Майкъл Конъли
Блудна луна (27)

26

В дванайсет по обед Каси Блак натисна звънеца на Лио Ренфроу и едва не се преви надве, когато дори само това движение накара ръката й да се сгърчи от болка. Лио й отвори и тя бързо се шмугна вътре. Той огледа улицата и се завъртя към нея. Държеше пистолет.

— Имаме страхотен проблем, Лио — почна тя преди да забележи оръжието. — Оная работа беше… За какво ти е това?

— Не тук. Ела в офиса.

— Какво, пак ли онези глупости с Фен Шуй?

— Не. Джон Готи^[1]. На кой му пука? Хайде.

Той я поведе към кабинета си. Носеше бял халат и от косата му се стичаха капки. Каси предположи, че е плувал в басейна. Беше малко късно за това, но той сигурно имаше нужда от нещо подобно, за да се справи със стреса.

Когато влязоха в офиса, тя тръсна куфарчето върху бюрото.

— Боже Господи! Я по-спокойно. Побърках се да те чакам. Къде беше, мамка му?

— Лежах просната на пода в дневната.

Каси посочи куфарчето.

— Това гадно нещо се опита да ме убие с електрически ток.

— Какво?

— Има вграден зашеметител. Опитах се да го отворя и все едно че ме удари мълния. Три часа съм лежала в безсъзнание. Погледни.

Тя се наведе напред и с две ръце разтвори косата си. Видя се повърхностна рана и голяма цицина.

— При падането се блъснах в ръба на масата.

Гневното изражение на Лио незабавно се смени с изненада и загриженост.

— Божичко, сигурна ли си, че си добре? По-добре да идеш на лекар.

— Ръката ми е в ужасно състояние. Лакътят ме боли повече от главата.

— И през цялото това време си лежала на пода у вас, така ли?

— Да. Килимът подгизна от кръв.

— Господи! Помислих си, че си мъртва. Направо се побърках. Свързах се с Лас Вегас и знаеш ли какво ми каза моят човек? Станало нещо странно.

— Какво?

— Онзи тип изчезнал. Обектът. Изпарил се като дим. Нямало го в стаята и името му било изтрито от компютъра.

— Е, това не е най-лошото. Виж.

Тя се пресегна към ключалките на куфарчето, но Лио я спря.

— Не, недей!

Каси се отскубна от ръката му.

— Всичко е наред, Лио. Имам здрави гумени ръкавици, като онези, каквито използват за работа по електропроводите. Трябваше ми почти час, за да се справя с ключалките, но накрая успях. Изключих батерията. Куфарчето не е опасно, но съдържанието му е. Виж.

Тя го отключи и отвори капака. Куфарчето бе пълно с пачки стодоларови банкноти, увити в целофан и с надпис „50“ с плътно черно мастило. Лио зяпна и на лицето му се изписа стъписано изражение. И двамата бяха професионалисти и знаеха, че куфарче, пълно с толкова едри банкноти, не е повод за радост. Това не беше гърнето със злато, мечта на всеки крадец, а по-скоро причина за безпокойство и подозрения. Също като адвокатите, които никога не задават на свидетелите въпроси без предварително да знаят отговорите, професионалните крадци никога не действаха на сляпо и не взимаха нищо, без да знаят какви ще са последствията. Не ставаше въпрос за законовите последствия, а за други, от много по-ужасен характер.

Изтекоха повече от десет секунди преди Лио да възвърне дар слово.

— Мамка му…

— Да.

— Преброи ли ги?

— Преброих пачките — каза Каси. — Петдесет са. Ако надписите са верни, пред теб са два и половина милиона в брой. Той не ги е спечелил, Лио. Донесъл ги е във Вегас със себе си.

— Чакай, чакай малко. Дай да помислим.

Тя несъзнателно заразтрива лакътя си.

— Какво има да мислим? На касата не плащат с пачки от по петдесет хиляди долара, увити в целофан. Той не е спечелил тези пари във Вегас, и точка. Донесъл ги е. За да плати за нещо. Може би за наркотици. Или за нещо друго. Но ние ги взехме — аз ги взех — преди да стигнат до получателя си. Искам да кажа, че онзи тип, обектът, е бил куриер. Дори нямаше ключ за куфарчето. Просто е щял да ги предаде и е възможно даже да не е знаел какво има вътре.

— Не е имал ключ ли?

— Не ме ли слушаш, Лио? Когато се опитах да го отключа с шперц, ме удари ток. Ако бях взела ключа, щях ли да се мъча?

— Извинявай, извинявай, забравих.

Лио се отпусна на стола си. Каси остави раничката си на бюрото и извади отвътре четири прихванати с ластичета пачки стодоларови банкноти.

— Това е спечелил. Сто двайсет и пет хиляди. И половината информация на твоя човек не струваше.

Тя отново бръкна в чантата и му подхвърли портфейла, който бе взела от нощното шкафче в стая 2014.

— Обектът не се казваше Ернандес и не беше от Тексас.

Лио отвори портфейла и проучи поставената в прозрачното джобче шофьорска книжка.

— Ектор Идалго — прочете той. — От Маями.

— Вътре има визитни картички. Адвокат е на някаква фирма, „Буена Суерте Груп“.

Лио поклати глава, но го направи прекалено бързо — сякаш се опитваше да се отърси от кошмар. Каси мълчеше и го гледаше с изражение, което показваше, че е видяла жеста му и иска да знае какво му е известно. Лио отправи очи към басейна и тя проследи погледа му. Маркучът на автоматичната почистваща машина бавно се движеше по повърхността.

Той отново завъртя глава към нея.

— Не знаех абсолютно нищо, Каси, кълна ти се.

— Вярвам ти за парите, Лио. Ами „Вуена Суерте“? Кажи ми всичко, което ти е известно за нея.

— Това са големи пари. Кубинци от Маями.

— Законни пари ли?

— Опитват се да купят „Клеопатра“ — каза Лио.

Каси тежко се отпусна на стола срещу него.

— Това е бил подкупът за лиценза. Откраднала съм подкупа, мамка му!

— Чакай да помислим.

— Стига си повтарял едно и също, Лио.

Тя внимателно отпусна наранената си ръка върху тялото си.

— Е, какво ще правим? Трябва да решим.

— Какви са хората, които ти възложиха удара? Преди не искаше да ми кажеш, но сега трябва.

Лио кимна и се изправи. Отиде до плъзгащата се врата, отвори я и излезе при басейна. Застана до ръба и заби поглед в машината, която безшумно се движеше по дъното. Каси се приближи до него. Лио заговори, без да откъсва очи от водата:

— От Вегас са, но идват от Чикаго.

— От Чикаго значи. Искаш да кажеш от Фирмата ли?

Той не отговори, но мълчанието му беше достатъчно.

— Защо си се замесил с Фирмата, по дяволите? Кажи ми.

Лио пъхна ръце в джобовете на халата си и закрачи по ръба на басейна.

— Виж, първо на първо, имам достатъчно мозък в главата, за да не го направя съзнателно. Познаваш ме, мамка му. Но в случая нямах избор.

— Добре, Лио, разбирам.

— Всичко започна преди година. Сблъсках се с онези типове. Бях в Санта Анита и там се срещнах с Карл Ленърц, нали си го спомняш?

Каси кимна. Ленърц продаваше информация на Лио и обикновено взимаше десет процента от печалбата. Преди години го бе виждала един-два пъти заедно с Лио и Макс.

— Е, той ме запозна с двама души. Казаха, че просто се навъртали там и търсели да финансират филми.

— И ти им повярва.

По недалечната магистрала профуча камион с повреден заглушител и Лио изчака грохотът му да стихне.

— Нямах основание да се съмнявам в тях. Бяха с Карл, а той познава хората. Освен това тогава нещо я бях поза-късал. Трябваше да намеря пари и онези двамата ми ги предлагаха. Затова се уговорихме да се видим по-късно, срещнахме се и аз им казах: „Момчета, финансирайте едно-две неща, които планирам“. А те отговориха: „Естествено, няма проблем“.

Лио отиде до оградата, взе една мрежа с еднометрова дръжка, потопи я в басейна и извади едно мъртво колибри.

— Бедните птички. Изглежда, не виждат водата. Забиват се направо в нея. Вадя трета за тази седмица.

Той поклати глава.

— Нали знаеш, мъртвите колибрита носят лош късмет.

Лио метна птицата през оградата в съседния двор. Каси се зачуди дали всъщност трите мъртви колибрита не са едно и също, хвърлено обратно от съседа. Но не каза нищо. Не искаше да променя темата.

Той остави мрежата на мястото й и продължи:

— Та така започна. Дадоха ми шейсет и пет бона срещу сто, когато свърша работата. Мислех си, че няма да отнеме повече от месец и половина. Първият удар беше за диаманти. Вторият — склад за италиански мебели. Моят дял щеше да е около двеста хиляди. Дължах сто. Не беше зле. Повечето пари ми трябваха за информацията. Хората, с които работех, си имаха всичко необходимо.

Мислите му блуждаеха. Разказваше прекалено много подробности за плановете, вместо да премине към същността.

— Можеш да прескочиш всичко това, Лио. Просто ми прочети последната страница.

— Ами, и двата удара се прецакаха. Информацията за диамантите беше боклук. Направо ме обраха. Платих за рея четирийсет бона и човекът изчезна. После мебелите се оказаха произведени в Мексикали. Имитация. Надписите „Произведено в Италия“ бяха явни ментета. Разбрах го едва когато камионът стигна до Филаделфия и купувачът ми ги видя. Мамка му, страшна каша! Наложи се да им кажа просто да оставят камиона край пътя в Трентън.

Той замълча, сякаш се мъчеше да си спомни някаква подробност, после примирено махна с ръка.

— Та така. Дължах на онези типове сто бона, а ги нямах. Обясних им положението, но на тях не им пукаше. Все пак си мислех, че ще ми дадат малко време. Само че те просто продадоха скапаната ми полица на други.

Каси кимна. Вече можеше и сама да довърши историята.

— Дойдоха други двама, които казаха, че представлявали новия ми наемодател, и ми дадоха да разбера, че става дума за Фирмата. Трябвало да направим график за плащанията. Накрая започнах да им давам по два бона седмично само за лихвата. Това ме скапваше. Все още дължах сто хиляди, но никога нямаше да успея да изплувам на повърхността. Докато един ден не ми направиха предложение.

— Какво?

— Разказаха ми за тази работа.

Лио посочи през отворената врата куфарчето на бюрото.

— Предложиха ми да организирам удара с техен човек във Вегас. При успех щели да изгорят полицата ми и да ми дадат част от печалбата.

Той поклати глава, отиде при масата и столовете до плиткия край на басейна и седна. После завъртя ръчката на чадъра, който се разтвори като цвете. Каси се настани срещу него и разтри левия си лакът.

— Значи очевидно са знаели какво има в куфарчето-каза тя.

— Възможно е.

— Знаели са. Иначе е нямало да са толкова великодушни. Кога ще дойдат за парите?

— Нямам представа. Очаквам да ми се обадят.

— Дадоха ли ти някакво име?

— Какво искаш да кажеш?

— Име, Лио. На оня, дето е купил полицата ти.

— Да. Турчело. Предполагам, че е човекът, поел нещата след Джоуи Маркс.

Каси извърна очи. Не бе чувала това име, но знаеще кой е Джоуи Маркс — бруталният шеф на Фирмата в Лас Вегас, поредният от безброй зловещи мафиоти. Спомняше си как в продължение на цяла година двамата с Макс бяха живели в страх от него, защото искаше дял от плячката им. В „Хай Дезърт“ беше прочела във вестника, че Маркс бил убит в лимузината си по време на престрелка с ФБР и полицията на паркинг пред една ласвегаска банка. Тази новина я бе зарадвала.

Не знаеше кой е заместникът му Турчело, но предполагаше, че за да е заел мястото му, трябва да е също толкова жесток.

— И сега забърка и мен — каза тя. — Благодаря ти, Лио. Благодаря ти за…

— Не, грешиш. Аз те предпазих. Те дори не знаят за теб. Заех се с работата и я организирах. Както ти казах по-рано, никой не познава другите участници. Не знаят за теб и никога няма да научат.

Обещанието му не я успокои. Тя скочи, отиде до ръба на басейна и се вгледа в спокойната чиста вода. Лявата й ръка безпомощно висеше отстрани.

— Какво ще правим, Лио? Ако съм те разбрала правилно, чикагската мафия ни е използвала, за да отмъкне подкупа, който онези кубинци от Маями са щели да дадат на някого, за да купят „Клеопатра“. Очертава се война и ние сме на бойното поле. Ясно ли ти е? Какво ще правим?

Той се изправи, приближи се до нея и я прегърна.

— Никой не знае за теб. Гарантирам ти го. Никой не знае за теб и няма да научи. Няма от какво да се страхуваш.

Каси се отскубна от него.

— Разбира се, че се страхувам, Лио. Кога най-после ще слезеш на земята?

Гневният й глас го накара да замълчи. Лио повдигна ръце в знак, че се предава, и замислено притисна юмрук към устните си. Тя закрачи покрай басейна.

— Какво знаеш за „Буена Суерте“? — след минута попита Каси.

— Нали ти казах, нищо. Но ще поразпитам някои хора.

Последва ново продължително мълчание. Накрая Лио сви рамене.

— Може би просто трябва да върнем парите и да кажем, че е станала грешка. Ще открием посредник, който ще…

— Ами онези от Чикаго? Онзи Турчело? Помисли. Не можем да го направим.

— Ще им кажа, че когато снощи си влязла в стаята, куфарчето го е нямало.

— И те веднага ще ти повярват. Особено след като техният човек сигурно ме е видял да излизам с него.

Лио се пльосна на стола си под чадъра. На лицето му се изписа примирено изражение. Двамата дълго не поглеждаха един към друг.

— Понякога се случва да откраднеш прекалено много — по-скоро на себе си рече Каси.

— Моля?

— Макс казваше, че понякога се случва да откраднеш прекалено много. Както направихме ние.

Той се замисли. Каси скръсти ръце на гърдите си, погледна право към него и заговори с решителен глас.

— Хайде да вземем парите. Всичите. Ще си ги разделим и ще избягаме. По милион и триста на човек. Това е повече от достатъчно. Да вървят по дяволите онези от Чикаго и Маями. Ще вземем всичко и ще избягаме.

Лио заклати глава още преди да е довършила изречението.

— В никакъв случай.

— Лио…

— Мамка му, в никакъв случай. Мислиш си, че можеш да избягаш от тези хора ли? Къде ще идеш? Посочи ми място, където си струва да живееш и да не могат да те открият. Няма такова. Ще те преследват до края на света, само за да си разчистят сметките.

— Ще рискувам. Нямам какво да губя.

— Аз пък имам! Последното нещо, което искам, е да прекарам остатъка от живота си, като всеки месец си сменям името и крия патлака си зад гърба всеки път, щом отварям скапаната врата.

Каси отиде до масата и приклекна до стола му, хвана се с две ръце за пластмасовата странична облегалка и го погледна в очите, но Лио се извърна.

— Не, Кас, не мога.

— Лио, можеш да вземеш два милиона, аз ще се задоволя с останалото. Пак ще е повече, отколкото ми трябва. Преди два дни си мислех, че ще имам късмет, ако изкарам няколко стотарки. Вземи двата милиона. Това ти е достатъчно, за да…

Той се изправи и отново застана до ръба на басейна. Каси опря чело на облегалката. Знаеше, че няма да успее да го убеди.

— Не става въпрос за парите — каза Лио. — Не чуваш ли какво ти говоря? Няма значение колко милиона са. Какво те засяга, щом няма да те има, за да ги харчиш? Преди известно време имаше един тип. Откриха го чак в Джуноу в Аляска и го изкормиха като сьомга. Предполагам, че за да държат положението под контрол, на всеки няколко години трябва да дават пример. Не искам да се превръщам в пример.

— Тогава какво ще правиш? Ще чакаш, докато някой дойде да те изкорми тук ли? Ако избягаме, поне ще имаме някакъв шанс.

Лио гледаше басейна. Машината безшумно пълзеше по дъното.

— Мамка му… — изруга той.

Нещо в гласа му привлече вниманието на Каси. Стори й се, че го е убедила.

— Два дни — без да откъсва очи от водата, каза Лио накрая. — Дай ми четирийсет и осем часа, за да видя какво мога да направя. Познавам някои хора в Маями. Ще се свържа с тях. И ще проверя положението във Вегас и Чикаго. Може би ще успея да намеря изход. Да, може да сключа сделка и дори да запазя нещо за нас.

Той кимна — очевидно се готвеше за най-големите преговори в живота си — в живота и на двама им. Каси поклати глава: не вярваше, че така ще имат шанс. Но се изправи и се приближи до него.

— Трябва да разбереш, Лио. Турчело няма да ти даде дял от съдържанието на куфарчето. Изобщо не е имал такова намерение. Ако се свържеш с хората му и му съобщиш, че е в теб, все едно че му казваш: „Ето ме, елате да ме пипнете“. И ще си сьомгата за тази година.

— Не! Казвам ти, че мога да го уредя. Знам как да преговарям с тези хора. Не забравяй, всичко се свежда до парите. Щом всеки получи своето, проблемът ще се реши.

Каси знаеше, че няма да го убеди. Трябваше да се примири.

— Добре, Лио, два дни. Не повече. После делим и изчезваме. Ще рискуваме.

Той кимна.

— Позвъни ми довечера. Може да съм научил нещо. Иначе прави каквото искаш. Само в магазина ли мога да те открия?

Тя му даде номера на клетъчния си телефон. Вече не се страхуваше, че ще го арестуват и ченгетата ще открият номера й в бележника му.

— Тръгвам си, Лио. Какво ще правим с парите?

Преди той да успее да й отговори, Каси си спомни нещо, което съвсем се бе изплъзнало от ума й.

— Хей, получи ли паспортите ми?

— Не още. Само ми съобщиха, че ги пращат. Довечера ще проверя в кутията. Ако ги няма, ще пристигнат най-късно утре. Гарантирам ти.

— Благодаря.

Той кимна. Каси се завъртя към плъзгащата се врата.

— Почакай малко — спря я Лио. — Искам да те питам нещо. По кое време влезе в стаята?

— Моля?

— По кое време снощи влезе в стаята на обекта? Тя го погледна. Знаеше какво го интересува.

— В три и пет.

— И са ти трябвали пет, най-много десет минути, нали?

— Не точно.

— Какво имаш предвид?

— Потърсиха го по телефона, Лио. Бях в гардероба със сейфа. Телефонът иззвъня и той разговаря с някого. Струва ми се, че ставаше дума за парите. Щеше да ги предаде днес. След като затвори, отиде до тоалетната.

— И ти си се измъкнала.

— Не. Останах в гардероба.

— Колко време?

— Докато заспа. Докато го чух да хърка. Трябваше, Лио. Не беше сигурно. Теб те нямаше там. Не можех да изляза преди да…

— Останала си там по време на блудната луна, нали?

— Нямаше как, Лио, тъкмо това се опитвам да ти…

— О, Боже Господи!

— Лио…

— Нали ти казах. Помолих те да направиш само едно нещо.

— Нямаше как. Позвъниха му — в три часа през нощта, Лио. Просто лош късмет.

Той поклати глава, сякаш не я чуваше.

— Заради това е. Ние…

Лио не довърши. Каси затвори очи.

— Съжалявам. Наистина.

До лявото й ухо се разнесе странен звук. Тя погледна натам и видя увиснало във въздуха колибри. Птицата рязко полетя наляво и се понесе само на сантиметри над басейна, сякаш наблюдаваше отражението си във водата. После се спусна още по-ниско и докосна повърхността. Диво размаха криле, но те бяха прекалено натежали, за да се издигне.

— Нали ти казах — рече Лио. — Глупави птици.

И тръгна към мрежата, за да се опита да спаси живота на малкото създание.