Джеймс Хадли Чейс
Двойно разбъркване (30)

V

Шерифът бутна към мен бутилката уиски. Меките му сини очи не се откъсваха от лицето ми.

— Пийни си — каза той. — Изглеждаш така, сякаш би ти се отразило добре.

Пийнах си. Сякаш пиех мляко.

— Имаш късмет, че пристигнах навреме — рече той. — Този нож има доста делови вид.

Той кимна към тънкото острие, което лежеше на бюрото.

— И според мен — изграчих аз и погладих подутото си гърло. — Ти видя ли го?

— Той ме чу и изчезна. Дотичах толкова бързо, че си забравих пистолета.

Сипах си още едно. Знаех, че след малко ще започнат въпросите. Бях все още твърде разбит, за да мога да измисля нещо убедително. Разбирах, че си бях изгърмял патроните, а и тези на Медъкс също. Този шериф с мекия поглед нямаше да ме пусне, преди да получи задоволително обяснение, а той приличаше на човек, който няма да бъде задоволен лесно.

Беше преровил джобовете ми, преди да се свестя. Моят портфейл, разрешителното и визитните картички лежаха пред него на бюрото му. Той знаеше кой съм и кого представлявам.

— Виж, синко — каза той меко, — би могъл да свършиш в затвора за влизането си с взлом тук, но сигурно си имал причина. Дошъл си да идентифицираш момичето ли?

— Да — отвърнах аз.

— Била е застрахована при вас?

— Виж какво, шерифе, в страшна каша се забърках. Тя беше застрахована при нас, но ние подозираме измама. Смятаме, че е била убита. Дойдох, за да се уверя, че момичето е Сюзън Джелърт, а не нейната сестра близначка Корин Кон. Ако излезе наяве, че съм бил тук, това ще струва на нашата компания и на още девет други един милион долара.

Той сви устни и тихо подсвирна.

— По-добре ми разкажи всичко, синко — каза, като се настани в стола си. — Може би ще мога да помогна.

Учтивостта му не ме заблуди. Трябваше да му кажа, иначе щях да имам даже по-големи неприятности. Казах му. Отне доста време, но той чу цялата история, включително и за отвличането на Джойс Шърмън.

— Да, признавам, че изглежда малко неестествено — каза той, когато свърших. — Но вие сте на погрешен път. Момичето умря при нещастен случай. Не може и да става въпрос за престъпление. Положих голям труд да го проверя. Веднага щом Кон съобщи, че я е намерил мъртва, аз се запитах дали не я е убил той. Не ми харесваше този тип. Не му е чиста работата, затова отидох на острова, изпълнен с подозрения. Проверих много внимателно. Огледах стълбата: беше разкапана, както той каза, и единият й крак се беше прекършил. Имаше счупен прозорец и остатъците от стъклото бяха изцапани с кръв. Единствените стъпки в прахоляка извън хижата бяха на Кон и на момичето.

Ето кое го прави нещастен случай. Тя е била сама на острова, когато е умряла. Докторът смята, че е умряла около 3 часа следобед. О’кей, да му дадем плюс-минус час и половина за допустима грешка. Кон напуснал острова и дошъл в хотела към 10 часа сутринта. Има едно приятелче Джейк Оукли, който бракониерства по малко на Мъртвото езеро, когато Кон го няма. Той се скрил отсам и зачакал Кон да тръгне. Видял го как заминава. Останал да лови риба докато минало 4 часа следобед. Никой не е посещавал острова между 10 и 4 и половина, когато Кон се върнал. Оукли се скрил, щом чул Кон да запалва моторницата. Наблюдавал го как стига до брега. След две минути го видял да тича към пристана и отново да пресича езерото. Тогава Кон е намерил трупа на момичето и е тръгнал към мен. Оукли все още наблюдавал острова, чудейки се какво става, когато аз с моите хора и с Кон отидохме с моторницата до острова и започнахме претърсването. Когато аз пристигнах там, нямаше никой друг освен мъртвото момиче. Обърнах наопаки хижата и острова и се кълна, че нямаше никой. Било е нещастен случай. Избий си от главата идеята за убийство.

— Съжалявам — казах аз, — но не вярвам. Било е убийство, но как е било извършено, не мога да проумея.

Той сви рамене.

— Е, синко, ако можеш да го докажеш, желая ти успех, но никой съд няма да повярва, че не е нещастен случай, когато чуе показанията на Оукли.

— Ами ако Кон е накарал Оукли да приказва тези врели-некипели? — попитах аз.

Шерифът се захили.

— Не. С Оукли се познаваме от деца. Той мрази Кон и е чист като кладенчова вода. Съжалявам, но от този храст нищо няма да изскочи.

— Ще се наложи ли да докладваш, че съм бил тук? — попитах. — Виждаш в каква каша съм се забъркал. Смятаме да оставим Кон да ни съди. Ако той може да докаже, че съм идвал тук да идентифицирам момичето, с нас е свършено.

Шерифът се усмихна съчувствено.

— Гледам си само моята работа, но ако ме призоват и ме накарат да се закълна, ще трябва да им кажа.

Кимнах. Бях сигурен, че точно Кон ме бе нападнал в моргата. Трябва да ме е познал и непременно щеше да накара шерифа да свидетелства, че съм бил тук. Бях вътре с двата крака и нищо не можеше да се направи.

— Ще трябва да стискам палци и да се надявам — казах аз. — Най-добре е да се върна в Лос Анжелос, преди да съм докарал още неприятности. Съжалявам, че постъпих така.

— Не го прави пак, синко, иначе ще останеш тук за по-дълго. Искаш ли да погледнеш отново трупа, преди да си тръгнеш?

Поклатих глава.

— Не. Имаш ли снимка?

— Утре ще е готова. Ще ти я изпратя.

— Искам да се вижда онзи белег по рождение. Можеш ли да го уредиш?

— Разбира се.

Тръгнах по главната улица, като се надявах Кон отново да ме обезпокои. Бях бесен заради това, което бях направил и си търсех белята.

Но никой не ми обърна и най-малко внимание.