Джеймс Хадли Чейс
Двойно разбъркване (7)

III

Излязохме от хотел „Кълвър“ малко след 11. Времето след 8 часа бяхме запълнили с още няколко чашки и отлична вечеря и докато се хранехме, обсъдихме застраховката на Джелърт. Беше ми интересно да чуя мнението на Хелън сега, когато бе имала време да осмисли случая, но тя не пожела да каже нещо определено.

— Зная, че тази работа изглежда съмнителна — каза тя, — но това съвсем не означава, че има нещо. Застраховката може и да е направена с рекламна цел. Звучи убедително. Алън е добър агент и ще загуби много, ако сгафи. Щом той е доволен, а хич не е лесно да бъде заблуден, тогава с ония двамата всичко е наред Когато говорих с Тим Андрюс, той ми каза, че напълно одобрява полицата. Изказа много високо мнение за Алън. Каза ми, че бил готов да акцентира полицата, така както била оформена, просто защото Алън е участвал в съставянето й. Струва ми се, че е прав. Разбира се, Медъкс не си пада по Алън. Той намира кусур на всяка полица, но, от друга страна, не трябва да забравяме, че надушва неприятностите по невероятен начин. Досега никога не е бъркал и е възможно Алън да е бил прекаран.

— Знам — отвърнах аз. — Но това, което ме тревожи е: ако има измама — как ще бъде убито момичето. Засега имам само една идея.

Разказах й за клаузата за неизправната електрическа инсталация и как тя не покрива екзекуция на електрическия стол.

На Хелън не й хареса много тази идея.

— Но колко често екзекутират жени? Ако има измама, без съмнение този, който е в дъното, ще направи така, че със сигурност да прибере парите.

— Идеята ми е, че тя вече е извършила убийство — обясних аз — и прави тези застраховки, за да си гарантира най-добрата защита, ако я спипат. Съгласен съм, че възможността тя да отиде на електрическия стол е малка, но докато съществува, ние и останалите компании ще организираме защитата й, за да се осигурим срещу евентуален иск.

Но Хелън хич не си падна по идеята. Стори й се твърде фантастична.

— Ако има измама — каза тя сериозно, — тогава тя е заради пари. В това съм сигурна. Всичко дотук прилича на подготовка на някой илюзионист за хитър фокус. Докато привлича вниманието ти с дясната си ръка, той прави номер с лявата. Може и да бъркам, пък и само си губим времето в приказки, преди да сме се срещнали с ония двамата, но не забравяй какво ти казах. Ако е измама, ще трябва много да внимаваме да не извадят внезапно някой скрит коз.

— Да не си ясновидка? — казах аз. — Или се проявява прословутият ти инстинкт?

Тя се засмя.

— Не зная, скъпи. Просто изказвам мислите си на глас Може и да съм на съвсем погрешен път.

Спряхме дотук. След вечеря се качихме да се преоблечем Взех от куфара си шперц и един полицейски пистолет калибър 38. Хелън намъкна широки панталони и тъмно яке, а косата си прибра под стегната барета.

Взехме асансьора до подземния гараж Служителят скочи на крака, когато видя Хелън, и засия в усмивка.

— О’кей, мис. Веднага ще я докарам — каза той с готовност и изчезна.

— Ако бях слязъл сам, той нямаше и да се помръдне — казах аз. Да не би да си го обработила?

— Просто бях учтива с него, нищо повече — отвърна Хелън хладно.

— Ще ми се да те бях видял — казах аз, докато служителят караше шикозния Буик по коридора от коли. — Та той дори го е почистил.

— Напълних резервоара, госпожо — каза служителят, като изскочи от колата и започна да лъска предното стъкло, — а преди това я измих.

Той плъзна поглед по фигурата на Хелън, която си струваше да бъде огледана в това облекло.

— Забелязахте ли съединителя? Е, аз го оправих.

Тя му благодари със сияйна усмивка, докато аз му бутнах един долар в ръката. Той го взе, без да откъсва очи от нея.

— За една бройка да забия един юмрук в носа на този тип. Забеляза ли как те гледаше? — казах, докато карах нагоре към изхода.

— Понякога, мистър Хармъс, вие ме гледате по съвсем същия начин — отвърна тя — и аз не си спомням да съм ви удряла с юмрук по носа.

— Няма значение. Сега приближаваме четвърта улица. Има паркинг на Войл авеню. Няма да е зле да оставим колата там, да не вземат ченгетата да станат любопитни. И не забравяй, мила, ако нещо се обърка-бягай. Да сме наясно по тоя въпрос. Аз ще се оправям. За това ми плащат. А ти използвай хубавите си крачета.

— Какво може да се обърка?

— Нямам представа, но по-добре да имаме готов план за действие за всеки случай. Ако се появят ченгетата или стане нещо, изчезвай бързо. Върни се в хотела и ме чакай.

— А ако не се върнеш?

— Тогава ще се обадиш на Фаншоу и ще го накараш да ме измъкне под гаранция.

Не говорихме нищо повече, докато не паркирахме колата, и след това, като се връщахме на четвърта улица, Хелън каза:

— Нали ще бъдеш внимателен, Стив? Няма да ми е приятно, ако се наложи да си търся друг съпруг.

— Ако си намериш нов съпруг, ще му се явявам насън. Дай сега да огледаме задната част на сградата. Може да са забравили някой прозорец отворен. Ето алеята, която сигурно води към входа на портиера.

Убедихме се, че на улицата никой не ни наблюдава и се потопихме в мрачната заплашителна алея. Бяхме я прекосили наполовина, когато в тъмнината се чуха забързани стъпки. И двамата спряхме рязко, като се взирахме напред.

Неочаквано от полумрака бързо изскочи една жена, шмугна се край мен и се насочи към улицата. Беше твърде тъмно, за да я разгледам, видях само шала, увит около главата й, и дълго черно палто.

Тя се появи толкова неочаквано, почти като призрак, че ми изкара акъла. Хелън също се уплаши и се впи в ръката ми.

— Откъде, по дяволите, изскочи тя? — казах аз и се опитах да се върна по алеята. Бях направил само няколко крачки, когато чух запалване на кола. Забързах се и стигнах края на алеята навреме, за да видя как една голяма мощна кола без светлини се стрелна от отсрещния тротоар.

Хелън ме настигна и двамата се загледахме след колата.

— Каква беше тая работа? Изхвърча без светлини като някой прилеп от ада.

— Усети ли парфюма й? — попита Хелън. — „Джой“, най-скъпият парфюм в света.

— Дай да огледаме тази алея — казах аз и ние се върнахме по стъпките си.

След двадесет ярда стигнахме само до сляпа стена. Алеята водеше единствено към входа на портиера.

— Трябва да е излязла оттук — казах аз, като спрях пред вратата, на която беше написано с бяла боя:

— Може да й се е скъсала някоя важна част от тоалета и се е вмъкнала тук да я оправи — каза Хелън.

— Не можеше ли да го направи и в колата? — отвърнах аз и извадих фенерчето си да осветя вратата.

— Я, тя е отворена — бутнах вратата и тя хлътна навътре. — Знаеш ли, мисля, че е била тук.

— Може да има кантора тук — рече Хелън, като понижи глас. — Ще влизаме ли?

— Да — отговорих и влязох в преддверието. — Затвори вратата след себе си.

Тя така и направи, след което се наведе и пъхна малка тресчица под нея.

— Това ще я задържи, ако някой полицай се опита да я отвори — каза тя. — Научих този номер от една книга.

— Много хитро — отвърнах. — А сега върви до мен и не вдигай шум. Ще се качим по стълбите. Нямам никакво доверие на асансьора.

Тръгнахме тихо по каменните стъпала. Тя се движеше на две крачки зад мен. От време на време светвах с фенерчето, но се изкачвахме повече в мрак.

Хелън ме дръпна за сакото, когато стигнахме до четвъртия етаж. Спрях.

— Какво има? — попитах, като доближих глава до нея.

— Стори ми се, че чух нещо — прошепна тя. — Имам чувството, че в сградата се крие някой.

— За бога, не е сега моментът да упражняваш инстинкта си. Това ме изнервя.

Стояхме един до друг, целите в слух, но нищо не се чу.

— Няма нищо — казах. — Просто си напрегната. Хайде да се качим на последния етаж.

Продължихме и когато стигнахме до шестия етаж, вече и двамата дишахме тежко.

— Сега ми светни — казах аз — и ще ти покажа как отварям заключена врата. Това е нещо, за което и по-бедни от теб биха платили доста пари, само за да гледат.

— Може и да ти светна — отвърна тя, като гласът й леко трепна, — но май не е необходимо, нали?

Вратата беше полуотворена. Ние я гледахме и си признавам, че космите на тила ми настръхнаха.

— Кой ли е бил вътре? — прошепнах аз. — Днес следобед вратата беше заключена.

— Защо смяташ, че той не е вътре все още? — каза тя, като пристъпи зад мен.

Бръкнах в сакото си и измъкнах пистолета.

— Дай да хвърлим един поглед — казах аз, отворих вратата с крак и обходих с лъча на фенерчето малката прашна стая.

Вътре имаше бюро, два стола, протрито килимче и шкаф за папки. Нямаше никой.

— Странно — казах аз, като влязох в стаята. — Чудя се дали Дени не се е връщал днес следобед.

Хелън затвори вратата, отиде до прозореца и дръпна щорите, след което запали лампата.

— Не мисля, че е бил Дени — каза тя. — Била е жената, с която се сблъскахме. Не усещаш ли парфюма й?

Подуших, но без резултат. Знаех, че носът ми не може да конкурира този на Хелън, що се отнася до миризми.

— Сигурна ли си? Нищо не усещам.

— Сигурна съм, Стив.

Огледах кантората. Нищо не изглеждаше да е пипано.

— Жена, която използва такъв парфюм, едва ли е от клиентите на Дени — продължи Хелън. — Това чудо струва доста пари.

— Тогава коя ли е била? И какво е търсила тук?

Отидох до прашното бюро и отворих едно чекмедже. Беше пълно с боклуци: кламери, парчета хартия, непочистени прибори за лула, няколко празни кутии за тютюн. Нищо интересно. Претърсих и другите чекмеджета. В едно от тях имаше мръсна риза, а в друго — кърпа за лице, бръснач, сапун за бръснене и огледало.

— Просто един дребен агент със скромно имущество — казах аз, като извадих цигара и я забучих в устата си.

Хелън беше отворила шкафа с папките и прелистваше някакви писма. След малко тя го затвори, като поклати глава.

— Нищо, което да ни подскаже къде е той сега — каза тя.

— Опитай най-долното чекмедже — предложих аз.

Тя измъкна най-долната папка. Там лежеше внимателно подредена и стегната с червена лента връзка от застрахователни полици.

— Източникът на бедите — казах аз. — Дай да им хвърлим един поглед.

Наредихме десетте полици на бюрото и се наведохме над тях.

След няколко минути внимателно разглеждане, ми стана ясно, че те са точно копие на полицата, която Гудиър беше договорил.

— Направили са най-разумното — казах аз. — Ако са искали да избегнат всякакви рискове, трябвало е да повторят нашата формулировка. Чудя се дали се е намерила компания, която да откаже застраховка.

Обърнах една от полиците, за да погледна подписа.

— Хей, я погледни. Мастилено петно и отпечатък от палец.

— Има го навсякъде — каза Хелън, като бързо прегледа останалите полици.

Спогледахме се.

— Алън се закле, че отпечатъкът е случайност. Това тук доказва обратното. Струва ми се, че попаднахме на нещо, но не знам на какво.

Хелън се намръщи, като гледаше полиците.

— Може първият отпечатък да е бил случаен — каза тя. — Идеята й е харесала и тя е сложила отпечатъци и на останалите.

— Инстинктът ли ти подсказва това?

Тя поклати глава.

— Не. Ще трябва да разберем от останалите застрахователни агенти дали и те са останали с впечатлението, че отпечатъците са попаднали случайно на техните полици — рече тя, като сгъваше полиците. — Мисля като теб, Стив. Има нещо много съмнително около тези отпечатъци.

Върнах полиците в чекмеджето.

— Няма какво повече да гледаме. Да се измитаме оттук. Поне не си загубихме времето, макар че още нямаме представа къде да ги открием.

Оставихме вратата както я бяхме намерили и излязохме на площадката. Постояхме заслушани в далечния шум на уличното движение. После тръгнахме надолу по стълбите. Движехме се тихо и бързо.

На площадката на третия етаж Хелън спря и ме хвана за ръката.

— Почакай — прошепна тя настойчиво. — Чуй!

Изгасих светлината и застинахме един до друг в тъмнината. Тогава го чух — приглушен стържещ звук, който идваше някъде отдолу. Звук, сякаш някой влачеше много бавно чувал по каменен под.

Хелън се вкопчи в ръката ми.

— Какво е това? — попита задъхано.

Приближих се до парапета и надникнах надолу в тъмния кладенец. Нищо освен мрак, една черна празна бездна. Стържещият звук продължаваше.

— Там долу има някой — прошепнах аз. — Сякаш влачи нещо.

Чакахме, облегнати на перилата, целите в слух.

Скърцащите звуци се приближиха към нас в тъмнината, след което внезапен трясък на метал почти ни накара да изскочим от кожите си от страх.

— Асансьорът — казах аз. — Някой се изкачва.

Дръпнах Хелън настрана от перилата.

— Кой ли е? — каза тя и почувствах как трепери до мен.

— Успокой се. Да изчезваме.

Отстъпихме назад и чухме как скърцащият асансьор бавно се изкачва. Натиснах дръжката на вратата на една кантора, но тя беше заключена.

— Стълбите — прошепна Хелън. — Ще се спуснем, докато той се изкачва.

Хванах я за ръка и пипнешком намерихме началото на стълбите. Докато търсехме първото стъпало с крака, нов звук ни прикова на място: ужасен, тежък стон се понесе от шахтата на асансьора и сякаш изпълни цялата сграда.

— Някой е ранен — каза Хелън. — Страх ме е, Стив.

Притиснах я към себе си, докато се вслушвахме. Асансьорът се изкачваше бавно. Вече беше близо до нашата площадка. През прозорчето на вратата зърнах неговите очертания. Той се приближаваше все по-бавно и по-бавно, докато накрая спря на няколко ярда от нас.

Отвътре долетя слаб звук, който пресече дъха на Хелън — тежка въздишка и шум от свличащо се тяло.

Извадих пистолета си, дръпнах Хелън зад мен и запалих фенерчето. Лъчът освети решетката на асансьора. Хелън тихо изпищя — по пода на асансьора се процеждаше кръв и се стичаше в шахтата.

Пристъпих напред и надникнах в асансьора, като фенерчето трепереше в ръката ми.

Портиерът се поклащаше, облегнат на стената. Телените му очила висяха от едното ухо. По лицето му имаше кръв и очите му бяха безжизнени. Когато тръгнах към него, отпуснатото му тяло се помръдна, той се отлепи от стената и се свлече по решетката.

Някъде в далечината тишината на нощта бе раздрана от пронизителния вой на полицейска сирена.