Димитър Талев
Пепеляшка и царският син (10)

X

Самуил Мокри завзе отново от ромеите всички твърдини и селища по пътя си до Лариса. Задържаха се обсадени само Верея и Сервия. При Верея той остави войводата Симеон Илица с три хиляди войници, а при Сервия, който беше по-добре укрепен, остави Димитра Полемарх с четири хиляди души, също и с няколко стенобитни и метателни уреди. Главният стан на българската войска беше Лариса, който и досега бе останал в български ръце, но част от войската Самуил пръсна по околните по-малки твърдини от двете страни на реката Пиней, също и в града Стаг по горното течение на тая река. Така великият войвода пак се настани здраво по всички места по поречията на Бистрица и Пиней, а също зае отново цяла Тесалия и Епир с града Бутрот на морския бряг срещу остров Керкира. Това продължи докъм началото на следващата година и колкото оставаше още от зимата, Самуил я прекара повече в Лариса. Завземането на всички тия земи и места — тия, които и преди бе владял, и тия, които сега завладя за България, мина бързо и без големи сблъсквания с ромеите. За да не пролива кръв без нужда, той държеше в обсада двете най-големи твърдини след Лариса по тия краища и чакаше да дойде за тях по-сгоден час. Засега те не му бяха нужни, та да плаща с обилна кръв ключовете им. В тия градове бяха здраво затворени към четири хиляди ромейски войници и нека стоят те там, докато изядат и ремъците на конете си. И двете тия твърдини бяха предмостия на Солун, а за Солун още не беше дошъл час.

Зимата тук, между Бялото и Синьото море, е мека, повече с дъждове и ветрове, а сняг и мраз се задържа само по поднебесните стръмнини на Олимп. Самуиловите войници тук ядоха и пиха много, пооблекоха се и се обуха, стегнаха по-добре и оръжието си. Самуил събра и няколко хиляди войници измежду българските славяни, които населяваха от много време Тесалия и Епир, та войската му не намаля в тоя поход, а се увеличи. По равнините и хълмищата на Тесалия и Епир зреят в голямо изобилие всякакви плодове, хлебородни треви и треви, добри за паша. През последните пет години, откакто бе превзел Самуил Мокри Лариса и бе пренесъл на север много от даровете на Тесалия, житниците и хранилищата тук пак бяха се напълнили, стадата бяха се наплодили отново. Позволи се на войниците, с повеля от великия войвода и според закона за плячката, да взимат всичко, що им беше нужно, и всичко, що можеха да изпратят по своите домове на север — и храни, и кожи, и вълна, и добитък, и облекло, и оръжие. Казано беше от славяните да се взима само което им е в повече или което можеше да се замени или купи с пенези, а на ромеите, на власите и на арбанасите по тия места да се оставя само това, което им е нужно до новата родитба. Разгласена беше също повеля всеки войник и всеки началник да съобщава на войводата си какво е взел, откъде е взел и какво праща у дома си; нарочни люде при всеки войвода отпущаха добитък и коли за превоз на север и записваха кой какво праща натам, за да няма големи грабежи и отвличания. То се знае, началниците и тия, които се разпореждаха, взимаха повече, а войниците — по-малко, но имаше от всичко в изобилие, та и всички бяха доволни. Най-много и от всяко нещо се взимаше и прибираше за хранилищата и стадата на държавата. Самуил Мокри не взе нищо за себе си — нищо не му трябваше за личните негови нужди; което му се падаше като на велик войвода, даваше му го царството през всяко време. Но той сега изпрати в Охрид и Преспа цели кервани, волски коли, натоварени с мрамори и дялани камъни, разни други украси и съдове от печена глина, от камък, от злато, сребро, мед и бронз, които се изработваха тук или бяха останали от стара Елада и се намираха над земята или под земята. Самуил позволи и на сина си Гаврил-Радомир, също и на племенника си Иван-Владислав да изпратят на север единият трийсет, а другият — двайсет коня от чиста кръв; това беше тяхна законна плячка като на воински началници.

Разгласени бяха царски и войводски повели за всичко, що беше право и законна военна плячка, щом като войската бе излязла от пределите на царството и бе покорила чужди народи и земи от чуждо царство, ала много нещо се заграби и не по закона и по правото на победителя. Проля се и кръв между грабители и такива, които се опитваха да запазят имота си. Отвличани биваха също много жени и скривани по войнишките шатри и станове, а имаше и такива, които изпратиха млади жени по домовете си на север, да ги чакат там, докато се върнат. Голяма алчност показаха както простите войници, така и началниците, които имаха и повече власт да вземат и избират, да товарят и изпращат. Дори и племенникът на великия войвода Иван-Владислав изпрати в Охрид три големи ковчега, пълни догоре със скъпи платове, съдове и украси. Никой не се решаваше да му попречи, а чичо му Самуил Мокри не можеше и да помисли, че невръстният още младеж събираше вече богатство. През тия месеци, докато българската войска стоя в Тесалия и Епир, се завързаха много дружби и, то се знае, най-вече между своите, между еднокръвните славяни, станаха и женитби, сродявания, ала през цялото време не престанаха и стенанията, плачовете, проклятията на ограбваните и насилваните. Стигаха те често и до ушите на Самуила; идваха при него да се оплакват ограбвани и насилвани ромеи, власи и арбанаси, та и свои, български славяни от местните. Великият войвода беше на два огъня между тях и войската си. Съдиите съдеха, губителите окачваха по дървесата убийци и грабители, режеха носове и ръце, удряха огнени печати, както беше според законите за кражбите и насилията, но Самуил Мокри не можеше да се обърне едва ли не срещу цялата си войска и беше като между два силни огъня…

Настъпи нова пролет. Над долините на Пиней и Бистрица прелетяха от юг безбройни птичи ята, полята се раззелениха бързо, по пиниите и кипарисите се показаха млади светлозелени клонки. Войниците и много от местните люде бяха се сдушили, събираха се, сядаха заедно да се хранят, излизаха и на хоро заедно в празнични дни, българите кривяха език да говорят на ромейски и арбанашки. По нивите и лозята излизаха работници всеки ден, а войската мързелуваше, припичаше се като хилядоглав змей на южното слънце, сита, доволна и могъща. Но това не продължи много.

Щом преминаха пролетните дъждове и времето улегна, излезе войводска повеля всички полкове да се съсредоточат в околностите на град Бутрот, също и в самия град на брега на Синьото море. Само най-близките помощници на Самуила Мокри знаеха какво целеше той с това раздвижване на войската, а всички други се чудеха, мърмореха недоволни — какво ще търси такава голяма войска по тая посока към морето! Оставени бяха по пет стотици войска в Лариса и Стаг, да държат българската власт в тая страна, държеше се също и обсадата на Сервия и Верея, а цялата друга войска мина през Епир и излезе на западния морски бряг. Тук войската се държеше само три-четири дни, докато се събраха всички полкове, и Самуил Мокри веднага я поведе право на север, по големия път за Главиница и Драч. Войниците пак не знаеха накъде вървят. Пътят се извиваше все близу до морския бряг, пред очите им много пъти се разкриваше морската шир, тъмномодра или ясносиня като самото небе, но чужда, тайнствена и страшна — войниците я попоглеждаха с недоверие, с враждебно любопитство. Иначе тия места влизаха в границите на българското царство още от времето на Бориса и Симеона, българските славяни тук бяха много, много бяха и арбанасите, но те повечето живееха по планините със стадата си. Войската се спря за по-дълга почивка в Главиница — град голям и силна твърдина на тоя път, където някога се бе подвизавал учителят Климент и където се намираше една от големите църкви на цар Бориса. Самуил Мокри впрочем и тук се задържа само няколко дни.

За къде бързаше толкова великият войвода? Като излезе войската от Главиница и премина реката Девол, всички мислеха, че ще завие надясно, към град Девол, или ще гони големия път за Охрид. Войниците на Ивац, които бяха повечето от тия места, се радваха, че се връщаха в родния си край, и се надяваха, че дългият път за тях се свършваше. Ала Самуил Мокри поведе войската си пак право на север и сега още по-бързо. Преходите бяха по-дълги, почивките по-къси, началниците станаха по-строги и не даваха на войниците да се бавят, да се отклоняват от пътя. Когато войската излезе на големия път от Драч за Солун и Цариград и зави по посока към Драч, вече на всички стана ясно накъде вървяха. Самуил водеше войската си към Драч и скоро навлезе в земята около тоя град, която спадаше към ромейските земи. Близу беше и самият град.

Не излезе никой от ромейска страна да спре чуждата войска, която бе преминала границата. Така беше до самите стени на Драч. Когато стигнаха българите до града, портите му бяха затворени, мостовете по дълбоките ровове бяха дигнати, между зъберите по високите крепостни стени и кули се бе струпал много народ и колкото бяха войниците, не бяха по-малко там и любопитните граждани. Самуил Мокри не успя да изненада съвсем ромеите — те всички бяха смогнали да се затворят в голямата твърдина на морския бряг, но не изглеждаше голямо въодушевлението им за съпротива срещу чуждата войска и личеше, че повече разчитаха на дебелите крепостни стени. Откъм зъберите горе се дочуваше глуха врява и рядко ще се чуят викове или подигравки и предизвикателни думи към българите, които обсаждаха града.

Обсадата се извърши за по-малко от едно денонощие. Българските дружини се разположиха по всички места, сгодни за бой и нападение, хванаха всички пътища и градски порти, настаниха по дължината на крепостните стени до тридесетина стенобитни и други бойни уреди. Стените обхващаха целия град като каменен сърп от морския бряг и пак до морския бряг. На някои места те бяха и двойни, високи кули се издигаха по цялата им дължина, още по-високи — по трите градски порти. Самуил Мокри познаваше добре тая голяма ромейска крепост на Синьото море, много пъти бе идвал в Драч на млади години, и сам ръководеше обсадата. На края той повели войниците да разпънат шатри и да издигнат навеси, да се настанят около чуждия град за по-дълго време. А като стегна от всички страни града с жива верига, великият войвода отиде и се спря на морския бряг с най-близките си люде. Морето се люлееше пред нозете на коня му бавно и лениво, широки, ниски вълни се плисваха с тих шум и се разливаха по крайбрежния пясък, облизвайки бялата си пяна. Спокойно беше тоя ден морето и тихо, ала и в тоя ленив покой се чувствуваше неотразимата мощ на морската стихия. Недалеч от брега, може би на стотина разтега, се полюляваха няколко кораби, а още по-нататък край брега, срещу самия град, и други няколко. Самуил дълго гледа корабите в морето. После каза без да се обръща към людете си, но чуха всички думите му:

— Града и стените му ще вземем. Но тия там твърдини във водата не можем да вземем. Нямаме нито дори едно дървено корито да отидем до тях.

През първия ден на обсадата Самуил Мокри нищо не предприе, пък и бе останала едва още една четвъртинка от всекидневния небесен път на слънцето. Колкото още време оставаше до залез слънце, българите се занимаваха повече с обсадните си уреди; настаняваха ги по-добре и по-близу до крепостните стени и врати, натрупаха купища кръгли камъни, снопове къси копия и стрели за метателните уреди. Ромеите не пуснаха нито една стрела по тях, а продължаваха да гледат от високите стени и да се разправят там нещо помежду си. Така мина тая последна четвъртина от деня. Настъпи тиха и топла лунна нощ. Между зъберите по стените и кулите останаха само ромейски стражи — виждаха се ясно на лунната светлина, проблясваше на едри искри излъсканото желязо, медта и позлатата по воинското им облекло и по оръжията им. Светеха в нощта и някои от високите тесни прозорчета по крепостните кули.

По-шумно, по-весело беше в българския стан около града. Войниците ядоха сито още преди да се стъмни и дълго дигаха врява, събрани на купчини около общите съдове за топла гозба. После по шатрите и навесите, по тревистите поляни, огрени от луната, се зачуха звуци на гъдулки, на гайди, на дървени и костени свирки, бумтене на тъпани и тарамбуки, надигна се тук и там в светлата пролетна нощ и тъжен, проточен вой и стон, а това бяха песните на българите, пълни с мъка и копнеж, с някаква тъмна сила. Все пак врявата и тук не продължи много. Легна тишина и над българския стан, загаснаха огньове и светлини. Войниците бяха изпозаспали, виждаха се тук-там само сенките на стражите. Над обсадения град и над многолюдния воински стан около него, над земята и над морето по-нататък остана само ярко светналата месечина като някакво същество, живо и будно в нощта. Остана и непрестанният говор на морето, който идеше откъм скалистите брегове от двете страни на града, тайнствен и всевечен.

Буден беше в шатрата си до късно тая нощ и Самуил Мокри, седнал на тясното си, негостоприемно легло. Той не мислеше вече за предстоящите пристъпи и битки срещу чуждия град; мислил бе за това и всичко бе премислил през последните дни и часове, докато устройваше отдалеко още обсадата на чуждата твърдина. Сега той беше сам със себе си. Върнал се бе по пътища и места, където бе ходил някога, и се бе върнал към целия свой тогавашен живот. Недалеч от шатъра му беше познатият път, същият път, по който бе препускал чак от Охрид, за да види шумния, многолюден чужд град и забавния живот в него, да види в блестящия мраморен дом на драчкия протевон и своята хубава годеница. Спомни си той много случки и преживелици от онова време, ала не откликна сърцето му на нито един от тия спомени, не се развълнува, не потрепера сладостно, както някога. Той видя Агата в моминската й хубост, беше пак на тайните си срещи с нея в градините на баща й, толкова бързи за ненаситното младо сърце, но сега всичко това беше като някакъв чужд разказ, останал в паметта му. Жива, негова беше само тъгата му по онова време на светли радости и трепетни вълнения, което бе отминало завинаги и бе оставило в душата му само своята тежка, студена, горчива пепел. Останали бяха разочарованията му и тия бледи, далечни и чужди вече спомени. Агата не беше вече там, където я бе намерил, далече беше тя сега от пътя му. Оставила му бе само мъчителна неприязън и тъга. Разбудени еднаж, мислите му прелетяха през онова далечно време и се връщаха по-бързо насам като птици, които търсят топлите си гнезда. Биляна, Биляна… Къде ли беше тя сега? Воденицата на дедъц Дамян бе запустяла, заглъхнал бе и шумът на водата в дълбокия дол. Празна бе и тяхната горска къща на острова сред Малкото езеро. Къде беше сега Биляна?

Самуил Мокри беше сам. Агата той бе отстранил от пътя си, от своя живот със собствената си ръка; с нея бяха останали и децата му. Той ги обичаше, обичаха го може би и те, но бяха останали с майка си и някак встрани от неговия път. Радомир също. Такива склонности бе проявил, та великият войвода трябваше да го държи по-далеко от себе си. А Биляна сама бе побягнала от него, скрила се бе, изчезнала бе може би завинаги. Самуил и досега не беше получил от Рун никаква вест за нея. Ето в тоя час той беше съвсем сам с най-тъжните си мисли, със своята си мъка. Другарите му, най-близките му люде във войската — Илица, Ивац, Кракра, Никулица, както и цялата тази хилядна войска, която вървеше след него и с него, целият този народ български, който, правеше царството, всички тия люде, неизброимо множество, бяха като че ли повече в ума и в мислите му, а по-малко в сърцето му; те бяха повече силата в сърцето му и по-малко топлината в него. Други бяха неговите грижи и радости с тях. Войската му и в тоя час беше с него, той сякаш чуваше мощното й дихание в нощната й почивка, сякаш усещаше съня и неспокойните сънища на всички тия хиляди люде пред утрешните битки за чуждия град, ала все пак в тоя късен час беше сам с тъгата си.

Великият войвода стана от леглото и се огледа — търсеше нещо, търсеше Радоя, слугата си. И бързо излезе вън в малкото преддверие на шатъра.

Пламъчето на един светилник леко се полюшваше при всеки полъх на вятъра, който проникваше през спуснатата завеса на входа. Радой спеше по гръб върху някаква постилка на земята и тихо похъркваше. Той бе затворил очи и спокойно се бе отпуснал в съня си, благоразумен някак и в своята нощна почивка. С него би поседял Самуил и би поговорил за едно и друго в тоя късен нощен час, но не се реши да прекъсне безметежния му сън. Изоставил го бе тая нощ и Радой. Отвън се дочуваха тихите стъпки на стража, който ходеше по тревата пред входа на войводския шатър. Самуил кимна към заспалия си слуга — да, Радое, нужен е сън и почивка е нужна… Той се върна, изу тежките си обуща и се просна на леглото си с тиха, сподавена въздишка.

 

 

На другия ден, още щом пукна зора, бойни тръби и рогове разбудиха целия български стан. Наизлязоха хиляди мъже от прихлупените шатри и навеси, наскачаха по поляните, зачу се, засили се многогласа врява, звън на оръжия, тропот на копита, тревожно цвилене на коне, а над всички тия гласове, шум и тропот не преставаха да звучат бойните рогове и тръби като настойчив, строг, съдбоносен призив. Зачуха се бързи, тревожни тръбни звуци и откъм високите стени на обсадения град. Струпаха се там също бойци и започнаха бързо, припряно да се наместват между крепостните зъбери за бой.

Пролетният ден започваше тих и лъчезарен. Странно изглеждаше под светналото утринно небе шумното раздвижване, което настана сред людете, струпали се около крепостните стени, също и по самите стени. Преди още да изгрее слънцето, българската войска беше цяла на крак и в боен строй, дигаше оръжията си срещу затворения град. Пред всяка една от трите градски порти беше довлечен по един таран и „овните“ започнаха да ги блъскат с железните си чела. Ромеите по стените горе не предприемаха нищо и като че ли се ослушваха в тия кънтящи удари, които разтърсваха тежките порти. С живо любопитство наблюдаваха българите действията на трите тарана, като да беше то весела игра и те се забавляваха с нея: размахваха насърчително оръжията си, тупаха нетърпеливо с нозе, надаваха викове:

— Хайде по-бързо! Хайде пак! Хоооп… буммм!…

Това не продължи много, сякаш колкото да развесели, да възбуди войската. Войници започнаха да подготвят за действие катапултите за камъни, сулици^[1] и стрели; други притегляха още по-близу към стените няколко подвижни дървени кули за прехвърляне на самите стени; притегляха и обковани с железни листове или покрити с мокри кожи широки дървени „костенурки“, под които можеха да се скриват и да се движат напред под неприятелските стрели по четирима, по осем и повече войници; други пък надигаха високи стълби и ги понесоха също към крепостните стени, подреждаха се там стрелци и прашници^[2]. Всичко това се извършваше с шум и вик, войниците дърпаха и теглеха често пъти в противоположни посоки. Във въздуха започнаха да прелитат стрели. Боят започваше.

Ала тъкмо в това време на площадката над портата, от която излизаше главният път за Охрид и Солун, се показаха двама тръбачи и дигнаха нагоре дългите си медни тръби, които блеснаха на изгрялото вече слънце. Зачуха се проточени звуци, затрептяха, запреплитаха се весело в светлото утро — ромейските тръбачи свиреха отбой. Войниците долу се заозъртаха, шумът и викотът започна да стихва. Тогава на площадката горе се показа ромейски глашатай в пъстри дрехи, с голяма, също шарена шапка, дигна ръка, за да даде знак, и завика на ромейски:

— Чуйте, чуйте! Негова светлост протевонът на Дирахион кир Йоан Хрисилий желае да говори със светлия велик войвода на България Самуил Мокри. Чувате ли? Дайте знак, че ни чувате…

Чуха се ясно и надалеко тия думи на ромейския глашатай. Войниците не ги разбираха на чуждия език, но които ги разбираха, затичаха се да ги предадат дори направо на Самуила, който и сам ги чу; не беше той далеко от тая порта на обсадения град, още от тъмно бе излязъл от шатъра си, за да води пристъпа с най-близките си помощници. На ромейските тръби отвърнаха български тръби също за отбой и това беше знак, че българите бяха чули ромейския глашатай. Отново се чу неговият силен глас и наоколо стана още по-тихо.

— Ако светлият велик войвода на България — викаше глашатаят — желае да изслуша негова светлост протевона на Дирахион, който е и негов тъст, нека излезе светлият велик войвода срещу тая порта с людете, които му са нужни, а всички други да се отстранят на необходимото разстояние. Негова светлост протевонът е готов да излезе и другаде, ако така пожелае светлият велик войвода на България.

Самуил Мокри чу и тия думи на ромейския глашатай. Не след много време отстранени бяха от портата всички българи на такова разстояние, от което не би могла да стигне нито стрела, нито пък копие. На празното пространство се показа Самуил, следван от Ивац и Кракра, от знаменосеца си, също и от четирима телопазители, всички на коне. Великият войвода спря коня си точно срещу затворената крепостна порта, на стотина разтега от нея. Подредиха се зад него войводите, знаменосецът, четиримата телопазители. Заклатиха се и двете крила на портата и бавно се разтвориха. Показа се оттам висок и мършав, попрегърбен стар човек в тъмно ромейско патрицианско облекло, с ниска кръгла шапка и като излезе от сянката на високата стена, заблестяха по него на утринното слънце много златни украси и знаци. Това беше протевонът на Драч Иван Хрисилий. Той беше без оръжие и се запъти към Самуил с бавни, отмерени стъпки, подхванал с едната ръка леката си патрицианска наметка, а другата си ръка размахваше свободно при всяка стъпка. Крепостната порта остана отворена, ала не излезе никой друг след протевона.

Като видя Самуил Мокри, че драчкият протевон и негов тъст се приближаваше сам, обърна се и каза на двамата войводи:

— Чакайте ме тук. Той иде сам.

Той скочи от коня и също се отправи пеш и сам срещу протевона. Но не отиде да срещне чуждия патриций, а се спря и почака да дойде ромеецът при него. Боеше се Самуил също да не би Хрисилий да се приближи като роднина и когато ромеецът беше вече на десетина стъпки пред него, великият войвода каза със строго лице и равен, твърд глас:

— Готов съм да те изслушам, твоя светлост протевоне на Драч.

Той заговори на ромейски, щом трябваше да говори с един ромеец, който не знаеше български.

Иван Хрисилий направи още една стъпка колебливо и спря изненадан от гласа на Самуила, от думите му. Бялата коса на протевона висеше от двете страни на тясното му лице, той имаше големи очи и дебели, все още черни вежди, бяла клинообразна брада се спущаше едва ли не до златната тока на колана му.

— Светли велики войводо на България — рече той с дълбок, гърлен глас, позахрипнал от старост, но и от вълнение, и продължи: — излязох от Дирахион сам и с голи ръце, както виждаш, понеже се срещам с мой зет и син. Идвам тук, при тебе, като протевон на тоя град, но също и като баща на твоята съпруга и дядо на децата ти. Защо дигаш оръжие, сине мой и зетко, срещу тоя град, който винаги те е приемал с радост и с най-добри чувства?

Старият протевон млъкна, за да си поеме дъх, но Самуил Мокри побърза да даде отговора си:

— Да оставим настрана, светли, протевоне на Драч, нашето роднинство. Сега то не е нужно. Аз съм дошъл тук да взема тоя град за моето българско царство. И ще го взема с мир и добро или с оръжие. Това ти ще решиш, светли протевоне, и всички други управници и началници на тоя град. Ще ти кажа още, че аз не ще чакам дълго да решавате и да се колебаете.

Иван Хрисилий помълча доста време след като Самуил изрече последната си дума, помълча той, за да покаже как се води мъдър и важен разговор на него, българина, който го прекъсна грубо и не го дочака да се доизкаже. После протевонът започна:

— Тоя град не е мой и не мога да решавам съдбата му ни аз, ни който и да е от управниците и началниците му. Тоя град е на боговенчания ромейски господар и е част от империята. Аз споменах за роднинството ни, за да ме разбереш по-добре, а не с някаква скрита цел. Това е впрочем, без знанието на василевса аз нищо не мога да решавам за тоя град и те моля да почакаш, докато получа царска заповед. Роднинството ни споменах още и за да имаш по-голямо доверие в мене. Това е всичко.

— Ти говориш, както е по твоя ум и по твоя дълг. Аз също ще говоря, както е по моя ум и по моя дълг. Светли протевоне, ако до утре, до изгрев слънце, не ми отворите вратите на тоя град, за да вляза с войската си, ще вляза с оръжие и като във вража твърдина, с всички последици.

— Но ти ме насилваш, велики войводо! Твоите войници са може би петнайсет пъти повече от защитниците на тоя град.

— Тоя град е по право към българското царство и аз ще го взема. Грижата за неговата защита не е моя, а е ваша, ако искате да го защитавате.

И пак се върна Иван Хрисилий към другата своя мисъл, за роднинството си с великия войвода.

— Чух — каза той с някакъв трепет в гласа си, неголемите му черни очи останаха същите, — чух, че с тебе бил моят внук Гаврил. Искам да го видя. Мил ми е, в жилите му тече и моя кръв.

Лицето на Самуил Мокри се затвори още повече. Ако трябваше да отговори с първите думи, които дойдоха сега на езика му, той би казал: „Лукавец! Кога ли си показал обич към внуците си, моите деца…“ Той премълча тия свои правдиви думи и рече с леден глас:

— Той е в полка си.

Сега протевонът мълчаливо се поклони и обърна приведения си гръб. Самуил не го дочака да направи нито една стъпка нататък, върна се бързо, качи се на коня и още по-бързо се отдалечи с людете, които го придружаваха. Мълчаливо вървяха след него другите двама войводи, които бяха чули целия му разговор с Хрисилий, ала Кракра не се сдържа.

— Иска — рече той развеселен от собствената си шега, — иска ръка да му целунеш, че ти е тъст. И да ни изпрати по живо, по здраво, а?

Стенобитните и метателните уреди останаха по местата си, както ги бяха довлекли войниците, също и подвижните кули, и костенурките, та и стълбите — да бъде всичко готово за другия ден. Останаха и войници край всички тия уреди, колкото беше нужно, за да ги пазят. Остана и по една хилядница с оръжието си на стража срещу всяка от трите порти на обсадения град. Останалата войска бе разпусната тоя ден за почивка, без да се отдалечава от своя стан.

Денят беше все тъй тих и слънчев. Войниците, които се бяха приготвили за бой, се развеселиха от тая промяна. Разпиляха се нагоре-надолу по зелените слънчеви поляни; разсъблякоха се мнозина да се пощят на топлото пролетно слънце. Някои, и не бяха малцина, се струпаха по морския бряг от двете страни на града. Гледаха морето с учудени, плахи очи. Гледаха и корабите, които едва-едва се поклащаха с високите си мачти недалеч от брега. По необозримата лазурна морска повърхност трептяха безброй светлини, оглеждаше, се в нея и самото слънце. Блеснали прозрачнозелени вълни, обточени с кипнала бяла пяна, ласкаво и нашироко се протягаха по гладкия и мокър крайбрежен пясък, дето бяха застанали мнозина от българите. Когато някоя от вълните се плискаше по-надалеко и застрашаваше да измокри косматите им опинци, те бързо се отдръпваха и се разбягваха с весели, но и уплашени крясъци и смях. Те гледаха дълго тая примамлива игра на морските вълни в топлия слънчев ден, ала нито един не се реши да смъкне кожите, с които бе облечен, за да потопи мръсното, въшлясало тяло в зелените морски води. А имаше между тях люде, които бяха дошли от Пангалия^[3], от Карвуна^[4] и от други български селища по бреговете на Черното море…

На другата сутрин, тъкмо при изгрев слънце, почти едновременно се разтвориха и трите порти на Драч. Сам протевонът излезе да посрещне завоевателя при източната порта, която беше най-голяма и водеше към средищната стъгда на града. Самуил Мокри не слезе от коня и отмина бързо, като каза едва няколко думи на своя тъст и на всички, които бяха излезли с него да го посрещнат. Пред него вървеше стража от петдесет души конници, както ставаше, когато войската се движеше в чужда земя и срещу неприятел, а го следваха всички по-големи началници, знаменосецът му, знамената на всички полкове и втора стража от още петдесет конника. Навлезе в града и цялата българска войска, която на часа зае всички крепостни стени и кули, всички хранилища и войнишки помещения; вън от градските стени останаха само две хиляди пехотинци, да пазят напуснатия български стан и да пазят, според воинските закони, от всяка изненада, макар тук да нямаше откъде да дойде неприятелска войска.

Великият войвода се насочи към средищната стъгда, а оттам към пристанището. Наизлезли бяха по улиците много граждани да посрещнат българите, но стоеха повече по вратите на домовете си, сдържани и плахи. Те наблюдаваха мълчаливо влязлата войска, рядко някой от българските славяни, които живееха в тоя град, ще надигне глас и ще поздрави своите. Тук имаше много ромеи, имаше и арбанаси, които не можеха да се радват на българската войска. Крайбрежната улица със своите продавачници и работилници беше празна, празно беше и пристанището; люлееха се край брега само вързани за колове и железни халки изоставени лодки. А тъкмо за пристанището бързаше най-много великият войвода — надяваше се да хване някак корабите, които и до тая сутрин стояха пред града. Излизайки на пристанището, Самуил видя, че бе станало това, от което се боеше: дигнали платна, корабите се отдалечаваха навътре в морето като гигантски птици, които плаваха по блесналия на утринното слънце морски лазур. Самуил Мокри дълго ги гледа, свил вежди, стиснал плътно устни, обладан от потискащо чувство на безсилие.

— Бягат — чу той зад себе си гласа на Ивац, който продължи: — Защо бягат толкова надалеко? И на двайсет разтега да са от брега, нищо не можем да им сторим.

Самуил въздъхна мълчаливо, обърна коня си към града.

Той остана в Драч с цялата си войска двайсет и два дни. И работи усърдно, за да заличи всяка следа от ромейската власт и да затвърди българската власт в тоя град и неговата околност. Той отстрани най-напред своя тъст от протевонската му служба, също и всички други властници-ромеи, до най-малкия. Назначи българи управници и началници от най-добрите между своите люде. Прибра всяко нещо, било от храна, било от облекло и оръжие, което беше нужно за войската и за царството, макар ромеите да бяха отнесли много повече с корабите си; задържа като пленници и заложници воините-ромеи, защитници на града, но те бяха малки началници и прости войници — големите началници бяха побягнали също с корабите, а някои и от останалите в града войници се бяха изпокрили между тукашните ромеи. Иван Хрисилий идваше всеки ден да му додява. Най-напред искаше да го настани в къщата си, но Самуил му рече:

— Не съм дошъл в Драч на роднинско гостуване.

Протевонът всякак се опитваше да се застъпи за сънародниците си в Драч, оплака се еднаж от насилия и грабежи:

— Твоите войници са все по ромейските къщи… И на жените налитат…

Самуил Мокри му отвърна:

— Иди виж на средищната стъгда: стражите бият всеки ден с пръчки до смърт за грабежи и насилия. Но ти не знаеш ли: тежко му, който не може сам да се защити от чуждия. Вие пуснахте цяла войска в града си.

Великият войвода го прие само един път още и му каза:

— Ти идваш при мене като свой, но къде са двамата ти синове?

— Те… с корабите…

— Да, с корабите. А защо не ме дочакаха като свои? С бягството си те показаха по-голяма искреност от тебе, който непрестанно ми говориш за роднинството си.

В Драч неочаквано пристигна Рун с цяла една дружина свои люде. Великият войвода го посрещна тревожен и нетърпелив да чуе вести за Биляна, но богомилът започна с други думи:

— Дойдох без твоя повеля, но тук има много работа и за мене.

— Какво си… подушил?

— Ромейска мърша. Тук трябва всичко да се разчисти. И най-напред ще започна с твоите шуреи. Тук ние трябва да стъпим на здраво място. Да не остане ни един враг явен или скрит.

Самуил се загледа в него, пристиснал устни, и после рече:

— Ако те оставя тук с твоето усърдие, ти ще създадеш повече врагове от тия, които ще останат скрити от нашия закон. — Той пристъпи към отворения прозорец на стаята и му направи знак да се приближи, посочи му с ръка морската шир, която се откриваше от тук: — Виждаш ли тоя простор… Можеш ли да го затвориш за враговете, на държавата ни? Не можеш. Това е широка врата и ще остане отворена. Не мога да я затворя и аз, а трябва да я затворя! — Той се върна към средата на стаята и продължи: — Тук ти нямаш никаква работа. Което беше нужно, направих го аз. Тия дни ще се върнеш и ти с мене към Охрид.

— Велики войводо — изпъна се срещу него Яков Рун: — Моята работа тук не може да свърши никой друг освен мене; такава работа е тя. Познавам аз ръката ти и се боя, че ще оставиш в тоя град дяволско семе.

Самуил Мокри присви очи, поклати глава нетърпеливо: не, не! Сетне отеднаж попита, сякаш да притисне богомила:

— А ти свърши ли в Преспа, което ти наредих?

— Не — сепна се Рун в своята надменност. — Тоя чернокапец е въплъщение на самия сатана. Мъчих го с най-тежки мъки, доведох го до самия крайчец на живота му. Не каза къде я скрил. Оставих го. Трябваше да го убия.

Самуил извърна потъмнелия си поглед, да не може да го улови Рун. В един само миг оживя цялата му мъка за Биляна. Изчезнала бе, загубила се бе тя без следа. Той махна с ръка на богомила да го остави сам.

 

 

Самуил Мокри поведе войската по големия път за Охрид. На самия край на дългата върволица, след бойните уреди и обоза, вървяха, пазени от силна стража, към хиляда и двесте души пленници ромейски войници и по-малки началници, които не бяха успели да се скрият или да заминат с корабите от Драч. Те бяха облечени повечето с износено, похабено българско войнишко, пък й селско облекло — още в Драч мнозина български войници бяха сменили своето с тяхното облекло, което беше по-хубаво и по-здраво, сменили и опинците си с техните подковани обуща, някои от пленниците ходеха и боси. Подир войската сега вървеше още по-голям обоз от коне и волски коли с плячка, която носеха българите след тоя продължителен поход, вървяха и по-големи стада от коне и всякакъв друг добитък.

Пътят минаваше през планински места и ту пълзеше нагоре по върли стръмнини, ту слизаше по дълбоки, сенчести долища. Селища се срещаха по-рядко, но войниците често забелязваха как от околните височини или иззад крайпътните скали и гъсталаци ги наблюдаваха мълчаливо арбанаси, които пасяха из планините стадата си, а тук някъде бяха и планинските им колиби. Славянски селища се срещаха по малките долини или край реките. Труден беше пътят тук и почивките бяха по-чести. Повечето от войниците се движеха накъм родните си краища, но между тях ходеше една невесела мълва:

— Походът няма да свърши. Войната няма да свърши. Няма да ни разпущат…

Войниците от Деволското, от Главинишкото и Белградското^[5] окръжие се бяха надявали, че ще останат по родните си места след превземането на Драч, а ето, техният войвода Ивац ги поведе с другата войска. Походът продължаваше и кой знае докъде и докога.

През време на късите почивки или когато войската се спираше да нощува, Самуил Мокри често тръгваше сам между войниците. Той ги търсеше, търсеше най-простите си войници. Те свикнаха да го виждат помежду си и все по-смело разговаряха с него. Техните разговори бяха прости, както бяха и болките им, желанията им, малките им радости — прости и все едни и същи. Разговаряха за храната си, която сега не беше оскъдна, за опинците си, които се късаха бързо, за огъня, който трябваше да стъкнат за през нощта, биха говорили и за времето, ала то беше хубаво и все едно и също вече от толкова дни. Рядко ще се случи някой да разкаже за някоя своя преживелица, рядко ще се чуе и силен смях между тях, макар да обичаха да се шегуват и задяват помежду си. Обичаха те и да пеят, но песните им бяха повече тъжни, дори и когато думите в тях бяха шеговити. Такъв беше целият всекидневен живот на тия прости човеци, като че ли около все едни и същи неща, ала понякога в него се разкриваха големи дълбочини и голяма мъдрост, големи истини, големи мъки или радости.

Във всяка дружинка между тия хиляди и хиляди мъже, която се съставяше от съселяни или от люде от един и същ край, или от същата десетица, или по някаква случайност в общия живот, във всяка дружинка имаше по един старейшина — най-силният между всички, или най-умният, или най-старият, когото всички други слушаха. Той ще посочи мястото на почивката, когато спреше цялата войска да почива, той ще каже за огъня, той ще дели, ако има какво да се дели, той и ще помири, ако някои се скарат. Тия от дружинката, който трябваше да го слушат, винаги мърмореха против него, но и винаги изпълняваха наредбите му. Ала винаги и във всяка дружинка имаше по един или двама, които хитруваха и чакаха другите да свършат, което трябваше да се свърши. Така тия един или двама бяха против другите, както и другите бяха срещу тях — подбиваха се с тях, ругаеха ги, нахвърляха се да ги бият. Тия дружинки, съставени най-често от земляци, в много случаи бяха нещо по-друго от десетката в общия строй на войската и не винаги десетникът-началник беше и старейшина в тях. Старейшината беше приет доброволно, докато десетникът беше началник, който стоеше над другите не по тяхна воля и често биваше омразен на всички. Великият войвода знаеше за тия дружинки във войската и виждаше в тях народа на една страна, както виждаше на друга страна десетката и целия строй на войската, строгия ред в нея. Като ходеше между войниците си, той търсеше причината на това разделение и търсеше начин, за да се слее в едно дружинката с десетката, да се слее и тук в едно народът с държавата. Но той ходеше между войниците и със своите си грижи и болки.

Самуил бягаше от самотата си. Той беше с царството, носеше го в мислите си, а търсеше своя народ, който беше и трябваше да бъде плът и кръв на царството; той бе загубил най-близките си люде, отделили се бяха от него или той се бе отделил от тях и търсеше близост и топлина между войниците си. Тук беше и родният му син, когото бе отстранил от себе си, ала искаше да го намери отново тъкмо между войниците си и такъв, какъвто искаше да го види. Така и стана, по-късно, когато те пак се сдружиха и тръгнаха заедно вече завинаги.

Спря се войската еднаж за нощна почивка тъкмо на стъмване. Пътувала бе дълго между два високи, стръмни бряга и едва късно се бяха отворили край пътя места, удобни за нощуване. Късно беше вече за всичко — и за храната, и за по-сгодно легло, пък и нощта, която настъпваше, идеше тъмна, безлунна. Щом спря войската, полк след полк, стотица след стотица и започна да се отбива по поляните встрани от пътя, Самуил остави коня и тръгна между войниците. Във вечерния здрач и в общата бъркотия, в общата надпревара някои от войниците все пак го познаваха и се обръщаха към него, правеха му място да мине, ала още повече бяха тия, които не го познаваха, не го забелязваха и говореха, викаха каквото им дойдеше на езика в негово присъствие, блъскаха се и се сбиваха за по-широко място или за по-голям къс месо, или тъй, от възбуда и проклетия. Народът, особено от тия по-южни краища, беше нетърпелив, сприхав и буен. Самуил се оглеждаше и вляво и вдясно, поспираше се, но рядко се намесваше, а много по-често отминаваше незабелязано, за да не заприлича на сърдит дядо, който все се кара на немирните си внуци.

Спрели са се двама край някакъв храст, разкрачили са се един до друг и току се блъскат с лакти:

— Иди по-нататък! Не виждаш ли: няма къде да легна.

— Ти иди по-нататък. Това място си е мое!

— Иди по-нататък бе! Ще те ударя… — замахва единият, но другият го изпреварва и го удря с празната си торба през лицето.

Нахвърлят се един срещу друг, вкопчват се, падат в храсталака, премятат се. В същото време други двама, по-сговорни, се настаняват на спорното място. Великият войвода се усмихва под мустак и отминава. По-нататък се чува друга разпра:

— Дай секирата.

— Секирата си е моя. Намери си друга секира.

— Ти си насякъл… Дай да насека и за нашия огън. Месото дадоха.

— Не давам. Намери си…

Самуил Мокри посяга, взема секирата от единия, мълчаливо я подава на другия и отминава.

Вече на много места по протежението на пътя пламтят огньове и все по-ярко в сгъстяващия се мрак. Над временния войнишки стан се носят кълба лютив пушък, развявани от хладния вечерен ветрец. Някъде вече са разгорени големи купчини жар и върху нея са нахвърляни късове овче месо. Около всеки огън са се струпали войници, гладни и нетърпеливи. Някои посбутват огъня, други все посягат към късовете месо, оглеждат ги, обръщат ги и току дръпват опарените си ръце и лакомо ближат мазните си пръсти.

— Дръпнете се бе! Ще изпопадате в огъня… — махва с ръка към всички най-търпеливият, който иска месото да се изпече добре. Той е коленичил пред огъня и непрекъснато го раздухва с просълзени очи, секне се шумно с палец.

— Хайде, стига му! — обаждат се по-нетърпеливите. — Стига му вече. Искаш да изгори…

И току посягат един през друг, разграбват късовете недопечено месо, отдръпват се, но пак сядат близу до огъня — с настъпването на нощта става по-хладно по тия планински места. За най-търпеливия остава най-лошият къс, но той продължава да стои на колена пред огъня и чака месото му да се изпече добре.

Самуил се спира до една такава дружинка тъкмо когато войниците разграбват месото от огъня.

— Няма ли и за мене едно късче? — пита великият войвода и стои там, чака.

Войниците се оглеждат кой къде да седне с по един или два къса месо в ръце и неговият глас ги спира. Те се заглеждат в него и като да не вярват на очите си. Той се е изправил в оскъдната светлина на позагасналия огън в своята сива вълнена наметка, с войводския шлем, попритиснат над очите му, и чака. Войниците го гледат и не вярват на думите му, не вярват, че е толкова гладен. После неколцина отеднаж протягат към него късове месо, пристъпват по-близу:

— На! На!

Като че ли забравят глада си, като че ли е по-любопитно да видят как великият войвода ще яде печено месо. Той взема един къс и се оглежда де да седне на зелената трева. Войниците се радват на вожда си, отдръпват се в кръг около него.

— Седнете, седнете и вие — казва Самуил, подхваща дългата наметка със свободната си ръка и сяда край огъня.

Той хвана месото с две ръце, откъсна от него със зъби и започна да дъвчи спокойно, като да беше сам край огъня, на меката влажна трева. Войниците го гледаха и току започнаха да се споглеждат, да се подканят мълком. Някои и започнаха също да ядат, както стояха там прави. Най-сетне един от тях се реши, сви нозе и сякаш напук някому, настани се добре на тревата, но срещу великия войвода, да бъде все пак по-далеко от него.

— Я го гледай ти Бабчора… — засмя се друг от войниците завистливо. — Разположи се човекът.

Самуил погледна през светлината на огъня седналия срещу него войник и попита с пълна уста:

— Ти Бабчор ли се казваш?

— Аха — поклати бързо глава войникът с ококорени, засмени очи. — Бабчор. — И на баща ми така викат.

— От кое място си?

— При Вич планина е нашето село — отговори войникът и се виждаше колко му беше драго, че великият войвода приказваше с него. Той бързо добави: — Вич планина, към Костур.

— Знам, знам — кимна Самуил и пак ръфна от месото в ръцете си.

Другите войници един по един се престрашаваха и сядаха около огъня, най-напред по-близу до Бабчор, а после все по-близу до великия войвода, докато сключиха кръг заедно с него. Двама седнаха едва ли не коляно до коляно от двете му страни, надойдоха войници и от съседните дружинки, насядаха и те или стояха прави зад другите. Всички гледаха с почуда или с някаква детинска радост най-големия си началник. Дояждайки своя къс месо, Самуил не преставаше да разпитва войниците за родните им места, за едно и друго, после хвърли в огъня останалия в ръцете му добре огризан кокал. Ядоха с него и всички войници наоколо. Някой отиде и донесе наръч дърва, хвърли ги в огъня, който вече загасваше.

То се знае, всички познаваха великия войвода, виждали го бяха много пъти, откакто бе започнал походът, някои и преди това, но сега беше съвсем друго. Той седеше с тях на тревата и във всичко беше досъщ като тях. Яде и той като тях от същото недопечено месо, по същия начин хвърли кокала в огъня, поиска вода и пи от кратуната, по същия начин обърсваше с ръка и сълзите от очите си, потекли от дигналия се пушък. Приказваше спокойно и просто, на няколко пъти отговори, че е ходил там и там, че знаеше едно или друго за това или онова място, и на войниците се струваше, че е бил винаги с тях или близу до тях. Те неусетно се попритисваха по-близу към него и разговорът ставаше по-оживен. Водеше го най-много Бабчор, който го започна, пък и такъв беше той, по-смел в приказките си и шегобиец. Кой друг би се осмелил да попита:

— Сега към дома ли си отиваме, велики войводо?

Самуил Мокри не отговори направо, а обърна като на шега:

— Много бързате вие за дома…

Сякаш тъкмо това чакаше Бабчор и подзе шегата:

— Бързаме всички. Едни заради невестите си, други с момите имат работа да вършат. Аз…

— Ти от кои си? — прекъсна го Самуил.

— Мъничък съм аз още, велики войводо — зачупи вежди Бабчор. — С момите аз още си играя. — Наоколо се дигна смях и весела глъчка, понрави се шегата на Бабчор, а той още повече се засили, загуби срам дори пред великия войвода: — Някои бързат повече и от страх за невестите си, да не би друг да спи с тях…

Избухна още по-силен смях; един от съседите на Бабчор току го удари с юмрук в широкия гръб, но и той едвам сдържаше смеха си:

— Мълчи бе! Разпрана уста.

Самуил слушаше спокойно войниците си — нека се посмеят, нека се пошегуват, а някой там, в сгъстилата се тъмнина, около огъня, викаше сърдито:

— Така ли се приказва… Седнал срещу войводата, като да му е побратим от сто години!

Бабчор изви нататък, към тъмното, дяволити очи:

— Ама аз, Глушецо, не казвам нищо за твоята невеста, бога ми! Ти защо се сърдиш толкова…

Още по-силен смях заглуши последните думи на шегобиеца — знаеха мнозина тук, че невестата на Глушец имаше лоша слава.

Поутихнаха смехът, закачките, също и сърдитият глас на Глушец, а като заговори отново Самуил, всичко наоколо съвсем затихна. Той каза:

— Като излезеш сутрин да ореш на нивата, тъй ли ще я оставиш, недоорана, дома ли ще бързаш да се прибереш? Ние сега сме излезли да орем голямата нива, царството ни. Със здрав плет ще го оградим, да не го прескачат вълци и лисици. Такава е нашата работа сега, а вие потърпете. Торбите ви не остават празни, а и по домовете си изпратихте едно и друго.

Мълчаха войниците, щом говореше великият войвода, но думите му стигнаха и до сърцата на мнозина. Чу се изеднаж пресипнал, напрегнат глас и пак оттам, от тъмното, та не се виждаше кой попита:

— А кой ще жъне тая нива, голямата?…

Великият войвода и не погледна нататък, сякаш бе очаквал да го попитат тъкмо с такива думи, но войниците избутаха някого по-напред и в трептящата бледа светлина около огъня се показа още по-бледо брадато лице с изпъкнали подочни кости, та очите едвам светлееха под дебели, строго сключени вежди, над които бе натиснат кожен войнишки шлем. Самуил едва поизвърна очи към него, като да го познаваше отдавна, и се огледа наляво, надясно, да отговори на всички:

— Ще жънат, които са орали и сели. Всеки на своето място ще жъне. И аз, и ти. Знам аз болката ти, и мислите ти знам. Ти искай своето и вземи го, щом ореш и сееш. Такъв е праведният закон. И за болярина също, и за войводата, и за владиката. Да бъдат те властели, но не само по име и власт, а да бъдат и добри пастири. Такава нива орем и сеем ние сега и ограждаме. Не чакайте да се върнете скоро по домовете си. Нито ще ви пусна, нито сам ще си отида. Не може нито без мене, нито без вас. — Той се загледа в огъня и мълча някое време, после се озърна и като да се учуди, че беше между толкова люде, които го гледаха мълчаливо и чакаха да продължи. Стана бързо, попридръпна пак наметката си: — Ядохме и пихме, а сега да поспим. Нощта е къса сега…

Наскачаха всички с него. Той отмина, а около огъня се надигна врява и пръв започна Бабчор, синът на Младен Бабчор:

— Няма да ни пусне, чухте ли? Ама аз… само да минем по-наблизу. Ще прескоча барем за една нощ до село, па каквото ще да става.

— Чака те там някоя, а?

Бабчор се ухили и побутна шлема си назад. Някой попита в тъмнината:

— А нивата? Кой ще оре голямата нива?…

 

 

Войската мина през Охрид, но не спря в града, а продължи за Обител и където я настигна нощта, там остана да нощува. Такава беше повелята на великия войвода. Като се спряха на нощен стан, Самуил потърси най-напред своя син. Намери го на мястото му, в неговия полк. Още като го видя отдалеко, изправил едрата си снага между войниците от хилядницата му, Самуил отново го почувствува до себе си, в самото си сърце. Не беше се полъгал младият човек да поостане в града, да се отбие при майка си.

Войската мина също през Обител и се спря на четвъртия ден чак по поляните край Воден. Тук великият войвода я раздели на три части: едната част остана във Воден, другата изпрати в Мъглен, а трета една част върна в Сетина.

От цялата войска Самуил избра три дружини от по петстотин души най-добри войници и началници, все конници. Всяка дружина водеше и по петдесет свободни коня. Както бяха подбрани людете и конете им, така беше подбрано и всяко нещо по тях — оръжието, облеклото, конската сбруя. Войниците бяха въоръжени само с дълги мечове и с мечици, които носеха отзад, напреко на кръста; носеха яки плетени ризници от бохемски тел, островърхи шлемове също от бохемско желязо, наръкавници до лактите, облеклото им беше от зелена обработена кожа, обути бяха с високи подковани обуща. Само торбите и съдовете им за вода бяха по-големи, а всичко друго по тях беше леко за носене. И все бяха млади люде, и войниците и началниците им — най-стар и много по-стар от другите беше първият им началник Самуил Мокри.

Великият войвода не каза никому по-точно за къде готви тия три дружини. Дори и на царя и на по-първите войводи каза само общи думи:

— Ще ги водя към Солун.

— Как тъй към Солун… с хиляда и петстотин души! — подигна вежди Ивац.

— Стигат. Солун аз няма да вземам — усмихна се Самуил.

— Но мигар ти — разтревожи се царят, — ти ли ще ги водиш!

— Да. Иначе не може.

— Но това е опасно за тебе, велики войводо, с три дружини в чужда земя!

— Искам да видя всичко с очите си. За нас е опасно навсякъде, като сме на война, а там аз трябва да видя всичко с очите си.

— Тогава — улови го за ръката стремително, с двете си ръце пернишкият войвода Кракра, — тогава вземи и мене, братко!

Самуил сложи другата си ръка върху ръцете му и пак се усмихна:

— Млади люде са нужни за тая работа, по-млади. Аз пък — изпревари той думите му, — аз… трябва.

Той не взе с тия дружини и сина си, дотолкова беше опасно това, което предприемаше с тази малка войска, но за себе си каза: трябва.

Два дни след Петровден той изпрати първата от трите дружини да мине Вардара и да навлезе в Солунското поле, на отвъдната страна на големия град и чак към Струма. Една неделя след тая първа дружина замина самият той с втората дружина, направо от Воден, по северната страна на вардарските блата и през реката Вардар. Нареди също и на третата дружина да тръгне, тя пък една неделя след него, през Верея, по долината на Бистрица, по южната страна на вардарските блата и през самите блата, като пресече Вардара през най-долното му течение, където е най-сгодно, и там ще се движи тя — между левия бряг на реката и големия град.

— Все повече през води ще се движиш — рече той на полковника й. — През блата и реки, та дано да са по-пресъхнали в това горещо вече лято…

Което бе наумил да свърши в тоя поход на трите конни дружини, трябваше да го свърши неговата дружина и той самият, а другите две бяха негови пазители, като крила от двете му страни, към Вардара едната и към Струма другата. Те трябваше да смущават повече ромеите, да отвличат вниманието им, да ги заблуждават, пък и да гледат всичко с четири очи. За безопасността в похода и за всичко, що беше нужно в него, Самуил Мокри се надяваше и на многото български славяни, които населяваха тия места чак до самите стени на Солун. Това беше земя на ринхините^[6]…

И една сутрин великият войвода се намери с дружината си насред Солунското поле, след като бе преминал предната нощ намалелите води на Вардара. Далеко-далеко наоколо не се виждаше нищо друго освен равно като застояла вода поле и над него — бледосиньо небе, без нито едно облаче в това ранно утро през втората половина на месец Чръвен^[7]. Нивите бяха ожънати, презрели бяха и всички треви тук под горещия дъх на Бялото море, та полето изглеждаше жълто-зелено и съвсем избледняваше нататък, към ниския хоризонт. Само на североизток, по цялата тая страна, се виждаше в далечината тясна модра черта като тъмен процеп между небето и земята, и това бяха обширни гори, които слизаха в полето чак от Беласица и Круша планина. Тъмнееха се тук и там по полето наоколо разкривени саморасли дървеса със засъхнала вече шума, но с тях равнината изглеждаше още по-просторна. Не се виждаше наблизу и друго човешко същество освен тия петстотин конници. Селските люде рано привършваха полската си работа по тая приморска равнина, дето всичко рано поникваше и узряваше. В далечината пасеше разпиляно стадо коне, а отнякъде се дочуваше блеене на овци и това беше единствен признак, че някъде тук имаше и човешки жилища. Тихо беше навред в прохладната утрина, не се обаждаха ни земни, ни небесни твари, забързали повече за храната си, преди да запламти над равнината слънчевият огън. Слънцето бе вече изгряло, ала росните капки още блестяха по тревата. Безшумно се стрелваха край конете полски ластовици, черни в прозрачния въздух, а високо горе, сякаш под самия небесен свод, кръжеха орли като че ли на едно и също място. Изневиделица се появи щъркел, размаха крила ниско над конната дружина и бързо изчезна в далечината. Зацвили нататък едвам чуто и кон. Веднага отвърнаха на далечния зов и няколко от войнишките коне — остро, треперливо, радостно, други заудряха с предни копита по твърдата земя, влажно застъргаха между зъбите си железата на юздите.

Самуил Мокри и не забелязваше тия първи звуци на започващия летен ден. Той стоеше с коня на седем-осем разтега от дружината си, втренчил поглед в простора право на юг. Нататък бяха избързали вече предните стражи, също по трима вляво и вдясно от дружината и едвам се чернееха, спрели конете си и те в далечината. Самуил се чувствуваше като сред открито море и не знаеше накъде е брегът и дали е наблизу. Още след изгрева на зората отделни конници от предпазните стражи бяха притичвали насам с една и съща вест:

— Не се вижда нищо наоколо, велики войводо…

Какъв път имаше още до Солун? Ще стигне ли с един конски преход до някое място откъдето би могъл да го види? Той знаеше, че и в тоя миг, когато бе застанал сред полето с дружината си, от разни страни го наблюдаваха зорки очи — някой овчар или коняр, скрит в долчинка или трап, някой подранил пътник или дебнещ ловец, а може би и някой ромейски страж. Той знаеше, че по невидими долища в далечината наоколо имаше и човешки жилища, имаше цели селища. Но великият войвода не искаше да среща и да пита за път и посока когото и да било, преди сам да види поне еднаж стените на големия град. Нека го следят чужди очи, може би и вражески, но никой още не знае в тая широка равнина каква е тая дружина бързи конници и накъде върви.

Самуил огледа още еднаж далечния хоризонт вдясно, огледа го и вляво, после се извърна, опънал нозе в стремената, дигна глава, засени си с ръка да види слънцето и невидимия му път по небето и пак се загледа, напред. Главата на коня му, с малки щръкнали уши, беше насочена право на югоизток. Натам беше Солун, натам беше Бялото море… Великият войвода дигна ръка, изпъна я нагоре и я държа тъй, за да я видят предните стражи, също и цялата му дружина и после я размаха напред-назад до три пъти. Видяха всички знака му. Конете на предните стражи, както и на тия, които бяха вляво и вдясно, се раздвижиха в далечината и току се спуснаха нанапред. Премина глух, трептящ шум и през редиците конници зад великия войвода — всеки от тях поприбра поводите здраво в ръката си, понамести се на седлото, поопъна стремената, някой и пошушна на другаря си, без да се обръща:

— Тръгваме пак…

Свалил бе ръката си и великият войвода, понамести се на седлото си и той. Стисна повода в лявата ръка, отпусна го нанапред и току смушка коня:

— Хоп! Хоп…

Конят се втурна напред. Животното усещаше всеки негов знак, долавяше с острите си уши всеки звук и трепет на гласа му и като че ли чувствуваше волята му:

— Напред, напред!…

Затропотиха хиляди подковани копита зад него, докато се сля тропотът им в един общ тътнеж и сухата твърда земя застена под тях. Лек облак прах се дигна изпод конските копита, развя се встрани от конната дружина и полетя заедно с нея, проточи се наназад. Докато конете минаваха по тревисти поляни и мачкаха, стриваха засъхналата трева, прашният облак, който се носеше заедно с тях, се развяваше като сиво прозрачно було, ала щом прекосяваха някой път през полето или тичаха през ожънати ниви, облакът се сгъстяваше, надвесваше се над конниците, скриваше ги и летеше напред заедно с тях като някакво хилядоного чудовище, повлякло след себе си безкрайна опашка.

Самуил Мокри се поклащаше на седлото равномерно, според движенията на коня — той сякаш се бе слял в едно тяло с животното, приведен леко напред с едва присвита дясна ръка, а с лявата стискаше отпуснатия свободно повод, за да се чувствува свободен и конят. Той не го докосваше и с шпорите си — усещаше с цялото си тяло свободния бяг на силното животно, което сякаш се бе упоило от някакво чувство за волност в тоя необятен простор. А ездачът едва-едва забелязваше широкия простор наоколо, земята, която бягаше наназад под копитата на коня — ту тревиста, ту жълтеникавозелена, ту разголена, сива и напукана; едва усещаше как конят му леко прелиташе през трапища, межди и ниски брегове край пътищата и пътеките; едва долавяше край ушите си подсвиркването на въздуха, тътена на хилядите копита зад себе си, който ту позаглъхваше по меката трева, ту бързо се преливаше в разтърсващ грохот. Самуил бе втренчил напрегнатия си поглед в далечината пред себе и в тоя поглед беше сякаш цялото му съзнание. Ризницата му като да бе оживяла — притискаше гърдите или това беше въздухът, който хладнееше по разгорещеното му лице, биеше се в гърдите му, сякаш да го спре, или беше затрудненото му дишане от умора и вълнение, или нетърпението, копнежът му да види по-скоро високите назъбени стени и кули на Солуна.

— Хайде, още, още!…

Той имаше крила на рамената си, ала равнината пред него беше безкрайна.

— Още, още…

Конят му бе изпулил страшни очи сякаш срещу цялата тази равнина, която не можеше да догони, да прескочи. С такива изпулени, страшни очи тичаха след него и другите стотици коне, разпенени и вече уморени. Задъхани, със зачервени, влажни лица се поклащаха безспирно и ездачите им, близу един до друг, коляно до коляно. Някой изеднаж хлътна сред тия дълги гъсти редици, конят му рухна препънат с главата под себе си, преметна се и ездачът и току се притисна към коня, замрял и той на твърдата земя. Скочи на задните си нозе препускащият след тях кон, дигна се високо ведно с ездача си и току се отметна встрани, прелетя досам тях, а след него, кривнали и те, се понесоха другите коне. Прилепил се до коня със затворени очи и спрял дъх, падналият ездач усети как отлетя нататък гръмливият тропот на страшните копита, наоколо ставаше все по-тихо. Той отвори очи и се огледа; размърда се и конят му, дигна глава, рипна на предните си нозе. Ездачът видя как се отдалечаваше, повлякъл се по земята, страшният облак, който премина над него. Той скочи и не помисли да види дали стоеше здрав и читав на нозете си, а задърпа коня за юздата със сълзи в гърлото:

— Хайде… да ги настигнем! Ще ни изоставят! Хайде…

Конят замахна надолу и високо нагоре глава, протегна дългата си шия и се дигна на четирите си нозе, разтърси се цял и току изцвили жално, разширил ноздри, накъм отлетялата дружина. Ездачът се метна на седлото и препусна да настигне другарите си.

Слънцето се бе издигнало доста високо. Небето бе побеляло от жаркия му блясък, все по-неясна ставаше в далечината равната линия на хоризонта. Необятното поле чезнеше далеко напред в някаква мъглява светлина и като че ли нямаше граница и край. По едно време Самуил усети, че конят му изоставаше — бавно, едва-едва; дочу и хрипливото му дишане. Ала той, ездачът, не искаше да спре, не можеше да спре. Още… Още един скок! Може би ей сега ще се покажат назъбените стени, ще изникнат високи и неподвижни по целия насрещен хоризонт в далечната мътнобяла светлина, в която чезнеше и небе, и земя.

Конят вече премаляваше и можеше да падне под него. В далечината вдясно се показаха широки тъмнозелени петна, а между тях проблясваха води. Нататък бяха блатата при устията на Вардар и река Галик. Още по-наблизу вляво заблестя друга водна ивица, която лъкатушеше надалеко из полето и ту се появяваше, ту изчезваше между по-високи брегове и зелени храсталаци. Това беше самата река Галик, чиито води слизаха чак от гористите стръмнини на Круша планина, влачеха се лениво през Солунската равнина и се вливаха в блатата и мочурищата около устието на Вардар. Сега Самуил Мокри знаеше къде е. Някъде наблизу минаваше главният път от Драч, но той не искаше да излиза на пътя и се насочи с коня си да пресече Галик. Втурна се нататък животното с нови сили — притегли го, види се, водата. Не след много нахвърли се в реката цялата конна дружина с весел шум и плясък, разплискаха се и се дигнаха освежителни бризги вода. Конете зашляпаха и пръхтяха по реката надолу — водата беше плитка сега, посред лято, и течеше едвам забележимо между ниските брегове. Самуил зави по една зелена лъка на левия бряг, хлътнала ниско и тук-там обрасла с ракитак. Той даде знак и слезе от коня, запремятаха нозе през седлата и войниците му. Сгодно място за почивка беше тая скрита низина край реката, конете веднага запротягаха шии към свежата сочнозелена трева.

На срещуположния край на лъката се виждаше стадо овци, което бе побягнало нататък, когато дружината прегази реката, а сега пасеше мирно там, разпиляно между ниските ракитаци. Овчарят бе изчезнал, но сигурно се спотайваше някъде наблизу. Неколцина войници се насочиха към стадото, уловили ръчките на мечиците си. Самуил махна с ръка:

— Не, не! Кажете им да се върнат при конете си. Ние сме за малко тук. Да си отдъхнем. После, после… Гладни няма да останем.

Късият час на почивката мина неусетно или пък нетърпението на великия войвода беше преголямо. Докато се поогледаха войниците, той отново даде знак за тръгване. Когато изтопуркаха конете пак на открито поле, Самуил поведе дружината си право на югоизток. Далечината напред беше пак скрита в светнала, сякаш нажежена от слънцето мъглица. Не много далеко вляво се надигаха едва-едва разлати хълмища, по които се тъмнееха гори. Те се протягаха също на югоизток и се губеха нататък. Стъпка по стъпка конете бързо засилиха ход и като че ли гледаха да не се отдалечават повече от тъмнеещата линия на проточилите се вляво височини. Ала сякаш и те чувствуваха, че целта на това препускане през равнината беше вече близу и бързаха-бързаха да я стигнат.

В простора право насреща най-напред блесна морето — широка сребристосинкава ивица, в която се отразяваше небесната светлина. Равнината напреде изглеждаше като праг към това далечно отражение на светналото небе. Великият войвода летеше сякаш към самото слънце, разтворил жадни очи.

— Още малко… още малко… Ето!

Той препускаше само на един конски скок пред войниците си, които се бяха струпали нашироко зад него, вече без ред и също така нетърпеливи. Самуил усещаше всеки миг, че те са близу до него, веднага след него и в общия грохот на хилядите конски нозе долавяше като че ли ударите на всяко копито. Той се извърна, замахна широко с ръка и силният му глас мина през безспирния тътен около него:

— Ето морето! Бялото море…

Земята въздъхна и затътна още по-силно.

По едно време далечният блясък на морските води започна да чезне, да потъва и равнината пред конниците взе да се надига по-високо, да расте като преграда пред очите им. Цялата дружина се втурна през една широка низина и когато не след много стотиците коне загребаха нагоре по отсрещната страна на низината и излязоха на едно невисоко плато, конят на великия войвода опъна предните си нозе и току се потътри по сухата трева, после се дръпна назад и се дигна за един миг на задните си нозе. Струпаха се гъсто току зад него и другите коне, над земята изеднаж легна тишина, докато започна да се чува пръхтенето на задъханите коне, сухото поскърцване на кожените седла, тихото свистене на размахваните конски опашки. Уморените ездачи мълчаха и ту един, ту друг облизваха с лепкавите си езици пресъхналите устни. Някой промълви хрипливо:

— Солун…

Далече напред, тъкмо там, където равнината надигаше широкия си гръб и закриваше блесналите морски води, се очертаваха доста ясно върху светлото небе високи крепостни стени едва ли не по целия хоризонт нататък. На такова разстояние не се виждаха по тях ни люде, ни каквото и да било друго, не се виждаха и зъберите им, но личеше, че това беше един огромен каменен пояс, който опасваше големия град по височините около него. Това беше една необикновено висока крепостна ограда, която скриваше целия град, препречваше хоризонта. Гордо и застрашително се издигаха по цялата й дължина още по-високи кули. Самуил знаеше, че на много места стените бяха двойни и тройни, на много места между тях бяха издълбани цели пропасти — ровове и ями, знаеше, че зад тия стени живееше едно гъмжило от шестдесет хиляди души и повечето бяха ромеи. Великият войвода бе чувал и знаеше много неща за тоя град и което не бе чувал с ушите си, сега го търсеше с мисълта си. Като гледаше високите стени насреща, той негли виждаше и скрития зад тях град, безбройните му къщи и улици, шумните му стъгди и пазарища, църквите му, царските сгради и управления, а колко ли кораби се люлееха по водите на широкото му пристанище…

Самуил Мокри гледаше с ненаситни очи градските стени и сякаш да ги изгори с погледа си — толкова силно беше желанието му да разруши тая непреодолима ограда и да проникне в големия крайморски град. Някога към него се е приближавал без сполука и великият Симеон, а векове преди него още Испериховият брат Кубер е напирал върху тия стени с многобройни славянски пълчища от цялата Долна земя. Като сив вълк, който се върти около здраво оградена кошара, великият войвода сбута коня с железните стремена, подкара го по широкото плато вдясно и все оглеждаше далечната крепостна стена. Войниците му вървяха след него и тихата им врява се сливаше с глухия тропот на конете. Като вървеше така по височината сред полето, Самуил съгледа и позна в далечината надолу големия път, който идеше чак от бреговете на Синьото море; виждаше се отдалеко цяла върволица от люде, коли и добитък, която се точеше по пътя чак накъм градските стени, където се издигаха една до друга две най-високи кули и навярно там беше някоя от градските порти. После великият войвода се върна с людете си да разгледа крепостните стени и от другата им страна. Видя и цариградските порти, също и пътя за Цариград. Със същото внимание той разглеждаше и всички места около градските стени, от морския бряг на едната им страна до брега на другата им страна. Виждаше той прегоряло вече голо поле, пръснати по него дървеса, редица тополи край пътищата, по междите на скосените за трети път ливади, край пресъхналите потоци. Тук се забелязваха и села по-нагъсто, а вляво се тъмнееха гористите ридища на Хортач.

Като гладен вълк се въртеше Самуил Мокри край оградата на големия град и търсеше откъде би могъл да я прескочи. Висока беше тя и здрава, но голямо беше желанието на великия войвода да влезе в тоя град. И пак мислеше, той не за славата на завоевателя, а за царството, което искаше да издигне. Той откъсна с усилие поглед от далечната каменна стена и плесна коня си по влажната шия, обърна го натам, откъдето бе дошъл.

 

 

Самуил Мокри ходи още много дни по Солунското поле оттатък Вардара. Стигна той и до Струма, навлезе и в гористите усои на Круша планина, ходи и близу до южните подножия на Беласица. Бързи гончии непрекъснато го свързваха с другите две български дружини които се движеха наоколо според неговите движения и по негова повеля. Той обходи цялата тази страна, оглеждаше всеки дол и бряг, всяка пътека и поляна, ала сега още повече търсеше людете, които живееха по тия места. Славянските селища тук бяха много. Ромеите бяха повече край трите главни пътища, които излизаха от Солун, в по-големите селища, дето имаше царски люде и войска, по стражевите или болярските кули, които бяха пръснати из цялата равнина, по проходите на север и на запад. Славяните бяха чували вече за него и за делата му, посрещаха го и го изпращаха като свой, макар и не без страх, щом беше болярин и войник, но техният страх от ромейските боляри беше по-голям. Самуил им говореше за тяхно, българско царство и те се заслушваха в думите му, но си мислеха дали не би могъл да ги поведе за плячка към богатия град на морския бряг. Ромеите той избягваше. Към техните кули и селища се обърна едва когато реши да се връща в България.

По заповед на великия войвода и трите дружини тръгнаха едновременно от изток към запад. Неговата дружина се движеше най-близу до града, а другите две бяха по на север и обхващаха местата чак до Круша и към Беласица. Те навлизаха сега във всяко ромейско или смесено селище, обсаждаха всяка стражева или болярска твърдина. Водеха се краткотрайни битки — ромеите нямаха големи сили, българите пък нямаха много време да се бавят около всяка кула, но разрушиха и опожариха много твърдини, пък и мирни села, дето людете се опитваха да се защитават. Където минаваха трите български дружини, далеко пред тях по посока към запад, към бреговете на Вардар вървяха големи стада добитък и най-вече коне. Събирани бяха и отвличани тия стада от ромейските селища, през които минаваха българите.

Трите дружини се върнаха заедно във Воден. Доведоха те големи стада ромейски коне, едър и дребен добитък, а великият войвода Самуил Мокри донесе в мислите си големия крайморски град в един по-ясен образ — той бе видял стените му и блясъка на Бялото море.

И беше като омагьосан. Стана още по-неразговорлив, натежа погледът му от непрестанен размисъл. Не само поради нарасналото негово желание да вземе Солун и крайбрежието му за царството — сега той знаеше много по-добре и колко трудно беше това. И мислеше непрестанно как да махне всяка трудност, как да удари ромеите с по-голяма сила. Всичко друго в мислите, в желанията му оставаше по-назад.

Самуил мислеше да събере още войска, добре да я облече и обуе, още по-добре да я въоръжи и обучи. Говори с царя, говори с всекиго от великите боляри и войводите, сетне поиска да се събере и великият съвет. Нямаше кой да му се противопостави и да му пречи открито, след като бе влязъл в Драч и бе докарал плячка в царството. Тръгнаха вестители по цялото царство с царска повеля да се събира още войска с облеклото, с оръжието, с храната й, върнаха се по твърдините и градищата си всички войводи и полковници, за да събират още люде за своите полкове. Конете, които докара Самуил от Солунското поле, влязоха до един във войската. Запази се и една голяма част от другия докаран добитък, а другата част се изкла за сушено, солено месо, за опинци и за щитове, които се правеха от яки волски и биволски кожи.