Майкъл Конъли
Блудна луна (21)

20

Карч започна огледа с положението на трупа и разплисканата по таблата и стената кръв. Когато го бяха застреляли, дебелият мъж навярно беше седял на леглото. Убиецът трябваше да е стоял близо до него.

— Левак — каза той.

— Какво? — попита Грималди.

— Убиецът. Бил е левак. По всяка вероятност.

Джак зае предполагаемото място на убиеца, протегна лявата си ръка и кимна. Идалго бе прострелян в лявото око. Човекът беше стоял точно срещу него, следователно бе държал пистолета в лявата си ръка.

Плъзна поглед към таблата и стената. В офиса си имаше няколко книги за разплискването на кръвта — как да се открие значението на елипсовидните или кръглите капки и прочее. Но никога не беше стигал по-далеч от уводните глави, защото материята му се струваше ужасно досадна и рядко му влизаше в работа. Какво можеше да се разбере от гледката пред него? Не много. Идалго бе убит. И толкова.

— Някой да е съобщавал за изстрел? — попита Карч.

— Не — отвърна Грималди. — Но исках да е изолиран, затова съседните стаи не бяха заети. Не знам дали е свързано с убийството, но снощи на този етаж имаше тревога за пожар.

Джак го погледна.

— Към единайсет — поясни директорът на казиното. — Някой оставил цигара върху количка за румсървиз точно под детектор за дим.

Карч посочи мъртвеца.

— Той евакуирал ли се е? Напускал ли е стаята?

— Поне аз не знам. Наредих да подготвят записите, за да прегледаме всичко.

Джак кимна, но нямаше представа какво би могло да е значението на тревогата. Отново погледна трупа.

— Струва ми се, че това тук е нескопосан опит да се инсценира самоубийство. Но…

— Не е било самоубийство. Вило си е обир.

— Знам, Винсънт, знам. Изслушай ме. Казах опит за инсцениране. При това кофти опит. Просто ме доизслушвай преди да ме прекъснеш.

Реши да прекрати с коментара на огледа. Щеше да остави Грималди сам да разбере какво се е случило. Но го безпокоеше присъствието на белезниците на местопрестъплението. Защо не му ги бяха свалили?

— Винсънт, претърсихте ли основно апартамента за парите?

— Да, няма ги. Заедно с куфарчето.

— Ами ключовете му?

— Какви ключове?

— Ключовете. — Карч посочи към китката му. — Къде са ключовете за белезниците?

— Не знам, Джак. Не съм виждал никакви ключове. Онзи, дето е взел парите, сигурно е прибрал и тях. Но го очаква изненада.

— Каква изненада?

— Ключът за куфарчето не е там. Господин Бла… хм, шефът на тоя дебелак не искаше той да го отваря. Може да се е страхувал, че ще изпука част от тях долу в казиното. Ключът е у мен, но не и скапаното куфарче. То е с електронна защита — действа като зашеметител. Ако някой се опита да го отвори без ключа, здравата ще си изпати. Шейсет хиляди волта.

Карч кимна, извади от джоба си малък бележник и химикалка и си записа за ключа и куфарчето.

— Какво пишеш, Джак?

— Водя си бележки, за да си изясня нещата.

— Не искам тази информация да попадне в чужди ръце.

Карч само го погледна и Грималди каза:

— Знам, ще бъдеш дискретен, но все пак…

Джак заобиколи леглото и погледна часовника върху нощното шкафче. Приличаше на „Ролекс“. Той пъхна химикалката в металната верижка и го вдигна така, че да разгледа задния капак.

— Убиецът е бил достатъчно умен, за да познае, че е фалшив.

— Всеки от бранша би го познал, Джак. Тези ментета се продават за петдесетачка на тротоара пред всяко заведение на „Фримонт“. Просто убиецът е бил достатъчно умен, за да вземе проклетите пари, и толкова.

Карч кимна и остави часовника, отиде до гардероба, отвори го и се наведе над сейфа. Вратичката му беше открехната. Вътре нямаше нищо.

— Разкажи ми за този тип, Винсънт. Кога е пристигнал във Вегас?

— Преди три дни. Не бях сигурен кога ще стане разплащането. Просто трябваше да сме готови с парите. Идалго пристигна в понеделник и оттогава чакахме.

Джак приклекна и притвори вратата на сейфа, за да разгледа клавишите.

— През цялото време ли си стоеше в стаята?

— Не, играеше в казиното. Дадох му кредит и копелето започна да ме обира. Господи, мислех си, че ако скоро не предадем парите, тоя ще ни докара до фалит.

Карч се завъртя и го погледна.

— И колко спечели, Винсънт?

— В понеделник му дадох петдесет пчелички. До снощи ги беше превърнал в сто бона, че и отгоре. Страхотно играеше. Раздаваше бакшиши на стотачки, като че ли са тоалетна хартия.

Джак отново насочи вниманието си към сейфа, но всъщност не го виждаше. Обмисляше думите на Грималди.

— Разбираш ли какво си направил, Винсънт? Сам си си виновен.

— Какво искаш да кажеш, мамка му?

— Дал си му пари и той ги е превърнал в още повече. И се е перчел пред всички. В този град това е все едно да пуснеш кръв във водата, Винсънт. Това е привлякло акулите към твоя дебелак.

— Значи според теб убиецът го е направил заради стоте бона, а не заради онези два и половина милиона?

— Според мен е дошъл заради стоте хиляди и е открил останалите. Най-щастливият ден в живота му.

— Не е възможно, Джак. Това…

— Кой знаеше за парите?

— Само аз.

— Ами онези от Маями? Има ли вероятност информацията да е изтекла оттам?

— Не, знаеше само един човек.

— Може куриерът да е казал на някого.

— Едва ли, Джак. Той работеше направо за шефа. Знаел е, че ако парите изчезнат, вината ще падне върху него.

— Освен ако не го убият. Ами онзи, който е трябвало да ги получи?

— Той знаеше, че са някъде тук, но нямаше представа у кого и къде точно. А и освен това защо да ги краде, щом и без това щяхме да му ги дадем?

— Именно. Фактът, че никой не е знаел къде са, доказва моето предположение. Бил е крадец, Винсънт. Някой е забелязал, че този тип печели сто бона, и го е проследил. И е ударил джакпота.

Без да се изправя, Карч погледна нагоре към дрехите на Идалго, преместени настрани, така че крадецът да има свободно пространство за работа. Вниманието му привлече нещо на стената зад сейфа. Приличаше на олющена боя. Той застана на колене и надникна отзад. Боята не беше олющена — имаше боядисана лепенка. Джак протегна ръка и започна да я отлепя. Тя минаваше по стената и тавана на гардероба, излизаше навън и продължаваше по тавана на нишата. Завършваше на стената над входа.

— Какво е това, мамка му? — попита Грималди.

— Проводникова лепенка. Крадецът е бил професионалист, Винсънт. Наблюдавал е нашия човек.

— Искаш да кажеш с камери ли?

Карч кимна и се върна при гардероба. Отново разгледа тавана и стените. На дясната стена имаше дупчица, пробита с бормашина. Откри и още лепенка, която водеше зад сейфа.

— Две камери. Една в стаята, за да наблюдава обекта. Другата точно тук, за да види комбинацията. Добра работа.

— Не съм чувал някой да използва камери още от… от онзи път. Макс Фрилинг.

— И аз не съм — изхъмка Карч. — Но определено не е бил Макс, нали?

— Имаш право.

Джак излезе от гардероба, върна се в стаята и плъзна очи по тавана и стените. После отиде при входната врата, отвори я, приклекна и разгледа заключващия механизъм.

— Ами отпечатъци? — попита застаналият зад него Грималди.

— Няма да има никакви отпечатъци.

Карч превъртя резето, видя, че езичето излиза само наполовина, затвори вратата и кимна. Възхищаваше се да отлично свършената работа. Изправи се и погледна директора на казиното. Не успя да сподави усмивката си.

— Какво е толкова смешно, мамка му? — попита Грималди.

— Нищо — още по-широко се усмихна Джак. — Просто обичам да играя срещу достоен противник, това е всичко. Наистина се радвам, че ме повика, Винсънт.

— Това не ти е игра. Трябва да намеря парите.

Карч не отговори на укора. Нямаше значение. Вече виждаше как ще се възползва от случая, за да постигне старата си мечта.

— Имаш проблем, Винсънт.

— Това ми е ясно. Защо мислиш, че те повиках?

— Имам предвид друг проблем. Погледни тук.

Той се отдръпна, за да покаже на Грималди заключващия механизъм.

— Прецакал е ключалката. Дебелакът е смятал, че се е заключил, но резето и втората ключалка са били повредени. Също и този боклук.

Карч свали електронната аларма от бравата и я хвърли на пода.

— Но това са само допълнителните ключалки. Основната е здрава. Това означава… че е имал ключ.

Карч кимна.

— Браво, Винсънт, страхотен си — отвърна той, макар че тонът му загатваше за противното. — Имал е ключ. Значи някой му го е дал. Вътрешен човек.

Грималди сведе поглед към пода и Джак видя, че лицето на стареца пак започва да се зачервява от гняв.

— Предполагам, че е имал и ключ за някоя от празните стаи наоколо, за да може да наблюдава камерите и да нанесе удара в подходящия момент.

— Искаш ли да им хвърлиш един поглед?

— Да, разбира се.

Първата стая, номер 2015, се намираше точно насреща и Карч още с влизането си каза, че са открили мястото, където крадецът е чакал обектът да заспи.

— Как разбра? — попита Грималди.

Джак посочи масата. Списанията, менюто, хотелската информация и бутилката вино бяха преместени настрани.

— Тук е чакал.

После огледа всичко. Не че очакваше много. Противникът му беше опитен и почти нямаше вероятност да е допуснал грешка. Леглото в спалнята изглеждаше недокоснато. Карч надникна в банята и не откри нищо необичайно. Даже да бе използвал тоалетната, убиецът беше свалил дъската.

Върна се в дневната. Грималди стоеше по средата със скръстени ръце. Джак се зачуди какво да каже, за да го измъчи още мъничко, но изведнъж забеляза нещо под масата до завесите, коленичи и се пъхна отдолу.

— Какво има, Джак?

— Не зная.

Карч протегна ръка и повдигна завесата. На пода лежеше карта за игра. Асо купа. Погледна я и се замисли. Двете срещуположни ъгълчета бяха косо прерязани-знак, че е от сувенирна колода, купена от казино. След като картите се използваха известно време, ъгълчетата им се прерязваха и колодите се продаваха в магазините за сувенири. Прерязването се правеше като предпазна мярка в случай, че някой се опита да подхвърли такава карта на маса в казиното.

— Какво е това? — попита иззад него Грималди.

— Карта. Асо купа.

Внезапно си спомни думите на своя старец за асото купа. Наричаше го „карта на парите“. „Следвай картата на парите“ — казваше той.

— Асо купа ли? — рече Грималди. — Какво прави тук?

Карч не отговори, а посегна към картата и я взе с два пръста. После изпълзя изпод масата, разгледа я и видя, че на гърба има две розови фламинго с преплетени шии, образуващи очертание на сърце.

— От „Фламинго“ е.

— Какво означава това?

Карч сви рамене.

— Може би нищо. Но нашият човек трябва доста да е почакал тук. Навярно е редил пасианси, за да убие времето.

— Е, след като е изпуснал асото купа на пода, няма начин да е спечелил.

— Много проницателно, Винсънт.

— Виж, Джак — избухна Грималди, — ще ми помогнеш ли, или ще измисляш каламбури и ще ме правиш на глупак? Защото ако намеренията ти са такива, ще потърся някой друг да свърши работата, без да ме тормози така.

— Винсънт, ти ме повика, защото знаеш, че никой не може да разреши този случай по-добре от мен — спокойно отговори Карч.

— Тогава престани да дрънкаш и го разреши. Времето тече.

Върнаха се в апартамента на жертвата и пак го огледаха, после започнаха да обсъждат възможностите. Грималди каза, че хората от Маями не ги интересувало какво се е случило с куриера, така че въпросът оставал открит. Можели да излязат от стаята и да оставят камериерката да открие трупа. Или да докарат количка за мръсно бельо, да натоварят мъртвеца и да го спуснат със сервизния асансьор до служебния вход, където да ги чака кола. Всички следи от престоя на куриера в хотела можели да бъдат изтрити от компютрите и записите и нямало проблем през нощта да изхвърлят тялото в пустинята.

— Ще трябват четирима души, за да вдигнат тоя чувал с лой — рече директорът.

— Колкото повече разширяваш кръга от хора, които знаят за случая, толкова повече се излагаш на риск-отвърна Карч.

— Но ако оставим камериерката да го открие, официално ще се намесят ченгетата от Метро и това ще навреди на репутацията на хотела. Не си спомням кога за последен път в града е имало самоубийство. Ще се нахвърлят на случая така, както Тайсън се нахвърли на ухото на Ивендър.

— Вярно е. Но така нашият човек може да се изнерви и да допусне грешка.

— Ами ако отдел „Убийства“ в Метро се докопа до него преди теб?

Карч само го погледна. Изражението му показваше, че идеята е абсурдна.

— Ти решаваш, Винсънт. Губим си времето. Искам да изгледам записа и да се залавям за работа.

Грималди кимна.

— Добре, никакви ченгета. Ще повикам няколко души да се погрижат за нещата.

— Чудесно решение, Винсънт — отвърна Джак по начин, който накара директора да се зачуди дали говори сериозно. — Да идем да видим записа.

Излязоха от стаята. Карч закачи на бравата отвън табелката „НЕ ВЛИЗАЙТЕ“.