Джеймс Хадли Чейс
Двойно разбъркване (31)

VI

Към 11 часа на следващата сутрин пристигнах в кантората на Фаншоу.

Медъкс и Фаншоу се занимаваха с отвличането на Шърмън. Медъкс се намръщи, когато затворих вратата зад себе си и се приближих до бюрото му.

— Къде беше? — излая той. — Опитвах се да те открия. Къде беше вчера?

— Съжалявам — отвърнах аз. — Ходих до Спрингвил. Надявах се да открия нещо, което да разплете този случай, но не можах. Вместо това успях да проваля всичко.

Очаквах да избухне, но не стана така. Седеше съвсем неподвижен с очи като гранит и лицето му леко порозовяваше, но запази контрол.

— Колко зле? — попита със стържеща нотка в гласа.

— Толкова зле, колкото може да бъде.

— Седни и ми разкажи подробно.

Седнах и му разказах подробно.

— Е, надявам се, че си доволен от себе си — каза той, щом свърших. — Както ми изглежда, те са ти нагласили капан и ти скочи в него. По дяволите! Направо си им паднал в ръчичките.

— Май си прав — казах аз, покрит с пот. Нямаше никакъв смисъл да се извинявам. Медъкс не се интересуваше от извинения: такъв си беше.

Той посегна за пура, отхапа края й и каза:

— Чу ли, че Гудиър си подаде оставката?

— Той каза, че ще го направи.

— Откровено казано, не съжалявам, че си отива. Беше добър пласьор в известен смисъл, но позволи външни влияния да объркват преценките му. И ти си такъв.

— Тогава най-добре и аз да си подам оставката.

Чаках с надежда да изрази несъгласие, но той не го направи. Запали си пурата и се загледа замислен в пространството в продължение на двете най-дълги минути, които съм изживявал.

— Това твое действие — каза накрая — би могло да ни струва 100 хиляди долара. Би могло да струва на още девет други компании по толкова. Тук не става въпрос за чистосърдечна грешка, а за явен твърдоглав, безотговорен саботаж. Беше ти казано да не се месиш. Беше ти казано защо. Беше ти казано неведнъж и въпреки това ти отиде право там и влезе в капана, без да откриеш едно проклето нещо, което да компенсира грешката ти. Имам основание да те уволня още сега. Във всеки случай ще трябва да съобщя това на другите компании, тъй като съм отговорен пред тях за воденето на това разследване. Най-вероятно те ще ми кажат да те уволня. Когато някой от моите хора престане да зачита заповедите ми, лошо му се пише. Какво смяташ да правиш, Хармъс?

— Да напусна, струва ми се — казах аз, като ми се гадеше от себе си. — Май няма какво повече да направя.

Той ме изучаваше.

— Сигурен ли си, че няма какво друго да направиш? — попита той с равен глас. — Ти ни насади в тази каша, не ти ли се струва, че ти трябва да ни измъкнеш?

— Ако мислех, че има такъв шанс, бих се опитал. Те дори не са предявили още иск. Всеки ход, който предприемам, ме изправя пред сляпа стена. Явно е нужен някой много по-умен от мен, за да се справим с този случай.

— Ти работиш при мен вече седем години, Хармъс — рече Медъкс. — Не си се провалял никога досега. Виж какво мисля да направя. Ще ти дам едномесечна заплата и едномесечна отпуска. Не искам да знам къде ще ходиш и какво ще правиш, но ако се върнеш с приключен случай, оставаш на работа, все едно че нищо не се е случило. Ако не приключиш случая, няма защо да си даваш труд да се връщаш. Той драсна нещо върху една хартийка и го хвърли на бюрото. — Занеси това на касиера и си вземи парите. Междувременно аз ще сложа Оли Джексън да се занимава със случая и да се опита да го разплете.

Оли Джексън беше един от нашите детективи: човек, който се мислеше за много по-умен от мен и за когото досега аз бях дяволски сигурен, че не е.

— Искаш да кажеш, че назначаваш Джексън на моето място? — казах аз, като се вторачих в него.

— Джексън се подчинява на заповеди, Хармъс. Той ще получи тази работа. Ако ти можеш сам да разплетеш случая, желая ти успех, но аз трябва да имам един благонадежден детектив зает с това, а Джексън е благонадежден.

Побутнах късчето хартия през бюрото.

— Направи си от това везана кърпичка и си издухай носа в нея — казах аз, като се опитвах да не викам. — Аз напускам!

Излязох от кантората и тръшнах вратата след себе си.