Джеймс Хадли Чейс
Двойно разбъркване (21)

II

Както бях предвидил, всички сутрешни вестници разказваха историята за застраховката срещу отвличане и правеха от това страхотна сензация. Бяха интервюирали Медъкс и под натиска на обстоятелствата, той бе принуден да признае, че компанията ще плати откупа, ако Джойс Шърмън не бъде намерена преди да се получат инструкциите за предаването му.

Нямаше какво да правя до получаването на инструкциите за откупа и тъй като ръката ми беше малко възпалена и схваната, реших да си почина, преди да дойде време за действие.

Обадих се на Пийт Ийгън за новини от Хелън. Той ми каза, че тя е горе на езерото и че самият той ходел от време на време с нея, за да наблюдават заедно. От начина, по който говореше, заключих, че Хелън си върши добре работата, а той, изглежда, се забавляваше чудесно.

— Тя ми каза, ако се обадите, да ви предам, че е добре и да не се безпокоите. Ще ви се обади по някое време довечера, ако сте там.

Когато Хелън наистина се обади вечерта, не й казах, че съм ранен. Знаех, че ако тя сметне, че има опасност да се опитат повторно да ме напълнят с олово, ще се върне веднага. А както вървяха нещата, добре бе, че тя реши да остане горе на Мъртвото езеро.

Казах й, че Хофман е изчезнал и че сега имам сигурно доказателство, че Джойс Шърмън е убила Мейсън. Тя беше толкова изненадана от това, колкото и аз самият.

— Не мога да разбера — каза тя, а гласът й звучеше много отдалечен по пукащата линия. — Защо, за бога, една прочута филмова звезда ще се интересува от застрахователните полици на една неизвестна стриптизьорка. Каква е връзката?

— И аз не мога да си го обясня. Цялата работа ме озадачава.

И наистина беше така. Колкото повече мислех за това, толкова по-мътно ми изглеждаше.

Въпреки че аз се бях поотпуснал, полицейското управление се беше впрегнало да търси Хофман. Но, независимо от интензивното дирене, не бе открита никаква следа нито от Хофман, нито от Джойс Шърмън. Часовете се изнизваха и ставаше все по-ясно, че ще бъдем принудени да платим откупа.

Ако не беше огромната публичност, която застраховката получи в пресата, сигурен съм, че Медъкс щеше да намери някакъв начин да изклинчи от плащането. Той смяташе, че моята версия, че Джойс Шърмън е убила портиера, обяснява нейното изчезване и беше бесен от това, че ще трябва да посрещнем иска.

Фаншоу беше събрал парите за откупа, които се пазеха от въоръжена охрана. Никога не бях виждал такава купчина пари. Бяха сложени в два големи куфара, за да се пренасят по-лесно.

На третия ден следобед — деня, в който очаквахме да получим инструкциите за предаване на откупа, аз, Медъкс, Фаншоу и Миклин се срещнахме в кантората на Фаншоу.

Миклин нямаше какво да ни съобщи, а когато пристигна и полицейски капитан Хакет, един поглед върху неговото потъмняло, намръщено лице бе достатъчен, за да ни покаже, че и той нямаше какво да ни каже.

— Този тип трябва да е все някъде! — беснееше Медъкс, крачейки нагоре-надолу. — Ще се увътрим с половин милион, само защото всички вие сте сбирщина от проклети некадърници!

— Той може и да е извън страната — изръмжа Хакет. — Ако имаш някакви идеи, дай ги, вместо да ми викаш.

— Не смятам да те уча как да си вършиш работата! — сряза го Медъкс. — Имам си достатъчно грижи с моята собствена работа поради тези налудничави полици, които моята компания акцентира.

— По-добре да тръгвам за къщата на Шърмън — казах аз, уморен да го слушам. — Щом получа инструкциите, ще ви телефонирам тук. С малко късмет може да успеем да скроим и някой капан.

— Никакъв шанс — каза Хакет. — Ще те изпратят на другия край на страната, преди да получиш окончателните инструкции. Добре познавам похитителите. Те непрекъснато очакват капан.

— Защо не му дадем радиокола? — попита Миклин. — Така ще може да държи връзка с нас. Ще пуснем глутница коли на миля около него, но без да се виждат.

— Е, това вече е страшна идея — каза Медъкс. — Първата умна идея, която чувам. Какво ще кажеш, Хакет?

— Така е — каза Хакет. — Ще уредя всичко веднага. На никого нито дума за това Хармъс. Когато Миклин донесе откупа, ще ти докара една от най-бързите и добре екипирани полицейски коли. Ще наредя да демонтират антената на радиото. Не бива да се издаваме с нищо.

— Добре — казах аз. — Е, ако това е всичко, да тръгвам.

Като пресичах тротоара към мястото, където бях оставил колата си, наскочих на Алън Гудиър, който бързаше за кантората на Фаншоу.

— Хей, здрасти — спрях се аз. — Пожелай ми късмет. Отивам у Шърмън. Очакваме инструкциите за откупа.

— Значи не са я открили?

— Не, нито пък Хофман.

— Значи ще платим? — Той изглеждаше блед и разтревожен. — Иска ми се никога да не ми бе хрумвало да й продавам тази полица.

— Остави това. Послушай ме и не влизай там, освен ако не ти се налага. Медъкс е вътре и както обикновено се е разбеснял като див бивол.

Гудиър направи гримаса.

— Тогава няма да влизам. Дойде ми до гуша от него. Какъв шанс имаме да проследим парите, Стив?

— Искаш да кажеш като излязат от ръцете ми ли? Никакъв шанс Банкнотите са твърде дребни. Фаншоу дори нямаше време да им вземе номерата.

— Значи, ако похитителите не бъдат хванати, ще загубим всичко?

— Май да, но такъв е животът. Поне получихме доста безплатна реклама.

— Полицията не може ли да им скрои някакъв капан? Сигурно може да се направи нещо.

— Ще ми дадат радиокола — казах аз, — но си дръж езика зад зъбите. С малко късмет може и да ги сгащим. Ще бъда във връзка с полицията, която ще се движи само на около миля от мен, но без да се вижда.

Лицето на Гудиър светна.

— Това е хитро, но внимавай, Стив. Звучи малко опасно.

— Е, май все някак трябва да си изкарвам парите. Сетих се какво исках да те попитам. Когато си говорил с мис Шърмън, тя как ти се стори?

— В какъв смисъл?

— Чух, че е безнадеждна алкохоличка. Видя ли ти се такава?

Той поклати глава.

— Не забелязах нищо подобно. Изглеждаше напълно разумна, когато говорехме по работа.

— Видя ли секретарката й: тъмнокосо момиче с тънка талия и вид на мексиканка?

— О, да. Тя ме заведе при мис Шърмън.

— Значи тя знае, че мис Шърмън е сключила тази полица? Гудиър отново поклати глава.

— Тя знаеше, че ще говоря за подновяването на застраховката срещу грабеж и пожар. Не знаеше нищо за новата застраховка.

Изпухтях.

— Ужасно нещо е да си детектив. Удрям на камък по 10 пъти на ден. Е, хайде. Трябва да бързам.

— Желая ти късмет, Стив. Искаше ми се да дойда с теб. Чувствам се отговорен.

— Остави това — казах аз, потупах го по рамото и влязох в колата.

След десетина минути стигнах жилището на Шърмън. Беше 6 и петнадесет. Двама строги на вид полицаи пазеха главния вход. Пуснаха ме, след като доказах кой съм.

Пери Райс, облечен в бели спортни панталони и фланелка без ръкави, крачеше нагоре-надолу по терасата.

— Качвайте се — викна той, като се наведе над перилата. — Имате ли някакви новини?

— Никакви, обадиха ли се вече?

— Не. — В очите му имаше трескав блясък, а пръстите му нервно потрепваха. — Носите ли парите?

— Готови са. В момента са в кантората на нашия филиал. Щом се обадят похитителите, Миклин ще ги докара.

— В дребни банкноти, както казаха ли?

— Да.

Той извади кърпичка и изтри лицето си.

— Добре. Не искам нещо да се обърка. Искам жена ми да се върне.

Изсумтях и погледнах с надежда към една маса, отрупана с питиета. Той проследи погледа ми.

— Налейте си — каза ми рязко. — Ще трябва да ме извините. Имам да върша много неща.

Той тръгна по терасата и изчезна през рамката на прозореца.

Налях си голямо уиски със сода и седнах. На терасата беше много тихо и горещо. Изгледът към градината щеше да задържи вниманието ми, ако нямах на главата си толкова неща. Чудех се — ако Джойс Шърмън наистина беше убила Мейсън — как ли ще преживее загубата на целия този лукс и къде ли се крие. Седях замислен около половин час, после осъзнах, че времето си тече, а на мен ми става нетърпимо горещо и реших да потърся някого, с когото да поговоря — за предпочитане Мира Лантис или който и да е, вместо да чакам тук сам.

Разходих се, надникнах през рамката на прозореца в една празна стая и продължих до края на терасата.

Стълби водеха надолу към розовата градина и аз тъкмо се колебаех дали да сляза и да разгледам розите отблизо, за да се занимавам с нещо, когато чух гласове.

Ослушах се за момент и разбрах, че гласовете идват от отворения прозорец наблизо. Приближих се тихо с намерението да си намеря компания.

И тогава един глас ме закова насред път: гласът на Мира Лантис.

— Как можеш да говориш така? — казваше тя. — Тя може да се върне. Ти не знаеш със сигурност.

Придвижих се бързо и безшумно до стената и до прозореца, като внимавах да не ме видят.

— Слушай сега — каза Райс, — тя няма да се върне. Не мога да ти кажа откъде го знам, но знам. Щом платят откупа, можем да се махаме. Ти искаш да дойдеш с мен, нали?

— Да, желая това повече от всичко на света, но няма да мръдна оттук, докато не се уверя, че тя няма да се върне.

— Казвам ти, че няма да се върне! — сряза я Райс, а в гласа му имаше сърдита стържеща нотка. — Дори ако не са я убили досега, тя не може да издържи без алкохол през цялото това време. Видя ли в какво състояние беше, когато излезе онази нощ?

— Не трябваше да я пускаш, Пери. Не ми е притрябвала, но ми прилоша, като я видях да потегля с колата в това състояние. Трябваше да я спреш!

— Да я вземат дяволите! — каза злобно Райс. — Доволен съм, че тръгна. По-добре да се беше пребила онази нощ, вместо да я отвличат.

— Пери, аз трябва да знам. Наистина ли е отвлечена?

Изведнъж настана тишина, после той попита със стържещ глас:

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Пери, не ме гледай така — в гласа й звучеше уплаха. — Защо си така сигурен, че тя няма да се върне? И ако заминаваме за Париж, откъде ще вземем пари? Мили, моля те, кажи ми истината. Знам, че тук няма пари. Не съм глупачка. Аз плащам всички сметки. Тя дължи хиляди, и ти също. Как смяташ…?

— Ще млъкнеш ли? — изръмжа Райс. — До гуша ми дойде. Ако не искаш да вървиш с мен, кажи и ще тръгна сам.

— О, Пери, моля те, не говори така. Знаеш, че искам да дойда с теб. Обичам те. Моля те…

— Тогава млъкни и престани да задаваш въпроси. Остави ме сам. Имам да свърша много неща, ако ще тръгваме скоро. Върви и си намери някаква работа.

Тихо се отдръпнах от прозореца и когато вече не можеха да ме чуят, се затичах по терасата към мястото си. Преди да успея да седна обаче, пронизителен телефонен звън раздра напрегнатата, нажежена тишина.