум от листа, от някое счупено клонче, сякаш през гората духаше силен вятър. Спуснаха се в един дълбок дол, на два пъти прегазиха вода и най-сетне излязоха на друга една поляна, също обградена от всички страни с гъста гора. Тук беше още по-тихо и дрезгавото тракане на някаква птица отекна надалеко. На отсрещния край на поляната стояха голяма купчина други селяци и всички се извърнаха насам. Когато Рун и едрият мъж се приближиха към тях, отвори се един жив кръг и се показа там катурнат, загнил вече дъбов дънер, на който бяха седнали двама стари мъже. Единият беше облечен в полуселски дрехи, а другият — в извехтяло калугерско расо, на главата си бе нахлупил до ушите чак мека черна капа, та бялата му коса, спусната до рамената, изглеждаше още по-бяла. Великанът с меча в ръка се отдръпна встрани и Рун застана на пет-шест стъпки пред двамата старци. Селяците се стълпиха наоколо, свалиха в нозете си секири, тежки тояги и палици, мечове и копия, доколкото ги имаха. Рун познаваше всяко нещо в живота на някогашните свои братя и виждаше, че беше изправен на съд пред двама от най-първите богомилски вождове. Той се знаеше за богомил и не искаше да наруши строгия ред, който се спазваше при подобни случаи, колкото и да напираше в гърдите му силен гняв от нараснало честолюбие и високомерие. Старецът с черната капа продума:

— Говори, дедъц Мирон.

Старецът, който седеше от лявата му страна, дигна глава срещу Рун с щръкнала напред широка, гъсто прошарена брада, попита:

— Ти ли си Яков Рун от Косел? — И дедъцът надебеля глас, разчлени думите си една подир друга: — Яков Рун, някогашен парик и човек на болярина Зерга?

Рун не отговори веднага и гледаше дедъца с присвити клепки, сетне каза:

— Аз съм Рун от Косел.

Дедъц Мирон едвам го дочака да изрече името си и започна отново, като поклащаше леко глава и сякаш броеше думите си:

— Ти беше парик и роб на болярина, беше между нас, твоите братя, и трябваше да те възпираме в твоя невъздържан гняв към всички, които измъчваха и ограбваха нищите. Спомняш ли си? Трябва да си спомниш. Ние те изпратихме като свой в царската войска, да воюваш за ново царство. Ти забрави откъде бе тръгнал и стана зъл царски слуга. Забрави братята си и се обърна срещу тях. Вече не сваляш кървавия меч от бедрото си. Ти убиваш по царска воля и предаваш на мъчения. Самият ти мъчиш и убиваш виновни и невинни с огън и желязо. Не дигна ли бич срещу народа и го би във Воден, в Братин дол и на други места? Дигаш бич и меч срещу всеки, който се изпречи на пътя ти, който ти се противи справедливо или може и несправедливо, но ти не си ни съдия, ни съд. Ти ходиш по цялото царство, ние сме навсякъде по следите ти и с очи, и с уши, ходиш по цялото царство, за да измъчваш, за да окачиш на бесилка, да прободеш с ножа си, да изгориш с огън. Ти ходиш като страшилище между людете и те се боят от тебе, треперят от тебе, жените плашат децата си с твоето име. Ти стана сляп царски слуга и губител на живи люде, виновни и невинни, а ти не си тоя, който може да отделя виновните от невинните. Говори — посочи дедъц Мирон с разтреперан пръст Руна и повтори: — Говори, да чуем ответа ти, но ти не ще можеш да отречеш, което си извършил.

Рун се поклати на двете си нозе и мушна ръце в широкия кожен колан. Едвам доловима подигравателна усмивка потрепна под мустаките му и заговори той неочаквано спокойно:

— Сам наместникът на първоучителя ме изпрати при Самуила Мокри. Да е той жив сега и да е пред мене, и на него ще кажа същото, което ще кажа на вас. Прати ме наместникът да помагам за новото царство и аз помагам. Гоня враговете на царството и ги затривам с огън и желязо. И на бесилка ги окачвам. От мене се плашат виновните, а невинните няма защо да се плашат. И по-добре да пострада невинен, отколкото да се изплъзне някой виновен, който ще направи още сто пакости. За врага няма в мене милост. С мене не е, както е на бойното поле: врагът е срещу тебе и ти го виждаш. Аз гоня скрития враг и не е лесно да го познаеш. Викате ме на съд, но вашето е само думи. Вие сега с царството ли сте, или не сте? Вие все по думите ходите, в думите е цялата ваша сила.

Раздвижиха се людете наоколо, зашумяха, надигна се врява. Само двамата старци седяха на пъна неподвижни и сякаш безучастни. Рун гледаше тъкмо тях и беше вече нетърпелив, поизвърна се дори, като че ли искаше да си отиде. Подигна ръка към него и заговори пак дедъц Мирон:

— Ти… Що говориш! Изпратихме те да бъдеш войник на правдата, но не убиец на невинни люде. Ти сега се обръщаш и против нас! Не забравяй, че правдата и словото й са по-силни от твоя меч.

— По-силни — подигна рамена презрително Рун. — Ако дойда сега с десетина войника, ще ви пръсна като пилци, ако сте може би двесте души. Аз си знам добре работата, а вашите думи са по хиляда за едно и също нещо. Е, какво още имате да ми кажете?

Заговори като внезапно оживял идол беловласият старец с расото и черната капа. Гласът му беше тих и равен, но той говореше без всякакво колебание:

— Заповядваме ти, Яков Рун от Косел, да свалиш меча си и всички свои знаци, всеки сан и достойнство, което ти е дадено от царя, и да се върнеш при нас такъв, какъвто се отдели от нас. Което те чака по-нататък, ще дойде по-късно. Това е нашата последна дума за тебе, Рун от Косел.

Погледа Рун двамата старци на дънера един след друг, после току се обърна към селяка с големия меч, изгледа го от глава до пети. Едрият мъж помръдна с меча си стеснително, колебливо. Рун внезапно посегна и взе ловко меча от ръката му. Едрият човек се поозърна — не знаеше какво да предприеме. Рун разгледа съсредоточено големия меч, подрусна го в ръката си да го опита и го върна на великана:

— Дръж го здраво и не се оставяй тъй, да ти го вземат от ръката. Меч не се дава никому.

Това беше като отговор и на старците. Сега Рун се обърна с гръб към тях и си тръгна. Никой не се опита да го спре ни с дума, ни с ръка. Людете пред него се отдръпнаха и той се отправи през гората към пътя, където го чакаха двамата му другари.