Майкъл Конъли
Блудна луна (36)

35

Карч бавно се изправи, както му бяха заповядали.

— Кой сте вие, по дяволите?

Той кимна с надеждата, че жената ще приеме жеста му като знак на пълно покорство.

— Казвам се Джак Карч. Частен детектив съм. Разрешителното ми е в десния вътрешен джоб на сакото ми. Искате ли да го извадя и да ви го покажа?

— Може би по-късно. Частен детектив значи. Какво искате от Каси Блак? Отстъпете две крачки назад и се облегнете на стената.

Тя бавно влезе в стаята. Джак се подчини и опря гръб на стената. Виждаше, че жената гледа „Зиг Зауъра“ на леглото.

— Работя по един случай. Обир във Вегас. В хотелска стая. Става дума за много пари, откраднати от богат комарджия. Имате ли нещо против да ми кажете коя сте вие?

Негърката стоеше до леглото. Без да откъсва очите и дулото на „Беретата“ си от него, тя се наведе и взе оръжието със свободната си ръка.

— Телма Кибъл от управлението за условно освобождаване.

— А, да, Кибъл. Днес щях да се опитам да се свържа с вас, за да поговорим за Блак.

— Откога в Невада позволяват на частните детективи да носят пистолети със заглушители?

Карч положи всички усилия да се престори на изненадан.

— А, това ли имате предвид? Не е мой. Намерих го в ей онова чекмедже. На Каси Блак е. И внимавайте с него. Струва ми се, че е веществено доказателство.

— За какво? Нали казахте, че било обир.

— Открили са в пустинята трупа на някогашния й партньор, мъж на име Джърси Палц. Застрелян.

— Знаете ли какво, господин Карч. Защо бавно не си разтворите сакото?

— Естествено.

Той го направи и разкри празния кобур под мишницата си.

— Зная какво ще си кажете — бързо рече Джак. — „Кобурът му е празен, значи «Зиг Зауърът» е негов.“ Не е така. Имам разрешително за носене на скрито оръжие. Но е издадено от властите в Невада. Не важи в Калифорния. Ако носех пистолет в кобура си, щях да наруша закона. Заключил съм го в багажника на колата си. Ако искате, ще ви го покажа.

— Това не ме безпокои. Чудя се обаче защо сте тук вие, а не вегаските ченгета. Щом става въпрос за убийство, би трябвало да го разследват властите.

— Ами, те го разследват. Но както ви е известно, в порцията цари ужасна бюрокрация. Затова хотел „Клеопатра“ нае мен. Имам на свое разположение хора и пари за разходи. Действам по-бързо. Ченгетата скоро ще се появят тук и ще влязат във връзка с вас. Всъщност поддържам постоянен контакт с управлението в Метро. Ако жеЛасте, мога да ви дам името и номера на детектив, който ще гарантира за мен.

Ако тя захапеше въдицата, щеше да й даде номера на Айвърсън, който щеше да импровизира. По-късно Карч щеше да измисли нещо с ченгето — или възнаграждение, или куршум. Но Кибъл не захапа.

— Даже някой да гарантира за вас, трябва да обясните защо сте проникнали незаконно в дома на заподозрян-каза тя.

— Не съм — отвърна Джак. — Предната врата зееше Широко отворена. Вижте, колата ми е отпред на отбивка-та. Щях ли да я паркирам там, ако имах намерение да влизам с взлом?

— Изглежда, имате отговори за всичко, господин Карч.

— Казвам ви истината. Може ли вече да престанете да се целите в мен с този пистолет? Мисля, че вече достатъчно доказах самоличността си и ви обясних какво правя тук. Искате ли да видите разрешителното ми?

Кибъл се поколеба, но после отпусна „Беретата“. Карч свали ръце и тя не възрази. Бе се надявал, че жената ще прибере оръжието си, но въпреки това остана доволен и реши да премине в настъпление.

— Сега мога ли да попитам вие какво правите тук?

Негърката сви внушителните си рамене.

— Върша си работата, господин Карч. Просто рутинна проверка на една от моите подопечни.

— Съвпадението ми се струва прекалено.

— Преди две седмици проведох с нея разговор, който ме обезпокои, и я включих в списъка си за посещения. Успях да стигна до нея едва днес.

— А защо идвате тук, вместо в службата й?

— Позвъних в магазина. Беше оставила съобщение, че няма да ходи на работа. Затова дойдох тук. Стига сте ме разпитвали, господин Карч. Аз ще задавам въпросите.

— Добре.

Той направи знак, че се предава.

— Споменахте, че ставало дума за убийство. Е, аз познавам Каси Блак по-добре от всички тук и веднага мога да ви кажа, че не е възможно да е замесена в това. В никакъв случай.

Карч си представи проснатия на хотелското легло труп на Идалго.

— Ще трябва да се разубедите, госпожо Кибъл. Доказателствата говорят сами. И в крайна сметка, спомнете си, че става дума за бивша затворничка, осъдена за убийство.

— Непредумишлено убийство. Обстоятелствата са ви известни. Според закона тя е виновна за смъртта на съучастника си, но когато е изхвърчал през прозореца, тя се е намирала двайсет етажа по-долу. Може да го е бутнал някой, но не е била Каси.

— Тя ли ви го каза? Че някой го е бутнал?

— Така смята.

— Това са глупости, но няма значение. Как е дошла тук?

— Прехвърлиха я от Невада, след като Рей Моралес я прие на работа в магазина. Подаде молба и я одобриха. Познавала Рей от Вегас. Той също е лежал в затвора, но после е поел по правия път. Искаше да й даде шанс. Навярно е искал и още нещо, но Каси никога не ми се е оплаквала.

Карч се беше досетил, че Моралес е бивш затворник, рогато го накара да легне на пода в магазина, той го прие с достойнство, каквото обикновените хора никога не проявяваха. Жената обаче не. Тя започна да хленчи и щеше да се разписка, ако не я беше застрелял веднага.

— Е, успяхте ли да се сближите с нея? — попита Джак. — Достатъчно, за да разберете какво кара кръвта й да кипва?

— Искате да кажете защо е започнала да обира комарджии във Вегас ли?

Той кимна.

— Ако питате мен, това е свързано с баща й. Пропаднал комарджия. Сигурно е смятала, че си го връща на казината или нещо подобно. Не зная.

— Аз не мисля така. Имате ли нещо против да седна? Не съм много добре с гърба.

Без да спира да говори, Карч протегна ръце зад гърба си, сякаш за да се раздвижи.

— Пенсионираха ме от полицията в Метро. Частична инвалидност. Строших си гръбнака, докато преследвах един наркопласьор. Сграбчи ме и ме хвърли по едно стълбище…

Всичко това бяха лъжи, част от фокуса. Докато приказваше, той бръкна с лявата си ръка в копринения джоб на пояса на панталона си и извади миниатюрния пистолет.

— Никога не съм виждал толкова силен човек…

Джак протегна ръце напред и ги сключи, като в същото време прехвърли оръжието в дясната си длан. После с пъшкане седна на леглото. Кибъл се намираше на окола метър и двайсет от него и все още държеше „Беретата“ си отстрани. Неговият „Зиг Зауър“ висеше за цевта от другата й ръка. Нямаше да има проблеми с нея, но първо искаше да получи още информация.

— Разкажете ми за детето й от Макс Фрилинг — рече той.

Тя го изгледа подозрително.

— Какво дете и какво общо има това с вашия обир в Лас Вегас?

Карч се усмихна и поклати глава.

— Тя не е дошла в Калифорния само защото някакъв тип й е предложил да продава коли, госпожо Кибъл. Дошла е, защото има дете от Макс и то е било тук.

Той впери очи в нея.

— Но вие очевидно знаете, нали?

— Нямам представа къде е детето, но да, имате право. Когато са я арестували, Каси е била бременна. Пазила го в тайна, докато не започнало да й личи. Тогава вече била в „Хай Дезърт“. Детето се родило там. Кърмила го три дни и след това го дала за осиновяване.

Карч кимна. Не знаеше подробностите, но вече се бе досетил за основните моменти.

— Имате ли деца, госпожо Кибъл?

— Две.

— Три дни. Това достатъчно ли е, за да се привържеш? Искам да кажа, завинаги?

— Достатъчни са и три минути.

— Знаете ли, писна ми…

Той скочи от леглото и заби дулото на пистолета си в тлъстините под брадичката й.

— Писна ми от саркастичните ви отговори, госпожо Кибъл. Наистина…

Джак изби „Беретата“ от едната й ръка, после се пресегна и взе „Зиг Зауъра“ от другата.

— … започвате да ме дразните.

Кибъл се вцепени, очите й се разшириха.

— Какво правите? — попита тя.

— Притискам късото дуло на двайсет и пет калибров пистолет в тлъстата ви шия, госпожо Кибъл. А сега ще ви задам още няколко въпроса и вие ще оставите тая ваша надменност. Прав ли съм?

— Да — прошепна жената. — Както казах, имам две деца. Те нямат никой друг, освен мен, затова моля ви, недейте…

Карч я блъсна върху леглото, прибра малкия пистолет в джоба си и насочи към нея другия, като провери дали заглушителят все още е добре завинтен. Преди да заговори я изчака да повдигне уплашения си поглед към него.

— Е, ако искате да ги видите пак, отговорете на въпросите ми.

— Добре, добре, какви въпроси?

— Какво друго знаете за детето й? За момиченцето.

— Нищо. Тя ми разказа за него само веднъж. И никога повече не е споменавала нищо.

— По какъв повод стана дума за това?

— Показвах й снимките на моите момчета и тя просто спомена. Още в началото, току-що беше пристигнала от Невада. Опитвах се да я поопозная и ми се стори добро момиче.

— Какво друго ви каза? Не ви ли обясни как детето й се е озовало тук?

— Не. Казала на Макс, че е бременна, последната вечер — точно преди той да скочи през прозореца.

— Същата вечер ли?

— Така ми каза. Това щяло да е последният им удар. След като му съобщила, той не й позволил да го направи. И отишъл вместо нея.

— Искате да кажете, че тя е трябвало да влезе в оная стая, така ли?

— Не го ли знаехте?

— Откъде? Макс се разпльока на една от масите, а тя изобщо не продума и се призна за виновна. Сега вече зная защо, мамка му.

Карч потръпна. Загадката от онази нощ се изясняваше. Вече разбираше всичко — с шест години закъснение. Той се завъртя и отстъпи от леглото, сякаш бягаше от лош спомен. В огледалото на тоалетката видя, че Кибъл се напряга, като че ли се кани да направи нещо. После забеляза, че я наблюдава.

— Не постъпвайте глупаво, госпожо Кибъл. Не забравяйте за двете си деца. Каси Блак каза ли ви нещо за опита за летене на Макс?

— Не искаше да приказва за това. Само онзи път, когато спомена за детето. Според нея някой му е помогнал да скочи. Това е всичко.

— Да, имала е право. Само че му помогна тя, никой друг.

— Какво, да не сте били там?

Той продължително я изгледа и видя, че очите й се разширяват от страх.

— Сега въпросите задавам аз, спомняте ли си?

Джак изчака, за да й даде възможност да отговори, но тя мълчеше. Той бавно плъзна дулото на пистолета по едрото й тяло, после нагоре по стената, докато не го насочи към жената на плаката.

— Разкажете ми за Таити.

— За Таити ли? — Кибъл проследи погледа му. — Таити й беше мечта.

— Мечта ли?

— Веднъж ходили там двамата с Макс. За една седмица профукали печалбата от поредния си удар.

Карч хвърли поглед към кошчето за отпадъци до нощното шкафче. Вътре се виждаше снимката на Каси Блак и Макс. Бяха се снимали на Таити.

— Смяташе, че именно там било… нали разбирате, заченато бебето — продължи Кибъл. — И имали намерение да се върнат. След раждането. Да се откажат от ударите и да заживеят на Таити или на някой друг остров. Да заживеят щастливо и да отгледат детето.

— Но всичко излетяло през прозореца заедно с Макс.

— Не успели — кимна тя. — Така че за Каси Таити не беше място, а мечта. Целта на всичките й планове. Всичко, което двамата с Макс не са имали.

Джак мълчеше и гледаше към доклада от „Ренесънс Инвестигейшънс“, който лежеше на пода в краката на Кибъл.

— Това е почти всичко — без да откъсва очи от листа, накрая рече той. — Но нашата Каси Блак трябва да има план, госпожо Кибъл. Нещо ми подсказва, че тя е от хората, които винаги имат план.

Карч сякаш потъна потъна в дълбок размисъл. После внезапно вдигна поглед към нея.

— Последен въпрос. Какво да правя сега с вас?