Хавиер Сиера
Синята дама (9)

ГЛАВА 9

— Чували ли сте някога за синдрома на Стендал?

Въпросът на доктор Мейърс изненада Дженифър Нарейди и тя тутакси поклати отрицателно глава. Бяха си направили почивка по време на сеанса и сега държаха по една голяма чаша кафе и разговаряха приятелски. Топлата течност подейства добре на празния стомах на Дженифър. Тя беше вече по-спокойна. Кабинетът на Линда Мейърс предразполагаше към разговор. От големите му прозорци се виждаше от високо градският хаос. Трафикът по улица „Бродуей“, внушителната каменна фасада на Съдебната палата, бялата кула на Кметството и служителите, сновящи нагоре-надолу. А тук бе така тихо. Спокойно. Студиото на най-скъпо платения психиатър в Лос Анджелис внушаваше и странното чувство за власт. За власт над времето. Сякаш суетнята на града не засягаше онези, които имаха привилегията да я наблюдават от високо. Стаята, в която се намираха, бе украсена с картини в ярки цветове, явно африкански. Мейърс се гордееше с произхода си. Така че в целия кабинет витаеше екзотичният полъх на Черния континент. Като това вносно кафе.

— Синдрома на Стендал ли казвате? — Дженифър отпи глътка кафе.

— Всъщност това е психично смущение, често срещано сред туристите, посещаващи Европа, най-вече Италия.

Мейърс се усмихна и белите й зъби се откроиха върху абаносовата й кожа. Тя сякаш бе очаквала този момент, за да сподели нещо.

— Не ме гледайте така! — засмя се тя. — Стендал не е някакъв опасен вирус! Всъщност това е доста разпространена и лесна за лекуване болест. Носи името на френски писател от XIX век, който, след като прекарал цял ден, разглеждайки чудесата на Флоренция, усетил сърцебиене, световъртеж, премаляване и дори получил халюцинации. Изглежда, че причината била в свръхдозата красота. Не всеки може да понесе това богатство от история и изкуство по италианските улици!

— Накъде биете, докторе? — погледна я развеселено Дженифър.

— Добре, започнали сте да сънувате тези сънища точно след завръщането си от Рим. Тази мистериозна дама, която се появява на индианците, прилича много на италианска Мадона и се питах дали…

— …Дали не сънувам тези сънища от пресищане от римската красота ли? Хайде, докторе! Не говорите сериозно! Живях две години на самата Виа Аугуста, близо до Ватикана. Имах достатъчно време да свикна с красотите на този град: с историческите арки, мостовете над Тибър, църквите, базиликите, манастирите, скулптурите, обелиските, фреските. Повярвайте, подобни неща не ме впечатляваха, когато реших да напусна града.

— Знаете ли? Всъщност ви завиждам, Дженифър — рече лекарката, отпивайки пак от кафето. — Кажете ми, защо решихте да прекарате толкова време в Рим?

— Имах нужда да избягам.

— От любовно разочарование ли?

— О, не! Нищо подобно! Мъжете никога не са били проблем за мен — тръсна глава тя тъжно. — Беше, както винаги, заради работата ми. Макар че не мога да говоря много за това.

— Не можете да говорите за работата си? — Доктор Мейърс остави пластмасовата си чаша в изящния поднос, украсен със зебри. — Какво искате да кажете?

— Ами… Вече ви споменах, че това е дълга история. А съм дала и клетва за конфиденциалност в армията. Не знам дали мога да ви кажа всичко.

— Военна ли сте?

Изумлението, изписано по лицето на психиатърката, й достави удоволствие. Така реагира и майка й, когато разбра. И изповедникът й. Може би затова Дженифър бе избегнала да спомене този факт, като попълваше личния си картон. Спомена само, че е художничка, без да уточнява други подробности. И всъщност това бе истината: откакто се върна от Италия, си правеше планове да отвори малко студио за живопис и да излага рисунките си.

— Военна ли? Не точно. Бях сътрудничка на Департамента по отбрана в един проект, работата, по който ми се отрази доста зле. Знаете как става, докторе: трябваше да подпиша клетва да не разкривам никакви подробности за дейността си. „Държавна измяна“, казаха.

— Но да отговаряте на въпросите ми не значи да разкривате подробности, скъпа. — Чертите на абаносовото лице на Линда Мейърс се изостриха. Тонът й стана строг, — И аз съм длъжна да пазя тайната на пациентите си. Нищо от това, което ще говорим в тази стая, няма да излезе оттук.

— Може би не е важно за разтълкуването на сънищата ми…

— Това би трябвало да преценя аз. Не мислите ли? А сега, моля, обяснете ми защо трябваше да напуснете Съединените щати заради работата си.