Майкъл Конъли
Блудна луна (7)

6

Лио й се обади петнайсет дни след първия им разговор. Каси седеше в офиса заедно с Рей Моралес — преглеждаха данните за продажбите. Когато я потърсиха на първа линия, тя вдигна слушалката и без да се замисля, натисна бутона.

— Тук е Каси Блак, можете ли да изчакате малко?

— Естествено.

Веднага позна гласа и я полазиха тръпки. В гърдите й се надигна силна възбуда.

— Добре ли си? — попита Моралес.

— Да. Но трябва да проведа този разговор.

— Давай.

— Искам да кажа сама. Въпросът е личен.

— Аха. Ясно.

Рей изглеждаше малко недоволен и може би дори ядосан. За него „личен въпрос“ навярно означаваше, че я търси ново гадже. Когато два дни преди това я бе поканил на вечеря, Каси внимателно отклони предложението. Шефът й бе добър човек, но тя нито за миг не се беше съмнявала, че след като й дава работа и й осигурява прехвърляне от Невада в Калифорния, той ще поиска още нещо. И бе готова да плати цената, но се изненада, че му трябваше толкова много време. А сега вече беше закъснял. Каси очакваше Лио и нямаше намерение да усложнява положението с Рей. Ако всичко станеше според плана й, щеше да му направи услуга, като не се обвързва с него. Когато ченгетата дойдеха да го разпитат, той нямаше да има какво да крие от тях.

Моралес й каза, че ще е в офиса си, ако тя иска да довършат работата си. После излезе и без да го моли, затвори вратата. Тя се наведе над бюрото, за да погледне под вратата. Виждаше, че е застанал точно пред прага и навярно се надява да подслуша разговора.

— Рей?

Той не отговори, но Каси видя, че краката му се отдалечават. Тя натисна бутона.

— Ало?

— Какво става, да не би да ходи на пробна обиколка или нещо подобно?

— Извинявай.

— Е, имам нещо за теб.

Каси не каза нищо, но изпита усещането, че е застанала на ръба на скала. Беше време да се хвърли. Сега или никога.

— Само че не съм сигурен, че ще ти хареса — продължи Лио.

Тя мъчително преглътна.

— Защо?

— Ще поговорим, когато се видим.

— Кога и къде?

— Просто ела тук. Но побързай. Още тази вечер или утре рано сутринта. Работата трябва да се свърши до утре > вечер, иначе я губим.

— Добре, довечера след работа.

— И още нещо. Сега натискам бутона за запис на телефонния секретар. Знаеш, че те обичам, малката, но мина много време. Не се обиждай, това е просто обичайна процедура. Та така. Имаш ли връзки с органите на закона?

— Лио…

— Не споменавай името ми. Просто ми отговори на въпроса. Съжалявам, но трябва да взема тази предпазна мярка. Хората постоянно си въртят гадни номера.

— Не, Лио, нямам връзки. Ако исках да те прецакам, можех да го направя още преди да ме пратят в „Хай Дезърт“. Навремето всички ме караха да се съглася на сделка. Но аз отказах.

— Сигурен съм, че е така, и го оценявам. Не съм ли се грижил за теб, когато мога? Нали си спомняш оня частен детектив, когото искаше да наемеш — той ми струва пет бона.

— Грижил си се за мен, Лио. Няма да го забравя.

— Иска ми се да не забравяш да не ме наричаш по име.

— Извинявай.

— Добре, това е достатъчно. Край на записа. Можем да действаме. Засега чао. Вземи…

— Получи ли паспортите?

Пауза.

— Още не. Когато излизам следващия път, ще позвъня и ще проверя какво става.

— Добре, но ми трябват. Бързо.

— Ще предам. Чао. Вземи всички обичайни предпазни мерки.

Когато затвори, Каси погледна залепения на стената плакат — жена по оскъдни бикини, крачеща по огрян от слънце плаж. Точно извън обсега на вълните на пясъка зад нея бе надраскано: „ТАИТИ“.

— За онова място, където пустинята става океан — каза тя.