Хавиер Сиера
Синята дама (14)

ГЛАВА 14

Когато отец Балди, или „свети Лука“, стигна до Виа дей Седиари, стана по-предпазлив. „Седиари“ е една от малките улички около Пантеона на Агрипа, до Вила „Мадама“, изпълнена почти винаги с туристи и любители на старини. И макар никой да не го бе виждал никога там, той искаше да е сигурен, че няма да бъде забелязан. Разговорът с „дрезгавия глас“ го беше изпълнил със съмнения.

Лош ден, да, господине.

След трийсет секунди Балди бе стигнал до целта си. На номер 10 имаше масивна сивкава сграда с каменна фасада, с широки дървени корнизи, малки прозорци и огромна врата, водеща към мрачен вътрешен двор.

От пръв поглед беше трудно да се разбере дали това бе блок с апартаменти, студентско общежитие или пансион за духовници. Още повече че две коли „Фиат Типо“ на римската Polizia бяха препречили входа.

Лицето на отец Балди помръкна. Полицаи? „Е, поне не е някой от черните ситроени на тайните служби — каза си той с облекчение. — Може да са тук за какво ли не. Спокойно“.

„Свети Лука“ се помъчи да се успокои.

Като събра малкото кураж, който му бе останал, той прекоси улицата и за секунди измина няколкото метра, делящи го от патрулните коли и сградата. Един бърз поглед му бе достатъчен, за да открие малкото прозорче, гледащо към коридор, от което се процеждаше лъч светлина. Над него бе сложена табела с надпис „Резиденция Санта Джема“.

— Buona sera… Имате посещение! Случило ли се е нещо?

Като се направи на простодушен, отец Балди се прокашля, преди да зададе този въпрос. Бе надникнал в портиерната и вътре бе видял мъж на средна възраст с редки руси коси, с дълбоки бръчки по челото и липсващи зъби, облечен в кафеникавата сутана на францисканците. Монахът убиваше времето, слушайки раздрънкан транзистор.

— Да… — отвърна той, като намали звука на апарата. — Ако питате заради полицията, дойдоха, защото този следобед един от нашите обитатели се самоуби. Изглежда, се е хвърлил в двора от четвъртия етаж.

„Третият евангелист“ позна този глас. Беше на киселия мъж, който обикновено вдигаше телефона, когато той звънеше на „свети Матей“. Никога не си го беше представял такъв.

— Самоубил се е? — разтревожи се Балди. — Santa Madonna! И по кое време стана това?

— Към пет следобед — отвърна другият, опечален. — Точно го съобщават в новините по радиото.

— А вие… видяхте ли го?

— Е — усмихна се монахът, показвайки проядените си зъби, чух само тъп удар и като погледнах, го видях с разцепена глава сред локва кръв. Мисля, че умря начаса.

— Господ да се смили над него — прекръсти се Балди. — А кажете, знаете ли кой беше?

— Разбира се, отче. Луиджи Корсо. Свещеник, професор и писател. Блестяща личност. Познавахте ли го?

Балди пребледня.

— Ние сме… бяхме стари приятели — поправи се той. „Свети Лука“ приглади сребристите си коси, сякаш това щеше да му помогне да мисли. — Сигурен ли сте, че отецът се е самоубил?

Изражението на портиера се промени. Той го изгледа мълком с черните си, почти демонски очи, мъчейки се да предугади намеренията на непознатия. Беше сигурен, че Корсо е бил сам в стаята си, когато се е хвърлил в двора. Последният му посетител си тръгнал поне четвърт час преди това. Да. Той смятал, че е самоубийство.

— Човече! — добави. — Полицията е горе, в стаята му, и се опитва да разбере как е станало. Може да питате тях, ако искате. Тук са повече от час, правят опис на вещите му и ми заръчаха да им прехвърлям всички обаждания за отеца. Мога да се обадя още сега и…

— Няма нужда — прекъсна го Балди. — Попитах само от любопитство… Но кажете ми, обясниха ли ви защо трябва да им прехвърляте обажданията?

— Просто рутина, казват.

— А, ясно.

— Отче — обърна се на свой ред портиерът към него някак тържествено, — вие сигурно знаете дали самоубийството е смъртен грях…

— По принцип е така.

— Тогава смятате ли, че Господ ще прости на отец Корсо?

Това го свари неподготвен.

— Само Той знае, синко.

Венецианецът се сбогува набързо, извърна се, намести очилата на носа си и се отдалечи нагоре по улицата. Ако в този момент бе получил юмрук в корема, не би усетил нищо. Новината съвсем го бе зашеметила. „Първият евангелист“ бе умрял час и половина преди срещата им. И най-лошото беше, че с него губеше единствената си опорна точка в Рим преди аудиенцията. Или почти. Мъртвият „светец“ беше единственият му приятел от екипа на Хроновизията. На другия, на „свети Йоан“, не можеше да се довери. Освен това самоубийството на Корсо бе станало точно когато някой от Ватикана бе решил да спре проекта. Някой, който може би знаеше колко се уважават Балди и Корсо.

Не беше ли това поредната му параноя за днес?