Арналдур Индридасон
Гласът (7)

6

Сигурдур Оли, който вече бе открил бившия управител на хотела, се раздели с Ерлендур във фоайето и отиде да се срещне с човека. Ерлендур попита за шефа на рецепцията, но той все още не се бе явил на работа, нито пък се беше обаждал. Хенри Уапшот бе оставил ключа от стаята си на рецепцията рано сутринта, без някой да го забележи. Беше отседнал в хотела преди седмица и според резервацията му щеше да остане още два дни. Ерлендур помоли да му се обадят веднага щом британецът се появи на рецепцията.

Управителят на хотела мина, клатушкайки се, покрай Ерлендур.

— Надявам се, не безпокоиш гостите ми — каза той.

Ерлендур го дръпна настрани и двамата застанаха до голямата елха във фоайето.

— Какви са правилата тук относно проституцията? — попита Ерлендур направо.

— Проституция? За какво говориш? — изпъшка управителят и избърса врата си с износена носна кърпа.

Ерлендур го гледаше и чакаше.

— Само не започвай допълнително да усложняваш цялата история — предупреди го управителят.

— Портиерът занимаваше ли се с курви?

— Моля, моля, недей така! — отвърна управителят. — Няма никакви ку… никаква проституция в хотела.

— Проституция има във всички хотели.

— Така ли? — каза управителят. — Това от личен опит ли го знаеш?

Ерлендур не отговори.

— Да не твърдиш, че портиерът е бил сводник? — продължи управителят шокирано. — Никога досега в живота си не бях чувал по-голяма безсмислица. Това да не ти е някой долнопробен стриптийз бар! Това е вторият по големина хотел в Рейкявик.

— И няма жени, които седят по баровете или във фоайето да дебнат за мъже? Да се качват горе по стаите?

Управителят на хотела се поколеба. Най-малко искаше да настрои Ерлендур срещу себе си.

— Виж, това е голям хотел — рече той накрая. — Не можем да следим всичко, което се случва. Ако говорим директно за проституция, опитваме се да спрем подобни неща, за това спор няма, но е трудно да се справим напълно. Ако видим нещо необичайно, се намесваме. От друга страна, гостите ни са свободни да правят каквото поискат в стаите си.

— Чужденци и корабовладелци от страната. Не каза ли, че такива са твоите гости?

— Да, и много други, естествено. Това не е евтин хотел. Това е класен хотел и обикновено гостите ни имат достатъчно средства да си го позволят. Тук не се случват простотии и, за бога, внимавай да не плъзнат слухове за нещо подобно. И без туй конкуренцията е много жестока, а с убийството направо си взехме белята.

Управителят на хотела млъкна.

— Смяташ ли да продължаваш да нощуваш в хотела? — попита той след малко. — Не мислиш ли, че не е редно, откъдето и да го погледнеш?

— Единственото, което не е редно, е мъртъв Дядо Коледа в мазето — каза Ерлендур и се усмихна.

После видя лаборантката да излиза от бара на приземния етаж с чанта за взимане на проби в ръката. Кимна за довиждане на управителя и тръгна към жената. Тя вървеше с гръб към него в посока към гардеробната до страничната входна врата на хотела.

— Как върви? — попита Ерлендур.

Жената се обърна и веднага го позна, но продължи пътя си.

— Ти ли ръководиш разследването? — попита тя и влезе в съблекалнята, където взе палтото си от една закачалка и помоли Ерлендур да подържи чантата й с пробите.

— Ами позволяват ми да участвам — отвърна Ерлендур.

— Не всички бяха очаровани от идеята за взимане на проби от слюнката — обясни тя. — Имам предвид не само готвача.

— Като начало трябва да изключим хората от персонала, за да можем да се съсредоточим върху нещо друго. Мисля, че ви беше казано да давате това обяснение.

— Не свърши работа. Научихте ли нещо?

— Това е старо исландско име, нали? Валгердур? — каза Ерлендур, без да отговори на въпроса й.

Тя се усмихна.

— Не можеш да говориш за разследването ли?

— Не.

— Лошо ли ти се струва това? Че Валгердур е старо име?

— На мен? Не, аз… — Ерлендур се поколеба.

— Нещо конкретно ли искаше да питаш? — попита Валгердур и протегна ръка към чантата с пробите.

Усмихна се на този мъж, който стоеше пред нея в закопчаната си плетена жилетка под износеното сако с протрити кръпки на ръкавите и я гледаше с тъжни очи. Бяха на една възраст, но той изглеждаше десетина години по-стар от нея.

Ерлендур я погледна внимателно, преди да отговори. Имаше нещо у тази жена. Пък и никъде не видя пръстен.

— Иска ми се да знам дали бих могъл да те поканя тази вечер тук на шведска маса, всичко е много вкусно.

Изрече тия думи, без да се замисли, без да знае нищо за нея, без никаква надежда за положителен отговор, но въпреки това ги изрече. Чакаше и си мислеше, че тя вероятно ще започне да се смее, че е омъжена с четири деца, с еднофамилна къща и вила, с празненства по повод на първото причастие и завършването на училище, че вече е оженила най-голямото си дете и чака единствено да остарее на спокойствие с любимия си съпруг.

— Благодаря ти — отвърна тя. — Много мила покана. Но… за съжаление, не мога. Благодаря все пак.

Тя взе чантата си, за момент сякаш се поколеба, погледна го, но тръгна и излезе от хотела. Ерлендур остана сам в гардеробната. Чувстваше се леко зашеметен. Не беше канил жена на среща от години. Телефонът започна да звъни в джоба на сакото му. Извади го и натисна копчето за отговор, мислейки за нещо съвсем друго. Беше Елинборг.

— Той влиза в залата — каза тя почти шепнейки.

— Моля? — не разбра Ерлендур.

— Бащата влиза в залата с адвокатите си, двама са. Трябват му най-малко двама, за да го оправдаят.

— Има ли хора? — попита Ерлендур.

— Съвсем малко. Мисля, че са роднини от страна на майката, има и репортери.

— Как изглежда той?

— Не изглежда обезпокоен, не повече от обикновено, в костюм, с вратовръзка, все едно ще ходи на вечеря. Няма съвест този човек.

Ерлендур бе отишъл заедно с Елинборг в болницата, за да говорят с момчето веднага щом главният лекар разреши това. То беше току-що излязло от операция и лежеше в детското отделение заедно с други деца. По стените на помещението висяха рисунки, по леглата се валяха играчки, родители седяха до леглата, уморени след безсънните нощи, безкрайно угрижени заради децата си.

Елинборг седна до момчето. То бе с превръзка на главата, от лицето му се виждаха само устата и очите, които оглеждаха полицаите с подозрение. Ръката му беше в гипс и висеше на малка кука. Под одеялото все още беше с превръзките от операцията. Бяха успели да спасят далака му. Докторът каза, че полицаите могат да говорят с момчето, но дали то ще иска да говори с тях — това било съвсем друга работа.

Елинборг започна да му разказва за себе си, каква била, какво правела в полицията и как искала да пипне онези, които са му направили това. Ерлендур стоеше настрани и само ги наблюдаваше. Момчето гледаше втренчено Елинборг. Тя знаеше, че може да говори с момчето само в присъствието на родителите му. Бяха си определили среща с бащата в болницата, но след половинчасово чакане той така и не се появи.

„Кои бяха?“ — бе попитала Елинборг накрая, когато сметна, че е дошло времето да мине към въпроса.

Момчето продължи да я гледа, но не отговори.

„Кои ти направиха това? Можеш да ми разкажеш, няма от какво да се боиш. Те няма да те нападнат отново. Обещавам ти!“

Момчето премести очи към Ерлендур.

„Момчетата от училището ли бяха? — попита Елинборг. — Големите момчета. Знаем, че двама от онези, които смятаме, че са те нападнали, са проблемни младежи. И преди са нападали деца като теб, но не толкова жестоко. Отричат да са ти направили нещо, но установихме, че и двамата са били в училището по същото време, когато си бил нападнат. Избягали са от последния час.“

Момчето гледаше Елинборг и мълчеше. Тя бе ходила в училището да говори с директора и другите учители, беше ходила и в домовете на двете по-големи момчета да се запознае с обстоятелствата. Чу ги как отричат да са направили каквото и да било на пребитото момче. Бащата на единия от младежите беше лежал в затвора Литла Хройн.

В този момент в стаята влезе педиатърът и им каза, че момчето се нуждае от почивка, трябвало да дойдат по-късно. Елинборг кимна и се отправи към вратата. Ерлендур я последва.

По-късно през същия ден двамата се бяха срещнали с бащата на момчето в дома му. Бащата им обясни, че трябвало да проведе спешен конферентен разговор по телефона със свои партньори от Германия и Щатите и поради това не успял да дойде в болницата. Ангажиментът изникнал неочаквано, така им каза, и когато успял да се освободи, полицаите вече си били тръгнали.

Докато той говореше, зимното слънце освети през прозореца на стаята мраморния под в помещението, както и килима, който застилаше стълбището към горния етаж. Елинборг стоеше и слушаше, когато забеляза петънца по килима, както и на първото стъпало.

Малки следи, нямаше да ги забележи, ако не ги беше огряло зимното слънце.

Следи, които бяха почти изчезнали от килима при почистването и на пръв поглед можеха да минат за част от текстурата на материята.

Петната се оказаха отпечатъци от малки крака.

— Там ли си? — попита Елинборг в телефона. — Ерлендур, там ли си?

Ерлендур дойде на себе си.

— Обади ми се, когато си тръгне — каза той и прекъсна разговора.

Главният сервитьор на хотела беше човек на възраст около четиридесетте, слаб като глист, облечен в черен костюм, с черни, излъскани до блясък лачени обувки. Разглеждаше листа с резервации за вечерта, който висеше на малка кука на стената в трапезарията. Когато Ерлендур се представи и попита дали ще може да го откъсне от заниманията му за момент, главният сервитьор благоволи да вдигне глава. Имаше фини черни мустаци и набола тъмна брада, която сигурно бръснеше поне два пъти дневно, кафеникав тен на лицето и кафяви очи.

— Всъщност изобщо не познавам Гюли — рече мъжът, като се представи с името Роузант. — Ужасно е това, което му се случи. Успяхте ли да откриете нещо?

— Нищо — отвърна Ерлендур кратко и недружелюбно.

В мислите си беше при лаборантката от патологията и при бащата, който беше пребил сина си, и при дъщеря си, Ева Линд, която му беше казала, че няма да може да издържи още дълго. Той знаеше какво означава това, но все пак се надяваше да греши.

— Много работа покрай празниците, нали? — каза Ерлендур.

— Опитваме се да оползотворим максимално сезона. Опитваме се да пълним трапезарията по три пъти на всяко хранене. Това може да се окаже доста трудно, защото някои смятат, че след като са платили веднъж за шведската маса, могат да я вземат цялата със себе си. А убийството в мазето не ни се отразява добре.

— Да, не ви се отразява добре — обобщи Ерлендур безразлично. — Значи, ти не си работил тук дълго време, след като не познаваш Гюли?

— Не, само две години. Нямах много вземане-даване с него.

— Кой мислиш го е познавал най-добре тук в хотела? Или изобщо в живота.

— Не знам — отвърна главният сервитьор и поглади с показалец мустака си. — За този човек не знам нищо. Може би камериерките. Кога ще разберем за пробите от слюнките?

— Да разберете какво?

— Кой е бил с него. Това не беше ли за ДНК тест?

— Беше — потвърди Ерлендур.

— Не трябва ли да изпратите пробите в чужбина?

Ерлендур кимна.

— Знаеш ли да е имал той някакви посещения долу в мазето? От хора, които не са свързани с хотела?

— Тук има голямо движение, но така е с хотелите. Хората влизат и излизат, пълзят като мравки нагоре-надолу, никога не е спокойно. В училището за сервитьори ни казваха, че хотелът не означава сграда или стаи, нито дори обслужване, а хора. Хотелът е тълпа от хора. Нищо друго. Ние трябва да се погрижим да им е добре. Да се чувстват сякаш са си у дома. Това е положението с хотелите.

— Ще се опитам да го запомня — каза Ерлендур и му поблагодари.

Провери дали Хенри Уапшот си е дошъл, оказа се, че все още не се е прибрал. Шефът на рецепцията обаче се беше появил на работа и поздрави Ерлендур. Още един автобус, пълен с туристи, спря пред хотела и гостите започнаха да се трупат във фоайето. Шефът на рецепцията се усмихна смутено на Ерлендур и сви рамене в знак, че не е негова вината, задето не могат да си поговорят, и че разговорът им трябва да почака по-добри времена.