Лина Бакалова, Анатолий Буковски
Какво ни привлича в китайската поезия?

Днешен Китай се простира на 5000 км от Памир — на запад до Тихия океан — на изток и повече от 4000 км от река Амур — на север до Южнокитайско море, Виетнам, Тайланд и Бирма — на юг. Териториите, които обхваща, могат да се групират в две главни категории: Външни територии (Тибет, Китайски Туркестан, Вътрешна Монголия и Манджурия) и Вътрешен Китай, ограден на север от Великата Стена, на запад от Вътрешните Азиатски пустинни степи и Тибетските височини и на юг и изток от океана. Вътрешен Китай — това е историческата люлка на китайския народ. Тази географска изолираност е изиграла основна роля за продължителната изолация на Вътрешен Китай от останалия свят и за така дългото запазване на традициите почти непроменени през хилядолетията.

Историята на Китай може да се раздели на три главни периода, през време на които са настъпвали значителни промени в проявленията на китайската цивилизация. Те са: Период на формиране — от дълбока древност до трети век преди новата ера, Период на Ранната Империя — от трети век преди н.е. до десети век от н.е. и Период на Късната Империя — от десети век до средата на деветнайсети век. Смята се, че 1850 г. слага край на традиционната или досъвременната китайска цивилизация.

Период на формиране

Началото на Периода на формиране на Китай се губи в праисторически времена. Известни са находки от Каменната ера, отпреди 20 000 г. Преди 12 000 г. племената от север и юг преминават от палеолита в неолита, известен с керамично производство и начало на земеделие и скотовъдство, като тази култура достига своя разцвет през 3000 г. пр.н.е. Около 1500 г. пр.н.е. племената, пръснати из Северен Китай, вече са се обединили в монархия, наречена Шан, просъществувала до 1122 г. пр.н.е. и развила технологиите на Бронзовата ера, както и първата известна форма на китайската писменост. Шан бива изместена от династията Джоу, най-дълго съществувалата династия в китайската история (1122–256 г. пр.н.е). По това време се развива феодализмът и китайската култура достига до такива образци, които ще служат като идеализирани модели за следващите поколения. Извършват се и големи икономически, технологически и идеологически промени. Това е време на войни, но и време на разцвет на философията (моралистичното Конфуцианство^[1] и натуралистичния Таоизъм^[2]) и литературата. Последна от този период е династията Цин (221–206 г. пр.н.е), чийто край бележи и края на Периода на формиране на Китай през 206 г. пр.н.е.

Ранна Империя

Периодът на Ранната Империя (206 г. пр.н.е.–960 г. от н.е.) започва с появата на новата династия Хан (202 г. пр.н.е.–220 г. от н.е). Това е времето на Римската империя и Хански Китай по нищо не отстъпва със своите постижения на Рим от онова време. Падането на Хан династията довежда до разделение и граждански войни, продължили повече от четири века. Между царувалите по това време е поредицата от династии, известни като Северни и Южни династии (386–589). Китай бива обединен отново през 589 г. от н.е. от съществувалата за кратко време династия Суей (581–618). Следващата важна династия от този период е Тан (618–907). Това е време на просперитет за Китай, военен, културен, търговски и дипломатически, недостиган от времето на Хан династията. Засилва се влиянието на Будизма^[3] — тази некитайска религия, зародила се в Индия, която оказва огромно влияние върху китайската традиция. Нараства силно урбанизацията — например двумилионната столица Чанан е най-многобройно населеният и космополитен град в света по онова време. Така Тан, наравно с Хан, става модел за подражание от по-късните династии. Периодът завършва с Ерата на Петте династии (907–960), последователно царували за кратки периоди от време.

Късна Империя

Периодът на Късната Империя (960–1850) започва със Сун династията, продължила до 1279 г. Появила се е нова управляваща класа, където учените — държавни служители — заместват старата полуфеодална аристокрация. Отново китайската култура е в разцвет, както през най-добрите времена на Хан и Тан династиите. Възраждането на Конфуцианството в т.н. Нео-Конфуцианство^[4], възприето като държавна философска доктрина, върху която държавните служители полагали изпити, се счита за най-великото постижение на Китай в Късната Империя. Но това е и време, през което империята трябва непрекъснато да се бори за оцеляването си поради постоянните нападения на номадите от север и запад. През 1127 г. северен Китай бива откъснат при нахлуването на прото-Манджурските народи, които създават династията Цин, а през 1270 г. южната част на Сунски Китай пада под монголска власт, където остава цял един век, смятан от китайците за най-черната епоха в историята им. Народно въстание слага край на окупацията и установява новата китайска династия Мин през 1368 г. През 1644 г. северната династия Цин (родствена на Цин династията от 1127–1234 г.) завладява южен Китай, като през седемнайсети и осемнайсети век манджурските императори успяват да увеличат територията на Китай до максимални размери, населението нараства, културата отново бележи възход. Но поради ред външни и вътрешни причини в средата на деветнайсети век в Китай избухва една от най-разрушителните граждански войни в историята, Тайпинското въстание (1850–1864), което довежда през 1850 г. до края на традиционния период в историята на Китай и до началото на нейния модерен период.

Модерен Китай

Модерният период в историята на Китай след 1850 г. може да се раздели на четири части: западането на династията Цин и революционното й отхвърляне от републиканците (1911–1912), възникването на Китайската Република под ръководството на Чан Кай-Ши и националистическата партия на Сун Ят-сен (1912–1949), създаването на Китайската Народна Република начело с Мао Дзъдун и Китайската Комунистическа партия (1949–1976) и пост Маоистки период — след смъртта на Мао Дзъдун през 1976 г.

Китайската поезия може да се раздели на три главни периода: ранен период, характеризиращ се с народни песни в прости, повтарящи се форми, класически период — от Хан династията до падането на Цин династията, в който редица различни форми са били развити, и модерен период на западния свободен стих.

Ранна поезия

Китайската поезия е възникнала много преди появяването на писмения език, като първите поетични творби са се създавали по време на работа или с песните и танците както на обикновените хора, така и сред висшите кръгове на обществото. По-късно, под влияние на Конфуцианството се е вярвало, че ритуалистичните музикални изпълнения допринасят за космическата хармония и стимулират моралността, и държавни чиновници периодично са събирали и записвали фолклорни текстове с поучително съдържание. Шъдзин („Книга на Песните“ или „Книга на Одите“) е най-старата антология на китайската поезия. Тя съдържа 305 поетични текста, избрани според преданието от Конфуций през 6 век пр.н.е. измежду събраните 3000 песни, създадени от анонимни автори между 11 и 6 век пр.н.е. Поетичните текстове са разделени на три части: „фън“ (песни), „я“ (оди и епоси) и „сун“ (химни) и използват „четири символната поетична форма“^[5]. „Сун“ са били използвани от управляващата класа по време на техните жертвоприношения към боговете и предците. „Я“ включва възхвала на герои от миналото и злободневна политическа сатира и се състои от две части — оди и химни, които са били изпълнявани на дворцови събития. „Фън“ е най-важната част от сборника и съдържа народни песни, събирани от 15 градове държави. Шъдзин се счита за най-големия литературен паметник от Периода на формиране на Китай.

Съвсем различни са стилът и формата в една друга древна поетична колекция „Чу цъ“ (Елегиите на Чу) — на поета Чу Юен, живял през 4-ти век пр.н.е., през късната Джоу династия. Чу Юен, първият голям китайски поет, известен по име, и последователят му Сун Ю установяват нов стил в поезията: „чу цъ“ (поезия от юга). „Чу цъ“ съдържа по-разнообразни поетични форми с различна метрика — линии с по четири, пет или шест думи (срички), прекъсвани в средата чрез вмъкване на дихателна пауза и освободени от залегналото в „Книга на Песните“ правило за „четири символния стих“. Новата форма е категоризирана като „сао“ форма, по заглавието на най-известната елегия в колекцията „Ли-сао“ (Среща със скръбта). В смисъл на художествена техника, „чу цъ“ е усвоил романтичните атрибути на мита и така поставя основите на романтичния стил в китайската поетична литература.

Класическа поезия

В Ранния имперски период писането на поезия става необходимо умение за всеки образован и високопоставен член на обществото. От Хан династията до периода на Северните и Южни династии (420–589), винаги е имало специален държавен чиновник, отговорен за събирането на народни песни и балади из страната. Лириката на тези песни е била наричана „юефу“ стил. Измежду най-прочутите народни песни „юефу“ от Хан династията са: „Отиване в армията на петнадесет години“, показваща страданията на обикновените хора по време на война, „Луо Фу и кавалерът от дворцовата гвардия“, възпяваща жените, които се влюбват безкористно, и дългата повествователна поема „Полетът на Феникса на Югоизток“, разказваща за една трагичната любов. Повествованието е най-отличителната черта на народните песни „юефу“ и „Полетът на Феникса на Югоизток“ е представител на най-добрите от тези песни. Езикът на народните песни „юефу“ е прост и разговорен, лесен за разбиране и дава усещане за вкуса на ежедневия живот. Въпреки че повечето народни песни „юефу“ представят събития от реалността, много от тях са оцветени с известен романтизъм, както е в последната строфа на „Полетът на Феникса на Югоизток“, където реалност и романтизъм артистично се преливат. „Юефу“ песните са писани главно в пет символни, а някои — в седем символни стихове. Постепенно този стил е станал толкова популярен, че много по-късни поети като Ду Фу и Бай Дзюи от Тан династията, създават първокласни народни песни в стила „юефу“.

Пет символният стих „шъ“^[6] е главна форма в китайската класическа поезия. Нужно е било дълго време, докато тази форма се развие от народните песни до формални литературни творби, създадени от учени. Към края на Източната Хан династия (25–220 от н.е.) ерудираната петсимволна поезия е била вече зряла, за което свидетелстват „Деветнадесет древни поеми“. Стиховете в тази антология, в която са представени поети от няколко епохи, изразяват главно тъга от раздялата и любовна мъка, или скръб по мимолетността на живота. Художествено „Деветнадесет древни поеми“ се отличават по своята лиричност и използването на експресивни техники като „усмивки“, метафори и „повикване“ (започване на една песен чрез извикване на изображения, несвързани с главната тема).

Един от най-влиятелните поети от пред-Танската династия е Тао Циен (365–427), познат още като Тао Юенмин, който се счита за родоначалник на китайската пасторална поезия. Оцелели са около 120 негови стихотворения, в които се възпява идиличният пасторален живот на село. Тао Циен възражда позабравената традиция на „юефу“ като формира свой прост и естествен стил, придавайки нов изглед на класическата поезия. Поетът също усъвършенства по-нататък формите на пет символния стих. Неговите творби имат голямо влияние върху следващите поколения поети. Друг пред-Тански поет, считан за най-виден поет на Северните и Южни династии е Бао Джао (410–466), който продължава и развива традицията на народните песни „юефу“. Той написва голям брой пет символни и седем символни стихотворения „юефу“. Негови най-представителни творби са 18 поеми с общото заглавие „Трудно минават лъжите“. Поемите му отразяват неговите собствени несполуки и са протест срещу социалната несправедливост.

Тан династията е „златният век“ на китайската поезия. За около 300 години са създадени над 50 000 поетични творби и се наброяват повече от 50 изтъкнати поети, известни с творбите си и характерния си стил. Шан Бо (649–676), Дзян Дзиун (650–693), Лу Джаолин (637–689) и Луо Бинуан (640–684) са водещите поети от ранната Тан династия. Те спомагат за установяването на петсимволната поетична форма от осем стиха. Китайската поезия достига своя разцвет през периода на възход на Тан династията. Освен на прочутите Ли Бай (701–762) и Ду Фу (712–770), трябва да се отбележи приноса и на много други поети. Те могат да се разделят на две категории: Пейзажните поети, представени от Мън Хаожан (689–740) и Уан Уей (699–761), и Поетите от границата, представени от Гао Шъ и Дзън Шан, както и Шан Чанлин, Ли Чъ и Уан Джъхуан. Поезията от средата на Тан династията разказва за социалните вълнения и страданията на хората. Бай Дзюи (772–846) е виден поет — реалист от този период. Той е носител и продължител на реалистичните традиции на „Книга на Песните“ и на народните песни „юефу“ от династията Хан. Бай Дзюи и други поети като Юен Джън (779–831) създават новото „юефу“ течение в поезията. Юен Джън и Бай Дзюи имат сходни възгледи за литературата и техните поетични творби са много близки по форма и съдържание, написани са на лек и разбираем език. Поетите от късната Тан династия са характерни със силна сантименталност, например Ду Му (803–852) и Ли Шанин (813–858). Ду Му е добър в писането на седем символни четиристишия, например „Пролет на Юг“, „Ходене из планините“ и „Настаняване на Реката Цинхуай“. Ли Шанин пише хубави любовни поеми в седем символни осемстишия и четиристишия, каквато е „Поема за моя дом на север в една дъждовна нощ“.

Така както Тан е „златен век“ на поезията, династията Сун е „златният век“ на китайския лирически стих. Много от поетите започват да пишат текстове по съществуващи мелодии, често нямащи връзка с тях. Су Шъ (1037–1101), най-големият от сунските писатели, също опитва перото си с песенна лирика. С уникалния си стил прочутата поетеса Ли Цинджао (1084–1155) заема значително място в поетичните лирични среди на Северните и Южни Сун династии.

Към края на Късната Империя, по времето на Цин династията, се създават множество литературни школи, но никой поет не достига славата на класиците от миналото. В края на Цин династията, Гун Жиджън (1792–1841) разчупва традициите и пръв поема по пътя на установяване на стила на модерната литература. По-късно Хуан Дзунсиен (1848–1905), Кан Йоуей (1858–1927) и Лиен Чъцао (1873–1929) си служат с поезията, за да пропагандират движението за реформи.

Модерна поезия

Смята се, че модерната китайска поезия е родена от Движението Четвърти май^[7], но всъщност началото й е поставено две години по-рано от Ху Шъ (1891–1962), който по-късно става един от водещите и влиятелни интелектуалци в движението. Ху Шъ е завършил докторат в Колумбийския университет в САЩ, където попада под влиянието на своя професор Джон Дюи^[8], става негов преводач и последовател на идеите на Дюи за прагматичната еволюционна промяна. През 1917 г. Ху Шъ публикува осем стихотворения, в които е използвал ритъма и речника на обикновения говор, на който се е списвало списанието „Нова младеж“^[9] и обявява, че реформира стила на поезията. Той поддържа, че поезията не трябва да се ограничава до „гъ лу“^[10] и нарича новия вид поезия „стил Ху Шъ“. За формирането на новата поезия допринасят поетите Лиу Баннун, Лиу Дабай, Кан Байчън и Ю Пинбо. Чрез техните усилия модерната поезия установява своите характеристики: да се пише на прост разговорен език, без фиксирани правила за тоналност, ритъм и брой на думите — срички (йероглифи) в стиха. Най-ранната антология от новата поезия включва за първи път употреба на свободен стих в китайската поезия.

След първоначалния етап новата поезия продължава бурно да развива свободния стих, както и да усвоява техниките на нови метрични модели и литературни стилове, например символизма. Създава се „Обществото за литературни изследвания“, чиито членове написват огромно количество стихове в свободна форма, като някои от тях са много добри стилисти. Поетесата Бин Син (1900–1999) е една от тях. Уникалният й стил е повлиян от „Бездомни птици“ на Рабиндранат Тагор, по подобие на когото тя издава две антологии в т.нар. от нея „звезден стил“. Друго поетично общество, на „Крайезерните поети“, допринася за създаването на нови стилове в любовната поезия, като поетите Уан Дзинджъ (р. 1902), Ин Сиужън (1900–1933), Пан Мохуа (1902–1934) и Фън Сюефън (1903–1976). Поетът Фън Джъ (1905–1994), който пише на любовна и етична тематика, също допринася много за развитието на свободния стих. Новото културно движение „Школа на Сърповидната луна“ е породено от посещението на Р. Тагор в Китай през 1924 г. и огромния възторг, с който той е посрещнат от младите китайски поети. Тагор е носител на Нобелова награда за поезия и неговата „Сърповидна луна“ е вече спечелила овациите на поетичните кръгове в Китай. „Школата на Сърповидната луна“ развива метричната поезия. Известни теоретици и последователи на тази школа са Уън Идуо (1899–1946) и Су Джъмо (1896–1931). Талантливият Су Джъмо е считан за потенциалния китайски Тагор; за съжаление загива трагично в ранна възраст.

Школата на Символистите се развива по същото време, по което и Школата на Сърповидната луна. Всички модерни китайски поети знаят чужди езици и са поетически свързани с други нации. Символизмът в модерната китайска поезия идва от Франция. Някои от поетите, принадлежащи на Символистичната школа, като Ли Синфа (1900–1976) и Уан Дучън (1898–1940), са учили във Франция, други — Му Мутиен (1900–1971) и Фън Лайчао, са учили френски в Япония. Хъ Цифан (1912–1977) и Биен Джълин (1910–2000) са учили чужди езици в Бейджинския университет и също са повлияни от френския символизъм. Поетът Биен Джълин е признат за един от най-оригиналните поети в китайската поезия на 20. век. Той е и блестящ преводач на Пол Верлен и Шарл Бодлер и е силно повлиян от тях.

След края на Културната революция (1967–1977) китайската поезия разцъфтява отново след десет годишно мълчание. Поетичните форми стават все по-свободни и по-разкрепостени, стиловете — по-разнообразни. На фона на поезията, изградена на основата на традицията и реализма, в края на 70-те и началото на 80-те години се появява една нова група поети, наречени „Мъгливи поети“, поради необикновените и често неясни емоции, изразявани в техните творби. Между тях най-известни са Бей Дао (р. 1949), Шу Тин (р. 1952), Йен Лиен (р. 1955) и Гу Чън (1956–1993). Бей Дао и Йен Лиен са номинирани за Нобелова награда по литература.

В средата и края на 1980-те се появява ново поколение поети, наречени „Третото поколение“. Те се отличават по това, че са израснали след Културната революция и са получили добро образование. Видни поети от тази група са Бай Чуай, Джан Дзао, Си Чуан, Оуян Сиенхъ, Сун Лин, Джай Юнмин, Хан Дун и Джан Джън.