Джеймс Хадли Чейс
Двойно разбъркване (35)

IV

— Хелън!

Гласът ми се извиси в писък, когато се спуснах към нея. Обхвана ме най-силната паника, в която бях изпадал през живота си.

— Няма страшно, скъпи — изпъшка тя, когато коленичих до нея. — Плешката ми. Не е много сериозно, но тече кръв.

За миг не можах нито да мисля, нито да се помръдна. Страхувах се да я докосна, за да не я заболи.

— Стив — каза тя настойчиво и се наклони към мен, — онази кола спря. Внимавай да не се върне.

Това ме възвърна към действителността. Беше повече от вероятно, че щеше да се върне. Когато мина край нас, сигурно бе видял, че не ме е улучил. Пробитата тръбичка, преследването и опитът да ни убие показваха отчаяната му решителност да не ни позволи да се приберем в Лос Анжелос. Явно щеше да се върне.

— Ще те скрия — казах аз. Вдигнах я и тя изохка от болка. — Съжалявам, мила. Ще се старая да не те боли.

— Не се тревожи. Само да се махаме по-бързо от пътя.

Като я носех колкото може по-внимателно, аз навлязох в крайпътната гора, където беше тъмно като в рог. Не бях направил повече от десет крачки и се блъснах в едно дърво.

— Не виждам абсолютно нищо — изпъшках аз и спрях.

Нашите ослепителни фарове осветяваха пътя и гората покрай него. Вместо да навляза навътре, аз започнах да се движа в сянката, като се придържах достатъчно близо до отразената светлина, за да виждам къде вървя. Надявах се да попадна на пътека, която да ме отведе до някое прикритие.

Усещах как кръвта на Хелън се просмукваше през сакото ми и това ме плашеше. Тя дишаше повърхностно и от време на време, когато правех погрешна стъпка и я раздрусвах, сподавяше болезнен стон.

Около 20 ярда зад колата ни попаднах на пътека, която водеше в гората. Започнах да се движа бавно по нея, взирайки се в мрака пред мен, когато чух мотор на кола. Хвърлих поглед зад рамо. Колата се чуваше наблизо, но не можех да я видя. Изкачваше се обратно по пътя с изгасени фарове.

Забързах се и това беше фатално. Спънах се в стъблото на едно повалено дърво и се проснах, като изтърсих Хелън на земята.

Изправих се с мъка на крака, потен и вбесен от себе си. Извадих фенерчето си и светнах. Хелън лежеше на няколко ярда от мен, лицето й беше бяло, а очите й затворени — изглежда, че беше припаднала. Дясната й ръка и рамото бяха прогизнали от кръв и от тази гледка по гърба ми полазиха тръпки.

Точно когато се насочих към нея, проблесна и изтрещя изстрел от автоматично оръжие. Куршумът профуча само на няколко инча от лицето ми. Изгасих светлината и се проснах на земята. Стрелбата продължи да отеква в притихналата гора и още един куршум изсвири над главата ми.

Извадих пистолета си и стрелях по посока на проблясъка, после се покатерих върху поваленото стъбло и започнах да опипвам за Хелън. Ръката ми докосна нейната, точно когато ослепителните фарове на кола осветиха гората.

Имахме късмет, че и двамата бяхме достатъчно близо до поваленото дърво, за да се скрием от светлината. Трябваше веднага да изгася фаровете. Ако този въоръжен престъпник минеше отстрани, щеше да ни помете с два изстрела.

Предпазливо повдигнах глава и се прицелих внимателно. Ръката ми беше стабилна. Първият изстрел не уцели. Когато стрелях отново, на няколко ярда от колата изтрещя пистолет и един куршум се заби в стъблото на дървото на не повече от шест инча от лицето ми, но вторият ми изстрел пръсна единия фар. Наведох се, почаках малко, после пропълзях по дължината на падналото дърво и заех нова позиция. Прицелих се в другия фар. Той сигурно ме беше зърнал, докато съм стрелял. Куршумът му буквално раздели косата ми и ме накара да се просна по лице, уплашен до смърт, но и втората светлина угасна. В успокоителната тъмнина аз пропълзях назад към Хелън със замаяна глава.

Вдигнах я и тръгнах по пътеката. Трябваше да опипвам пътя си като слепец, като съзнавах, че краката ми мачкаха сухите листа и разгласяваха моя напредък по начин, който ме караше да се потя. Единствената ми надежда беше да се скрия някъде, за да мога да се погрижа за Хелън. Докато се движех, си дадох ясна сметка, че имах само четири патрона в пистолета и никакъв резервен пълнител.

След като бях вървял няколко минути, спрях да се ослушам. Долових шумолене на листа някъде отзад, но звукът спря почти веднага, сякаш престъпникът, който ме следваше, беше отгатнал какво ще направя.

Хелън беше напълно отпусната в ръцете ми и аз бях вече доста уморен да я нося, но трябваше да продължа. Тръгнах отново, окуражен от слабата лунна светлина, която видях далеч пред себе си през оредяващите върхове на дърветата. Май приближавах някаква поляна.

Продължих пътя си по-лесно, поради усилването на светлината, но в същото време се питах дали той можеше да ме види и внимавах да не вървя в средата на пътеката.

Изведнъж някъде зад мен изтрещя пистолет и един куршум изсвистя над главата ми. Бързо се дръпнах от пътеката и сложих Хелън зад едно дърво. Измъкнах пистолета си и се взрях в тъмната пътека. Не видях и не чух нищо, но знаех, че той не беше много далеч.

Почаках няколко минути да си почина и да си поема дъх. Нищо не се случи. Трябваше да продължа. Призляваше ми от страх при мисълта за Хелън. Трябваше да направя нещо за раната й. Сложих ръка на рамото й. Изглежда, раната бе спряла да кърви, макар че не можех да бъда сигурен.

Очите ми вече бяха свикнали с тъмнината и различих между дърветата една пролука, настрани от пътеката. Реших да тръгна по нея, като се отделя от пътеката и опитам късмета си в гората.

Вдигнах Хелън и се раздвижих. Невъзможно беше да се стъпва тихо. Сухи клонки се чупеха под краката ми с шум на експлодиращи фойерверки. Натрупаните върху земята мъртви листа шумоляха обезпокоително. Но аз продължих, движейки се на зигзаг, където бе възможно, като съзнавах през цялото време, че всеки миг можех да бъда застрелян в гръб.

След като се движих така около 100 ярда, стигнах внезапно до поляната. Луната осветяваше малка дървена колиба в средата й. Хлътналият покрив и счупеният прозорец ми показаха, че тя е празна и изоставена, но това не ме интересуваше. Ако успеех да стигна дотам, колибата щеше поне да предложи някакво прикритие за Хелън.

Стоях на края на поляната в тъмнината и се ослушвах. Далече вдясно чувах от време на време шумолене на листа и пукот на чупещи се клонки. Сега престъпникът беше малко по-надалеч, вероятно още следваше пътеката, като смяташе, че вървя по нея. Ако вратата на колибата беше затворена, щях да закъсам, но аз разчитах, че ще мога да я разбия, преди онзи да се приближи.

Вдигнах Хелън на рамо, взех пистолета в дясната си ръка и като поех дълбоко въздух, се втурнах слепешката на открито.

Двадесетярдовото разстояние ми се видя безкрайно, но накрая успях да се приближа до колибата, без да бъда застрелян. Почти без да спирам, аз ритнах силно вратата, щом стигнах до нея. Разкапаната ключалка се разпадна и вратата увисна. Прекрачих напред в тъмнината под закрилата на четирите стени.

Щом влязох, положих Хелън на пода, обърнах се и залостих вратата. Запалих фенерчето си и бързо огледах наоколо.

Колибата се състоеше само от една голяма стая с прозорец към страната, от която бях дошъл. Въпреки че бяха много разнебитени, стените изглеждаха достатъчно стабилни. След като погледнах през прозореца, за да се уверя, че няма да бъда нападнат, аз се наведох над Хелън.

Тя беше още в безсъзнание, но един бърз преглед ми показа, че вече не губи кръв. Отидох отново до прозореца и като се убедих напълно, че няма да бъда изненадан в следващите една-две минути, извадих джобното си ножче и бързо срязах просмукания с кръв ръкав на роклята й.

Беше простреляна в рамото от около шесткалиброво оръжие. Нямаше счупени кости, но беше загубила много кръв. Нищо не можех да направя, затова се върнах до прозореца. Тъкмо навреме, за да зърна тъмната фигура, застанала полускрита зад едно дърво, с лице срещу колибата. Извадих пистолета и стрелях наслуки към него. Изстрелът не беше лош. Видях как се разхвърча кора от дървото, зад което се криеше. Той отвърна на огъня и аз отново стрелях.

После той се шмугна обратно в гората и изчезна от погледа ми.

Зачаках, като се опитвах да си спомня точно колко куршума имах в пистолета. Мислех, че са останали два, но не бях сигурен.

— Стив.

Обърнах се бързо и отидох при нея.

— Какво става? — попита тя. — Припаднах ли?

— Да. Аз те изпуснах — казах и коленичих до нея. — Как се чувстваш?

— Малко съм гроги, но съм добре. Какво става?

— Онзи е отвън. Успях да те домъкна до тази съборетина. Не е кой знае какво, но ако го удържим до разсъмване, ще се оправим.

Погледнах пак навън, но от него още нямаше и следа. Ако бях на негово място, бих заобиколил колибата и бих се появил отзад. Прозорецът беше само един, отзад нямаше друг. Той така и направи.

Докато проверявах пистолета, където намерих само един патрон, Хелън прошепна:

— Мисля, че е отзад. Чувам нещо.

Не се дръпнах от прозореца. Ако имаше намерение да влезе, той трябваше да мине през вратата или през прозореца. Отзад нямаше как да влезе.

— Слушай — казах аз.

Той наистина беше отзад. Чухме как краката му мачкат сухите листа.

Приготвих пистолета и зачаках. Минутите се заредиха. Изведнъж задната стена на колибата изскърца. По нея тропаха крака. Последва приглушен шум; който ме накара да се обърна назад с разтуптяно сърце.

— Той е на покрива — прошепна Хелън.

Отидох до нея и коленичих.

— Не може да стигне до нас.

Щеше ми се да си вярвам, но просто не исках да я плаша. Нещо падна в тъмнината и се приземи, като цопна на пода.

— Какво е това? — каза Хелън и се вкопчи в ръката ми.

Щракнах фенерчето и осветих с лъча колибата. Не се видя нищо. Насочих лъча към покрива. Там нямаше никаква дупка.

— Смъкна се по комина — прошепна Хелън. — О, Стив! Мислиш ли…?

Станах и бавно прекосих стаята до ръждясалата печка. Насочих светлината към нея. За миг не можах да различа друго освен паяжини и прах, после от прахоляка се плъзна една шестфутова гърмяща змия. Щом светлината я докосна, тя се извъртя конвулсивно и се сви зад купчина разкапани чували.

Усетих как потта се стичаше по гърба ми, когато отстъпих бързо назад.

— Къде отиде? — попита Хелън ужасена.

Застанах до нея.

— Зад онези чували. Имам само един патрон.

— Тогава изчакай. Не прави нищо. Тя… тя може да си тръгне.

Първият ми импулс беше да я грабна и да изхвърча навън, но знаех, че Кон е там и ме чака да направя точно това. Движех светлината непрекъснато, държах пистолета насочен напред, а очите ми се местеха от купчината чували към прозореца. Знаех, че Кон може да използва момента, за да се промъкне до прозореца, надявайки се, че аз следя змията. Трябваше да съм готов и за двамата.

— Ето я! — каза Хелън и сподави писъка си.

Дългото люспесто тяло се плъзна през стаята срещу нас. Насочих светлината точно към нея и тя се отдръпна. Не посмях да стрелям. Ръката ми трепереше, а ако не улучех, бяхме загубени.

— Можеш ли да държиш фенерчето? — казах аз през стиснати зъби.

Тя го взе от ръката ми.

Изхлузих сакото си.

— Дръж светлината стабилно. Ще я хвана с това.

— Не, Стив! Не се доближавай до нея!

— Всичко е о’кей. Не се тревожи.

Станах, мушнах пистолета в джоба си, хванах сакото в двете ръце като бикоборец на арената и започнах да се приближавам много бавно към змията.

Хелън се тресеше толкова силно, че едва държеше фенерчето. Змията изплющя, сви се на кълбо и издигна главата си с форма на пика.

О’кей, бях изплашен. Опитах се да направя още една крачка, но видът на този звяр ме парализира. Стоях там със сакото в ръце и треперещи колене, а змията се залюля и се приготви да ме нападне. Когато се хвърли напред, аз я ударих със сакото, отметнах главата й настрани, после скочих назад, извадих пистолета си и се опитах да се прицеля в главата й, докато тя отново се приготвяше за скок, но ръката ми беше нестабилна. Изругах и изпуснах пистолета, а после отново грабнах сакото.

И точно тогава една сянка затъмни прозореца и избумтя пистолет. За миг не бях сигурен дали съм застрелян или не. Метнах се върху пистолета си, сграбчих го и се завъртях.

— Не стреляй, не стреляй! — изкрещя някой.

— Не стреляй, Стив! — извика Хелън. — Това е полицията!

Хвърлих пистолета, сякаш беше нагорещено желязо, и бавно се изправих. Закован на прага, с пистолет насочен към мен, стоеше кавалерийски полицай.

— Горе ръцете!

Вдигнах ръце и се огледах за змията. Тя лежеше свита с простреляна глава.

— Добър изстрел — казах аз. Чух шума на потегляща кола на главния път, но не ми пукаше. — Братле, това беше страшно добър изстрел.