Майкъл Конъли
Блудна луна (33)

32

Поршето бясно слаломираше по „Мълхоланд“ и постоянно пресичаше жълтата линия, разделяща двулентовия път. Двигателят ревеше и виеше на завоите. Каси се беше вкопчила с две ръце в дръжката, но скоростта я подхвърляше насам-натам.

— Искам парите, мамка му! — извика Джак.

Тя не му отговори. Не можеше да откъсне очи от пътя. Бе убедена, че ще полетят в пропастта.

— Мартин е мъртъв! Палц е мъртъв! Лио е мъртъв!

Каси се завъртя към него. Остра болка прониза сърцето й. Карч намали скоростта и шумът отслабна.

— Всички са мъртви — каза той. — Но не искам и ти да ги последваш, Каси Блак.

Той се усмихна и поклати глава.

— Всъщност ти се възхищавам. Свършила си страхотна работа. Но дойдох за парите и ти ще ми ги дадеш-Това ще уреди въпроса.

— Нямам представа за какво говориш — бавно и мрачно отвърна Каси. — Спри колата, моля те.

На лицето му се изписа искрено разочарование. Карч поклати глава.

— Цяла нощ бях у Лио. Прерових всичко. Открих адски много шампанско. Открих и куфарчето, което търсех. Но вътре нямаше нищо. Не успях да намеря и теб, докато призори не видях, че през цялото време си била пред очите ми. Мобифонът на Лио. Натиснах бутона за пренабиране и се свързах с магазина. Прослушах съобщението ти. „Тук е Каси Блак от «Холиуд Порше». Днес не съм на работа, но можете да се обърнете към Рей Моралес“ и така нататък. Недей да ме лъжеш. Това не ми харесва. Искам парите!

— Казах да спреш колата!

— Разбира се.

Джак рязко завъртя волана надясно и зави по някакъв черен път, който минаваше през борова горичка.

Когато се отдалечиха на около двеста метра от магистралата, той натисна спирачки. Каси полетя напред, после предпазният колан я върна обратно. Още не се беше възстановила от разтърсващото спиране, когато Карч се наведе към нея и притисна дългото тъмно дуло на пистолета си към лицето й.

— Сега ме слушай внимателно. Слушаш ли ме?

Беше я стиснал за брадичката и Каси не можеше да говори. Може само да кимне.

— Добре. В момента хората, за които работя, се интересуват от едно-единствено нещо. От парите. От нищо друго. Така че не повтаряй грешката на приятелчетата си Лио и Джърси.

Каси просто го гледаше над пистолета.

— Недей да мислиш — рече Карч. — Говори.

— Добре — отвърна тя. — Не ме убивай и ще ти кажа къде са.

— Ще направиш нещо повече, миличка. Ще ме заведеш при тях.

— Добре. Както…

Той я стисна за гърлото.

— Имаш само една възможност. Нали разбираш?

Каси кимна. Джак бавно я пусна, облегна се на седалката, после внезапно щракна с пръсти и протегна ръка към нея. Тя потръпна, но Карч посегна към ухото й.

— Преди да пристигнеш в магазина, влязох в офиса ти. Навсякъде имаше карти. Като че ли си търсила нещо. Това ли търсеше?

Той отдръпна ръка и сякаш извади нещо от ухото й. Беше асото купа.

— Фокус — усмихна се Джак.

И тогава я осени. Фокус. Карч. Спомни си репортажите във вестниците. Джак Карч.

Той прочете мислите й.

— Не ти хареса, а? Е, знам и други. След като се погрижим за работата, ще ти покажа истински фокус с изчезване.

Джак продължаваше да държи пистолета насочен към нея.

— Сега ще се наложи да поработим заедно, съгласна ли си? Включи на скорост.

Той натисна амбреажа. Каси превключи скоростния лост. Карч направи обратен завой и се насочи към „Мълхоланд“. Малко по-късно й каза да включи на втора и тя се подчини. Джак продължи да приказва, като че ли са на неделна разходка:

— Знаеш ли, цялата тази работа… свалям ти шапка. Струва ми се, че при други обстоятелства… двамата с теб бихме могли… не зная… да направим нещо.

Той свали ръката си от волана и посочи лоста.

— Виждаш ли, добре се справяме заедно.

Каси не отговори. Разбираше, че е психопат, способен искрено да ласкае жена, докато я държи под прицела на пистолета си. Трябваше да направи нещо, да промени положението. Знаеше, че Карч ще я убие. Тя щеше да е изчезналата от фокуса, който й бе обещал. Не можеше да не се усмихне на иронията. Би могло да се каже, че преди шест и половина години този човек вече я е убил.

— Какво е толкова смешно?

Каси го погледна. Беше забелязал усмивката й.

— Нищо. Обратите на живота навярно. И съвпаденията.

— Искаш да кажеш злата участ, лошият късмет, такива неща ли?

Тя небрежно отпусна длан между краката си. Карч видя това и още по-болезнено заби дулото на пистолета в ребрата й.

— Като блудната луна ли?

Каси рязко се завъртя, за да го погледне.

— Да, снощи Лио спомена нещо такова. После, когато претърсвах къщата, прочетох за блудната луна в една от книгите му. Той наистина е вярвал. Но накрая не му беше от никаква полза, нали? Накъде?

Вече се приближаваха към „Мълхоланд“. Каси реши, че няма да има по-благоприятна възможност, и дълбоко си пое дъх.

— Когато стигнеш там…

Тя вдигна длан, сякаш за да посочи, но после внезапно блъсна пистолета настрани, хвана волана с лявата си ръка и в същото време протегна дясната надолу, натисна ключа за въздушната възглавница, рязко завъртя кормилото надясно и заби поршето в дънера на един от боровете. Всичко стана толкова бързо, че Карч нямаше време да извика или да стреля.

Въздушната възглавница изскочи изпод волана и притисна Джак към облегалката.

Разтърсването замая и Каси, но тя знаеше, че трябва да бърза, и отчаяно изскочи навън и се втурна надолу по склона сред дърветата.

Карч бе зашеметен. Въздушната възглавница го удари по брадичката. Малкият експлозив, който я изхвърляше изпод волана, също опари лицето и шията му. Сблъсъкът изби оръжието от ръката му и то падна върху една от задните седалки. Когато възглавницата започна да спада, той се помъчи да скочи на крака, но коланът не му позволи. Джак бързо го откопча и застана на колене върху седалката. Огледа се и накрая зърна Каси Блак, която се отдалечаваше сред гората.

Инстинктивно разбра, че няма да успее да я настигне. Каси имаше преднина и навярно знаеше пътя.

— Мамка му!

Взе „Зиг Зауъра“ от задната седалка, седна зад волана и завъртя ключа. Нищо. Опита още няколко пъти, но чуваше само глухо изщракване.

— Мамка му!

Натисна вратата, но не успя да я отвори. Ударът в Дървото очевидно беше блокирал системите на автомобила. Понечи отново да се надигне от седалката и в този Момент забеляза малкия черен портфейл в кутията за Дискове на таблото. Пресегна се и го взе. Вътре бе шофьорската книжка на Каси. Джак погледна снимката, после прочете адреса. Живееше на „Селма“ в Холивуд.

— Виж какво намерих! — извика Карч. — Още не си спечелила, миличка!

Той свали заглушителя на пистолета и стреля във въздуха, просто за да й даде да разбере, че не се е избавила от него.

 

 

Някъде отдолу се носеше музика и Каси се насочи натам. Накрая излезе от гората и се озова пред паркинга на холивудския амфитеатър. Продължи към „Хайланд“ и оттам се спусна до „Сънсет“.

Трябваха й двайсет минути, за да се върне в магазина. Когато наближи, видя на входа на паркинга два черно-бели полицейски автомобила. Пред залата имаше необозначена кола с полицейска лампа на таблото. До нея беше спряла линейка, но задните й врати бяха затворени.

Наоколо стояха много хора, сред които повечето от продавачите и техниците от сервиза. Тя отиде при Били Миън, който смаяно зяпаше към залата.

— Какво се е случило, Били?

Той я погледна и очите му се разшириха.

— О, слава Богу! Мислех си, че си била вътре с тях. Къде беше?

Каси се поколеба, после реши да излъже.

— Отидох да се поразходя. С кого да съм била?

Миън постави длани на раменете й и се наведе към нея, като че ли се готвеше да й съобщи лоша новина.

— Имало обир. Някой накарал Рей и Кони да легнат на пода в офиса й и ги застрелял.

Каси вдигна ръце към лицето си и сподави вика си.

— После откраднал сребристото кабрио. Решихме, че те е взел за заложничка. Радвам се, че си добре.

Тя само кимна. Рей Моралес бе пазил в тайна от всички, че е лежала в затвора. Ако го знаеха, колегите й навярно незабавно щяха да съобщят на полицията. Може би тъкмо на това разчиташе Карч.

Внезапно й прималя. Каси се опря на Миън и седна на тротоара. Опита се да проумее какво се е случило и заключи, че Карч трябва да е застрелял Рей и Кони, защото не е имал фалшива шофьорска книжка на името на Лайнкфорд. А не можеше да остави документ с истинското си име.

— Добре ли си, Каси?

— Просто не мога да повярвам… наистина ли са мъртви?

— Да, и двамата. Видях ги преди да пристигне полицията. Ужасно!

Каси се наведе и повърна в канала. После избърса устата си с длан.

— Каси! — извика Миън. — Ще ида да повикам някой от санитарите.

— Не, няма нужда. Добре съм. Просто… бедният Рей. Само се опитваше да помогне.

— Какво искаш да кажеш?

Тя осъзна, че е изрекла мислите си на глас.

— Беше толкова мил човек. И Кони. Щели са да му дадат ключовете и парите. Защо му е трябвало да ги убива?

— Знам. Абсурдно е. Между другото, видяла ли си някого?

— Не, защо?

— Говориш за убиеца така, сякаш знаеш, че е бил мъж.

— Не, просто така ми се стори логично. В момента в главата ми е пълен хаос.

— Разбирам те. И аз не мога да повярвам, че наистина се е случило.

Каси седеше на тротоара, скрила лицето си в шепи. Изпитваше непреодолимо чувство на вина. Знаеше, че трябва да се махне от това място и никога повече да не се връща.

Тя събра сили и се изправи.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Миън.

— Да. Добре съм. Благодаря, Били.

— Може би трябва да съобщиш на полицията, че си тук.

— Добре, ще им кажа. Всъщност би ли могъл да го направиш вместо мен? Не ми се иска да влизам вътре.

— Разбира се, Каси. Веднага отивам.

Тя го изчака да се отдалечи, после тръгна по тротоара към улицата, която минаваше зад магазина и водеше към Паркинга. Сребристото порше, което Рей й позволяваше Да използва, бе там. Само че ключовете й бяха останали в раницата в офиса. Тя отвори вратата и натисна лоста за багажника. Извади подвързаното в кожа ръководство за поддържане на автомобила, затвори капака и седна зад волана. В книжлето имаше пластмасов резервен ключ. Каси запали и бавно потегли към магистрала 101. По лицето й се стичаха сълзи.