Хавиер Сиера
Синята дама (50)

Мадрид

В девет часа сутринта на номер 20 по „Пасео де Реколетос“ бе много оживено. Гледана от тротоара на Апартаменти Колумб, тази чудесна неокласическа сграда приличаше на гигантски мравуняк, уреден безупречно и пълен с живот.

Хосе Луис Мартин и Карлос Алберт тръгнаха право към портиерната. Имената им фигурираха в списъка на очакваните посетители, така че те получиха бързо достъп до забраненото за читатели крило на Националната библиотека и бяха незабавно поведени към кабинета на директора. Скоро мравунякът се превърна в пищен дворец с мраморни коридори, украсени с ценни творби на изкуството, надничащи почти от всеки ъгъл. И дон Енрике Вапиенте, като „царицата майка“ на този лабиринт, ги прие в просторно помещение с дървена ламперия, седнал зад махагонова маса на поне двеста години.

— Радвам се да ви видя — рече той, здрависвайки се с посетителите си. — Разбрахте ли вече нещо за ръкописа на Бенавидес?

Хосе Луис поклати отрицателно глава.

— Още не — призна той. — Но ще го открием. Не се тревожете.

Господин Валиенте не беше толкова сигурен. Той покани с жест гостите си да седнат. Във вида му имаше нещо донкихотовско. Слаб, с добре подрязана брада и високо чело, с открит и прям поглед. Ако не носеше този безупречен костюм от мериносова вълна и синята вратовръзка, Хосе Луис и Карлос щяха да помислят, че стоят пред Алонсо Кихано в библиотеката му, пълна с рицарски романи. Докато изричаше обичайните любезности, дон Енрике започна да рови трескаво в купищата бележки, картони, официални бюлетини и изрезки от вестници по масата.

— Дано го откриете, преди да са го накъсали и разпродали на части! — измърмори, вземайки бележника, който, изглежда, търсеше. — Не можете да си представите какъв лош късмет имаме напоследък с тези ръкописи.

— Лош късмет ли? — учуди се полицаят. — Какво имате пред вид?

— О, не ви ли казахме, когато дойдохте да разследвате кражбата?

— Какво да ни кажете, господин Валиенте?

— Че само преди седмица имахме друг инцидент с историческия фонд. Странното е, че се отнася за текст, който има нещо общо с изчезналия ръкопис.

Карлос и Хосе Луис се спогледаха, изненадани.

— Беше в края на март — продължи директорът. — Една италианска гражданка дойде в читалнята и поръча книга, отпечатана през 1692 година и написана от един йезуит от Кадис, на име Ернандо Кастрильо. Наистина странна книга — каза той, търсейки нещо пред себе си. — Заглавието й е Естествена история и магия, или Наука за окултната философия и е нещо като популярна енциклопедия за времето си.

— И защо казвате, че има нещо общо с…?

— Нека, нека ви обясня.

Дон Енрике Валиенте извади една книга със същото заглавие от шкафа зад гърба си.

— Ето я! Това е въпросната книга.

Екземплярът, който показваше, беше тежък том с кожена подвързия, с твърдо гръбче, добре съшит, и с името на автора в средата.

— Тази жена се опита да откъсне една глава — каза той, прелиствайки ценното издание. — Глава със заглавие „Дали вестта за вярата е стигнала до пределите на Америка“. Не ви ли се струва странно?

Карлос подскочи:

— Текст за покръстването на Америка! Като Мемориала на Бенавидес!

— И какво стана с италианката? — запита Хосе Луис по-прагматично.

— Това е най-странното! Дежурната библиотекарка я хванала докато тя се мъчела да откъсне страниците на тази глава. Естествено, спряла я и й казала да остане на пюпитъра, докато дойде човек от охраната.

— И?…

— И тя изчезнала!

— Как така изчезнала?

Съвсем сериозен, дон Енрике се опря с две ръце на разхвърляната маса и погледна втренчено Хосе Луис.

— Точно както ви казвам, полицай. Изчезнала. Тази жена се изпарила. Стопила се. Разпаднала се. Като призрак.

— Да не искате да кажете, че и тук имате призраци, както в двореца Линарес?

Карлос се усмихна, напомняйки на директора тази история. Една стара къща само на петстотин метра надолу по улицата, на номер 2 от „Пасео де Реколетос“, се бе прочула заради слуховете, че била пълна с духове. Беше точно преди година. Цялата преса гръмна по този случай, а някои списания раздаваха дори касетофонни записи с предполагаемите гласове на духовете.

— Но това, което ви казвам, е много сериозно, господине заяви сеньор Валиенте, без да сваля очи от Карлос. — Тази жена беше реална. Беше се регистрирала на входа. Показала е читателската си карта. Попълнила е фиш, за да поръча книгата на Кастрильо, и после се изпарила.

— Като призрак, да — рече Хосе Луис скептично.

— Може ли да хвърля един поглед на книгата?

Молбата на журналиста не изненада директора на библиотеката.

— Я виж ти! — възкликна журналистът, щом я взе.

Карлос бе отворил книгата на въпросната глава. Полицаят се наведе над нея, за да види каква е причината за изненадата му. Тези страници бяха все още съшити за гръбчето, но ивица сив плат закриваше мястото, скъсано от жената „призрак“. Прорезът беше дълбок.

— Какво има, Карлитос?

— Погледни тук. Авторът се пита дали някой не е успял да покръсти някои райони от Новия свят преди пристигането на Колумб в Америка.

— Не думай!

Дон Енрике Валиенте ги гледаше, без да премигне.

— Тук пише съвсем ясно, че Синята дама не е първата. Пише, че първите йезуити, стигнали до Южна Америка, откриват, че други християни са проповядвали там векове преди тях.

— Много интересна книга, да — отбеляза директорът с тон на професионалист. — Казва се също, че самият Колумб открил, че индианците от Антилите се прекланяли пред груби фигури на Светата Троица. Споменава се и че в Парагвай още е жив споменът за някой си Пай Суме, който с кръст в ръце проповядвал по пътя си благата вест за възкресението двеста години преди появата на испанците.

— И това… приема ли се?

Хосе Луис направи такава физиономия, сякаш чуваше истинска глупост. Мисионери католици в Америка преди Колумб?

— Всъщност — поколеба се дон Енрике, — предполагам, че за да не засегнат интересите на испанската корона, йезуитите казали тогава, че това чудо сигурно е дело на свети Тома. Каква ирония, точно апостолът неверник на Исус!

— И защо свети Тома?

— Смятали, че името Пай Суме при индианците е фонетично изопачаване на свети Томе, или свети Тома. Но най-интересното е, че съществуват археологически находки, подсказващи, че в Америка наистина е имало мисионери преди 1492 година.

— Така ли?

— Например сред руините на Тиауанако, близо до езерото Титикака. Там, в боливийското плато, има статуя, висока повече от два метра, изобразяваща мъж с брада. А както знаете, индианците по тези ширини са голобради. Днес статуята се намира в едно полуподземие, като кивата на туземците в Северна Америка, наречено Каласасая. Смята се, че това е някой проповедник. Дори — добави той — съвсем наблизо има и други статуи, които индианците наричат „монаси“ и които спокойно може да са изображения на тези първи християнски мисионери, били там много по-рано от Колумб или от Писаро.

Чувайки това, Хосе Луис сви рамене.

— И защо някой ще иска да краде такова нещо?

— И аз се питам същото, полицай. Жената можеше да получи микрофилм. Но изглежда, е искала друго: искала е тази глава да изчезне. Много често подобни неща се вършат от разни глупаци, които не искат никой друг да има достъп до определена информация.

— Глупаци ли? — Професионалният инстинкт на полицая се изостри. — Знаете ли дали нещо у тази посетителка не е привлякло вниманието на библиотекарката?

— Сега, като ме питате, всъщност — да. Като попълвала фиша казала, че наскоро се е върнала от Бразилия.

— От Бразилия ли?

— Да. Казала й, че отишла там, в щата Баия, в Тодос лос Сантос, за да види някаква скала, по която имало отпечатани човешки крака. Индианците смятали, че това са следите на Пай Суме. Споменала също, че и в Итапуа, в Кабо Фрио или в Параиба имало такива следи… Съвсем случайно — добави той — библиотекарката, която я обслужила, била бразилка и никога не била чувала за тези неща. Затова си спомни много добре.

— Да.

Полицаят продължи да гледа събеседника си.

— А какво ще кажете за обаждането от Съединените щати вчера?

— Когато ме питаха за Мемориала на Бенавидес ли? — Директорът погледна Хосе Луис в очите. — Това наистина ме изненада!

— Разкажете ни.

— Представете си, не е нормално да ни откраднат ръкописа на този францисканец от XVII век и само след часове да ми звънне някаква психиатърка от Съединените щати и да ме пита за отеца, който се споменава в откраднатата книга!

— Не е нормално, нали, Хосе Луис?

Във въпроса на Карлос се долавяше ирония. Полицаят и бивш свещеник беше от хората, които смятат, че нищо не е случайно. Че всичко е програмирано. Дали и това обаждане не беше такова? Или изобщо този случай?

— Въпросът е, че взех адреса и телефона й, за да й се обадя, ако успея да науча нещо повече за този свещеник — добави дон Енрике. — Тя прояви голям интерес! Каза ми, че нейна пациентка имала странни видения, свързани с този период.

— Спомена ли Синята дама?

Директорът кимна:

— Разбира се. Всичко това е много странно, не мислите ли?

Дон Енрике отбеляза нещо в едно блокче за бележки и подаде листчето на полицая.

— Ще направим, каквото можем — каза той, вземайки го. — Въпреки че това е извън нашата юрисдикция, но благодарение на Интерпол, с ФБР често си сътрудничим по такива въпроси. Особено, когато са свързани с историческото наследство.

— А не може ли ние да отидем в Съединените щати?

Хосе Луис сподави смеха си, предизвикан от наивността на Карлос.

— Ние ли? Щом беше толкова трудно Националната полиция да плати дневните за пътуването ни до Билбао, представи си за полет до… — Той хвърли поглед на бележката, която държеше.

— …Лос Анджелис!

Но на журналиста му хрумна нещо. Дори да беше лудост, какво губеше, ако опита?

— Може полицията да не ти плати пътуването до Лос Анджелис — каза той, — но моето списание сигурно ще се погрижи за мен. Ако ми дадеш някаква препоръка и ми помогнеш да се свържа с Интерпол, може да разбера нещо. Обещавам, че ще ти разкажа всичко, преди да го публикувам.

— А защо не? — подскочи дон Енрике, въодушевен от идеята.

— И аз умирам от любопитство. А и за престижа на библиотеката е важно да знаем къде е ръкописът.

Хосе Луис се почеса по брадичката, замислен.

— Добре, дон Енрике, дайте ми някаква добра следа, за да продължа да работя по този случай в Мадрид, след като пратим Карлитос в Съединените щати.

— Добра следа ли?

Директорът не разбра тънката ирония в тези думи. Всъщност полицаят не искаше нищо от него. Търсеше само повод, за де прекрати разговора приятелски. Но въпросът накара дон Енрике Валиенте да каже нещо интересно:

— Какво ще кажете за още една подробност за италианката, която искаше да откъсне страниците от книгата на Кастрильо.

Хосе Луис не очакваше това.

— Една женска подробност — рече той пренебрежително. Вижте, библиотекарката ми каза, че тази жена носела най-ярките червени мокасини, които е виждала.

— Какво казахте?

— Че тази жена, облечена безупречно в черно, носела странно червени мокасини.

— Наистина ли?

Нещо прещрака в мозъка на Хосе Луис Мартин. Би заложил значката си, че това е добра следа. Но следа за какво?