Джеймс Хадли Чейс
Двойно разбъркване (5)

I

Пристигнахме в Лос Анжелос около три часа следобед и докато Хелън се настаняваше с багажа в хотел „Кълвър“, където бях резервирал двойна стая, аз отидох при Тим Фаншоу — шефа на местния филиал.

Фаншоу беше едър, дебел, обръснат до синьо образ, който, изглежда, смяташе полицата на Джелърт за едно от най-забавните неща, които е срещал. Не му се сърдех. Тази история не му мътеше водата.

— Медъкс се обади преди около час — каза той, след като обсъдихме заедно подробностите по полицата. — Проверил е отпечатъка, но нищо не се получило. Сигурно се е надявал, че момичето има досие.

— Никога не съм вярвал в това — казах аз. — Тя не би оставила отпечатъка на полицата, ако го има в някое полицейско досие. Но все още не смятам, че отпечатъкът е попаднал там случайно. Много ти е лесно да седиш и да се хилиш, но ти нямаш таралеж в гащите, ако такъв въобще съществува.

Фаншоу продължи да се хили.

— Не гледам на тая работа сериозно — каза той. — Проблемът с Медъкс е, че тая негова подозрителност накрая ще го вкара в гроба. Защо не се довери поне малко на Гудиър. Това момче е адски добър агент. За мен е голям късмет, че го прехвърлиха тук. Не знам дали си чул, но той уреди страхотна сделка с Джойс Шърмън. Това е може би най-съвършената полица, която аз съм виждал. Тя покрива риска от всякакъв ъгъл. А от вноската, която измъкна от нея, може да ти се изправи косата. И той уреди цялата тази работа, само като си направи труда да отиде и лично да й напомни да поднови застраховката си срещу кражба и пожар. Повечето от мухльовците, които работят при мен, щяха да й се обадят по телефона или да я уведомят писмено, а Гудиър отиде лично. Заслужава си да му се довериш, а не да го оплюваш.

— Зная това. Той е най-добрият в бизнеса, но няма смисъл да се надяваме, че Медъкс ще се довери някому. Във всеки случай самият аз не се оплаквам. Тази работа няма да ме затрудни, пък и се откачих от службата и от ноктите на Медъкс.

Фаншоу ми се ухили широко.

— Обади ми се, ако ти се прииска да се позабавляваш през свободното си време. Имам едно тефтерче, пълно с телефонни номера на сърдечни отзивчиви палавници, които биха се радвали да те поразвлекат.

— Благодаря за предложението, но жена ми е с мен — казах аз, като станах. — Нейната сърдечност и отзивчивост ми стигат. Надявам се, че ще имам време да посетя кантората на Дени, като начало. Ще ми се да впечатля жена ми с начина, по който работя.

— Ако нямате какво да правите тази вечер, наминете към Атлетик клъб. Ще ви почерпя.

Казах му, че ще видя как ще потръгнат работите. Стиснахме си ръце и аз излязох на улицата.

Докато карах по булевард Лонг бийч, си мислех, че няма да е зле да се опитам и аз да се прехвърля в службата на Фаншоу. Той изглеждаше твърде симпатичен образ, а и би било хубаво да се отърва от Медъкс. Но знаех, че само се залъгвам. Медъкс не би се разделил с мен, пък и самият шеф не би ме пуснал.

По мен изби пот още щом излязох.

Сградата, в която се намираше кантората на Дени, беше притисната като в сандвич между една дрогерия и един китайски ресторант. Входът беше съоръжен с двойни въртящи се врати и месингови орнаменти, които, по всичко личеше, не бяха чистени нито тази, нито миналата година. Бутнах вратата, влязох и попаднах в задимена, задушна атмосфера, изпълнена с разнообразни миризми — от застоял боклук до мръсни тела.

От надписите до стълбището се информирах, че кантората на Дени е на шестия етаж. На малка скромна бележка, написана с неравни главни букви и залепена върху името на бивш наемател, се четеше:

БРАД ДЕНИ

АГЕНТ СТ.10 ЕТ6

Това не беше надпис, който би привлякъл звезди от ранга на Джойс Шърмън, но на тоя свят има всякакви агенти.

Дени делеше шестия етаж с пожарния изход и мъжката тоалетна. Вратата на кантората му гледаше към пожарния изход.

Не беше кой знае каква врата. Може и да е била боядисвана при поставянето й, но със сигурност не бе пипана оттогава. На нея беше залепена визитна картичка със същите скромни данни като тези на бележката долу.

Почуках, без да се надявам твърде много. Последва тишина, на която човек можеше да се облегне. Натиснах дръжката. Вратата не поддаде, което ме накара без особени умствени усилия да стигна до извода, че е заключена.

Отдръпнах се, изрових една цигара и се вторачих във вратата. Беше снабдена с ключалка „Йейл“, която не би ми създала особени трудности да я отворя, но реших, че сега не му е времето.

Направих си една дълга самотна разходка надолу по стълбите.

Спрях в преддверието и се огледах. Стори ми се, че вратата до асансьора е тази, която ми трябва. Приближих се и почуках. Нищо не се случи.

Почуках отново, след което натиснах дръжката и бутнах. Вратата се отвори и миризмата на прокиснала бира и застояла канализация се втурна покрай мен и се присъедини към останалите миризми в преддверието.

Коридорът пред мен водеше към каменни стъпала. Изкачих ги и погледнах над железните перила. Под мен имаше обширно помещение с циментов под, пълно с кофи, метли, празни бурета, кутии, дървени щайги и миризма на мишки и гранясала храна.

На една от щайгите седеше възрастен мъж по ръкави, с очила с телени рамки, бомбе и износени панталони. Той четеше страницата за конни надбягвания и си тананикаше, сякаш нямаше никакви грижи. В лявата си ръка държеше кутия бира и докато го гледах, той отмести поглед от вестника и отпи една глътка.

Почаках да свърши и слязох по стъпалата.

Той ми хвърли един остър поглед, намести очилата си, остави кутията и примигна. Изглеждаше достатъчно безобиден, но за всеки случай аз си лепнах една широка приятелска усмивка, дълго преди да го доближа.

— Здрасти! — казах, като стигнах до него. — Търся домоуправителя. Вие ли сте?

Тежките, наляти с кръв очи премигнаха отново.

— А?

— Портиера — казах аз търпеливо. — Човекът, който се грижи за това място. Ти ли си?

Хич не изглеждаше сигурен, но след като поразмисли, каза, че може и той да е.

Вече се чувствах доста загрят и лепнех от пот. Атмосферата в стаята беше достатъчно плътна, за да се нареже на филийки. Пресегнах се и придърпах към себе си едно обърнато нагоре с дъното буре, издухах прахта и седнах.

— Бих обърнал една бира, ако ми я продадеш — казах.

— Нямам излишна — отвърна той бързо.

Измъкнах кутия „Кемъл“, извадих две цигари и му предложих едната. Той я грабна по-бързо, отколкото гущер би спипал муха. След като запалихме и издишвахме тютюнев дим в лицата си известно време, той пое инициативата и каза:

— Мен ли търсите?

— Точно така — казах аз и извадих портфейла си. Избрах една визитна картичка, на която пишеше с какво се занимавам, и му я подадох. Той я взе, взря се в нея, размисли и ми я върна.

— Хич не ми трябва — каза той. — Не вярвам на застраховки.

Зачудих се как Алън Гудиър би се справил с него. Вероятно накрая щеше да му продаде и въздуха в стаята. Бях щастлив, че не си изкарвах хляба с продажба на застраховки.

— Търся Брад Дени — обясних аз.

Тъй като се бях научил да наблюдавам хората, когато говоря с тях, забелязах как слабата му приведена фигура леко се напрегна. Нищо повече, но това ми подсказа, че съм го изненадал, а може би и уплашил.

— Шести етаж — каза той. — Стая 10.

— Зная. Бях горе. Него го няма.

— Нищо не мога да направя тогава — отвърна той и прошумоля с вестника си. По своя вял и немощен начин той се опитваше да ме разкара.

— Знаеш ли кога ще се върне?

— Май не.

— Знаеш ли къде е?

— Не.

— Искам да се свържа с него. Важно е.

Той хвърли един поглед на вестника, но не посмя да се зачете.

— Нямам нищо общо с тая работа, мистър.

— Я да видим — казах аз и извадих два долара.

Той скочи толкова бързо, сякаш беше седнал на пирон. Отиде до скрития си запас и се върна с кутия бира, която пъхна в ръката ми. Дадох му двата долара.

— Хайде да започнем отначало — казах аз, като отворих кутията. Къде е Дени?

— Не ми е работа да приказвам за наемателите — каза той. — Но нямам нищо против да ви услужа…

— О’кей, почини си — казах аз. — Дай да прескочим това.

Отпих една глътка. Бирата беше блудкава като следобеден чай у епископ.

— Кога го видя за последен път?

— Миналия месец. Дойде да си плати наема.

— Знаеш ли къде е сега?

Той се опита да изрази съжаление.

— Струва ми се, че не. Той пътува много. Когато го видях, ми каза, че е обиколил всякакви места като Стоктън, Оуклънд, Джаксън.

— Значи нямаш представа как мога да се свържа с него?

— Не. Казах на оня тип…

Той млъкна, погледна ме косо, помести се неспокойно и смукна през зъбите си.

— Какъв тип?

— Не ми е работа да приказвам…

Изправих се.

— О’кей. Върни ми парите и ще се чупя — казах аз.

Не смятах да се оставя на стария мухльо да ме будалка.

— Хайде, дядка, дай ги и не се офлянквай.

Мръсните му пръсти се впиха в банкнотите със силата на капан за мечки.

— Преди няколко дни един тип разпитваше за мистър Дени — каза припряно. — Той идва вчера, а също така и тази сутрин. Гореше от желание да приказва с него.

— Каза ли си името?

— Не, а и аз не го попитах. Беше корав тип, с който по-добре да си нямаш работа. Хич не ми хареса да разговарям тук сам с него.

Това леко ме заинтригува.

— Може да е бил някой актьор, който се е вживял в ролята си. Дени се разправя с актьори, нали?

Портиерът поклати глава.

— Този приятел не беше актьор — каза той сериозно. — Изкара ми акъла. В очите му имаше нещо, от което по гърба ми полазиха тръпки.

Реакциите на неговия гръб не ме интересуваха особено, но предпочетох да си замълча.

— И тази сутрин ли беше тук?

— Да. Той не ме забеляза, но аз го наблюдавах. Промъкна се нагоре по стълбите като си мислеше, че няма никой наоколо. Малко са нещата, които ми убягват в тази сграда.

— Какво е правил там горе, след като Дени го няма?

Изпитото старческо лице стана безизразно.

— Откъде да знам? Или смятате, че е трябвало да го попитам. Той е опасен, зная това. Лош човек.

— Как изглежда?

Отпих още една глътка от бирата.

— Как изглежда? — портиерът се намръщи. — Нали ви казах, какво повече искате?

— Как беше облечен? Висок ли е или нисък, дебел или слаб? Избръснат или с брада?

Портиерът се замисли.

— Хич не ме бива да описвам хора — рече накрая.

Това не ме учуди. От външния му вид ставаше ясно, че твърде малко са нещата, за които го бива.

— Май имаше вашата фигура, тъмен, със сключени вежди. От това изглеждаше постоянно намръщен. Доколкото си спомням, носеше сако на светлосини и бели карета, светлокафяви панталони и кафява шапка с увиснала периферия.

На мен това ми прозвуча като описание на актьор, при това малко дилетант.

— Е, няма значение — казах аз, като запалих нова цигара. — Мей ме интересува Дени. Знаеш ли къде си държи багажа? Няма ли си някое място, където си оставя нещата, когато е на турне?

— И да има, не го знам.

— А кореспонденцията?

— Тук я получава. Но не е много.

Май доникъде нямаше да стигна.

— Идвала ли е тук някаква си мис Джелърт? — попитах аз, без много да се надявам.

— Коя е тя?

— Едно момиче, с което той ходи.

— Не знам нищо за момичета.

Това не ме изненада.

— Не го ли търсят приятели? Някой, когото познаваш?

— Гледам си моята работа. Не се интересувам от наемателите.

Зачудих се КАКВО ли го интересува.

— Май трудно ще го открия — казах аз, като се изправих. — Е, благодаря за помощта.

— Ти нали си плати.

— Така е. Ако продължавам да хвърлям пари на вятъра, накрая и на мен ще ми потрябва някой и друг долар. Май е време да си вървя.

Той посочи кутията с бира до мен.

— Не си я довършил.

— Да, но тя почти ме довърши — казах аз и се запътих към изхода.