Майкъл Конъли
Блудна луна (24)

23

Час и половина по-късно Карч стоеше пред оградения служебен паркинг на „Хутън Лайтинг & Съплайс“ с клетъчен телефон в ръка. Точно от отсрещната страна на оградата беше синият бус, напуснал гаража на „Фламинго“ преди шест часа. Само че сега на задната броня имаше регистрационен номер. Джак нетърпеливо се разхождаше на-сам-натам и чакаше да му позвънят. Наближаваше целта си. Парите. Жената. Той отметна глава и това като че ли подсили възбудата му.

Телефонът иззвъня и Джак незабавно натисна бутона с палец.

— Карч слуша.

— Тук е Айви. Открих го.

Айвърсън, детектив в участъка в Метро, проверяваше автомобилните номера за Карч срещу петдесет долара. Вършеше и други неща на различна цена, като използваше властта на служебната си карта, за да си осигури допълнителен доход. Джак винаги внимаваше с исканията си, дори при съвсем законни случаи. Годините го бяха научили да се отнася към всички ченгета от Метро — и най-вече към Айвърсън — със същата предпазливост и дистанцираност, с каквито и към проститутките, хората от заложните къщи и измамниците в казината.

Карч наклони глава и задържа телефона между рамото и ухото си, докато извади бележник и химикалка.

— Казвай.

— Регистриран е на името на Джеръм Зандър Палц, четирийсет и седем годишен. Адресът е Мишън Стрийт триста и дванайсет. В северен Лас Вегас. Проверих и досието му. Чист е. Между другото, последната услуга е безплатна.

Карч записа само името. Познаваше Джеръм Палц. Или поне бе почти сигурен, че го познава. Работеше на щанда в „Хутън“.

— Хей, шефе, чуваш ли ме?

Джак се откъсна от мислите си.

— Да. Благодаря ти, Айви. Това изяснява много важен за мен въпрос.

— Наистина ли? Какъв?

— А, просто нещо, по което работя. Става дума за наблюдение пред строителен обект. „Вънишън“. Бусът се появи на няколко пъти и ми се стори нещо подозрителен. Но Палц е в списъка на доставчиците. Работи в „Хутън Лайтинг & Съплайс“, а те монтират камерите. Така че мога да го задраскам.

— Какво има там, обир ли?

— Да, на строителни материали. Бусът на този Палц не е обозначен, затова реших да го проверя.

— И сега започваш пак отначало, а?

Айвърсън сигурно се подсмихваше от отсрещния край на връзката.

— Да. Но ти благодаря, приятел. Спестяваш ми време.

— До чуване.

Карч затвори и погледна през оградата към синия бус. Опитваше се да обмисли следващия си ход. Следата, водеща към Палц, променяше нещата.

Накрая се свърза със „справки“ и поиска номера на „Хутън Лайтинг & Съплайс“. Набра го и попита за Джърси Палц, който отговори след половин минута.

— Джеръм Палц.

Мълчание.

— Да, кой е…

— Джърси Палц?

— Кой е там?

— Джак Карч.

— Аха. Какво му е на името Джеръм? Никой никога…

— Така се казваш, нали? Джеръм Зандър Палц. Оттам идва „Джърси“.

— Да, така е, но никой никога…

— Искам да излезеш навън. Веднага.

— За какво става дума?

— Веднага излез навън. Чакам те. Мини през служебния паркинг. Колата ми е на тротоара. Точно до твоя бус, само че от отсрещната страна.

— Обясни ми какво става. Не…

— Ще ти обясня, когато дойдеш. Хайде. Навярно все още мога да ти помогна, но трябва да ми съдействаш и да излезеш веднага.

И преди Палц да успее да отговори, Карч затвори телефона. После отиде при автомобила си и седна вътре. Беше черен линкълн стар модел с голям багажник. Харесваше му, но харчеше много и често го взимаха за шофьор на лимузина. Той завъртя огледалото така, че да може да наблюдава изхода на трийсетина метра зад него. Разтвори сакото си и извади от кобура деветмилиметровия „Зиг Зауър“. После бръкна под седалката и заопипва пружините, докато не намери залепения там заглушител. Издърпа го, монтира го на пистолета и го остави между седалката и вратата.

След пет минути видя в огледалото Джърси Палц, който се приближаваше към линкълна. Пушеше току-що запалена цигара и крачеше решително, дори сърдито. Карч се усмихна. Предстоеше му малко забавление.

Палц отвори дясната врата и седна до него. Дъхът му миришеше на лук.

— Най-добре да е нещо сериозно, по дяволите. Нямам никакво време.

— Надявам се — погледна го студено Джак.

После замълча. Палц изчака няколко секунди и избухна:

— Е, какво искаш, мамка му?

— Не зная. Ти какво искаш? Нали ме повика?

— Стига глупости. Току-що ми позвъни и…

Карч се заля в смях, което смути Палц, а в следващия момент завъртя ключа и запали двигателя, бързо превключи на скорост и хвърли поглед през лявото си рамо-канеше се да излезе на улицата. В същото време натисна бутона за автоматично заключване на вратите.

— Чакай бе — викна Джърси. — На работа съм! Никъде няма да ходя…

Опита се да отвори вратата, но не успя. Докато търсеше бутона за отключване, Карч натисна газта и потегли.

— Спокойно. Докато сме в движение, не можеш да отключиш. Предпазна мярка.

— По дяволите! — изруга Палц. — Къде отиваме?

— Имаме проблем, Джеръм — спокойно отвърна Джак. Той зави на юг по „Тропикана“. Планинският хребет се издигаше над небостъргачите пред тях.

— Глупости. Нямаме никакъв проблем. Не сме се чували от година.

— Джеръм Зандър Палц… Джърси. Кое име искаш да ти издялат на камъка?

— Какъв камък? Защо просто не…

— Камъкът, който ще поставят на скапания ти гроб.

Това най-после накара Палц да млъкне. Карч го погледна и кимна.

— Адски е сериозно, тъпако. Видели са буса ти. Снощи. Има го на запис.

Джърси разтърси глава, сякаш се мъчеше да се събуди от някакъв кошмар.

— Нямам представа за какво говориш. Къде отиваме?

— На някое спокойно място. Където ще можем да си поприказваме.

— Че ние не си приказваме, човече. Ти приказваш, а аз нямам представа за какво говориш.

Вече бяха напуснали промишлените райони на града и сградите постепенно оредяваха. Карч погледна Палц и забеляза, че е започнал да осъзнава положението. С всички ставаше така, щом разберяха, че наближават пустинята. Той взе пистолета и го сложи в скута си с дулото към Джърси.

— Мамка му! — възкликна Палц. — Оная гадна кучка!

Карч широко се усмихна.

— Коя е тя?

— Казва се Каси Блак — без колебание отвърна Джърси. — Мамка й, човече. Не съм се опитвал да я пазя.

Джак присви очи и се замисли. Името му звучеше смътно познато, но в момента не можеше да си спомни откъде.

— Преди шест години тя беше с Макс Фрилинг.

Карч го погледна невярващо.

— Няма лъжа, човече. Спомняш ли си я?

— Но нали я пратиха в „Хай Дезърт“?

— Да, само че са я пуснали. Каза, че живеела в Калифорния. В Лос Анджелис.

Джак си погледна часовника. От срещата му с Грималди в стая 2014 бяха минали три часа, а вече разполагаше с име и версия. Той раздвижи рамене и се наслади на възбудата, която се надигаше в гърдите му. После се върна към непосредствения проблем.

— Нали разбираш, Джеръм, мислех си, че имаме уговорка. Мислех си, че ще ме предупреждаваш всеки път, щом научиш нещо, свързано с „Клеопатра“. Известно ти е, че когато съм в офиса, проверявам телефонния секретар по два-три пъти на ден. Странно, не си спомням да съм получавал съобщения от теб.

— Виж, не знаех, че ще е в „Клеопатра“, пък и да знаех, нямаше как да ти се обадя. Мамка му, бях завързан, човече!

— Завързан ли?

— Да, отзад в буса.

През следващите десетина минути Палц му разказа своята версия за предишната нощ. Карч мълчаливо го слушаше и мислено си отбелязваше всички противоречия.

— Така че нали разбираш, не можех да те предупредя — обясни Джърси. — Щях да го направя, но тя ме остави отзад цяла нощ. Виж това, човече.

Той се завъртя и се наведе напред. Карч насочи пистолета към него и Палц вдигна ръце с длани напред. После посочи към ъгълчетата на устата си, по които имаше синини.

— Това е от скапаната лепенка. Казвам ти истината, човече.

— Седни си на мястото.

Джърси се отпусна назад. Известно време пътуваха в мълчание, докато Джак обмисляше разказа му.

— Не ми казваш всичко. Тя знаеше ли, че ти си ги издал предишния път?

— Не. Никой не знае, освен теб.

Карч кимна. Навремето нямаше съдебен процес, така че не се беше налагало да дава публични показания. Само пред ченгетата — а един от следователите бе Айвърсън.

— С кого работеше тя този път?

— Сама. Просто вчера се появи в службата и всичко започна оттам. Не видях никой друг.

И все пак разказът на Палц не му се струваше съвсем логичен.

— Не ми казваш всичко. Направил си й нещо. Да я обереш ли опита?

Джърси не отговори и Карч прие мълчанието му за потвърждение.

— Опитал си се. Видял си, че е сама, и си се опитал да я обереш. Само че тя е била готова и те е прецакала. Затова не е можела да те пусне, докато не свърши работата.

— Добре де, опитах. И какво от това?

Джак не обърна внимание на въпроса. Вече отдавна бяха напуснали границите на града. Тук му харесваше, особено пролетно време, преди да стане много горещо.

— С какво се занимава в Лос Анджелис? — попита той.

— Нямам представа. Виж, къде отиваме? Казах ти всичко.

Карч зави наляво по един необозначен път. Знаеше, че се нарича Садъл Ранч Роуд и че е част от отдавна проектиран, но все още непостроен жилищен район. Колкото и бързо да се развиваше, градът изоставаше с десетина години. Надяваше се, че когато издигнат къщите, вече няма да е тук.

Спря пред стар, изоставен магазин. Прозорците и вратите отдавна зееха. Всички стени бяха изпъстрени с дупки от куршуми и графити, по пода се валяха кутии от бира и натрошено стъкло. Лъчите на утринното слънце се отразяваха в сребриста паяжина, която висеше на прага. Карч погледна вечнозеленото дърво на десетина метра от сградата. Беше го посадил тук преди много години, просто за да отбележи мястото. Винаги се изненадваше колко високо е пораснало в тази пустош.

Изключи двигателя и се обърна към пребледнелия като мъртвец Палц.

— Виж, човече, вече ти казах всичко, каквото знам за оная кучка. Няма нужда да…

— Слез от колата.

— Какво, тука ли?

— Да, слизай.

Джак вдигна пистолета и Палц се опита да отвори вратата. Беше заключена. Карч развеселено наблюдаваше пътника си, който дращеше с пръсти в опит да открие бутона. Накрая отключи и слезе. Джак го последва.

— Какво ще правиш?

Карч не обърна внимание на въпроса и се огледа.

— Това място… Идвам тук от години. От дете. Баща ми ме водеше тук нощем, за да гледаме звездите. През зимата сядахме на капака на доджа и се топлехме на двигателя.

Той се завъртя и впери очи към града.

— Божичко, татко можеше да разпознае казината само по цвета на неоните. „Сандс“, „Ривиера“, „Стардъст“… Тогава обичах Вегас. Сега е… боклук. Увеселителни паркове и всякакви идиотщини. Загубил е класата си. Да, управляваше го мафията, но имаше класа. Сега е просто…

Джак погледна Палц, като че ли едва сега го забелязваше.

— Колко ти плати?

— Нищо.

Карч направи крачка към него.

— Осем бона — извика Джърси. — Но те бяха за техниката. Не ми бутна нищо повече. Даде ми само осем хиляди и ме пусна.

На Джак му се струваше странно, че Каси Блак е освободила Палц и че дори му е платила, след като е убила Идалго. В хотелската стая трябваше да се е случило нещо и навярно имаше само един човек, който можеше да му каже какво.

— Къде са осемте бона?

— В сейфа вкъщи. Да вървим. Ще ти ги покажа. Ще ти ги дам.

Карч мрачно се усмихна.

— Да ти е споменавала какво е направила, след като те пусна?

— Не обели нито думичка. Просто ме развърза и слезе от буса. Намерих осемте бона на предната седалка заедно с ключовете.

— Ами куфарчето?

— Какво куфарче?

Карч се замисли за миг и реши да го остави. Съмняваше се, че Каси Блак е казала нещо на Палц. Сигурно бе разбрала, че има електронна защита, и дори не го беше отваряла.

Предполагаше, че няма какво повече да изтръгне от Джърси — освен навярно осемте бона в дома му.

— Ела насам — каза той и посочи капака на линкълна. — Остави си портфейла тук. И ключовете.

Палц се подчини, застанал пред автомобила, докато Карч стоеше от лявата му страна.

— Обрали сте неподходящи хора. А тя е застреляла неподходящ човек.

Джърси зяпна, но бързо възвърна самообладанието си.

— Не зная за какво… нищо не съм обирал. Аз…

— Помагал си и това те прави също толкова виновен. Ясно ли ти е?

За миг Палц затвори очи и отчаяно изхленчи:

— Съжалявам! Не знам. Моля те, остави ме да си събера мислите.

Карч огледа храсталаците наоколо. Очите му отново се спряха за момент върху вечнозеленото дърво. В тази пустош наистина имаше красота. Напомняше му за самия него.

— Знаеш ли защо дойдох тук?

— Да.

Джак едва не се засмя.

— Не, искам да кажа точно на това място.

— Не.

— Защото преди трийсет години, когато парцелираха района и започнаха да го разпродават на кретените, ни-велираха терена, така че да изглежда готов за строеж. Това беше част от измамата и имаше успех.

Палц кимна, сякаш намираше историята за интересна.

— Моят старец си купи парцел…

— Значи затова дойде тук, а? — с принудено спокоен глас попита Джърси.

Карч не му отговори.

— Трийсет години са много време. Земята пак е много твърда, но ако започнеш да копаеш, ще видиш, че отгоре има трийсетина сантиметра пясък, а отдолу започва пръст, твърда като камък. Хората си мислят, че е все едно да копаеш на плажа. Няма такова нещо. Земята под пясъка не е докосвана от милиони години. Скапаната лопата направо отскача от нея.

Той погледна Палц и продължи:

— Затова ми харесва тук. Не ме разбирай погрешно, работата пак си е тежка, но имаш трийсет сантиметра по-мека почва. Повече не ти и трябва.

Джак многозначително се усмихна. Както очакваше, Джърси побягна, заобиколи магазина и вечнозеленото дърво и се опита да се скрие зад тях. Карч се отдалечи от линкълна и спокойно се насочи вляво от сградата. В движение свали заглушителя, защото вече не му трябваше и щеше да се отрази на точността му. На стрелбището тренираше без заглушител.

Палц бе на трийсетина метра от него и тичаше отдясно наляво. Краката му вдигаха облаци пясък и прах. Джак прибра заглушителя в джоба на сакото си и спря. Разкрачи се, вдигна пистолета с две ръце и проследи пътя на Джърси. Внимателно се прицели, стреля и отпусна оръжието. Палц размаха ръце и се строполи по очи на пясъка. Знаеше, че го е улучил в гърба, може би дори в гръбначния стълб. Зачака да види дали ще се раздвижи. След секунди раненият зарита с крака и се претърколи. Но очевидно не можеше да се изправи.

Карч потърси гилзата и я вдигна. Все още пареше. Той я прибра в джоба си, върна се при линкълна и отвори багажника. Свали си сакото, остави го върху бронята и си облече торбест черен гащеризон, предназначен за работа нощем.

После извади лопатата и се запъти към Палц. В средата на гърба му имаше кърваво петно. Цялото му лице беше в пясък и пръст. По устните и зъбите му също имаше кръв. Това означаваше, че куршумът е пронизал белия му дроб. Дишаше учестено и дрезгаво. Не се опитваше да говори.

— Добре, достатъчно — каза Карч, наведе се и притисна дулото на пистолета под лявото му ухо. С другата си ръка хвана лопатата и постави работната й част така, че да го скрие от струята кръв. После стреля и Палц се отпусна неподвижно. Гилзата изтрака в лопатата и падна на пясъка. Карч я вдигна и я прибра при другата в джоба си.

Сложи оръжието в кобура и вдигна поглед към небето. Не обичаше да го прави денем. Не само защото трябваше да се пържи под слънцето в този черен гащеризон. Понякога „Маккарън“ се задръстваше и докато чакаха разрешение за кацане, самолетите кръжаха ниско над района.

Въпреки всичко започна да копае, като се надяваше, че това няма да се случи, и се чудеше дали по някакво съвпадение лопатата му няма да удари в кост, която отдавна лежи в земята.