Майкъл Конъли
Блудна луна (40)

39

Пустинното небе беше синьо-черно, въздухът — студен и ободряващ. Карч обичаше пустинята нощем. Обичаше покоя й и спомените, които му навяваше тя. Харесваше му дори докато шофираше със сто и петдесет километра в час. Пустинята му вдъхваше спокойствие. Докато градът му отнемаше всичко.

Намираше се по средата на пътя между Прим и Лас Вегас и сиянието на неоните в далечината осветяваше хоризонта като пожар. По магистралата нямаше друго движение. Той погледна часовника на таблото. Наближаваше осем. Реши, че е време да позвъни на Грималди, за да го хване преди да си е тръгнал за вкъщи. Включи лампичката на тавана и отново провери момиченцето. То лежеше на задната седалка и спеше. Дори само видът му го караше да се прозява. Не бе спал от трийсет и шест часа.

Карч разтърси глава и допи на една глътка шварцкафето. Беше го купил още в Барстоу и отдавна бе изстинало. Остави стиропорената чашка на подставката на таблото и извади клетъчния телефон от сакото си. Набра номера на Грималди и изключи лампата. Отговориха му незабавно.

— Да?

Носеше се висока глъчка. Приказваха и викаха хора, чуваше се пляскане с ръце. Очевидно директорът се намираше на наблюдателния си пост.

— Винсънт, искам да отидеш при компютъра си.

— Къде се губиш, по дяволите? Звъня ти на пейджъра още от…

— Опитвам се да ти върна парите. Сега би ли…

— Не ме интересува дали се опитваш, а дали си ги открил. Едното не означава нищо без другото.

Карч поклати глава. Искаше му се да изкрещи в телефона, но знаеше, че ще събуди хлапето.

— Още малко, Винсънт — спокойно отвърна той. — Но за да ги взема, ще ми трябва помощ. Сега би ли проверил една стая?

— Разбира се, че ще я проверя. Изчакай докато повикам някой да ме замести.

Линкълнът бързо се приближаваше към Лас Вегас. След пет минути Грималди отново вдигна слушалката. Този път не се чуваше друг шум — директорът явно бе в кабинета си.

— Двайсетият етаж. Две хиляди и едно. Като космическата одисея.

— Я чакай. Това е…

— Зная. Свободна ли е?

— В момента проверявам… Да, тази нощ е свободна.

— Добре, Винсънт. Сега я резервирай на името Джейн Дейвис. Имаш ли нещо за писане? Ще ти дам номер на кредитна карта.

Карч извади паспортите от джоба си и откачи от кламера картата на „Америкън Експрес“. Включи лампата и прочете номера й.

— Записах го — каза Грималди. — Нещо друго?

Тонът му накара Джак да се усмихне. Грималди беше прекалено нетърпелив. Карч знаеше, че вече командва парада. Номерът беше да запази това положение до края. През следващите десетина минути той очерта плана си, като на два пъти хвърли поглед през рамо, за да се увери, че момиченцето продължава да спи. Докато говореше, линкълнът мина покрай надписа „ДОБРЕ ДОШЛИ В ЛАС ВЕГАС“, който се издигаше на границите на града от четири десетилетия. Вече се виждаха неоновите реклами на хотелите. Грималди постоянно го прекъсваше с въпроси и съмнения и настроението на Джак се развали.

— Убеден ли си, че ще се получи? — попита директорът.

— Наричат го „синхрон“, Винсънт — ядосано отвърна Карч. — Някога да си чувал тази дума? Всичко ще си дойде на мястото и ще си получиш парите. Нали това искаш?

— Да, Джак, точно това искам.

— Добре тогава. Няма да е зле да побързаш. Почти стигнах.

Той затвори и остави телефона на дясната седалка. Отново погледна към детето и видя, че все още спи. Изключи лампата и в този момент телефонът иззвъня. Карч бързо го грабна и го отвори.

— Какво има пък сега, Винсънт? Не можеш да намериш „синхрон“ в речника ли?

— Кой е тоя Винсънт?

Обаждаше се Каси Блак. Джак се усмихна. Трябваше да се сети, че не е Грималди — нали той нямаше номера му.

— Касиди Блак — бързо каза той с надеждата да замаже грешката си. — Крайно време беше. Днес се представи страхотно. Но мисля, че ако бяхме на моя територия, нещата нямаше да се развият…

— Къде е тя?

Карч все така се усмихваше. Моментът го изпълваше с наслада. Владееше положението и нямаше да позволи да му се изплъзне от ръцете.

— При мен е, и е добре. И няма да й се случи нищо лошо, ако правиш точно каквото ти кажа. Ясно ли ти е?

— Чуй ме, Карч. Ако това момиченце пострада по какъвто и да е начин… ако дори само си одраска коляното, ще ти стъжня живота. Ясно ли ти е?

Известно време Джак не отговори. Свали няколко сантиметра прозореца, извади цигара и я запали със запалката на колата.

— Чуваш ли ме, Карч?

— А, чувам те. Просто си мисля за иронията. Искам да кажа, поне на мен ми се струва, че е ирония — никога не съм бил много добър по литература. Ирония ли е, когато някой се кани да отвлече дете и се жалва, че някой друг го е направил преди него? Това ли е ирония?

Зачака отговор, но Каси мълчеше. Джак се усмихна още по-широко. Знаеше, че я е пронизал право в сърцето. И най-доброто средство за това винаги бе истината.

— Я ми кажи, Каси Блак, защо живееше в Лос Анджелис? Коли ли продаваше, или държеше под око момичето? И с кого щеше да идеш на Таити, след като Макс вече не може да пътува?

Отново мълчание.

— Предполагам, че съм те изпреварил само с половин-един час. Така че си спести възмущението. На мен не ми минават тия.

Стори му се, че я чува да плаче, но не бе сигурен. Изпитваше някаква странна близост с нея. Може би защото беше наясно с плана й, с тайната й мечта. Бе прекрасно да знае онова, заради което живее друго човешко същество.

— Така — тихо каза той. — Известно ми е всичко за теб и намеренията ти. Държала си под око момичето и си чакала да изтече срокът на условното ти освобождаване — колко беше, около година, нали? После си щяла да я отвлечеш и да заминеш за рая — за Таити, мястото, където двамата с Макс преди много време сте прекарали чудни мигове. Между другото, при мен има нещо твое-нямам предвид детето.

Карч задържа телефона между ухото и рамото си и взе паспортите от дясната седалка. Отвори единия и погледна снимката на жената, с която разговаряше.

— Джейн и Джоди Дейвис — рече той. — Колко мило. Онзи, който ги е направил, е свършил страхотна работа. Жалко, че нямаше възможност да ги използваш.

— Копеле гадно — каза през зъби Каси.

Джак не й обърна внимание и продължи да забива стрелите си.

— Предполагам, че когато си видяла оная табела „Продава се“, си разбрала, че имаш проблем. Джоди ми каза, че след месец семейството й се местело в Палиж, както го нарича тя. Басирам се, че това те е потресло и те е накарало да побързаш. Поискала си от Лио да ти намери работа. И той пак те е пратил в „Клеопатра“. Това е.

— Какво искаш, Карч? Парите са у мен. Да поговорим за тях и да свършваме.

— Къде си?

— В Лос Анджелис, ти къде мислиш?

— Лошо. Това означава, че си получила съобщението ми, когато за Кибъл вече е било твърде късно. Жалко. Управлението за условно освобождаване ще трябва да запълва огромна празнина.

Карч се засмя и се престрои в страничното платно, за да завие по „Тропикана“. Щеше да стигне в „Клеопатра“ след десет минути.

— Ти си луд, Карч, съзнаваш ли го? Телма Кибъл не ти е направила нищо лошо.

— Ще ти кажа нещо, миличка. Половината от хората, които съм очистил, не са ми направили нищо лошо. Нито пък Джоди Шоу — или би трябвало да кажа Джоди Дейвис? Изобщо не ми пука, ясно ли ти е?

— Ти си психопат.

— Точно така. Та ето какво ще направиш. Внимателно ли ме слушаш? Донеси парите във Вегас колкото можеш по-бързо. Не ме интересува дали ще дойдеш със самолет, или с кола, стига да се върнеш в „Клеопатра“ до полунощ. Да се върнеш на местопрестъплението.

Той погледна часовника на таблото.

— Сега е четири. Имаш достатъчно време. Когато пристигнеш, ми позвъни и ще пратя някой да те доведе горе при мен.

— Карч, ти…

— Млъквай! Не съм свършил. Най-добре да ми се обадиш до полунощ, иначе семейство Шоу пак ще трябва да ходят в „Хай Дезърт“, за да видят дали някоя друга затворничка, дето е надула корема, не иска да разкара копелето си.

— Аз не исках да я давам!

Джак отдръпна телефона от ухото си.

— Нямах друг избор! Не можех да отгледам дъщеря си в…

— Да бе, все тая. Двамата с Макс сте мислили еднакво.

Последва дълго мълчание.

— За какво говориш? Ти си го убил. Зная, че онази нощ ти си бил горе.

— Бях горе, но за останалото не си познала. Честно казано, до днес дори не знаех точно какво се е случило. Докато не разбрах за момичето.

Карч зачака, но тя не каза нищо.

— Да продължавам ли?

Той отново зачака. Накрая Каси тихо му каза да продължи.

— Виждаш ли, лежах на леглото и се преструвах на заспал. Оставих го да влезе в стаята, после и в дневната. Станах, взех си пистолета изпод възглавницата и го последвах. Бях въоръжен, а той нямаше нищо. Какво друго можеше да направи, освен да легне на земята, когато му заповядах? Но Макс не се подчини. Аз повторих, но той просто ме гледаше. После каза нещо, над което си блъсках главата чак до днес. Защото, нали разбираш, не знаех за бебето, за вас двамата и какво си му казала преди да се качи горе.