Арналдур Индридасон
Гласът (34)

33

Ерлендур не забеляза нещо да се е променило в поведението на Осп. Стоеше и я наблюдаваше как работи. Мислеше си дали тя някога ще покаже разкаяние или поне малко угризение на съвестта заради това, което бе сторила.

— Намери ли я, тази Стефи? — попита момичето, когато го видя в коридора, след което постави купчина от кърпи в количката за мръсно бельо, взе чисти хавлии и ги внесе в стаята.

Ерлендур се приближи и застана до вратата, но мислите му бяха другаде.

Мислеше за дъщеря си. Бе успял някак си да й обясни коя е Стефания и щом старата жена си тръгна, бе помолил Ева Линд да го изчака. Нямало да се бави дълго и можело след това двамата да се приберат вкъщи. Ева бе седнала на леглото. Той веднага бе усетил, че е променена, че се е върнала към старите си навици. Беше превъзбудена и започна отново да го обвинява за всичките си несгоди в живота. Той само стоеше, слушаше и не й отвръщаше, не й противоречеше, за да не я разсърди още повече. Знаеше защо е ядосана. Не се гневеше на него, а на себе си, защото се бе провалила. Защото бе изгубила самоконтрол.

Той нямаше представа какво е взела. Погледна часовника на ръката си.

„Бързаш за някъде, а? — каза тя. — Бързаш да спасиш света!“

„Можеш ли да ме изчакаш тук?“ — попита той.

„Омитай се!“ — отвърна тя.

Гласът й бе хриплив и неприятен.

„Защо си причиняваш това?“

„Млъкни!“

„Ще ме изчакаш ли? Няма да се бавя дълго и след това ще се приберем вкъщи. Искаш ли?“

Ева не отговори. Седеше с отпусната глава и гледаше в нищото през прозореца.

„Няма да се бавя дълго“ — рече той.

„Не си отивай! — помоли го тя. Гласът й вече не беше толкова твърд. — Къде ходиш постоянно?“

„Какво има?“ — попита той.

„Какво има ли?! — изкрещя тя. — Всичко има! Всичко! Мамка му, този скапан живот. Ето това има, шибания живот. Не знам за какво е той. Не знам защо му е на човек да го живее. За какво! За какво?“

„Ева, нещата ще се…“

„Господи, колко съжалявам за нея“ — простена тя.

Той я прегърна.

„Всеки ден. Сутрините, щом се събудя, вечерите, когато заспивам. Мисля за нея всеки божи ден и за това, което й направих.“

„Това е добре — каза Ерлендур. — Трябва да мислиш за нея всеки ден.“

„Но е толкова трудно! И няма отърване. Никога. Какво трябва да направя? Какво мога да направя?“

„Не я забравяй! Мисли за нея! Винаги. Тя ще ти помогне.“

„Господи, колко съжалявам за нея. Що за човек съм аз? Що за човек прави всъщност такива неща? Със собственото си дете!“

„Ева!“

Той я обгърна с ръце, тя се наклони към него и двамата останаха да седят на ръба на леглото, докато снегът мълчаливо се стелеше над града.

Седяха дълго време в това положение. Ерлендур прошепна в ухото й да го изчака в стаята. Искаше да се прибере заедно с нея вкъщи и да отпразнуват Коледата. Погледнаха се в очите, тя се беше успокоила и кимна с глава утвърдително.

Сега стоеше при вратата на една от стаите на долния етаж и наблюдаваше работата на Осп, но не можеше да престане да мисли за Ева. Знаеше, че трябва да се върне бързо при нея, да я заведе у дома и да бъде с нея; да изкарат една хубава Коледа заедно.

— Говорихме със Стефи — каза той в посока към стаята. — Тя се казва Стефания и е сестра на Гвюдлойгур.

Осп излезе от банята.

— И какво, призна или отрече всичко?

— Не, тя нищо не отрече — поясни Ерлендур. — Тя знае вината си, ясно й е какво е тръгнало накриво, кога се е случило и защо. Не се чувства добре, но е започнала да изяснява нещата за себе си. Трудно й е, защото вече е твърде късно да поправи онова, което е излязло извън релси.

— Призна ли си?

— Да — кимна Ерлендур. — Повечето неща фактически. Не го потвърди изрично, но осъзнава своето участие в случая.

— Повечето неща? Какво означава това?

Осп мина покрай него при вратата, взе препарат за почистване, няколко кърпи и отново влезе в банята. Ерлендур пристъпи напред и започна да гледа как момичето чисти, досущ както и преди, когато случаят все още бе твърде неясен, а Осп беше му станала нещо като приятелка.

— Всъщност всичко — каза той. — С изключение на убийството. Това е единственото, което тя няма намерение да поеме върху себе си.

Осп пръсна малко почистващ препарат върху огледалото, като по никакъв начин не реагира на думите на полицая.

— Но брат ми я е видял — настоя тя. — Видял я е, когато е намушкала собствения си брат. Тя не може да отрече това. Не може да отрече това, че е била там.

— Не — отвърна Ерлендур. — Тя е била долу в мазето, когато Гвюдлойгур е умрял. Само че не го е намушкала тя.

— Напротив, Рейнир я е видял — рече момичето. — Тя не може да го отрече.

— Колко им дължиш?

— Дължа?

— Колко?

— Дължа кому? Какви ги говориш?

Осп търкаше огледалото така енергично, сякаш беше въпрос на живот и смърт, сякаш, ако престанеше, всичко щеше да се свърши — маската щеше да падне и тя трябваше да се предаде. Продължи да пръска и търка огледалото, като избягваше да поглежда отражението на собствените си очи.

Ерлендур я гледаше и в ума му изплува едно изречение, което беше прочел в книга, разказваща за нещастните бедняци от миналото — тя беше незаконно роденото дете на света.

— Елинборг се казва жената, която работи с мен. Тя провери преди малко регистъра на Спешната помощ — каза Ерлендур. — Спешната помощ за жертвите на изнасилвания. Било е горе-долу преди половин година. Били са трима. Случило се е в някаква хижа край езерото Ройдарватн. Повече не си казала нищо. Твърдяла си, че не знаеш кои са били. Отвлекли са те една петъчна вечер, докато си отивала в центъра на града, откарали са те в тази хижа и са те изнасилили един след друг.

Осп продължи да търка огледалото. Ерлендур не можа да види дали казаното от него има някакъв ефект у нея.

— Накрая си отказала да кажеш кои са били похитителите ти и не си искала да предявяваш обвинения.

Осп не каза и дума.

— Работиш тук в хотела, но това не стига за дълговете ти. Не ти стига и за дрогата. Успявала си да ги държиш настрана от теб с някакви малки плащания и те продължават да те снабдяват, но са те заплашили, а ти знаеш, че тия хора изпълняват заплахите си.

Осп избягваше да го погледне.

— Никой не краде в хотела, нали? — продължи Ерлендур. — Каза това, за да ни заблудиш, за да ни поведеш в друга посока.

Ерлендур чу някой да ходи в коридора и видя Елинборг, придружена от четирима полицаи, да се появява на вратата. Даде им знак да почакат.

— Брат ти е в същото положение като теб. Може би имате обща сметка при тях, не знам. Него са го хващали и са го били жестоко. Заплашвали са го. Заплашвали са родителите ви. Вие не смеете да кажете кои са тези хора. Полицията не може да направи нищо, защото това са само заплахи, а когато те преминат към действие, когато те нападнат в центъра на града и те изнасилят в някакво бунгало край Ройдарватн, ти не ги издаваш. Както и брат ти.

Ерлендур млъкна, като продължи да я наблюдава.

— Одеве ми телефонира един човек. Работи в полицията, в отдела за наркотици. От време на време получава обаждания от разни клюкари, хора, дето разказват за чутото на улицата от света на наркоманите. Вчера вечерта му позвънили, всъщност през нощта, казали му, че се носела мълва за някакво младо момиче, изнасилено преди половин година, защото му било трудно да плаща на дилърите си, и изведнъж преди два-три дена изплатило всичките си дългове. Своите и тези на брат си. Нещо да ти звучи познато?

Осп поклати глава.

— Не ти звучи? — попита отново Ерлендур. — Този, който се обадил в наркополицията, знаел името на момичето, както и че то работело в хотела, където е бил убит Дядо Коледа.

Осп поклати още веднъж глава.

— Знаем, че в стаята на Гвюдлойгур е имало половин милион — добави Ерлендур.

Тя престана да търка огледалото. Бавно отпусна ръце надолу и се втренчи в отражението си.

— Опитах се да ги откажа.

— Да се откажеш от наркотиците ли?

— Но нямаше смисъл. Те са безмилостни, ако човек им е длъжник.

— Ще ми кажеш ли кои са?

— Не исках да го убивам. Той винаги е бил добър с мен. И тогава…

— Видя ли парите?

— Парите ми трябваха.

— Заради парите ли беше? Заради тях ли го намушка?

Тя не отговори.

— Не знаеше ли за връзката на Гвюдлойгур и брат ти?

Осп мълчеше.

— Заради парите ли беше? Или заради брат ти?

— Може би и заради двете — тихо каза Осп.

— Искала си парите.

— Да.

— А той е използвал брат ти.

— Да.

Видя брат си да стои на колене, парите бяха на купчина върху леглото, ножът лежеше отстрани. Без да се замисли и за миг, тя грабна ножа и започна да го мушка. Той вдигна ръце да се защити, но тя продължи да го ръга отново и отново, докато той не престана да се съпротивлява и се отпусна, облегнат на стената. Кръв се стичаше от раната в гърдите, от сърцето.

Ножът беше окървавен, тя беше цялата покрита с кръв — по ръцете, по халата й. Брат й се бе изправил и бе хукнал навън в коридора в посока към стълбището.

Гвюдлойгур простена тежко.

Мъртвешка тишина се възцари в килерчето. Тя се втренчи в Гвюдлойгур и ножа в ръцете си. Внезапно Рейнир се появи отново.

— Някой идва по стълбите — прошепна той.

Взе парите, сграбчи сестра си, която стоеше като вдървена на мястото си, и я повлече навън в коридора, а оттам — в нишата в ъгъла. Появи се някаква жена. Двамата не смееха дъх да си поемат. Жената погледна към тях в мрака, но не ги забеляза.

Когато стигна до вратата на стаичката, нададе сподавен вик. Чуха Гвюдлойгур да простенва.

— Стефи — каза той.

Повече нищо не чуха.

Жената влезе в стаичката. Братът и сестрата я видяха веднага да излиза. Вървеше заднешком, докато се опря в стената на коридора, след което рязко се извърна и без да се оглежда, закрачи бързо в посока навън от мазето.

— Изхвърлих халата и си намерих друг. Рейнир изчезна някъде. Не можех да направя друго, освен да продължа да работя. В противен случай вие щяхте веднага да разберете всичко, или поне така си мислех. После ми казаха да го повикам за коледното празненство. Не можех да откажа. Не трябваше да правя каквото и да било, което да привлече вниманието към мен. Слязох долу и почаках в коридора. Вратата на стаята му стоеше все още отворена, но аз не влязох вътре. Върнах се обратно горе и казах, че съм го намерила в стаичката и че май е мъртъв.

Осп заби поглед в земята.

— Най-лошото е, че той винаги е бил добър с мен. Може би точно заради това се ядосах толкова много. Защото той беше един от малцината, които се държаха човешки с мен на това място, а използваше брат ми за курва. Побеснях. След всичко, което…

— След всичко, което са ти сторили ли? — попита Ерлендур.

— Няма смисъл да повдигаш обвинения срещу тези свини. Тия, които извършват най-ужасните и кървави изнасилвания, лежат година, може би година и половина. И отново излизат на свобода. Вие нищо не можете да направите. Няма смисъл да търсиш помощ. Човек трябва да си плати, независимо по какъв начин. Взех парите и платих. Може би го убих заради парите. Може би заради Рейнир. Не знам. Не знам…

Тя млъкна.

— Полудях — подзе тя. — Никога не съм изпадала в такова състояние преди. Никога не съм побеснявала така. Видях отново всичко, което се случи в гаража на хижата. Видях тях. Видях всичко да се случва отново. Взех ножа и се опитвах да го намушкам навсякъде, където беше възможно. Опитах се да го нарежа. Той се мъчеше да се защити, но аз го мушках и мушках, докато престана да се движи.

Тя погледна Ерлендур.

— Не предполагах, че е толкова трудно. Че е толкова трудно да убиеш човек.

Елинборг се появи на вратата на стаята и с жест даде да се разбере, че не й е ясно какво става, и защо просто не арестуват момичето.

— Къде е ножът? — попита Ерлендур.

— Ножът ли? — повтори Осп и тръгна към него.

— Ножът, с който си го убила.

Тя се поколеба за момент.

— Оставих го на мястото му — каза след малко. — Почистих го колкото можех и го върнах, преди вие да дойдете.

— И къде е той?

— Където му е мястото.

— В кухнята ли?

— Да.

— В хотела има поне петстотин подобни ножа — възкликна отчаяно Ерлендур. — Как да го открием?

— Можете да започнете с шведската маса — рече тя.

— Шведската маса ли?

— Със сигурност някой го използва сега.