Джеймс Хадли Чейс
Двойно разбъркване (29)

IV

Прашният път за Спрингвил се белееше на силната лунна светлина.

Когато стигнах на около четвърт миля от града, отбих от пътя и вкарах колата в един гъсталак.

Налагаше се да бъда много предпазлив. Ако ме видеха и Медъкс разбереше, че съм пренебрегнал неговите заповеди, щеше да ми се наложи да си търся нова работа. Заключих колата и се отправих към града, като вървях в сянка по тревата край пътя.

Повечето сгради бяха тъмни. Хотелът, кръчмата и няколко съборетини светеха, но всички останали си бяха легнали.

Кантората на шерифа и моргата бяха към края на главната улица. Бях забелязал сградата, когато отивахме с Хелън към Мъртвото езеро при нашето предишно посещение.

Гората започна да оредява. Спрях зад едно дърво, Откъдето имах добър изглед към улицата. Половин дузина мъже седяха още на стълбите пред кръчмата, като разговаряха и се наслаждаваха на топлата нощ. Нямаше начин да мина покрай тях, без да ме видят, затова седнах скрит и зачаках.

Чаках дълго. Последното пиянде реши да си тръгне доста след 11 часа. Дори и тогава аз изчаках, докато лампите в кръчмата угаснаха, преди да се осмеля да се покажа. Сега дългата главна улица беше пуста и реших, че вече мога да започна.

Вървях тихо в сянката на сградите, а очите и ушите ми бяха наострени за всяко движение или звук.

Към средата на улицата внезапно се разлая куче. Бързо се мушнах в сянката на кръчмата. Кучето продължи да лае. Чувах го как се мята на веригата си. Изглеждаше достатъчно свирепо, за да изплаши и укротител на лъвове и се надявах, че веригата му ще издържи.

За да заобиколя кучето, аз се промъкнах зад кръчмата, където открих една тясна алея, която, изглежда, беше успоредна на главната улица. След две-три минути бързо ходене стигнах зад кантората на шерифа.

В един от прозорците гореше самотна светлинка. Приближих се тихо и надникнах.

Шерифът, гигантски мъж, седеше зад бюрото си, над главата му се виеше син дим от лула, а пред него бяха разпилени печатни листове. Изглеждаше готов да прекара така нощта.

Продължих. В другия край на сградата беше затворът, а зад него ниска дървена хижа. Промъкнах се по-близо и видях думата МОРГА, написана с бели букви на вратата.

Заобиколих сградата. Единственият прозорец беше здраво залостен. Не виждах никаква светлина и след като послушах зад кепенците, се уверих, че вътре няма никой. Върнах се при вратата и огледах ключалката. Не изглеждаше да представлява някаква трудност и аз се залових за работа с инструмента, който си бях донесъл След кратко човъркане превъртях ключалката. Бръкнах в задния джоб на панталона си за електрическото фенерче, после много бавно отворих вратата. Тя изскърца остро, като се премести, и аз бързо погледнах зад рамото си в осветения прозорец, като очаквах да видя как се подава главата на шерифа. Нищо не се случи. Влязох вътре и осветих с фенерчето това, което явно беше приемната. До стената имаше носилка на колелца. Единствената останала мебелировка се състоеше от бюро, стол и телефон. Срещу мен имаше врата с бяла емайлирана табелка, на която пишеше „Стая за аутопсия“.

Отидох до вратата, натиснах дръжката и отворих. Отново насочих лъча на фенерчето в горещата лепкава тъмнина, миришеща на дезинфектанти и формалдехид. Лъчът освети дълбока мивка с бели кранчета, операционна маса под огромни лампи и две дървени маси, върху една от които имаше тяло, покрито с чаршаф. Отидох до него.

Дишах учестено и бях нервен като старица, която знае, че под кревата й има крадец. С ръка, която далеч не беше стабилна, аз повдигнах ъгълчето на чаршафа и наведох фенерчето, за да виждам.

Там лежеше Сюзън Джелърт; мъртвото й нещастно лице беше восъчно и бяло като току-що паднал сняг. Това наистина беше Сюзън, чертите бяха същите, рижата вълниста коса беше същата. Дръпнах чаршафа още малко, Над дясната й гръд имаше малък белег от рождение, тъмночервен и с форма на полумесец. Взрях се за миг в него, като се опитвах да си спомня дали съм го виждал и преди. Бях стоял достатъчно близо до Корин, за да видя белега, когато се срещнахме за първи път. Фанелката с връзки през врата, която носеше, не би могла да го скрие. Докато, когато Сюзън танцуваше на сцената, аз не бях толкова близо и такова малко петънце на кожата би могло лесно да бъде замаскирано, за да не личи отдалеч. Изглежда и само от наличието на този белег излизаше, че мъртвото момиче, което лежеше пред мен, беше Сюзън.

Бях си донесъл комплект за взимане на отпечатъци. Като работех бързо, успях да взема няколко отпечатъка от студената мъртва ръка Един бегъл преглед на резултата ми показа, че отпечатъкът от палеца беше същият като този върху полиците.

Докато пусках комплекта обратно в джоба си, осъзнах, че ме обзема чувство на разочарование. Бях се надявал да докажа, че мъртвото момиче не е Сюзън, но май в това нямаше никакво съмнение.

Нагласих чаршафа върху мъртвото лице и отстъпих тихо назад. После, като натисках дръжката, чух слаб скърцащ звук от другата страна на вратата.

Застинах, като се ослушвах, а сърцето ми започна да се блъска срещу ребрата като току-що уловена пъстърва. Не чух нищо, но сега имах силно предчувствие за опасност. Бях сигурен, че вече не съм сам в сградата.

Угасих фенерчето и го пъхнах в джоба си. После бавно бутнах вратата, докато застана широко отворена. Замръзнах и се ослушах.

Не се случи нищо. Срещу мен стоеше стена от плътен мрак. Опитах се да се убедя, че си фантазирам, но чувството за опасност оставаше. Помислих си за мъртвото тяло на Сюзън Джелърт на масата зад мен. Студени тръпки се гонеха нагоре-надолу по гърба ми като влакчетата в Пратера. Много предпазливо направих две тихи крачки напред във външната стая.

Тогава нещата започнаха да се развиват. Усетих движение отдясно и се хвърлих настрани. Студена стомана одраска ръката ми, като раздра сакото. Чух тихо изсумтяване, от което ме изби студена пот. Ръце докоснаха лицето ми. Наведох се и се хвърлих напред, като и моите собствени ръце се протегнаха в тъмнината.

Едно силно и мускулесто тяло се сблъска с моето. Стомана проряза сакото ми, достигайки до ребрата ми. Докато се смъквах, ударих бясно и юмрукът ми потъна в нечие лице. Някой изруга. Чух как ножът падна на пода. После ръцете се протегнаха, опипаха гърдите ми, зашариха и се плъзнаха към шията ми. Ритнах силно, когато стоманените пръсти се впиха в гърлото ми. Кракът ми срещна празно пространство и аз се претърколих по гръб. Коляно се блъсна в гърдите ми и ми изкара въздуха. Сграбчих дебелите космати китки и се опитах отчаяно да ги сваля от гърлото си, но пръстите бяха като менгеме. Не можех да ги помръдна. Кръвта започна да бучи в ушите ми. Усетих, че започвам да губя съзнание. Натискът върху гърлото ми беше страхотен. Който и да ме душеше, беше силен като бик.

Започнах да удрям. Моите юмруци се блъскаха в лицето му като снежинки в прозорец. Тъмнината се превръщаше в кипяща червена топка пред очите ми. Опитах се да вдигна ръце, за да ударя отново, но сега те бяха тежки като олово. Опитах се да извикам. После червената топка сякаш експлодира в главата ми и светът стана тъмен и безмълвен.